Ейвъри Кормън
Крамър срещу Крамър (11)

Глава единадесета

— Честита Коледа, Тед. Джоуана се обажда.

— Джоуана?

— Аз ще идвам в Ню Йорк. Отивам на гости при родителите си. Искам преди това да видя Били.

Тя говореше бързо с равен глас.

— Как си? — попита я той съвсем объркан.

— Добре съм — отблъсна тя въпроса му. — Искам да го видя. Ще бъда в Ню Йорк в събота. Предпочитам да не идвам в апартамента, ако нямаш нищо против.

Тонът на гласа й и думите, които използуваше, говореха красноречиво. Този телефонен разговор не беше опит за помирение.

— Искаш да видиш Били?

— Ще отседна в хотел „Американа“. Можеш ли да го доведеш в събота в десет часа сутринта? Ще прекарам деня с него, ще го разходя, ще обиколим града. Ще го върна вечерта.

— Не знам.

— Защо? Ще заминавате ли някъде?

— Не. Просто не знам.

— Какво не знаеш?

— Може да му се отрази зле.

— Стига, Тед. Аз не съм злата вещица. Аз съм му майка на това дете. Искам да го видя.

— Наистина трябва да си помисля.

— Тед, не ставай глупак.

— Ако така приказваш, направо ще откажа.

— Не исках да те обидя. Моля те, Тед. Нека да го видя.

— Ще трябва да помисля тази вечер.

— Ще ти се обадя утре.

Той се консултира с Телма и тя потвърди онова, което за него нямаше нужда от потвърждения — Джоуана очевидно не желаеше да се върне в обятията му. А по въпроса дали е разумно да види Били, Телма мислеше повече за Джоуана.

— Каква ли е цената на независимостта. Сигурно трудно се изплаща — каза тя.

Тед се опита да вземе решение, след като разбере точно какви права има. Обади се на адвоката си.

— Мислиш ли, че тя ще го отвлече? — попита Шонеси.

— Не допускам такова нещо.

— Има такива случаи.

— Не знам какво смята да прави. Съмнявам се, че иска да го отвлече.

— Виж какво, ти имаш юридическо право да се противопоставиш на искането й да види детето. А тя има право да иска съдебно разрешение да го види. Всеки съдия би дал такова решение. Тя е майка, сега е Коледа. Ти няма как да й попречиш. От практическа гледна точка, щом смяташ, че няма риск да отвлече детето, ще си спестиш много разправии, ако просто й го дадеш за един ден.

По-добре ли ще бъде за Били да види майка си, или не? Трябва ли да я принуди да действува чрез съда и да я поразиграе малко? Ако постъпи така, ще я изтормози, но и той ще се измъчи не по-малко от нея. Възможно ли е да го отвлече? Когато Джоуана му се обади, той направо я попита:

— Нали не смяташ да го отвлечеш?

— Какво? Тед, ако искаш, можеш през целия ден да ни следваш на двайсет крачки разстояние. Можеш да се криеш зад ъглите и да ме следиш. Аз идвам в Ню Йорк само за няколко жалки часа, отивам в Бостън и оттам се връщам в Калифорния. Това е цялата работа. Искам просто да отида със сина си във „Ф. А. Шварц“^[1] на Коледа и да му купя една играчка, дявол да го вземе! Какво трябва да направя, да падна на колене ли?

— Добре, Джоуана. Събота, в „Американа“, в десет часа.

Тед съобщи на Били, че майка му пристига в Ню Йорк и ще прекара съботния ден с него.

— Моята майка?

— Да, Били.

Детето се замисли.

— Може би тя ще ми купи нещо — каза то.

Тед положи извънредни грижи за Били тази сутрин — среса му косата, сложи му най-хубавата риза и най-хубавите панталони и се постара и той самият да облече най-хубавите си дрехи — този ден не биваше да има нито един пропуск в облеклото. Пристигнаха в „Американа“ и точно в десет часа Джоуана слезе от асансьора. На Тед му се подкосиха краката. Тя изглеждаше великолепно. Беше облечена в бяло палто, на главата си носеше ярък шал и имаше хубав тен посред зима. Момичетата, с които се беше запознавал, хлапачките с памучните ризи, всичките му мимолетни приятелки изглеждаха съвсем невзрачни пред нея.

