Ейвъри Кормън
Крамър срещу Крамър (15)

Глава петнадесета

След среща с един клиент Тед Крамър се върна в службата си и разбра кои хора са го търсили по телефона. Беше се обадила Джоуана Крамър. Беше помолила той да я потърси и беше оставила телефонен номер в Ню Йорк. От този момент нататък Тед не можа да се занимава повече със служебна работа.

— Тед се обажда.

— О, здравей, Тед. Как си? — каза тя любезно. — Нова работа ли имаш?

— Да, нова работа. Как откри телефона?

— Даде ми го домашната ти помощница.

— Обаждала си се у дома?

— Не съм разстроила Били, няма защо да се тревожиш. Обадих се, когато той беше на училище.

— Да, той е на училище.

— Да, знам.

— Джоуана, кажи какво има. Аз съм много зает.

— Ами аз съм в Ню Йорк и бих искала да поговоря с теб за някои неща. Мисля, че не са за телефон. Може ли да се срещнем някъде да пийнем нещо?

— Какви неща?

— Кога е удобно да те видя?

Той можеше да поспори с нея по телефона, да отложи разговора, да го прекъсне, но тъй като от момента на нейното обаждане работният му ден бе приключил, смяташе, че трябва по-скоро да разбере защо го търси.

— Може би днес е най-удобно.

— Добре. Има едно ново заведение — „Слатъри“, на Четиридесет и четвърта улица…

— Добре.

— Да се видим там в шест часа, а?

— Добре.

— Приятно ми е да си поговоря пак с тебе, Тед.

— Така ли? Защо?

Той размести книжата на бюрото си, обади се на Ета и я помоли да остане, прегледа някои документи и напусна работното си място в пет часа. По пътя се отби в един бар да пийне нещо, за да се подготви за предстоящото пиене.

 

 

„Слатъри“ представляваше тесен бар с няколко маси в дъното на помещението. Той мина край бара и видя, че Джоуана е седнала на една маса в дъното. Тя нямаше тен както последния път. Беше облечена с пуловер й пола й можеше да мине за жена, излязла току-що от работа, като останалите жени в заведението, само че, разбира се, беше най-красивата сред тях.

— Здравей, Тед. Изглеждаш добре.

— Ти също.

Поръчаха на келнера коктейл от водка и мартини и Тед се отпусна на стола си, оставяйки я тя да поведе разговора. Джоуана изглеждаше нервна.

— Как е новата ти работа, Тед?

— Добре.

— Това е хубаво.

Той беше сигурен, че тя ще иска нещо.

Близо до тях седна една двойка.

— Виж ни, Джоуана. Също като някоя стара семейна двойка, дошла тук да пийне нещо. Кой би повярвал?

— Е, сигурно искаш да знаеш защо те извиках да дойдеш? — Тя се усмихна, но той не отговори, мускулите на гърлото му се бяха свили от напрежение. — Тед, аз живея в Ню Йорк от два месеца.

— Така ли?

— Имам апартамент на 33-а улица…

— Това е невероятно. Ти живееш тук?

Тя се притесняваше, въртеше чашата в ръцете си. Това предисловие ли беше? Дали не е дошла да иска помирение, помисли си той. Миналия път тя явно нямаше такова намерение, но оттогава беше минала почти една година.

— Нещата се променят. Аз работя към Централния тенисклуб. Нещо като партньор по тенис. И имам право да играя безплатно.

— Струва ми се, че направи толкова мръсотии на толкова хора само за да си осигуриш да играеш тенис безплатно.

— Предполагам, че така си мислиш. Как е Били?

— Много е добре… само че… той падна… — Изпитваше нужда да й каже, едва ли не да се изповяда. — И си раздра лицето. Той има белег, Джоуана, оттук дотук.

— О-о.

— Можеше да бъде и по-лошо.

И двамата замълчаха, за първи път след раздялата споделяха общи чувства.

— От разстояние не си личи, Тед.

— Какво?

— Аз съм го виждала.

— Ти си го виждала?

— Няколко пъти седях в една кола срещу училището и гледах как го водиш на училище.

— Наистина ли?

— Той изглежда прекрасно дете.

— Седяла си в кола?

— За да гледам собствения си син…

Гласът й замря. Джоуана, седнала в някаква кола срещу училището — тази сцена беше толкова тъжна, че Тед се разчувствува и поклати глава.

— Не можех да направя нищо друго. Премислях, опитвах се да взема решение…

Значи, тя иска да се помирят! Затова се опитва да се държи толкова приятелски.

— Тед… аз искам Били. Можем да се споразумеем ти да го виждаш в събота и неделя, но аз искам да получа родителски права.

