Ейвъри Кормън
Крамър срещу Крамър (4)

Глава четвърта

Когато изпълняваше ролята на Снежанка в училищната пиеса, цялата бе пламнала от копривна треска. Когато участвуваше в конкурса за най-красиво момиче в класа, организиран в края на учебната година, тя получи копривна треска. Когато отиде за първи път на среща с Филип, едно момче от Харвард, пак получи копривна треска. Родителите й бяха винаги готови да й купят кашмирена жилетка или гривна с висулки, за да може тя да печели с тях победи в света на младежта, бяха готови и да й помогнат да плаща наема си през първите години в Ню Йорк. Затова й изпращаха чекове. Когато за трети път тръгна с женен мъж, тя се замисли дали тези връзки не се превръщат в някаква закономерност в живота й и получи копривна треска. Обади се на майка си, майката усети, че дъщеря й не е добре, и й изпрати чек за двадесет и пет долара да си купи нещо хубаво. Щом беше под напрежение, получаваше копривна треска, а родителите й винаги осигуряваха подходящо успокоение.

Когато се учеше да пише на машина и за първи път пишеше под диктовка, ужасният сърбеж под кожата пак се появи. Той се разрастваше, кожата й ставаше на петна като от ухапано, които щяха да изчезнат чак след няколко дни, и тя се притесняваше, че пак ще се появят. Джоуана не обичаше да се напряга. Винаги подреждаше бюрото си, не обичаше да изостава с работата си и след това да бърза да навакса. Нямаше желание да се изявява прекалено много. Достатъчно беше да си секретарка при положение, че си добра секретарка. Нямаше защо да прави кариера, да бъде властна, строга, да яде прекалено много като някоя жена-началничка или да примигва като телевизионна журналистка — така й беше добре. Не искаше да страда от копривна треска.

 

 

— Какво е това? — попита Тед, като я видя съблечена, готова за тяхната не много честа, може би веднъж в седмицата, любовна нощ. Едно тригодишно дете създаваше толкова грижи. И двамата често се чувствуваха уморени.

— Нищо. Сигурно съм преяла плодове.

Оказа се, че тенисът й действува успокояващо. След няколко часа на корта копривната треска изчезна. След няколко седмици увлечението й по тениса стана неудържимо. В гимназията родителите й я записаха да играе тенис, едновременно с уроците по пиано и танци. В колежа играеше редовно и партньорите й се учудваха, когато прехвърляше топката над мрежата. В Ню Йорк не играеше често; преди да се запознае с Тед, играеше от време на време, когато ходеше на курорт. С него изобщо не играеше. Той караше колело и понякога ходеше в двора на близкото училище да играе баскетбол с децата от квартала, откъдето обикновено се връщаше разкървавен и останал без дъх, мечтаещ за някогашните прекрасни дни в Бронкс. Ейми каза на Джоуана, че играе малко тенис, и двете си купиха карти да играят в Сентръл Парк. Отначало ходеха веднъж в седмицата, докато децата бяха в детската градина, после два пъти и след това Джоуана се записа на уроци по тенис всяка сряда. Ако играеше добре, настроението й се вдигаше, ако играеше лошо, се чувствуваше потисната; където и да отидеше, мислено беше на корта и нощем, преди да заспи, си припомняше успешните или неуспешни моменти от играта; започна да следи тенис мачовете по телевизията, играта й се подобри и побеждаваше редовно Ейми с голяма разлика в точките. Благодарение на тениса изкара пролетта.