Джоуана не погледна Тед. Тя се запъти към Били и коленичи пред него.

— О, Били. — Тя го прегърна, притисна главата му с брадичката си и се разплака. След това се изправи, за да го огледа. — Здравей, Били.

— Здравей, мамо.

За първи път тя се обърна към Тед:

— Благодаря ти. Ще се срещнем тук в шест часа.

Тед само кимна.

— Ела. Ще прекараме много хубаво — каза тя, хвана Били за ръка и го изведе от фоайето на хотела.

Тед се притесняваше през целия ден. Ако тя спази обещанието си и след срещата с детето веднага замине, нямаше ли Били да се разстрои — все едно, че някой го прегръща и после го отблъсква? Какво право имаше тя да нахлува така в живота им? Юридическо право, признаваше той. Изнервен, Тед отиде да гледа двусериен филм, да зяпа по витрините и се върна да чака във фоайето на хотела четиридесет минути по-рано.

Джоуана пристигна с Били малко преди шест часа. Детето изглеждаше уморено от дългия ден, но се усмихваше.

— Виж, татко — каза то и вдигна високо една кутия с пластмасови фигури. — Клатещи се човечета, обаче не падат.

— Клатещи се човечета.

— Мама ми ги купи.

Джоуана погледна за последен път Били и затвори очи, сякаш той я заслепяваше.

— Довиждане, Били — каза тя и го прегърна. — Бъди послушно момче.

— Довиждане, мамо. Благодаря за човечетата.

Тя се обърна и без да поглежда назад, влезе в асансьора.

Значи, Джоуана Крамър не беше дошла в Ню Йорк да отвлече детето си, нито да се сдобри с Тед, нито да остане в града. Просто пътят й минаваше оттук. Беше тръгнала да види родителите си и да прекара един ден с Били. По-късно Тед разбра от майка й и баща й, че тя останала в Бостън един ден, след което се върнала в Калифорния, точно както беше казала. Очевидно Джоуана не е могла да си представи, че ще измине цялото това разстояние, без да види детето, но разстоянието, което трябваше да измине, за да постигне нещо повече, беше прекалено голямо за нея.

Били изкара деня, без да прояви признаци, че се е разстроил, защото децата имат способността да възприемат света такъв, какъвто им се представя. Мама беше тук. Мама си отиде. Небето е синьо. Хората ядат омари. Мама си отиде… Татко е тук. Той има клатещи се човечета. Клатещи се човечета, които обаче не падат.

— Хубаво ли прекара? — попита Тед, опитвайки се да разбере нещо.

— Да, хубаво.

„Мъчно ли ти е за мама?“ Но Тед не зададе този въпрос.

 

 

Тед Крамър негодуваше срещу нахлуването на бившата му съпруга в неговото организирано всекидневие и в емоционалния му живот. Срещата с нея го разстрои. Някога той беше женен за най-красивото момиче, но момичето си отиде и сега животът беше досаден. „Серийни връзки“ наричаше Телма техния живот, в който хората преминаваха един след друг, без някой от тях да се задържи по-дълго. Двумесечната връзка на Тед с адвокатката Филис беше продължила повече, отколкото всички останали, взети заедно. Телма казваше, че те били осакатени хора, Чарли твърдеше, че сега бил най-хубавият период от живота му, а Лари продължаваше да установява приятелства само за събота и неделя.

Понякога в събота Тед се озоваваше на детската площадка и люлееше Били на люлката до Телма, която люлееше Ким, а на другия ден до него заставаше Чарли, който люлееше Ким. Чарли и Телма получиха официално развод и Тед трябваше да присъствува на две последователни унили празненства по случай развода в съответните им жилища.