— Искаш детето?

— Установила съм се в Ню Йорк. Ще живея тук с него. Няма да е честно да разделям двама ви.

— Ти шегуваш ли се?

— Аз си искам сина. Няма да седя повече в разни коли и да го гледам през улицата.

— Ти сигурно се шегуваш.

— Не се шегувам.

— Какво само ми е струвало всичко това през цялото време! Какво съм преживял! И сега ти си го искаш? — Той повиши глас.

— Можем да говорим и спокойно!

Хората бяха започнали да се обръщат към тях — семейна двойка като всяка друга двойка в бара, само че се проявяваше по-различно от останалите.

— Аз най-после започвам да си уреждам живота, най-после, а ти сега искаш да ми го вземеш?

— Аз не те отстранявам. Ти пак ще го виждаш. В събота и неделя. Ще го виждаш, Тед, Ти си му баща…

— А ти каква си му?

— Аз съм му майка. Още съм му майка. Никога не съм се отказвала от това. Човек не може да се откаже от такова нещо.

— Джоуана, върви по дяволите!

— Тед, опитвам се да бъда откровена с теб. Има други начини, които бих могла да използувам.

— Аз говоря сериозно. Може би не използувам най-подходящия израз, но това е положението. Върви по дяволите!

— Тед, има съдебни зали. Мога да потърся правото си по съдебен ред…

— Не желая да обсъждам този въпрос. Интересува ме само кой плаща пиенето.

— Какво приказваш?

— Кой плаща сметката тук? Аз ли? Пак аз ли трябва да уреждам въпроса? Каниш ме да пийна нещо с теб само за да чуя какво искаш, и това означава, че аз трябва да платя. Така ли?

— Кой ще плати пиенето, е без значение. Аз ще платя.

— Да. Правилно. Ти ще платиш. Келнер!

Келнерът беше застанал наблизо, за да може да следи любопитния разговор на трета маса.

— Още една водка. Веднага!

— Да, сър.

— Ти плащаш. Аз пия.

— Тед, ти просто си ядосан…

— Какво друго мога да поръчам? Може ли да си взема един сандвич? Ще мине ли и той към сметката, или ще платиш само пиенето?

— Поръчай си каквото искаш.

— Много си щедра.

— Тед, аз вече приключвам с този въпрос. Имах време да размисля. Преживях някои промени. Научих някои неща за себе си.

— Какво си научила? Наистина ми е интересно да знам.

— Нищо особено.

— Поне едно нещо. Кажи ми едно нещо, за което аз съм си платил и което ти си разбрала.

— Че не е трябвало никога да се омъжвам за теб.

Тя изрече тези думи тихо, без някаква особена жестокост в гласа си, а просто като факт, отнасящ се колкото до нея, толкова и до него. Той беше така сломен от категоричността на чувствата й, че гневът му се изпари моментално. Келнерът дойде и остави чашата пред Тед, който просто не помръдна, а само втренчи поглед в нея.

— Включете я към сметката на дамата — каза той. — Тя плаща. Стана, излезе и остави Джоуана сама.

 

 

Тази вечер той се скара на Били за различни дребни прегрешения и го изпрати да си легне, без да има търпението да му прочете приказка или да удовлетвори молбите му за ябълков сок, с който детето запълваше времето си.

— Ти си в лошо настроение.

— Имах лош ден. Искам денят да свърши колкото се може по-скоро. Ти ще ми помогнеш, като си легнеш веднага.

Тя иска да си го вземе! А той искаше да бъде пак в бара и да излее чашата в лицето й.

Телефонът иззвъня, обади се Вивиан за някакви билети за балет, които се опитвала да осигури; в първия момент той не можа да схване коя е тя и какво говори. Билети за балет нямало, но може ли да отидат на кино? Кино, балет, има ли някаква разлика? Никак не го интересуваше какво ще прави в петък вечерта в осем часа.

— Добре, добре, на кино. Чудесно.

— Добре ли си?

— Не се чувствувам прекрасно.

— Какво има?

— Нищо. Ще говорим, като се видим в края на седмицата.

— Какво има, Тед?

— Нищо…

— Наистина…

— Бившата ми съпруга се появи в Ню Йорк и иска да вземе сина ми.

— О-о-о…

Вивиан вероятно щеше да се задоволи, ако Тед й беше казал „Настинал съм“ или дори „Не съм спал“, но това, което чу, надхвърляше предположенията й.

— Какво ще правиш сега?

— Още нищо не съм решил.

— Мога ли с нещо да ти помогна?

— Да, можеш да я убиеш вместо мен.