Тед беше предупреден, че ще понижат заплатата му с десет процента и ще има право на една седмица отпуск, докато компанията излезе от затрудненото финансово положение. Джоуана повтаряше, че ако трябва да води всеки ден Били на празната детска площадка в жаркото лято, мозъкът й ще заври. Тед искаше да прояви разбиране и се съгласи да осигури пари, за да ходи Били и през лятото в детската градина. Решиха да прекарат скромно една седмица на море през август, но Джоуана трябваше да се откаже от уроците по тенис. Тя обаче продължаваше да играе редовно — сега, когато Били го нямаше сутрин в къщи, заедно с Ейми и две други жени от детската градина играеха всеки ден по двойки. Беше загоряла, елегантна в бялото си облекло, връзваше косата си с красиво шалче, носеше къси бели чорапки и тенис чанта „Адидас“. Външно поне изглеждаше като човек, който успява във всичко, е което се захване.

Мъжете я канеха да им бъде партньор, бяха готови да загубят по някоя точка, но да получат благоволението на красивата жена, която играеше доста добре. Подложена на изкушение, въображението й рисуваше кратки сцени — как изиграва безпогрешно един сет с хубавия Луис или Ерик, или Кал и след това отива с тях, обляна в пот, да се люби и да говори за тенис.

Едноседмичната ваканция през август се оказа безкрайно дълга за нея. Тед искаше да говори за сделки, за службата, за това дали ще остане на работа до края на годината. Тя разбираше, че сега той е изправен пред труден момент, но същото се отнасяше и за нея. Защо не говореха по-често за нея? Но нима е възможно да се говори интелигентно за дреболии! Купищата незначителни проблеми, с които трябваше да се занимава, я задушаваха. А за него това бяха маловажни неща.

Бяха взели под наем един евтин, удобен апартамент в Хамптън Бейс, курортно място за средно заможни хора, което изглеждаше привлекателно на рекламната брошура, но се оказа пренаселено от лодки, рибари и комари. Били не можа да се приспособи в новата обстановка сред по-големи деца; мотаеше се около краката й като комарите.

— Иди да играеш, Били! Нямаш ли с какво да играеш?

— Не мога да реша.

„Да реша“. Тя се замисли — употребяват ли тригодишните деца думата „решавам“? Той беше толкова умен, толкова хубав, толкова досаден!

— Тогава иди да плуваш.

— Божичко, Джоуана, как да отиде да плува?

— Тогава ти иди да плуваш с него. Аз си почивам. Не мога ли да си почина?

Двамата й мъже отидоха да се плискат в басейна, а тя се закле, че никога няма да ходи на курорт заради тях и никога няма да стъпи там, където не се играе тенис.

Тед откри къде са кортовете. Местният тенисклуб разрешаваше на външни лица да играят на кортовете по един час всеки ден без събота и неделя, като осигуряваше на място и жени за гледане на деца; а нали тя беше казала, че ще играе с него? Тя си носеше ракетата, а той можеше да вземе от клуба. В града Тед разправяше пред хората, че е мъж, изоставен от жена си заради тениса, но сега те бяха на курорт и тя можеше да отдели един час да поиграе тенис с него, нали така?

Този един час й се стори почти толкова дълъг, колкото и седмицата. Тед беше играл тенис само няколко пъти в живота си. Той се държеше като тромава мечка на корта. До тях играеха на смесени двойки четирима по-възрастни хора. Топките на Тед непрекъснато им объркваха играта, той все забравяше, че не бива да минава зад играчите, за да си вземе топките, бавеше се много, докато върне чуждите топки. Били успя да избяга от момичето, което го пазеше, и започна да наднича с тъмните си очи през оградата зад нея, хленчейки за ябълков сок, тук имало само швепс, а той мразел швепс. Тя го изгони обратно при момичето. Тед загуби една топка, която изхвръкна някъде през оградата, и взе друга от съседния корт. Тя се почувствува унижена. Тед беше дръвник, който можеше да се подвизава само из училищните игрища, грубиян. Тази нощ, когато той я притегли към себе си, тя реагираше съвсем механично, изчаквайки го да свърши.