— Мислиш ли, че някога ще се ожениш пак? — попита Чарли, докато двамата зъзнеха на площадката под невзрачното слънце и наблюдаваха децата си, които играеха на снега.

— Загубена работа. При това с дете; както се казва в рекламното дело, аз съм стока, трудна за продан.

— Аз си мислех… ами ако се оженя отново, ако имам още едно дете и ако пак се разведа и трябва да плащам издръжка и за второ дете…

— Чарли, остави тези „ако“. Аз мисля, че те не са достатъчно уважителна причина, за да не опиташ пак.

— Знам. Но парите! Това са големи разходи.

Телма си имаше своя теория за повторния брак. Тя я разкри по време на един издебнат разговор, когато възрастните едва успяваха да си разменят по някоя дума, защото от стаята на Били Оскар Мърморкото крещеше по грамофона колко много обича да слуша глупости, а децата играеха на криеница.

— Първия път човек се жени по любов, но, разбира се, се развежда. Втория път знае, че любовта е измислица. Затова се жени за други неща.

— Чакай малко — прекъсна я той. — Били и Ким! Или Оскар да говори по-тихо, или вие двамата се укротете!

— Значи… човек сключва брак повторно, за да докаже, че има собствен стил на живот или собствени възгледи. Нали знаеш, че първия път се жениш за майка си.

— Не знаех това, Телма. Но мисля, че няма защо да го разправяш пред хората.

— А втория път се жениш за себе си.

— Ти ми спестяваш по този начин много неприятности. Излиза, че аз вече съм женен.

Лари сам скъса със стария си харемен начин на живот. Той се ожени за Елън Фрайд, двадесет и девет годишна учителка в едно държавно училище в Ню Йорк. Бяха се запознали на Файър Айланд и Лари излизаше с нея, докато ходеше и с други жени, както си му беше обичаят. Сега беше решил да зареже харема си. Тед беше виждал Елън няколко пъти и беше забелязал, че тя има благородно влияние върху Лари. Говореше тихо, внимателно, беше по-грозна и по-изискана от другите жени, с които Лари обикновено ходеше.

Сватбата стана в един малък апартамент на хотел „Плаца“; присъствуваха няколко приятели и най-близките роднини, които от страна на Лари включваха децата му от първия брак — момиче на четиринадесет години и момче на шестнадесет. Тед ги помнеше като бебета. „Колко бързо минава времето“ — помисли си той.

Веднъж, докато седеше на една пейка в градината, чу как една жена казва на Телма: „Това няма никакво значение. Те не си спомнят нищо, което е станало, преди да са навършили пет години.“ Тед не беше съгласен, не му беше приятно да си мисли, че грижите му ще бъдат забравени. Жената твърдеше, че била слушала предаване по този въпрос по телевизията. „Те имат спомени, свързани със сетивата. Но конкретно не си спомнят нищо. Може би вашето дете няма да запомни нищо от това, което му се е случило днес.“ Точно този ден едно друго дете удари Били по главата с железен камион. „В такъв случай той има късмет“ — каза си Тед. За момента беше точно така. Сега се чудеше какво ще запомни Били от всичко, което му се случва. А след време, когато порасне, когато стане на възрастта на децата на Лари и още по-голям, какво впечатление щеше да остави той у сина си?

— Били, знаеш ли какво прави татко, за да си изкарва прехраната?

— Ходи на работа.

— Да, но знаеш ли точно на каква работа?

— В един кабинет.

— Правилно. Нали си виждал реклами в списанията. Значи, аз карам компаниите да изпращат реклами в списанията.

Изведнъж Тед реши, че е много важно да изясни на сина си с какво се занимава.

— Искаш ли да видиш моята служба? Искаш ли да видиш къде работя?

— Разбира се.

— На мен много ми се иска.

