Ейвъри Кормън
Крамър срещу Крамър (19)

Глава деветнадесета

Тед не си позволяваше да се отделя от телефона за повече от петнадесет минути. Освен това изпълняваше ролята на телефонист — обаждаха се разни хора, които се тревожеха. Сред тях беше майка му, която звънеше всеки ден от Флорида.

— Разбра ли вече нещо?

— Ще ти кажа, когато разбера.

— Кажи ми, когато разбереш.

— Мамо, така напрежението се засилва още повече. Може би трябва на нея да й се обадиш.

— На нея? Никога няма да й се обадя. Аз на теб ще ти позвъня.

Той си припомни цялото дело, предвиди повторно стратегията на адвоката си, разкритикува реакциите си на свидетелската банка и в края на краищата остана доволен от начина, по който бе представена защитата му.

През дните след делото, той водеше същия живот, който беше описан в съдебната зала, т.е. живееше нормално. Прекарваше дните си в службата, а вечерите — в къщи със сина си. Но часовете минаваха по-бавно от всеки друг път, по-бавно, отколкото когато беше без работа, дори по-бавно, отколкото през онези три седмици във Форт Дикс, когато бяха объркали заповедта му и той остана в базата за приемане на новобранци — официално беше в казармата, а в същност не беше, защото времето от редовната военна служба не течеше. Сега положението беше същото, дори по-лошо — времето течеше само за да може съдията да вземе своето решение.

 

 

Предстояха три дни празници по случай рождения ден на Вашингтон и Лари и Елън предложиха да разтворят вратите на къщата си във Файър Айланд. Тъй като нямаше вода и отопление, щяха да живеят навън като на къмпинг и да спят в спални чували. За Били това беше „голямо приключение“, а за Тед възможност да изкара дългите празнични дни по-леко и да дочака първия работен ден, за да започне да дебне отново кога ще се обади адвокатът.

Колкото повече наближаваше времето да тръгват, толкова по-малко се радваше той, че ще прекарват нощите в една неотоплена лятна вила през зимата край океана, но Били много се вълнуваше и проверяваше дали има здрави батерии за фенерчето си, за да може да вижда нощем пред къщата скункси и миещи се мечки, и остреше пластмасовия си скаутски нож, за да се сражава с диви мечки. Тед си представяше със задоволство възможността делото да се преразгледа въз основа на ново доказателство — бащата е измръзнал заради детето си.

В петък преди празниците адвокатът се обади.

— Тед, Джон е.

— Да?

— Решението е обявено, Тед.

— Да?

— Ние загубихме.

— О, божичко…

— Не мога да ти опиша колко съжалявам.

— О, не.

— Съдията се е хванал за майчинските права още от самото начало.

— О, не. Мисля, че сърцето ми ще се пръсне.

— Аз също съм разстроен. Много съжалявам, Тед.

— Как можа тя да спечели? Как?

— Тя е майката. В деветдесет процента от случаите детето се дава на майката. А когато децата са малки, процентът е даже по-висок. Смятах, че веднъж, че само този път ще можем да направим изключение от правилото.

— Не!

— Ужасно е.

— Значи, аз го загубих. Загубих ли го?

— Направихме каквото можахме, Тед.

— Не е честно.

— Знам.

— Не е честно, Джон!

— Ето, да ти прочета решението. За съжаление постановката е съвсем традиционна.

„В случая Крамър срещу Крамър ищцата е рождена майка на детето Уилям, на пет години и половина. Майката завежда дело срещу бащата за родителски права над детето, което година и половина след развода на родителите е гледано от бащата. Съдът, действувайки в интерес на детето, решава, че за детето, което е в крехка възраст, ще бъде най-добре да се върне на майката.

Ищцата живее сега в Манхатън и се е погрижила да създаде удобен дом за детето. Съдът счита, че първоначалното решение детето да се даде на бащата подлежи на оспорване (виж съдебно дело Хаскинс срещу Хаскинс). Майката, преживяла нервно напрежение по време на брака, сега доказва, че е добър, съзнателен родител. Бащата също е признат за добър, съзнателен родител. Съдът трябва да направи възможно най-правилния избор между двамата способни, грижливи родители (съдебно дело Бърни срещу Бърни). Съдът, действувайки в интерес на детето, което е толкова малко (съдебно дело Роулбайн срещу Роулбайн), постановява то да бъде дадено на ищцата.“

„Съдът нарежда, отсъжда и предопределя ищцата да получи родителски права над малолетното дете, което решение влиза в сила от понеделник, 16 февруари. Ответникът се задължава да изплаща четиристотин долара месечна издръжка на гореспоменатото дете. Бащата има следните права да вижда детето: неделя от единадесет часа сутринта до пет часа следобед и две седмици през юли или август. Разходи по делото няма.“

— Това е, Тед.