На другия ден, слава богу, последния ден от ваканцията, тя остави Тед и Били при басейна и тръгна безцелно към залива. Седна на кея и се загледа в мазната вода. Знаеха ли те, че нея я няма? Интересуваше ли ги това? На нея й беше все едно. Можеше да седи тук с часове и да не чувствува отсъствието им. Щом пристигнат в града, ще се обади на Ейми и в понеделник сутринта ще играе тенис, тук загуби цяла седмица, нелепото поведение на Тед, изглежда, й беше подействувало зле. Беше много горещо. Това ли беше най-лошата ваканция, която някога е имала? Най-лошото прекарване? За курортистите имаше лодки с весла. Тя намери една суха лодка и я отблъсна от брега. Потопи греблата, после загреба и лодката потегли. Щяха да минат моторници и да я отхвърлят. Тя гребеше, за да се задържи по течението, но в същност оставяше лодката сама да се носи по повърхността. Кога й е било най-хубаво? В гимназията? Когато Вики Коул почервеня, защото Марти Ръсел определи среща на нея, а не на Вики. Когато разбра, че е красива. Къде бяха те сега? Седи ли Вики в някоя лодка с гребла, без да може да разбере какво й се е случило? В колежа не беше лошо, поне донякъде. Първата година в Ню Йорк беше интересно, след това имаше ту хубави, ту лоши моменти, но всичко, без значение какво, беше по-хубаво от сега. Сега е толкова досадно, досадно й е не само когато е изнервена и се кара с Били, всички тези разправии стават досадни, и Тед е досаден, и курортът, вместо да внесе разнообразие, е също досаден. Можеше просто да се наклони на едната страна и да падне във водата. По-добре, отколкото да си завира главата в пещта. Не върви в такъв горещ ден като днешния. Родителите й щяха да плачат много и щяха да поемат част от разноските по погребението, за да са сигурни, че то ще е най-хубавото. Били щеше да бъде спасен от нейните крясъци. Тед щеше да се справи прекрасно. Щеше да се ожени повторно след две години за някоя дебела крава от Бронкс, която ще го угоява, докато стане кръгъл като баща си, и ще му угажда много повече от нея.

Когато върна лодката на кея, видя, че нейните двама мъже стоят край водата. На един конец бяха завързали шише от мляко, в което имаше хляб, и ловяха малки рибки в шишето. Не бяха забелязали, че я няма.

 

 

— Днес ходих в бюрото на Дж. Уолтър.

— Така ли?

— Да се видя с някои хора, да поговоря.

— И?

— Няма много възможности за работа.

— Разбира се, че няма. Времената са тежки. Нали и на мен ми намалиха заплатата?

— Но те казаха, че ще ме имат пред вид.

— Джоуана!

— Исках да попитам. На теб нищо не ти става от това, че съм попитала.

— Виж какво, щом искаш да говорим по този въпрос, нека да поговорим. Каква ти беше заплатата, преди да напуснеш? Сто седемдесет и пет на седмица? Да предположим, че ти дадат същата сума, колко чисти ще взимаш? Сто и тридесет долара може би. А ако вземеш жена да ти гледа къщата, колко ще трябва да даваш?

— Сто.

— Ако имаме късмет. Значи, остават ти тридесет. За обяд ще отиват, да речем, по дванайсет долара седмично, за транспорт — пет и за закуски — три, ето ти общо двайсет. Излиза, че от твоята работа ще печелим общата сума от десет долара седмично. И с тях ще трябва да си купуваш нови дрехи, за да можеш да работиш, което означава една жилетка или една блуза в месеца, и ето че само ще загубим.

— Въпросът не е в парите.

— В парите е. Не можем да си позволим да работиш.

— Аз имам нужда да правя нещо.

— А Били има нужда от стабилен дом. Глупости, Джоуана, още няколко години, и толкова. Нали не искаш да объркаш живота на детето си?

