Ейвъри Кормън
Крамър срещу Крамър (14)

Глава четиринадесета

Той беше в клас с тридесет и две деца и вече не беше единственият Били в заобикалящия го свят — това щяха да разберат и Били Р., и двете момиченца на име Саманта. Първия ден Тед отиде с детето в училище, пред входа се тълпяха деца, които се прегръщаха, подскачаха, блъскаха. Родителите стояха като външни лица, повтаряха: „Стига, стига, достатъчно“, но никой не обръщаше внимание на думите им. Били беше напрегнат и Тед го поведе по стъпалата на сградата на началното училище към стая 101 — струваше му се, че и неговият живот е бил свързан някога със стая 101. Тед постоя няколко минути и си тръгна. „Мисис Вилевска ще те вземе. Ще се видим по-късно с моето голямо момче.“ Били навлизаше вече в живота. Независимо от тревогите си, че ще бъдат разделени, че времето минава, Тед имаше чувството, че е постигнал нещо — беше опазил Били дотук. Той изглеждаше съвсем като другите деца. По нищо не се отличаваше от тях.

Телма се изказа много лошо за социалния живот на Тед през тази есен.

— Затваряш се в себе си. Пак никъде не излизаш.

— Имам шест телефонни номера, познавам едно момиче, което мога да видя винаги когато пътувам по линията Атланта-Маями, и съм хвърлил око на една от майките от класа на Били, която прилича на Одри Хепбърн във „Ваканция в Рим“ и не носи брачна халка.

— Важното е да има някаква обмяна. Хубаво е за…

— Какво, Телма?

— Не знам. Майка ми винаги така казваше. Предполагам, че е хубаво за кръвообращението.

Една сутрин той спря майката на Саманта Дж. и я попита има ли време да изпият чаша кафе. Отидоха в едно близко кафене, където започнаха да говорят за децата, и след това тя го уведоми, че е разведена, но се среща с някакъв мъж, а после попита не може ли домашните помощници да събират децата им да си играят заедно. И така неговата Одри Хепбърн се беше съгласила да пие кафе, за да уреди забавление за дъщеря си. Той я разбираше. Децата също имаха нужда от социален живот.

Тед се включи в родителския комитет, за да покаже, че е родител, който се интересува от детето си, и се записа в комисията за организиране на извънучилищни мероприятия; заслугата му се изразяваше в това, че помоли художествения отдел в службата си да му нарисува афиш за откриване на учебната година. На една родителска среща Тед Крамър седна на мъничко столче под едно табло на тема „Нашите приятели, сезоните“. Учителката на Били се казваше мисис Пиърс, млада жена с индийска рокля. Тя разбуди старите спомени на Тед, свързани с неговите учителки от мисис Гарът до мисир Бийнщок, и той изпита желание да се озове с мисис Пиърс в гардероба и да я притисне, сред миризливите изпарения от радиатора и мокрите галоши.

 

 

В службата на Тед започнаха да се носят слухове. Говореше се, че директорите на кампанията били недоволни от печалбите, реализирани от американските списания. Разправяха, че председателят на компанията казал на някого, че може би ще спрат издаването на списанието до един месец. Тед беше вбесен. Можеше да остане пак без работа. Силно го тревожеше фактът, че решаването на такъв важен въпрос като собственото му съществуване зависи толкова малко от него самия. Беше работил старателно и успешно, а сега можеше да остане на улицата и да изпадне отново в онова отчаяно положение.