Една събота Тед заведе Били в службата си на Мадисън Авеню и 57-а улица. На входа стоеше униформен пазач и Били, изглежда, се поуплаши, но Тед показа пропуска си и двамата влязоха в сградата. Няколко точки в полза на големия татко, който не се страхува. Помещенията на компанията бяха заключени. Тед отключи външната врата и запали лампите. Дългите коридори се сториха на детето като пещери. Тед го поведе към кабинета си.

— Виждаш ли? Това е моето име.

— И моето също. Крамър.

Той отключи вратата и Били влезе вътре. Кабинетът беше на четиринадесетия етаж и от прозореца на Тед се откриваше изглед към източната и западната част на 57-а улица.

— О, татко, толкова е високо. И е красиво. — Той залепи лице на прозореца.

После седна на стола на баща си и се завъртя.

— Твоят кабинет ми харесва, татко.

— Благодаря ти, приятелю. Ти си моят приятел.

По отношение на Тед Били беше реагирал точно както се очакваше да реагира едно малко момченце, което гледа с възторг баща си. Били наистина му беше приятел. През последните месеци Тед мислеше постоянно за него. Били може би нямаше, да запомни всичко за баща си от тези години. Може би нямаше и да се интересува от него, колкото и мъчно да му ставаше на Тед при тази мисъл. Но те бяха изживели заедно една загуба. Бяха съюзници.

„Аз ще бъда винаги с теб, мой Били. Винаги.“

— Нещо тук не ми харесва, татко. Не ми харесват картините.

Кабинетът беше украсен с обложки на списания от основаването на компанията.

— Трябва да имаш картини на зебри.

— Защо не ми нарисуваш няколко зебри да си ги закача?

Детето нарисува няколко безформени същества на черти и баща му ги закачи на стената.

 

 

Родителите на Джоуана пристигнаха от Бостън. Скритото недоволство от Джоуана, което той беше доловил при последното им идване в Ню Йорк, изглежда, се беше уталожило в тиха скръб.

— Това наистина никъде го няма — каза Хариет, когато Били излезе от стаята. — Бабата и дядото виждат детето по-често, отколкото майката.

Тед предположи, че те са се надявали Джоуана да остане по-дълго, а не да се върне веднага в Калифорния, както разбра, че е направила.

— Какво прави тя там? Искам да кажа, какво работи?

— Ти не знаеш ли?

— Изобщо не знам как живее, Хариет. Нищо не знам.

— Работи в „Хърц“. Като едно от онези момичета, дето се усмихват и дават коли под наем.

— Наистина ли?

— Остави семейството си, детето си, за да отиде в Калифорния и да дава коли под наем — каза Хариет.

Тед не обърна внимание на лошата оценка, която Хариет даде за работата на дъщеря си, но си представи колко много мъже среща Джоуана в службата си.

— Била самостоятелна, така каза. И играела тенис — намеси се Сам без всякакъв ентусиазъм, опитвайки се да защити дъщеря си въпреки вътрешната си неубеденост.

— Това е ясно — каза Тед.

— Да. Излязла трета в някакво състезание. Трета в някакво състезание — баща й съобщи това просто като факт, а не като утешение.

Тед предложи тази вечер да вечерят заедно — за първи път след развода отправяше такава покана към тях и те приеха. Отидоха в китайски ресторант и Сам надви в спора кой да плати сметката с настояванията си, че той е по-старият.

— Имам една хубава идея за реклама — каза Тед, докато ядяха кухи китайски сладки, в които имаше по едно листче с „късмет“ — десерта, — стараейки се да покаже колко му е приятно в семейната компания. — Сладки без късмет. Отваряш сладката и в нея пише: „Хич не ме питай“ или нещо подобно.

На тях това не им се стори смешно и те се отдадоха на меланхолични мисли за онази, чието място на масата сега стоеше празно.

Когато си пожелаха лека нощ, Хариет целуна непохватно Тед по бузата, тъй като отдавна не го беше целувала. Те имаха намерение да дойдат пак на другата сутрин и да заведат Били да види Статуята на свободата — идеята им беше твърде амбициозна, но не позволиха на Тед да ги разубеди. Затова били дошли — нали са баба и дядо.

