Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kramer vs. Kramer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, начална корекция и форматиране
ckitnik (2013)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2013)

Издание:

Ейвъри Кормън. Крамър срещу Крамър

Американска. Първо издание

 

Рецензент: Владимир Трендафилов

Редактор: Людмила Колечкова

Художник: Ясен Васев

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Евгения Кръстанова

 

Дадена за набор ноември 1982 г.

Подписана за печат януари 1983 г.

Излязла от печат февруари 1983 г.

Формат 70×90/32

Печатни коли 19,75.

Издателски коли 11,53. УИК 11,53

Цена 1,32 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Георги Димитров“ — Ямбол

История

  1. — Добавяне

Глава седемнадесета

На процеса Крамър срещу Крамър Джоуана отправи молба към съда да преразгледа първоначалното й решение да остави детето си на грижите на баща му. Тя пишеше, че решението е било взето „под натиска на душевно терзание по време на мъчителен брак“.

„След като се възстанових физически и емоционално чрез смяна на местожителството, аз се върнах в Ню Йорк, където сега живея и работя — твърдеше тя. — На времето, когато оставих детето на грижите на баща му, не се чувствувах сигурна в себе си. Направих грешка, като оставих детето. Да се греши, е човешко. Но да си майка в добро психическо и физическо здраве, икономически независима и заради една допусната грешка да си лишена от всекидневни контакти със сина си е нечовешко. Моят син е само на пет години и има нужда от специално внимание и грижи, с каквито може да го обгради само една майка. Като родна майка на детето, тласкана към него от дълбоки и искрени чувства, аз моля да получа родителски права. Искам обичта и сговорчивостта, които детето вече показа при последните ни срещи, да продължават и да не се лишават майка и дете от силната и естествена взаимна любов.“

 

 

— Действуват съвсем директно — каза Шонеси. — Право на целта.

Тед Крамър прекара три часа в кантората на Джон Шонеси — адвокатът се трудеше, за да изкара хонорара си, като обясняваше на клиента си основните положения в едно съдебно дело за присъждане на родителски права. Първата стъпка беше да се отговори на молбата и да се настоява първоначалното решение на съда да не се преразглежда. Според Шонеси този опит едва ли щеше да успее, тъй като съдията вече беше дал ход на молбата. Той беше убеден, че делото е неизбежно.

Самото дело, както го описа Шонеси, щеше да прилича на съдебен процес. Двете противни страни трябваше да изложат исканията си пред съда. Всеки имаше право да призове свидетели, които да бъдат разпитани от адвоката му и от адвоката на противната страна. След изслушване на заключителните изказвания съдията оповестяваше решението си не веднага, а след няколко дни или няколко седмици.

 

 

Докато премисляха кои подробности от брака да изтъкнат и обсъждаха евентуалните свидетели, Тед загуби нишката на разговора. Фактът, че седеше в кантората на един адвокат и обмисляше каква да бъде стратегията му, за да запази сина си, му се струваше чудовищен. Той не можеше да се съсредоточи.

— Тед?

— Няма начин да се скрия някъде, нали? — попита той, връщайки се към действителността.

— Не, щом искаш детето. Някои хора просто не се явяват пред съда.

— Не.

— Е, топката е у теб. Тя ще трябва да се потруди, за да ти я отнеме.

Шонеси познаваше адвоката на Джоуана, който се казваше Пол Гресен. Смяташе го за много способен. За съдията, един мъж на име Хърман Б. Аткинс, имаше впечатление, че е „доста хуманен човек“. Делото щеше да струва на Тед пет хиляди долара, независимо дали го печели, или губи, и приблизително още толкова, ако Джоуана спечелеше и той трябваше да й плати разноските. „Каква е цената на едно дете?“ — мислеше той. Щеше да намери пари. Знаеше това. Парадоксалното беше, че онзи, на чиято глава бе лепнат етикет с цената, имаше съвсем неточна представа за това кое колко струва и нямаше да може да различи цената на новото си зимно яке от цената, срещу която ще остане при баща си.

Ще остане ли Уилям Крамър при него, или не, щеше да реши съдът, ръководейки се от традиционния юридически принцип „в интерес на детето“.

— Това, което трябва да направим, Тед, е да покажем, че в интерес на детето е то да остане при теб.

Те се опитаха да докажат, че Тед е добър родител, изброявайки качества, за които той никога не би помислил, че му правят особена чест — не беше алкохолик, наркоман, хомосексуалист или бивш престъпник, имаше работа (беше предвидил сам този момент) и не можеше да бъде обвинен в „сериозно снижен морал“.