Джим О’Конър се свърза с председателя на управителния съвет в Каракас. На другата сутрин пристигна телеграма, чието съдържание трябваше да се разпространи в компанията и извън нея — в телеграмата се съобщаваше, че не съществуват никакви планове за закриване на списанието. Въпреки това рекламодателите бяха дочули слуховете и станаха предпазливи. Някои от тях оттегляха поръчките си. Получили уверението на ръководството, че списанието ще продължава да съществува, Тед и О’Конър се опитаха да възвърнат доверието на рекламодателите. Тед щеше да спаси компанията със собствените си сили и да гарантира работата си. Докато О’Конър се свързваше с агентите си, Тед се зае да прави колкото е възможно повече нови заявки за стоки, представи нов вариант за разширяване на продажбите, ускори едно проучване за положението на пазара и въз основа на резултатите направи предложение за нови продажби, даже замисли организирането на мъжко модно ревю на открито на Мадисън Авеню, като доказателство, че списанието продължава да съществува. В продължение на три седмици той работи денем и нощем, постепенно слуховете заглъхнаха и започнаха да пристигат нови поръчки. Тед помогна да се избегне една криза. Компанията все още действуваше и Тед щеше да има работа още известно време. Само че нямаше начин да разреши насъщните си парични проблеми. Възможността да остане отново без работа все още съществуваше, а сметката му в банката възлизаше само на хиляда и двеста долара. В една статия в „Ню Йорк Таймс“ се изчисляваше, че издръжката на едно дете в Ню Йорк до осемнадесетгодишна възраст струва осемдесет и пет хиляди долара. А разходите за домашна помощница изобщо не се включваха.

 

 

През това време неговият приятел Лари преуспяваше. Той и Елън бяха купили къща във Файър Айланд.

— Как ги правиш тия работи, Лари?

— Ами в службата ми потръгна. А и не забравяй, че сме на две заплати.

Две заплати, магическа цифра. Тед беше започнал да се среща с една жена със собствен доход, която работеше като дизайнер в някакво ателие. Вивиан Фрейзър беше привлекателна, тридесет и една годишна жена, уравновесена, изискана и според изчисленията на Тед може би печелеше двадесет хиляди долара годишно. Тя сигурно щеше да се ужаси, ако разбереше, че въпреки всичките грижи, които полага за външността си, един мъж я оценяваше само като платежоспособна.

Без Вивиан да подозира, Тед я включи в съревнованието „Каква майка би била тя“. Беше му любопитно да си представи, че външен фактор би могъл да внесе в дома му душевно равновесие и едновременно с това да поеме финансова отговорност. Но която и жена да поканеше в къщи, тя в края на краищата оставаше в спалнята, където домашният детектив и неговите „хора“ можеха да се появят всеки момент, подгонени от жажда или от лош сън, и Тед никога не беше сигурен, че собствените му хора ще се сработят с „хората“ на Били, и дори не знаеше как да постъпва, за да избягва, такива срещи.

След като Били и Вивиан се бяха видели за малко една вечер, Тед попита Били: „Харесва ли ти Вивиан?“, съзнавайки, че въпросът е безсмислен, тъй като отговорът, който в същност искаше да чуе, беше: „О, да, симпатична жена. Чувствувам, че ще успея да установя равностойни отношения с нея, а, както, знаеш, един дизайнер може винаги да увеличи дохода ни, да не говорим за емоционалното й присъствие.“

Отговорът на Били гласеше: „Ъхъ.“

Лари и Елън поканиха Тед и Били във Файър Айланд, за да видят новата им къща и да изкарат там края на седмицата. Беше поканено и едно друго семейство с десетгодишната си дъщеря. Децата играеха на плажа, а възрастните пиеха шампанско. Тед се отпусна, но непрекъснато го обземаха разни желания. Много му се харесваше този лукс — да има къща край морето и кола, готова да го закара някъде за събота и неделя, да прекарва зимните ваканции на някое топло място, да разполага с целия онзи лукс, който никога нямаше да има… осемдесет и пет хиляди долара до осемнадесетгодишна възраст — без някой друг освен него да осигурява издръжка на детето. Ако някоя добра фея от детските приказки на Били се появеше пред къщата, облечена в яке и качулка, и го попиташе: „Кое твое желание да изпълня?“, той щеше да й отговори: „Да съм си разчистил сметките за шест месеца напред.“

 

 