 

 

Той отиде до барчето, извади бутилка коняк и една чаша. Закрепи чашата върху дланта си и след това изведнъж я захвърли с всичка сила, запращайки я в стената на всекидневната; из цялата стая се разхвърчаха стъкла. Никога досега не беше правил такова нещо. Една-две секунди се чувствуваше добре. Но не прекрасно. Преди да си легне, събра стъклата с метла, което му осигури някакво занимание.

На другата сутрин Джоуана се обади в службата му, но той отказа да го свържат с нея. По-късно същия ден тя се обади отново и той отново отказа да го свържат. Тя помоли секретарката да му предаде следното: „Кажете на мистър Крамър, че нищо не е решено.“ Джоуана беше казала, че има съдебни зали и че може да потърси правото си по съдебен път. Тед си даде сметка, че като отказва да разговаря с нея по телефона, не печели нищо.

Той отиде при адвоката Джон Шонеси. Адвокатът си записа най-важните според него факти, уточни някои дати — кога е напуснала дома, кога е била за последен път в Ню Йорк.

— Тя обича да забива странични удари — каза той, използувайки както винаги футболната терминология. След това пожела да разбере какво точно е казала Джоуана на Тед и си го записа в бележника.

— Добре, Тед, какво искаш да правиш?

— Какви са юридическите възможности?

— Говориш като адвокат. Въпросът не е какво гласи законът. Важното е ти какво искаш да правиш. Искаш ли да задържиш детето при себе си и да живееш, както си живял досега? Или искаш да се откажеш от детето и да промениш начина си на живот?

— По гласа ти долавям, че се мъчиш да ми внушиш нещо.

— Нищо подобно. Тед, човек печели, като трупа точки. Но трябва да знае дали иска да участвува в играта.

— Аз си искам сина. Не искам тя да го вземе.

— Това вече е отговор.

— Тя няма право на него.

— Тед, това не е отговор. Тя е права, разбираш ли? Има съдилища и до този момент тя действува много разумно.

— Как можеш да кажеш такова нещо?

— Тактически е запланувала добре играта си. Според мен има някой, който я съветва. Не е предприела никакви прибързани стъпки, не е направила нищо през главата ти. Намерила си е работа, жилище, и то в щата, в който живееш ти. Казала ти е, че няма да те отстрани от детето. Всичко е добре премислено.

— Какво да направя, ако пак се обади?

— Кажи й, че ти трябва малко време да помислиш. Тя вероятно не иска да води дело, освен ако не е принудена.

— Виж какво, аз няма да се предам…

— Тед, недей да прибързваш. Аз правя нещо много полезно в такива объркани случаи. Преценявам положителните и отрицателните страни. Просто ги написвам и ги сравнявам. Ти трябва да направиш същото.

— Аз знам какво искам.

— Направи ми тази услуга. Напиши всички доводи „за“ и „против“. И ако след това си наистина сигурен, че държиш детето да остане при теб, аз ще знам какво искаш, ти също ще знаеш какво искаш и тогава вече ще се захванем за работа и ще им видим сметката на ония.

Макар че имаше доверие на Шонеси, Тед искаше да е напълно сигурен в него. Джим О’Конър беше казал на Тед, че има братовчед адвокат, и Тед помоли О’Конър да провери, ако може, с какво име се ползува Шонеси. Все още не се беше обадил на Джоуана. Свърза се с нея и й каза, че му е нужно време, за да обмисли „молбата й“, като подбираше внимателно думите си, защото не знаеше дали тя не записва всичко, каквото й казва, за да го съобщи на своя адвокат. Джоуана попита може ли да види Били.

— Не, Джоуана. Това ще създаде твърде много проблеми в този момент. Не искам да го виждаш.

— Прекрасно. Трябва ли да заведа дело, за да получа разрешение да купя един кренвирш на сина си?

— Слушай, сладурче, не съм виновен аз, че си изпаднала в това положение, ти си виновна. А между другото, защо все още носиш името Крамър?

— Просто ми харесва как звучи. Затова не го смених.

— Ти си просто трогателна.

С тези язвителни думи Тед затвори телефона. От своя страна той не можеше да направи нищо повече, за да се помирят. О’Конър установи, че сред адвокатите, които се занимават с бракоразводни дела, Джон Шонеси е високо ценен. Тед приключи с въпроса за адвокатите и се опита да насочи вниманието си към други дейности — опита се да върши служебната си работа, да бъде баща, да бъде любовник, но не постигаше особени резултати в нито една от тези области. Отиде на срещата с Вивиан, но отказа да обсъди с нея въпроса за Били, макар че тя му предложи да се разтвори. „Не тази вечер, каза той, и без друго мисля прекалено много за това.“ Гледаха някаква комедия, която той наблюдаваше със същото весело настроение, с каквото би изгледал и някой филм на Ингмар Бергман. След това в нейния апартамент той се прояви като любовник, чиято страст можеше да се сравни със страстта на механична играчка.