В други отношения Тед проявяваше разбиране като останалите съпрузи от техния приятелски кръг, дори повече от тях. Водеше Били в парка, понякога готвеше, използувайки рецепти за бързи ястия от ергенските си дни. Участвуваше в домакинството за разлика от баща си едно време и хората от неговото поколение, които никога не бяха помагали в къщи. Но по един основен въпрос — работата на Джоуана — той беше, както би се изразил Били, по-непреклонен и от Фред Флинтстоун^[1].

Тя повдигаше въпроса, без да подбира случай; неговото становище не се променяше с нищо.

— Виж какво, защо не се разберем и не направим още едно бебе?

— Аз заспивам. Ти можеш да почнеш и без мен.

Времето й минаваше в поддържане на домакинството, пазаруване, готвене, купуване на дрехи, водене на Били тук и там. Играеше тенис. И времето минаваше — бавно, но минаваше. Беше на тридесет и две години. Имаше един малък син, който щеше да стане на четири години. Беше най-щастлива, когато той заспиваше кротко и не трябваше да му обяснява повече как й е дошло до гуша от неговото фъстъчено масло.

Джоуана намери статии от разни списания, в които се описваше нейното положение. Тя не беше ненормална. И други майки, някои поне, се чувствуваха като нея. Да си майка, да си стоиш в къщи, не беше лесно. Беше досадно, тя имаше право да се сърди и не беше единствена. Макар че живееха в Ню Йорк, тя, Телма и Ейми бяха провинциалистки, които седяха по площадките за игра и чакаха децата им да пораснат, докато стане пет часът и дойде време за агнешки котлети.

Тед знаеше, че тя не се е успокоила. Той вярваше, че помага, като се включва в домакинството. Посъветва се с други мъже, например с Марв, рекламния агент от „Нюзуик“, който му каза, че и неговият брак се клати, но че не познава човек, който да не се оплаква от същото. Сега се местели да живеят извън града, за да започнат всичко отначало. Джим О’Конър, неговият шеф, женен от двадесет и пет години, имаше свой отговор на въпроса — изправен до радиатора като някакъв духовен вожд, миришещ на изпитото по обяд уиски, той заяви: „Жените са си жени.“ Тед не се караше много с Джоуана, но между тях като че ли имаше лед, който не може да се разтопи. Понякога тя беше сърдита, а друг път твърде уморена за секс, но и с него беше същото. Изглежда, никой не живееше по-щастливо. Той се срещна със зъболекаря Чарли, за да обядват заедно, и за първи път двамата разговаряха сами, и то не за деца. „Джоуана и аз… нещо не върви…“ Чарли кимна разбиращо. Зъболекарите са сериозни хора. Чарли разказа какъв изход е намерил той. От две години го правел с медицинската сестра направо на зъболекарския стол — временно разрешение на нещата.

Като имаше предвид всичко това, Тед беше убеден, че бракът му не е по-лош от браковете на всички останали. Може би е негова грешка, че Джоуана е толкова затворена. Вниманието му е прекалено ангажирано с работата, самият той е сдържан. А тя е все така красива. Трябва да си родят още едно бебе, което да ги сближи, както в онзи момент, когато се раждаше Били. И не бива да чакат. Тед, Джоуана и Били и още едно красиво, малко същество. Ще бъдат истинско семейство, ще обикалят града с колелата си, ще бъдат като от реклама. Първите години са трудни, но после става по-лесно, а и те вече са минали веднъж по този път и това ще им бъде от полза. И ако побързат, след няколко години децата ще излязат от бебешката възраст и те ще бъдат едно красиво семейство — неговата красива жена, неговите красиви деца. И така, за да може да се изяви по някакъв начин, да си създаде един прекрасен свят, в центъра на който да стои самият той — съпругът, бащата като в собствено владение, — за да забрави всички стари, потиснати тревоги, че не е красив, всички случаи, когато родителите му не са били доволни от него, всички години, през които се е мъчил да намери мястото си в живота, той ще се сдобие с нещо изключително, със своя красива, малка империя, която в самозаблуждението си искаше да построи от купчина пясък.