Тед си даде сметка, че не може да бъде обвинен дори и в най-обикновена любовна връзка. Последната му приятелка, Вивиан, не беше свободна последните няколко пъти, когато й се обади. Може би тя имаше лоши предчувствия за разрешаването на неговите проблеми, а може би я плашеше охладняването му, появило се в резултат на същите проблеми. Но той не можеше да се задълбочава в този въпрос, който изглеждаше толкова маловажен сега.

От своята гледна точка на неспециалист Тед смяташе, че срещу Джоуана има много силен аргумент, тъй като тя беше оставила детето си, но Шонеси му разясни делото Хаскинс срещу Хаскинс — в този случай една майка, отказала се от родителски права, след време поискала да си вземе детето. Съдията направил прецедент, удовлетворявайки искането на майката, като заявил, че „една майка не може да се отрече лесно от детето си“.

Шонеси смяташе, че Джоуана ще бъде уязвима по отношение на миналите си действия, че нейните появявания и изчезвания ще я поставят в неизгодно положение от емоционална гледна точка, но че техният основен аргумент трябва да бъде Тед Крамър. Той беше съвестен, любещ баща, посветил се на детето си, и в интерес на детето беше то да не се лишава от грижите на баща си.

— Освен това ми се струва, че трябва да премислим въпроса за психическото й здраве. Говорила ли си е някога сама?

— Джоуана ли?

— Тед, захванали сме се с една мръсна работа. Те ще използуват срещу теб всичко, което могат. Затова измисли нещо мръсно. За нас ще бъде полезно, ако покажем, че не е била съвсем наред, щом е оставила детето си, макар това да не е официално потвърдено.

— Тя никога не си е говорила сама, Джон.

— Това е много лошо.

 

 

Чудейки се кои хора биха го подкрепили, той се замисли дали домашната помощница може да му стане свидетел. Тя познаваше Били по-добре от всеки друг и беше наблюдавала как живеят бащата и синът в къщи, но той се колебаеше да поиска от нея такова нещо. Жената беше толкова наивна, че ако я изправеше пред съда, щеше да има чувството, че я експлоатира. Тед обясни това на Шонеси.

— Стига, Тед. Трябва да се включиш в играта. И папагал да имаш, и него трябва да доведеш, щом може да каже нещо в твоя полза.

— Тя е съвсем невинна жена.

— Пиши я. Ние ще я научим какво да приказва.

Но Ета Вилевска беше смутена от това, което предстоеше.

— Мисис Крамър иска да вземе Били?

— Тя има право да се опита да го вземе.

— Той ви обича толкова много.

„Хайде, Тед, включи се в играта.“

— Мисис Вилевска, бихте ли заявили това пред съда?

— Да говоря пред много хора?

— Да. Да им кажете как живеем ние тук.

Тед разпита адвоката за Били. И Били ли трябва да се яви в съда? Може ли той да бъде свидетел? На кого?

— Не, Тед. Съдията би могъл да го повика в съда, но аз се съмнявам. Детето е non sui juris. Много е малко, за да дава свидетелски показания. То още не разбира.

— Добре, че не го знае — отговори Тед с облекчение.

Той беше решил да не съобщава на Били, че родителите му ще се съдят заради него. И в службата си не казваше нищо по този въпрос. Там нещата бяха съвсем навързани — ако мислеше само за делото, рискуваше да загуби работата си, а ако останеше без работа, рискуваше да загуби делото.

В деня, когато молбата на Джоуана трябваше да се върне обратно в съда, Тед намери време между служебните задължения да се отбие при адвоката си. Шонеси му каза, че не е нужно да присъствува, че адвокатите обикновено извършват тези процедури без клиентите си, но Тед искаше да бъде в течение на всичко и затова държеше да се срещне с адвоката си пред залата за бракоразводни дела. Джоуана не присъствуваше на тази съдебна процедура — беше упълномощила адвоката си да действува бързо пред съдията. Адвокатът поиска молбата на Джоуана да бъде удовлетворена въз основа на нейното изложение и детето да й бъде присъдено, без да се води дело. Съдията, около шейсетгодишен, дребен, плешив мъж, отхвърли искането със същата лекота, с която отхвърли и настояването на Шонеси да не се води дело и детето да остане при баща си.