— Яде ли Били много бонбони? — попита Сам. — Не бива да яде захар.

— Свикнах го на дъвка без захар.

— Ами витамини?

— Всеки ден, Сам.

— В тях сигурно има захар.

— Аз мисля, че добре се справяш — каза Хариет.

— Да, добре се справя — добави Сам, който все още не можеше да се обръща към Тед направо.

— Но…

Тед зачака да чуе някоя критика.

— Аз мисля, че детето има нужда от майка.

Гласът й издаваше такава мъка по дъщеря й и отчаяние, че той по никакъв начин не можа да приеме думите й като критика.

На другия ден те пристигнаха рано, готови да открият Статуята на свободата. Тед не си беше направил труда да каже нито на тях, нито на някой друг, че на днешния ден навършва четиридесет години. Нямаше настроение за торта. Те щяха да бъдат навън с Били до късно следобед. Той разполагаше с време, но не можеше да реши как е най-подходящо да отпразнува деня. Първо щеше да се поизлежава в леглото.

Беше мек, зимен неделен ден и тъй като започна да се отдава на размисли за рождения си ден, Тед излезе на улицата да се разходи; изведнъж му се прииска да се върне назад във времето. Понеже беше нюйоркчанин и не беше дошъл тук от друг град, можеше да си позволи такова нещо. Детството му се намираше на половин час с метрото.

Качи се на влака до Фордхам Роуд и Джеръм Авеню в Бронкс. Слезе бавно до основното училище, в което беше постъпил преди тридесет и пет години на петгодишна възраст. Сега отново щеше да се върне от училище у дома.

Пететажните жилищни сгради без асансьор принадлежаха към друга архитектурна епоха и изглеждаха грохнали и стари. Малките дворчета пред входовете, които представляваха неуспял опит да се придаде елегантност, бяха превърнати сега в място за изхвърляне на смет. Стените на сградите бяха изписани с големи букви. „Тони Д каза да си…“

Тази неделна сутрин по улицата имаше малко хора. Три стари жени, тръгнали на църква, минаха бързо край двама испанци по ризи, които поправяха мотора на една кола. Тед вървеше край изгорели магазини, заобикаляше боклуци и счупени стъкла — градската мръсотия, заляла голяма част от Бронкс, беше стигнала и до неговия стар квартал.

Спря пред дома, в който живееше никога — къща без асансьор на Крестън Авеню близо до 184-а улица. Седна на малката площадка пред вратата, където седеше като дете. Изненада се, че всичко изглежда толкова малко. Едно време си мислеше, че са запращали топката много далеч, а то се оказа, че е било само на няколко метра. Улицата, където някога играеха десетки деца, беше къса, тясна пресечка. Големият хълм наблизо, по който се пързаляха по корем и се забиваха в снежните преспи, представляваше една малка уличка с лек наклон. Всичко това е било много отдавна и той сигурно е бил много млък, щом му се е виждало толкова голямо.

На отсрещната страна на улицата едно време беше училищният двор, където той играеше баскетбол. Баскетболните кошове ги нямаше, децата вече не играеха тук. Мина една жена, която го огледа предпазливо — за нея той беше непознат човек, седнал на площадката, способен да я нападне.

Той седеше и си припомняше как гонеха топката някога, виждаше призраци на ъгъла — момчета, момичета. Веднъж, като се засили, запрати така високо топката, че Стюи Мазлоу, най-добрият играч от тяхната улица, я проследи с гневен поглед как се удари в покрива. Сега той преживя мислено цялата игра. Тези спомени не можеха да се заличат и след тридесет години. А след няколко години Били, който сега е бебе, ще достигне онази възраст, когато баща му е преживял всички тези неща. Тед се замисли дали ще може да издържи подвизите на още едно поколение.

Хубаво беше тук някога, реши той, поне вън от къщи, на улицата сред игрите. На Били му беше отнето нещо от детството, защото си няма площадка, на която да седи, и улици за игра, които не са задръстени от коли, улици, където вратарят може да спре с ръка някоя кола, докато някой играч се засилва от другия край на улицата… някога, преди тридесет години.