Времето в града застудя. Почивните дни, прекарани на открито, щяха да намалеят и родителите на градските деца трябваше да разчитат на собственото си въображение и на музеите. Тед реши в събота да покани на гости трима приятели на Били — Ким и две момченца от класа му; щяха да обядват заедно и да прекарат следобеда в игри. Детето щеше да си има приятели, чиито родители щяха също да го поканят на гости. Той изпълни ролята на рефер в няколко спора, но през повечето време седеше в стаята си и четеше, потискайки изкушението да провери дали Били не се разпорежда с другите деца. Всички изглеждаха доволни. Оставени да се забавляват сами, те започнаха да се маскират, да играят на криеница и да изпълняват един по един приключенията на Човекоядеца. Той чуваше шум от дъвчене, но предполагаше, че това е приятелско дъвчене. В продължение на няколко часа апартаментът се превърна в детска градина. Когато майките дойдоха да приберат своите съкровища, които щяха да им струват по осемдесет й пет хиляди долара до навършване на осемнадесет години, той им ги върна непокътнати, доволен, че денят е минал прекрасно.

— Представям ви фантастичния суперреактивен самолет и тайната на неговата фантастична скорост — заяви Били от стаята си.

Докато децата играеха, Тед беше чул как обсъждат конструкцията на самолета на Били — очевидно бяха разглобили на парчета металната играчка, сякаш вършеха научен експеримент.

— Ето го — втурна се Били в стаята, издавайки бръмчащ звук, хванал в ръка разглобената играчка, с която замахваше във въздуха. Когато стигна вратата, той се спъна на прага и полетя напред. Тед стоеше в коридора на няколко крачки от него и го видя как полита точно насреща му — сякаш това бяха последователни действия, които той не можеше да прекъсне — политащото напред тяло, падането, ударът, лакътят, който се забива в пода и след това се повдига, металното парче в ръката, писъкът „Татко!“, металът, остър като бръснач. Той се вряза в кожата на детето и разряза бузата му нагоре към косата, а кръвта рукна в очите и по лицето му. За миг Тед се парализира. Видя всичко, но все едно, че не беше видял. „Татко, тече ми кръв“, извика детето и Тед се втурна към него, прегърна го, понесе го, сграбчвайки кърпи. „Няма нищо, миличък. Всичко е наред, скъпи.“ Борейки се с чувството, че ще припадне, люлеейки го… лед, трябва му лед, ледът помага при раните… галеше го по главата, целуваше го, притискаше леда към раната и попиваше кръвта с кърпите, а собствената му риза беше цялата в кръв. Недей да припадаш — мисля, че ще припадна — разглеждаше го, опитвайки се да види през кръвта колко голяма е раната. „Кръвта спира, Били. Всичко ще се оправи.“ И се втурна на улицата, спря едно такси за болницата и продължи да прегръща хълцащото дете, люлеейки го на ръце.

В отделението за бърза помощ чакаше едно дете със счупена ръка и една възрастна жена, която беше паднала, но дежурната сестра каза, че Били е следващият пациент по ред, „защото той е за хирург“. Хирург? Кръвта спря толкова бързо и той смяташе, че положението може би не е чак толкова лошо. Тед беше довел Били в болницата, където неговият детски лекар завеждаше кабинет, и помоли сестрата да провери дали лекарят е там. Били вече не плачеше и следеше всяка стъпка на хората около себе си, в очакване да му се случи нещо още по-ужасно.

Трябваше да се направят десет шева, за да се затвори раната, която започваше от горната част на бузата и слизаше надолу почти успоредно с линията на косата. Хирургът направи превръзка на главата и каза на Били:

— И повече да не си удряш главата в някакви стени, приятелю. И няма да се къпеш под душ, нали разбра?

— Добре — каза той с уплашен, тих глас.

По една случайност детският лекар беше в кабинета си и дойде при тях. Той даде на Били една захарна пръчка затова, че се е държал геройски; след това Тед накара Били да го почака за малко отвън.

— Имали сте късмет. Това е най-добрият ни хирург — каза детският лекар.

— Ще остане ли лош белег, как мислите? — попита Тед шепнешком.

— Винаги когато кожата се разкъса, може да остане белег — отговори хирургът.

— Разбирам.

— Направих всичко, което беше по силите ми, но белег ще остане.

— Помислете, мистър Крамър — намеси се детският лекар. — Детето ви е имало голям късмет. Още един сантиметър само, и можеше да си извади окото.