 

 

— Искам покривката за маса да бъде с Чарли Браун^[2].

— Да, Били.

— Искам шапки, каквито имаше Ким. Всички да носят палячовски шапки. Само аз — царска шапка.

— Добре.

— Запиши си, за да не забравиш, мамо.

— Записвам си. Покривка с Чарли Браун, шапки.

— Аз ще бъда с царска шапка.

— Разбрах. Нали виждаш буквата „ц“? Това означава царска.

— Ще имам ли торта?

— Разбира се, че ще имаш торта. Тя е включена в списъка.

— Къде е буквата „т“?

— Ето. Пише се т-о-р-т-а.

— Може ли тортата ми да бъде с Мики Маус?

— Не знам дали в магазина на Баскин-Робинс правят торти с Мики Маус.

— Моля те, мамо. Аз обичам Мики Маус. Той ми е любимецът.

— Ще видя дали в „Баскин-Робинс“ правят торти с Мики Маус. Ако не правят, ще проверя в „Карвел“. Ако и там не правят, тортата ще бъде с патока Доналд.

— Патока Доналд може. Но Мики Маус ми е любимецът.

— Това вече го чух.

— Аз ще стана на четири години, мамо. Аз съм голямо момче, нали?

Очакваше се да пристигнат десет четиригодишни деца с всичките им номера. Те бяха от една група в детската градина, рождените им дни бяха приблизително по едно и също време, Били ходеше у тях на рожден ден, те идваха на неговия. Джоуана и Били обсъдиха заедно менюто. Неговият рожден ден щеше да бъде „фантастичен“, каза той, което означаваше, че трябва да има пица, газирани напитки и торта със сладолед. В един близък магазин на фирмата „Карвел“ откриха торта с Мики Маус, тя намери малки кошнички за дребните сладки и бонбони — веднъж в службата си беше организирала изискана вечеря за сто служители и техните съпруги в „Рейнбоу Рум“^[3]. После накупи подаръци за рождения ден. Купи на Били подарък за голямо момче от мама и татко — цял голям комплект от детски играчки; намери покривка и подходящи книжни чинии с Чарли Браун и в един неделен ден през април, когато Тед беше готов да се притече на помощ всеки момент, хуните нахлуха и опустошиха къщата; малката Мими Аронсън, която беше алергична към шоколад, но не беше казала това предварително, веднага се изрина и Джоуана Крамър получи отново своята копривна треска.

— Тед, сега не е време да си играеш със самосвала. Нали оправяме къщата.

— Само го разглеждах. Не бъди толкова нервна и престани да крещиш.

— Единадесет часът е. Искам да си лягам.

— Аз ще довърша.

— Няма да довършиш. Не ми харесва твоето чистене.

— Добре, че не съм чистачка.

— Няма защо да бъдеш. Чистачката съм аз.

— Джоуана, помисли и за хубавата страна на нещата. Рожденият ден беше прекрасен.

— То пък оставаше да не бъде. Скъсах се от работа.

— Виж…

— Да не мислиш, че всичко това е станало от само себе си? Разкошните малки кошнички и проклетия Чарли Браун? Три дни ми отидоха за този загубен рожден ден.

— Били беше истински щастлив.

— Знам. Получи си тортата с Мики Маус.

— Джоуана…

— Аз правя страхотни рождени дни за деца. Това правя — страхотни рождени дни за деца.

— Хайде да си лягаме.

— Разбира се. Цялата работа може да почака до утре. Нали ще бъда тук, за да я свърша!

Заспаха, без да си кажат повече нито дума. През нощта тя отиде в стаята на Били, където той спеше със своите „хора“, както сам ги наричаше — едно мече, едно куче и един палячо.