На Били му липсваше нещо по-важно. Детето има нужда от майка, беше казала баба му. Колко време ще може да издържи той така, без жена в живота си за Били и за себе си?

„Ей, мистър Евънс! — Един стар човек пристъпваше бавно по отсрещната страна на улицата. — Помните ли ме? Аз обичах да идвам във вашия сладкарски магазин. Аз съм Теди Крамър. Братът на Ралф. Много харесвах вашите жълти кремове. Сега работя в рекламата. Жена ми ме остави. Разведен съм. Имам едно малко момченце. Ще стане на пет годинки. И аз бях на пет години, когато живеех тук.“

Беше си подарил за рождения ден подарък за самоубийци.

 

 

Тед стигна до Гранд Конкорс и спря пред кино „Рай“ — любимото старо кино със звезди и движещи се облаци по тавана. Сега то беше разделено на три кинозали: Рай Едно, Рай Две и Рай Три.

— Как може да има Рай Две? — попита той един прислужник, който метеше пред киното.

— Не знам.

— Трябваше да го кръстят „Изгубеният рай“.

Човекът за разлика от Тед не изпитваше необходимостта да вижда нещата в исторически план. Той продължи да мете.

Като се запъти към метрото, Тед видя един подпухнал мъж, който вървеше срещу него. Чертите на лицето му бяха познати — Франки О’Нил от съседната улица. Той присви очи, разпознавайки бавно Тед.

— Франки!

— Ти ли си, Теди?

— Аз съм.

— Какво търсиш насам.

— Разглеждам.

— Не съм те виждал от…

— Отдавна.

— Дявол да го вземе! Къде живееш?

— В центъра. А ти?

— На 183-а и Конкорс.

— Сериозно? Виждаш ли някои от старите познати?

— Не.

— С какво се занимаваш, Франки?

— Барман съм. В „Гилиган“. Заведението още съществува. Едно от малкото неща тук, които си останаха същите.

— „Гилиган“. Прекрасно — каза той, защото не искаше да обиди човека, като му каже, че никога не е стъпвал в „Гилиган“.

— А ти?

— Аз работя в рекламата.

— Нищо не знаеш ти. Женен ли си?

— Разведен съм. Имам един син. А ти?

— Имам три деца. Ожених се за Доти Маккарти. Помниш ли я?

— О, разбира се, Франки, помниш ли, че веднъж се бихме двамата? Не можах да си изхлузя пуловера през главата и ти ме наложи здравата. — Деветгодишни. Бой, който Тед никога нямаше да забрави. Хлапетиите по улицата, закърмени със сбивания в петък вечер в Градината, умряха да се смеят на комичната безпомощност на Тед, който размахваше ръце, без да вижда нищо. Още не беше забравил как се изложи тогава, как обявиха технически нокаут, защото пуловерът не можа да се изхлузи през главата му, и прекратиха боя.

— Били сме се? Ти и аз?

— Не си ли спомняш?

— Не. Кой победи?

— Ти победи.

— Е, извинявай тогава.

— Рай Две и Три. Това не е ли срамота?

— Да.

След това и двамата се почувствуваха неловко.

— Теди, наистина много се радвам, че те видях. Ако си още тук, отбий се в бара. Аз съм там от пет часа.

— Благодаря, Франки. Ще се видим.

Не му се искаше на четиридесетия си рожден ден да пие в „Гилиган“, където никога не беше ходил, недалеч от жалките останки от квартала на неговото детство. Върна се в града с метрото и седна пред телевизора в къщи да гледа баскетболен мач. По-късно, след като Били беше заспал, той се поздрави по случай рождения си ден с чаша коняк. Честит рожден ден, четиридесетгодишнико. В такъв момент Тед най-много би искал да слуша по радиото състава „Гангбъстърс“ и да пие мляко с какао.