Пол Гресен беше към петдесетгодишен изискан мъж с костюм в елегантна кройка с подходяща копринена кърпичка и вратовръзка. Имаше тих глас и иронична усмивка, които тактично използуваше. Джон Шонеси не му отстъпваше по маниери и облекло. Той представляваше висока внушителна фигура със своята посивяла коса и адвокатска премяна — син костюм от три части с бял карамфил на ревера. Но в края на краищата позите на адвокатите и предприетите от тях юридически маневри не промениха резултата, предварително предвиден от Шонеси — съдебно дело. Съдията изрази желание делото да се ускори, имайки пред вид „крехката възраст на детето“. Той насрочи датата на делото, то щеше да се гледа след три седмици.

Шонеси излезе с Тед в коридора и се извини, че трябва да го остави, тъй като имал работа с още клиенти. Щяха да поговорят на другата сутрин. Тед се запъти към изхода и се спусна по стълбите на съда, където беше обявен за „ответник“ в делото, заведено от „ищцата“.

 

 

Съдията поиска един психолог да посети домовете на двете страни в спора и да се срещне с всеки поотделно. Д-р Алварес, около четиридесетгодишна закръглена дама, която никога не се усмихваше, пристигна една вечер, след като Тед се беше върнал от работа. Тя обиколи апартамента, отвори долапите, хладилника, гардеробите, шкафчето за лекарства в банята. Помоли Били да отиде да си поиграе в стаята за няколко минути и извади тефтер и писалка, за да разпита Тед. Искаше да знае как той прекарва деня си, как е разпределено времето му с Били, какви общи занимания имат, какво прави той, когато е сам, живее ли някой друг с него в апартамента. Тед спомена Ета, но въпросът имаше чисто интимен характер, защото в следващия момент жената го запита направо:

— Мистър Крамър, водите ли си тук някоя приятелка?

„Когато мога, госпожо. Да не би да искате да ми предложите нещо?“

— Д-р Алварес, старая се животът ми извън дома да бъде съвсем дискретен. В момента не се срещам с никого.

— Това тревожи ли ви?

— Не особено.

— А кое ви тревожи?

— Кое ме тревожи?

„Вашето присъствие тук, това дело, Джоуана, нейният адвокат, съдията, това, че някой ще преценява най-съкровеното в живота ми.“

— Не знам как да отговоря на този въпрос. Обикновените неща, от които се тревожат хората. Тревожи ме фактът, че животът е скъп, тревожа се, когато детето ми е болно…

— Много добре. Бих искала да поговоря с детето, ако може. Насаме.

В стаята си Били строеше цял град — супергерои караха детски колички, коженият колан служеше за пътна магистрала, кубчетата представляваха сгради и всичко това не позволяваше вратата да се затвори. Тед можеше да чува разговора от всекидневната.

— Какво е това, Били? — попита тя.

— Детройт.

— Бил ли си някога в Детройт?

— Не, но съм бил в Бруклин.

На Тед му беше любопитно дали тя си записва всичко това.

Жената попита Били кои са любимите му игри, занимания, хора. Към любимите си хора той причисли Ким, Телма, мисис Вилевска, татко и Войничето.

— Ами майка ти?

— О, разбира се. Моята майка.

— Обичаш ли да бъдеш с майка си?

Тед започна да се притеснява. Той искаше да я прекъсне и да й каже, че подвежда свидетеля.

— О, разбира се.

— А какво обичаш най-много, когато си с нея?

— Да обядвам в ресторант.

— А какво обичаш най-много, когато си с татко си?

— Да играя.

— Кажи ми, бие ли те понякога татко ти?

— Много пъти.

При тези думи Тед се озова пред вратата.

— Кога те бие?

— Когато съм лош.

„Били, какво правиш!“

— Бие ме, когато играем на Планета Кританиум и аз открадна заровеното съкровище от прочутата фабрика за фъстъчено масло.

— А кога те бие истински?

— Моят татко не ме бие, глупачке. Защо ще ме бие татко ми?

Тук разговорът приключи. Д-р Алварес каза „довиждане“, хвърли последен поглед на апартамента, а Тед и Уилям Крамър приключиха вечерта, след като изпратиха Фред Флинтстоун да излети със самолета на Войничето за Детройт.

 

 

В понеделник преди делото Тед отиде при завеждащия рекламата и му каза, че трябва да отсъствува няколко дни за сметка на отпуската си, тъй като бившата му съпруга води дело, за да вземе детето. Беше се въздържал да разправя за това в службата, за да избегне клюки и приказки по свой адрес, така че сега, докато се водеше делото, служебното му положение нямаше да пострада. Той се зае с работата си, захвана се да проверява предложенията за реклами, но действуваше неуверено, защото способността му да се съсредоточава намаляваше с всеки изминал час. В пет часа следобед се върна у дома при сина си, който все още нямаше никаква представа, че на другата сутрин в девет и половина в съда ще се гледа делото Крамър срещу Крамър.