На пода лежаха трофеите на деня — големият комплект играчки, домината, товарният камион и кеглите, — доказателствата, че той е навършил четири години. Тя искаше да го събуди и да му каже: „Били, Били, недей да ставаш на четири години, бъди на една годинка и ще започнем всичко отначало, аз ще играя с теб, ще се смеем, няма да крещя толкова много, няма да се караме толкова много, аз ще те прегръщам и ще те целувам, ще те обичам много и ужасните две годинки няма да са ужасни, аз ще бъда добричката майка и трите годинки ще бъдат прекрасни, а като станеш на четири, ти ще бъдеш моят малък мъж и ще ме държиш за ръката на улицата и двамата ще си приказваме за всичко, аз няма да бъда идеална, не мога да бъда идеална, но няма да съм лоша, Били, няма да съм толкова лоша и ще бъда по-внимателна, и ще те обичам повече, и ще ни бъде толкова хубаво — аз наистина ще се опитам само ако можехме да започнем всичко отново, Били.“ Но Джоуана отиде в кухнята, за да не го събуди с плача си.

 

 

Тя започна да държи сметка за поведението си. Всеки път, щом му се скараше или ядосаше — което беше неизбежно, като се имат пред вид целодневните занимания и грижи около едно четиригодишно дете, — това беше доказателство, че тя е лоша и му влияе зле, а оттук следваше, че и той става лош с нея. Тя започна да държи сметка и за поведението на Тед. Всеки път, щом той направеше нещо нередно например оставеше ризата си на стола, това беше доказателство, че е прост. Ако говореше за работата си, говореше прекалено много, като някакъв маниак. Както и да си мислеше той, че помага, всичко нея чакаше — на къщата не можеше да държи сметка, тя като една слугиня вършеше всичко и всяка неприятна домакинска работа, всяко пазаруване, всяко подменяне на ролките тоалетна хартия се превръщаше за нея в лична обида. А когато идваше техният ред да канят приятели на вечеря, тя преживяваше друга обида — трябваше да направи всичко сама, да предвиди менюто, да купи продукти, да сготви месото. Много важно, че Тед сервираше напитките, Били се будеше през нощта и искаше да пие сок, а през това време Тед си спеше, всичко нея чакаше и това усилие, ужасното усилие да мине денят… а сърбежът този път не минаваше и докато лежеше будна нощем, тя се чешеше до кръв.

И на всичкото отгоре Тед искаше да осъществи мечтата си. Колко странно, казваше той, че първия път е бил съвсем безразличен. Знаел колко е трудно да си майка. Сега щял да помага още повече. Било им е тежко, но биха могли да станат по-близки, като си имат второ дете.

— Спомняш ли си онзи прекрасен момент, когато Били се роди и аз те държах и ти помагах?

— Държал си ме?

— Разбира се! Държах те, а ти се напъваше.

— Наистина ли? Не си спомням ясно дали беше там.

Той не се отчая.

— Джоуана, от нас стават добри родители.

— Да, ти си добър баща, Тед.

Тя беше убедена в това. Той се справяше добре с Били. Но за какво говореше? За второ дете? Как може да мисли такова нещо? Всичко я притесняваше. И този сърбеж.

 

 

Отначало мислеше да му остави бележка. Трябваше й време, за да събере мислите си. Чудеше се даже дали да я напише на ръка, за да бъде като лично писмо, или на машина. На машина ще бъде по-ясно, но няма да е толкова лично. После се запита дали да не му изпрати кратко писмо по пощата, след като замине, без да съобщава адреса си. Но накрая реши, че той заслужава, повече, че има правото да разговаря с нея очи в очи, да задава въпроси, а тя да му отговаря.

Били си беше легнал със своите „хора“. Двамата с Тед се канеха да вдигнат чиниите и остатъците от кюфтетата — кюфтета за тридесети пореден път тази година.

— Тед, аз те напускам.

— Какво?

— Задушавам се тук.

— Какво ти става?

— Казах, че те напускам.

— Не разбирам.