На другата вечер в къщи той се събуди през нощта, стреснат от нещо, целият в пот. Стана и отиде в стаята на Били. Детето спеше спокойно и за първи път в живота му Тед го събуди от дълбок сън.

— Били, Били — каза той, като го разтърсваше. Детето го погледна със сънени очи. — Обичам те, Били.

— О, аз също те обичам, татко. Лека нощ. — То се обърна и се отпусна пак в съня си — изобщо не се беше събудило и нямаше да си спомня нищо на сутринта.

— Лека нощ, Били.

 

 

Чарли беше поканил Тед да го запознае с новото му „приятелче“, както той се изразяваше. В неделя следобед, той даваше коктейл и искаше Тед да присъствува. Тед не беше в настроение да яде солените бисквити на Чарли, по начало нямаше настроение за нищо. Същият следобед Били беше поканен на гости у свой приятел и Тед можеше да отиде на коктейла спокоен, че там ще има толкова много зъболекари, приятели на Чарли, че ако му влезе нещо между зъбите, ще получи компетентен съвет какво да направи.

Чарли го посрещна с предизвикателните си ергенски дрехи — спортен костюм и шалче около врата. Той поведе Тед край зъболекарите, които се опитваха да танцуват бавен фокстрот с младите жени в стаята — този ритуал за намиране на партньори изглеждаше съвсем не на място в претопления апартамент в неделя в три часа следобед. На барчето, което беше заредено с бяло вино и няколко вида солени бисквити, Чарли го запозна с висока, пищна жена.

— Ето го моето приятелче. Сондра Бентли — Тед Крамър.

— Чарли ми е разказвал за теб, Тед. Знам, че сте добри приятели от детската площадка.

— Такива сме ние. Царе на люлките.

Не можеше да си представи как този дявол Чарли е успял да намери такава привлекателна жена и се опита да прикрие усмивката си, за да не създава впечатление, че се отнася покровителствено към приятеля си. Чарли се извини и отиде да отвори вратата, а Сондра, сякаш четеше мислите му, обясни нещата от своя гледна точка.

— Чарли не е много изискан човек. Но е много искрен.

— Да, искрен е. Добър човек е той.

Жените изглеждаха много млади, зъболекарите се въртяха около тях, той не искаше да знае нищо повече за отношенията между Сондра и Чарли — може би Чарли извършваше безплатно скъпи зъболекарски услуги; това беше неговото цинично предположение. Той се извини, отиде в банята, и тъй като нямаше какво друго да прави, изми лицето си. Излезе, облегна се на стената и се загледа в двойките, които в следобедните часове на деня танцуваха под звуците на песента „В малките часове на утрото“. Апетитна жена с лъскава блуза и джинси, около тридесетгодишна (а това означаваше, че е една от най-възрастните жени в стаята), застана до Тед.

— Вие на кого от домакините сте роднина?

Ала-бала. Светски приказки. Ако успее да измисли подходящ отговор, елементарният разговор ще потръгне.

— Аз съм бащата на младоженеца. — Не беше остроумно, но тя се засмя.

— Вие също ли сте зъболекар? — попита тя.

— Не, пациент съм.

Тя пак се засмя.

В другия край на стаята Сондра хвана Чарли под ръка и му зашепна нещо интимно. Може би тя бе искрена. Във всеки случай Чарли беше свободен да създава връзки с такива като Сондра, независимо дали срещу това прави безплатни зъболекарски услуги; беше свободен да кани гости. Тед никога не беше правил коктейл в неделя — не че това му се струваше приятно, но ако някога все пак поискаше да направи такова нещо, трябваше да се съобрази със сина си. Той разполагаше с около един час за себе си, преди да отиде да вземе детето. Тед изпадна в двойна депресия. От една страна, беше потиснат, че е дошъл на коктейла, а от друга страна, беше потиснат, че трябва да си ходи.

— Попитах какъв пациент — на зъболекар или на психиатър?

— На зъболекар или на психиатър? Добре го казахте. Аз в същност се занимавам с продажба на реклами. Вижте какво, разполагам само с един час. Мисля, че не можем да свършим кой знае какво за един час.

— Какво ще стане след това? Да не сте наркоман? Или трябва да разхождате кучето?