— Това е? Значи, аз какво получавам — всяка неделя от единадесет до пет? Само тогава мога да бъда с детето си, така ли?

— Поне не трябва да й плащаш разноските по делото.

— Какво значение има това? Аз загубих детето. Загубих го.

— Тед, ти пак ще присъствуваш в живота му. Понякога родителите се карат като обезумели кой да получи родителски права и онзи, който загуби делото, после изчезва някъде и изобщо не вижда детето.

— И в единия, и в другия случай ние с него ще се отчуждим.

— Не е задължително.

— Понеделник — решението влиза в сила от понеделник. Значи, незабавно.

— Това не означава, че нещата са окончателно решени. Ако условията се променят, можеш да искаш решението на съда да се преразгледа.

— Разбира се.

— Може също да обжалваме делото. Но въпреки това решението трябва да се спази. И съдът обикновено го потвърждава.

— Значи, аз трябва просто да й го дам, така ли? Просто да го дам?

— Тед, много съжалявам. Искрено съм убеден, че направихме всичко възможно.

— Моят Били. Моят малък Били. О, божичко…

— Не знам какво друго бихме могли да направим…

— Прекрасно. И сега този, за когото се смята, че не е достоен да го гледа, т.е. аз, трябва да му съобщя това. О, божичко…

Тед Крамър излезе от службата ся, тъй като в такова отчаяно настроение не можеше да работи. Отиде в къщи и започна да рови из стаята на Били, като се мъчеше да реши как да постигне това, което му предстои. Можеше ли да опакова целия му живот в кашони? Трябваше ли да остави нещо за случаите, когато той ще идва тук на гости? Опита се да намисли какво да му каже, как да му обясни.

Рон Уилис, изпълняващ ролята на посредник на Джоуана, се обади в къщи, след като се беше опитвал да се свърже с Тед в службата. Той беше любезен по телефона — победителят се държеше снизходително с победения. Искаше да знае дали понеделник, десет часа сутринта, е удобно време за Тед и дали Тед може да събере в един-два куфара най-необходимите вещи на Били. За пренасянето на останалите играчки или книги щяха да се уговорят друг път.

Ета се върна от пазар и Тед й съобщи, че Джоуана е получила правото да вземе детето. Той каза, че времето, през което Ета е била с Били, е неоценимо и че Били ще има винаги голяма полза от обичта, с която тя го е обградила. Беше решил да помоли Джоуана да вземе Ета като домашна помощница и жената, разбира се, каза, че ще се грижи с удоволствие за Били. След това тя се захвана да подрежда продуктите, които беше купила. Малко по-късно той я чу. Тя плачеше в банята.

Учебният ден на Били скоро щеше да свърши й Тед помоли Ета да заведе детето в парка. Той трябваше да уреди някои неща и нямаше сили да види Били точно сега. Започна да се обажда по телефона на разни хора — надяваше се да се свърже със секретарки, с трети лица, с домашни телефонни служби, защото предпочиташе просто да съобщи факта, а не да влиза в разговори. Реши, че най-добре ще бъде да замине, както беше запланувал, поне за събота и неделя. Така щеше да се отърве от телефона, а и Били щеше да се разочарова много, ако приключението се отменеше. След като предаде какво да съобщят от негово име, след като разговаря с приятели и прие тяхното съчувствие, той се обади на майка си. Дора Крамър не нададе вик, както Тед очакваше.

— Джоуана спечели делото — каза й той.

— Страхувах се, че така ще стане — отговори тя тихо и попита: — Аз никога ли няма да го видя вече?

В първия момент Тед не можа да й каже какво право имат бабите и дядовците да виждат детето.

— Обещавам ти, мамо, че ще го видиш. Поне когато аз го взимам.

— Горкото ми дете — въздъхна тя. Тед точно щеше да й каже нещо успокоително за Били, когато майка му запита: — Какво ще правиш сега? — И той разбра, че тя има пред вид него самия.

Ета беше голяма грижа на Тед. Той искаше да се свърже с Джоуана, преди тя да е предприела нещо. Ако изпратеше веднага бързо писмо, Джоуана щеше да го получи на другата сутрин. Освен това имаше да й съобщи и други неща, свързани с Били. Не можеше да му закачи бележка на якето, сякаш детето беше бежанче. Затова написа следното:

„Джоуана, това е един вид справка за Уилям Крамър. Той е чаровно дете, както сама ще видиш. Алергичен е към гроздов сок, но компенсира тази загуба с ябълков сок. Към грозде обаче не е алергичен. Не ме питай защо. Изглежда, е алергичен също така и към фъстъчено масло, купено от магазин за диетични храни, съвсем прясно, но понася добре същото това масло, купено от супермаркет и пак не ме питай защо. Понякога нощем му се явяват разни чудовища или едно определено чудовище. То се нарича лицето. Лицето, доколкото мога да схвана, прилича на цирков клоун без тяло и според детския лекар, а и според това, което съм чел, може би е израз на някакъв страх от сексуален характер или страх от това, че го е яд на нещо, или просто цирков клоун, който някога е видял. Между другото лекуващият му лекар се казва Файнман. Най-доброто лекарство за Били против настинки е «Судафед». Любимите му приказки до сега бяха за Бабар и Мечо Пух, но историите за Човека-прилеп започват да ги конкурират. За него се грижеше Ета Вилевска и главно заради нея пиша това писмо. Тя е сърдечна жена, съвестна, много грижлива към Били, опитна, изобщо отговаря на всички изисквания за отлична домашна помощница. Най-важното е, че Били я обича и е свикнал с нея. Надявам се, че при такава безупречна репутация няма да отхвърлиш кандидатурата й. Препоръчвам ти да я вземеш. Телефонът й е 555–7306 и мисля, че ако й предложиш, тя ще приеме. Сигурен съм, че ще възникнат и други неща. Обади се, ако има нужда от нещо, предполагам, че ще можем да поговорим. Това е всичко, за което се сещам в момента. Опитай се да се изказваш добре за мен в негово присъствие, а аз ще се опитам да направя същото за теб независимо от чувствата, които изпитвам, тъй като това би било «в интерес на детето», както се казва. Тед“

Тед отиде да изпрати писмото с бърза поща и след това се върна в къщи да чака Били. Детето се прибра у дома с порозовяло от студа лице. То се хвърли към Тед. „Татко, ти си се прибрал толкова рано“ — и прегърна баща си през кръста. Той нямаше сили да му каже, че то вече не живее тук, не можа да му го каже и на вечеря, когато ядяха за последен път кюфтета, нито когато си лягаха и Били угаси всички лампи, за да изпробва своя свръхмощен фенер за откриване на миещи се мечки. Когато на другия ден седнаха да закусват, Тед пак отложи разговора, но накрая не можа да издържи и докато чакаха Лари и Елън да им се обадят, произнесе речта си.

— Били, нали знаеш, че майка ти живее сега в Ню Йорк?

— Знам.

— Е-е, понякога, когато майката и бащата са разведени, се обсъжда въпросът при кого трябва да живее детето — при майката или при бащата. Има един човек, който е много мъдър. Той се нарича съдия. Съдията разбира много от разводи, майки, бащи и деца. Той решава с кого ще бъде най-добре да живее детето.

— Защо той решава?

— Ами това му е работата. Той е човек, който има много голяма власт.

— Като директора на училището ли?

— По-голяма. Съдията седи, облечен в тога, на един голям стол. Този съдия е мислил много за нас, за теб, за мен и за мама и е решил, че за теб ще бъде най-добре да живееш с мама в нейния апартамент. А аз имам голям късмет, защото, макар че ти ще живееш с мама, аз ще те виждам всяка неделя.

„Наистина, Били, обещавам ти. Няма да бъда като онези родители, за които разправяше Шонеси.“

— Не разбирам, татко.

„И аз също.“

— Кое точно не разбираш, миличък?

— Къде ще ми бъде леглото, аз къде ще спя?

— При мама. Там ще си имаш легло в твоята собствена стая.

— Къде ще ми бъдат играчките?

— Ще пренесем играчките ти там, а съм сигурен, че ще получиш и нови играчки.

— Кой ще ми чете приказки?

— Мама.

— А мисис Вилевска ще бъде ли също там?

— Още не знам. Този въпрос се обсъжда сега.

— Ще идваш ли всяка вечер да ми казваш лека нощ?

— Не, Били. Аз ще живея тук. Ще те виждам в неделя.

— А аз ще живея в къщата на мама?

— И това ще стане от понеделник. Майка ти ще дойде сутринта и ще те вземе оттук.

— Но нали щяхме да заминаваме! Ти обеща!

— Пак ще отидем. Просто ще се върнем един ден по-рано, това е всичко.

— Е, хубаво.

— Да, хубаво е.

Детето обмисли няколко секунди положението и каза:

— Татко, това означава ли, че никога вече няма да играем на маймуни?

„О, божичко, мисля, че повече не мога да издържа.“

— Не, миличък, пак ще играем на маймуни. Просто ще бъдем неделни маймуни.