 

 

На фасадата на съдебната палата пишеше: „Истинската справедливост е най-здравата опора на доброто правителство“. Добро правителство? Аз си искам само детето.

Тед Крамър влезе в залата, където щеше да се гледа делото. Когато се озърна, много се развълнува, като видя хората, неговите хора, дошли да му помогнат. Телма, Чарли — божичко, Чарли, колко ли пари ще загубиш, докато си тук — Телма и Чарли седяха един до друг, събрани в този момент заради Тед; Ета, сложила на главата си някаква празнична шапка; жената на Лари, Елън, която смяташе, че нейното присъствие като учителка може да се окаже полезно; снаха му Санди, която беше дошла със самолет от Чикаго, и Джим О’Конър, подстриган, с нова връзка и риза — всички те го обичаха и искаха да му помогнат да запази сина си.

Джоуана, с вълнена плетена рокля, влезе, придружена от Рон Уилис и от адвоката си. Тя и адвокатът заеха места на масата срещу съдията. Когато Тед се придвижи напред, за да отиде при адвоката си на другата маса, вратата се отвори и в залата влязоха родителите на Джоуана. Те извърнаха очи от него, сякаш бяха дълбоко смутени. Очевидно бившите му роднини бяха тук, за да свидетелствуват против него. Те седнаха назад, далеч от хората на Тед.

Залата беше величествена, с висок таван, дъбови пейки и добре запазени мебели от махагон; на стената срещу присъствуващите пишеше: „На бог се доверяваме“, а отстрани беше поставено американското знаме. Влезе съдията, облечен в тога, съдебният чиновник извика „Всички да станат!“, стенографът зае мястото си близо до свидетелската банка и делото започна. Тед въздъхна дълбоко и предпазливо, сякаш не знаеше дали ще му стигне въздух.

 

 

Ищцата имаше право да говори първа; адвокатът веднага даде думата на Джоуана да предяви лично исканията си. Нямаше нужда да се привличат второстепенни участници в делото. Основният аргумент беше майчинството — майката като понятие и като конкретна личност беше призована за свидетел.

Показанията на Джоуана започнаха бавно, адвокатът й изреждаше внимателно дати, проследяваше годините с Тед, после с Били, докато стигна до сегашния момент. Тед усети, че се е отдал на спомени — безумни, несвързани спомени как той и Джоуана се любеха за първи път, как тази красива жена, която вече не познаваше, обвиваше краката си около него. Как държеше Били за първи път, колко мъничко му изглеждаше тогава момченцето. Как гледаше за първи път Джоуана да кърми бебето. Тези неща не можеха да се включат в показанията. Той беше забравил това.

Гресен започна да разпитва Джоуана за работата й и за служебната й отговорност. Той пренесе въпроса към по-далечно време.

— Мисис Крамър, работехте ли, докато бяхте омъжена за бившия си съпруг?

— Не, не работех.

— Искахте ли да работите?

— Да.

— Споделяхте ли с бившия си съпруг желанието да работите?

— Да, споделях. Той не беше съгласен. Противопоставяше се силно на това мое желание.

Преминаха към Тед, мъжа, който се беше противопоставил съпругата му да се развива като личност. Стремяха се да оправдаят постъпката на Джоуана. Тед наистина не беше съгласен тя да работи. Не му се вярваше, че е бил толкова ограничен. От описанията почти не можеше, да познае себе си. И въпреки това знаеше, че е бил такъв, какъвто го представяха, макар че оттогава се беше променил. Съдията обяви обедна почивка и Тед се загледа в Джоуана, която се съветваше с адвоката си. Чудеше се дали и тя също се е променила, дали в тази зала сега не се намират двама съвсем различни хора от онези, които някога са били женени, дали ако сега се харесат, ако сега се запознаят такива, каквито са, ще стигнат пак до тази зала?

Шонеси започна да събира книжата от масата — екземпляри от молбата, отчета на психоложката, разни листове, стенографския запис, който се беше провесил от машината като дълъг език, хартия за писма, юридически документи.

Джоуана напусна първа залата с адвоката си. Тед също напусна залата със своя адвокат, след като двамата тактично се забавиха, за да не се озоват всички в един асансьор — преди да се съберат отново в тази внушителна зала, в това брачно гробище, ищцата и ответникът щяха да бъдат разделени от хора, документи, професионални юридически изрази и време.