— Сигурно. Ще започна отново. Тед, аз те напускам. Сега схвана ли?

— Това някаква шега ли е?

— Ха-ха-ха.

— Джоуана?

— Бракът е приключил.

— Не ти вярвам.

— Защо не започнеш да ми вярваш?

— Нали тъкмо говорехме да си имаме второ дете.

— Ти говореше.

— Джоуана, имали сме проблеми. Но всички хора имат проблеми.

— Хората не ме интересуват.

— Ние дори не се караме много.

— Ние нямаме нищо общо. Нищо. Освен общи сметки, общи гости за вечеря и малко секс.

— Не разбирам.

— Не е нужно.

— Какво значи това? Божичко, къде съм сбъркал?

— Жената трябва да бъде личност.

— Съгласен съм. И какво от това?

— Това, че аз се задушавам. Трябва да се махна.

— Това е безумие. Не го приемам.

— Не го ли приемаш?

— Няма да ти позволя да си отидеш.

— Така ли? След пет минути си отивам, независимо дали приемаш, или не.

— Джоуана, така не се постъпва. Не по този начин.

— Защо не?

— Първо се прави друго нещо. Трябва да поговорим с някого, да се посъветваме.

— Знам ги тези терапевти. Повечето от тях са посредствени хора, чийто собствен брак е поставен на карта.

— Какво предлагаш?

— Аз вече казах. Трябва да се махна. И се махам.

— Джоуана…

— Феминистките ще ме приветствуват.

— Какви феминистки? Не виждам никакви феминистки.

— Аз си отивам, Тед.

— Къде ще отидеш, ако мога да попитам?

— Не знам.

— Не знаеш?

— Няма значение къде ще отида.

— Какво?

— Точно така. Сега схващаш ли?

— Джоуана, знам, че такива неща се случват на другите хора. Но не вярвам, че може да се случат на нас. Не по този начин. Не можеш така да обявиш решението си, и толкова.

— Какво значение има как го обявявам? Аз щях да оставя бележка. Може би така трябваше да направя.

— Ние да не сме гимназисти? Да не мислиш, че се разделяш с ученическото си гадже? Ние сме женени хора!

— Аз не те обичам, Тед. Мразя този живот. Мразя това, че съм тук. Толкова съм изнервена, че имам чувството, че главата ми ще се пръсне.

— Джоуана…

— Не искам да оставам тук нито ден, нито минута.

— Аз ще разбера името на някой специалист по семейна терапия. Така ще бъде по-разумно да разрешим проблема.

— Ти не ме слушаш, Тед. Никога не ме слушаш. Аз си отивам. Вече съм си отишла.

— Виж какво, аз мисля, че понякога съм бил прекалено ангажиран с работата. Умът ми е бил все там. Съжалявам за това.

— Тед, това не е важно. То не означава нищо. Няма нищо общо с теб — става дума за мен. Не мога да живея така. Изчерпана съм. Нужно ми е да отида на друго място.

— И какво трябва да направим? Искам да кажа, как се постъпва в такива случаи? Аз трябва ли да се изнеса оттук? Друг мъж ли има? Той ли ще дойде да живее тук?

— Ти явно нищо не разбираш.

— Ти всичко си решила вече. Сега какво трябва да правим, дявол да го вземе!

— Аз си взимам багажа, който е готов, и две хиляди долара от общата ни банкова сметка и си отивам.

— Отиваш си? Ами Били? Ще го събуждаме ли? Неговият багаж готов ли е?

За първи път през разговора тя се поколеба.

— Не… аз… не искам Били. Няма да взема Били. Той ще бъде по-добре без мен.

— Божичко, Джоуана! Джоуана!

Тя не можа да каже нито дума повече. Влезе в спалнята, взе куфара си и чантата с ракетата за тенис, отиде до входната врата, отвори я и излезе. Той остана изумен. Съвсем сериозно мислеше, че тя ще се върне до един час.