В колата по пътя към Лонг Айлънд възрастните правеха отчаяни опити да бъдат весели от самото начало на екскурзията, като пееха „Аз работих на жп линията“ и други любими мелодии. В паузите на това насилено веселие Елън се обръщаше към Тед и Били и бързо отместваше погледа си от тях, защото не издържаше да ги гледа. Щом сиреха за малко да пеят песни, всички по-възрастни от пет години и половина се умълчаваха. Били не спираше да говори. Той беше възхитен от мъртвия сезон на острова. „Къде отиват птиците?“, „Там живеят ли деца?“, „Фериботът разбива ли леда, както прави ледоразбивачът?“. Но след това той също се умълча и се замисли.

— Татко, аз имам една тайна. — И той му пошепна нещо на ухото, за да не могат другите да чуят. — Какво ще стане, ако Лицето дойде, когато живея у мама?

— Мама знае за Лицето. Ти и мама ще му кажете да се маха.

Докато се возеха на ферибота, Били непрекъснато гледаше през прозореца, за да не изпусне нито една морска вълна от своето приключение, но интересът му бързо се изчерпваше и страховете отново го обземаха.

— Мама знае ли, че не мога да пия гроздов сок?

— Да, знае. Тя няма да ти дава нищо, което не е хубаво за теб.

Когато пристигнаха на острова, Били обяви празните летни къщи за Страна на призраците и измисли една игра, която той и Тед играха цяла сутрин — търсеха призраци, катереха се и скачаха по верандите на къщите, плашеха се и се смееха. „Не е хубаво всичко да е толкова прекрасно — мислеше Тед. — Може би ще бъде по-добре, ако се разделим в по-неприятна обстановка.“

Ентусиазмът на детето беше заразителен. След обяда Лари и Елън, развеселени от рома, който възрастните бяха пили в този облачен, студен ден, се включиха също в играта на призраци. После всички отидоха на разходка на плажа. След вечеря Били взе фенерчето си, за да търси с него дребни животни, но Страната на призраците беше станала наистина призрачна. Той издържа навън в тъмното само десет минути и се прибра вътре, подгонен от сенките и нощните шумове.

— Видя ли елени навън? — попита Лари. — Нали знаеш, че на острова има елени.

— Тук няма елени — каза Тед. — Не искат да им дадат парка под наем.

Всички се засмяха, Били също се разсмя, защото това му се стори много смешно.

— Представяш ли си елените да пазаруват в бакалницата? — каза Били, горд от детинската си смешка.

След като се бяха веселели, пили ром и прекарали целия ден на открито, всички заспаха в спалните чували, смеейки се до последния момент.

В неделя, преди да си заминат, Тед и Били се облякоха с дебели дрехи и отидоха на плажа да строят пясъчен дворец. Плажът беше безлюден. Този път островът беше само техен. Играха на топка, разходиха се до залива, поседяха на кея и накрая се прибраха, подгонени от студа. Тед и Били започнаха да играят на пръчки, детето се съсредоточи в играта, но изведнъж, както и преди, вниманието му се разсея. То вдигна глава и погледна баща си с отчаяни очи. Тед Крамър разбра, че в този момент трябва да се държи като истински баща, независимо колко страда, че трябва да помогне на детето да преодолее всичко това.

— Всичко ще бъде наред, Били. Мама те обича. И аз те обичам. И можеш да кажеш на всеки какво искаш, независимо какво е то.

— Разбира се, татко.

— Всичко ще бъде наред. Ти си заобиколен от хора, които те обичат.

На връщане във ферибота никой вече не се смееше. Тед изпитваше толкова силна болка от предстоящата раздяла, че едва дишаше.

Лари и Елън ги оставиха в града пред дома им.

— Обаждай се — каза Лари на Тед.

Елън целуна Били и му каза:

— Заповядай у нас на острова по всяко време. Запомни това. Ще проверим дали има елени в бакалницата.

— Ще трябва да дойда в неделя — отговори детето, схванало съвсем ясно действителното положение.

 

 

Тед накара Били да се измие зъбите, да си облече пижамата и след това му прочете една приказка. Пожела му лека нощ, стараейки се да изглежда весел.

— Лека нощ, Били.

Опита се да изгледа някакъв филм по телевизията, но за щастие беше капнал от умора. Отиде да види за последен път заспалото дете. Нима беше заложил прекалено много на него, запита се той. В известен смисъл, може би. Но както вече се беше убедил, това е донякъде неизбежно, когато живееш сам с едно дете. Джоуана щеше да изпита същото. Той реши, че през тези месеци е трябвало да живее точно така. Беше благодарен за изминалото време. То беше съществувало. Никой не можеше да му го отнеме. Усещаше, че заради това се е променил. Беше уверен, че е станал по-добър заради детето. По-любещ, по-искрен, по-силен, по-сърдечен — заради детето; беше натрупал повече опит от това, което животът му предлагаше — пак заради детето. Наведе се, целуна го, както, спеше, и каза:

— Лека нощ, малко момченце. Благодаря ти.