— Вие сте красива жена, но аз трябва да вървя. Изпаднал съм в такова бедствено положение, че сигурно имам право на федерална помощ. — Тя пак се засмя и той изпита чувството, че е вършил тежък физически труд. — От милиони долари — каза Тед уморено.

Сбогува се с Чарли и Сондра и отиде да вземе Били. Той не смяташе, че е привързан към детето си повече, отколкото някой друг самотен родител, не повече от Телма например. Но повече от всички мъже, които познаваше, тъй като всички разведени мъже просто оставяха децата на майките. В къщи Били рухна от умора и от настъпващата настинка и отказа да вечеря каквото и да е с изключение на парче торта. „Полезно е за теб. Направена е с яйца. Видях това по телевизията.“ Той се разплака, защото преди три дни беше пропуснал една серия от Човека-прилеп и най-накрая легна да спи, като преди това си затвори устата, за да не глътне сиропа за кашлица, и заля с него цялата си пижама, без изобщо да подозира, че по съвета на някакъв адвокат личността му може да бъде подложена на най-старателно проучване. Тед не допускаше, че въпросът дали да се бори за родителски права, или не, ще се разреши, като се изброят всички доводи „за“ и „против“, но тъй като адвокатът му, изглежда, вярваше, че това ще изясни тяхната позиция, той взе бележник и писалка, за да види докъде ще го доведе един такъв списък.

ЗАГУБАТА НА СВОБОДА беше първата причина, която се сети да изтъкне като нежелание Били да остане при него. Хиляди разведени мъже като Чарли се подвизаваха наоколо; те приемаха полудобросъвестно полагаемите им се в края на седмицата часове с децата си; мъже, които можеха след работа да легнат в чието легло си пожелаят.

СЪНЯТ беше следващата, полусериозна точка в списъка. Без Били той можеше да каже „сбогом“ на двадесет и четири часовия ден, да става в неделя сутрин в девет часа, а дори в девет и половина.

ПАРИТЕ. Джоуана без съмнение щеше да го съди за издръжка на детето. Но тя вероятно ще работи и той ще обжалва, като изтъкне, че трябва да плаща и на домашна помощница. Предполагаше, че както и да се разреши този въпрос, разноските му пак ще бъдат по-малки, отколкото ако финансира всичко сам.

СОЦИАЛНИЯТ ЖИВОТ. Социалният му живот не вървеше, но съвестта не му позволяваше да обвини Били, че е главен виновник за това. Тед знаеше, че установява трудно връзки с хората. Просто с Били и с неговото постоянно присъствие ставаше още по-трудно.

ЕМОЦИОНАЛНАТА ЗАВИСИМОСТ. Той и Телма бяха обсъждали този въпрос — как сами родители с деца могат да използуват децата като извинение да не се свързват с други хора и да се самоизолират. Стигнаха до заключението, че известна зависимост е неизбежна просто защото живееш с друг човек под един покрив. Но той се чудеше дали тази зависимост не се простира и в СОЦИАЛНИЯ ЖИВОТ, където човек трудно издържа на най-различни чужди домогвания.

В ИНТЕРЕС НА БИЛИ. Той ще бъде с майка си, както е обикновено с децата на разведени родители. Ще расте, без да се налага да обяснява въпроса за родителите си. Ще заприлича повече на другите деца. Едно дете има нужда от майка си, беше казала Хариет, а това можеше да се уреди само с един телефонен разговор.

Когато започна да пише причините да задържи Били при себе си, мисълта му вече не течеше толкова леко.

ПРОФЕСИОНАЛНИ ПРЕИМУЩЕСТВА — написа той като начало. Тед смяташе, че грижите около Били го бяха направили по-отговорен и му бяха помогнали да напредне в работата си.

Опита се да измисли още нещо, но не успя. В главата му нямаше мисъл. Не можеше да изтъкне никакви други причини за това, че трябва да задържи Били при себе си. Никакви причини. Нищо разумно. Само чувства. Часовете, прекарани заедно, дългите, уморителни, съкровени часове, прекарани от тях двамата. Опитите да промени живота си, след като Джоуана ги остави. Опитите да променят заедно нещата. Смешните истории. Трудните моменти. Раната. Пицата. Онази част от живота му, в която детето беше навлязло по свой начин.

„Той е част от живота ми сега. И аз го обичам.“

Тед взе листа и го смачка в ръката си. А след това се разплака. Толкова отдавна не беше плакал, че му се струваше странно. Едва си спомняше какво значи да плачеш. И не можеше да спре.

„Няма да се откажа от теб… няма да се откажа от теб… няма да се откажа от теб…“