Тази вечер Били не си изяде кюфтето. Тед си наля двойно уиски с лед за вечеря. Извършиха редовните ритуали като миене на зъби, четене на приказка — и двамата се опитваха да прекарат нормално вечерта, за да заличат случилото се. Тед сложи детето да си легне рано и изтощено от напрегнатия ден, то не се възпротиви.

Аз бях толкова наблизо. Ако го бях хванал само.

Тед обиколи апартамента, за да избърше петната от кръв. Взе дрехите на Били, които беше захвърлил заедно с ризата си и хавлиените кърпи, и ги натъпка в кофата за боклук. Не можеше да ги гледа. В единадесет часа вечерта, докато гледаше новините, той си представи отново всичко, стана и повърна в клозетната чиния изпитото уиски и стомашен сок.

Не можа да заспи. В съседната стая Били сънуваше нещо неприятно и стенеше насън. Тед отиде в стаята му и седна на пода до леглото.

Белязан за цял живот. Белязан за цял живот. Повтаряше си тези думи, сякаш изразът „за цял живот“ имаше допълнително значение. Започна да си представя отново падането — ако беше влязъл в стаята по-рано, ако беше видял играчката, ако беше предвидил какво ще направи Били, ако беше застанал по-близо, ако го беше хванал, ако не му беше поканил гости този ден, детето нямаше да се преумори, може би нямаше да се спъне…

Той седеше, бдеше и размишляваше. Как стана така, че той сега е тук с това дете, което е така свързано с него? В началото, когато Джоуана беше бременна, бебето сякаш нямаше нищо общо с него, а сега детето бе част от нервната му система. Тед усещаше толкова остро болката от раната, че тялото му просто не можеше да я поеме. Имаше ли някаква повратна точка, някакъв момент, от който нататък животът му можеше да бъде различен? Ако беше останал с някоя от другите жени? Какви бяха тези други жени? Какъв щеше да бъде той? Какво щеше да бъде детето му? Щеше ли да има и други деца? Или нямаше изобщо да има деца? Какво щеше да стане, ако не беше отишъл на гости една вечер в една къща на Файър Айланд? Ако не беше казал точно онези думи на мъжа, който беше с Джоуана? Ако не й се беше обадил, с кого щеше да бъде сега? Щеше ли да бъде различен животът му? По-добър? Предопределено ли беше всичко? Щеше ли да бъде по-щастлив, ако всички тези неща не бяха станали точно така? Тогава Били нямаше да съществува. Щеше ли да му бъде по-добре, ако Били не съществуваше? Детето стенеше насън и той искаше да го вземе на ръце и да направи съня му по-спокоен, но това не беше по силите му.

Той реши, че в живота му не е имало момент, когато е било възможно всичко да стане по-различно или по-хубаво. Нещата не са толкова прости. А неприятности винаги могат да се случат. Били, Били, ако можех, щях да те хвана.

 

 

След като постоя няколко дни в къщи, Били отиде на училище с бялата превръзка, която носеше като символ на храброст. „Имал си десет шева?“, попита Ким с благоговеен страх. „Раната е зараснала добре“, заяви хирургът. Детето остана с белег от дясната страна на лицето, дълъг около девет сантиметра, който не го загрозяваше, но все пак беше белег. Болката на Тед от преживяното зарастваше по-бавно. Той често мислеше за падането. Тази мисъл прорязваше съзнанието му в най-неочаквани моменти и тогава той потръпваше, сякаш забиваха нож в стомаха му. За да отреагира, разказа на някои познати за случилото се, като изтъкна, че всичко е свършило благополучно. „Невероятен късмет. Можеше да си загуби едното око.“ След време щеше да разкаже на бабите и на дядовците му.

 

 

Тед беше в зоологическата градина с Чарли, а децата се забавляваха на една въртележка с кончета.

— То е също като със зъбите — каза Чарли. — Някой си счупи зъб и си мисли, че целият свят го гледа в счупения зъб. Или има сребърна коронка на кътник и си мисли, че всички я виждат.

— Ти нямаше ли да забележиш белега? Сериозно, Чарли?

— Ако не ми беше казал, нямаше да го забележа.

— Аз го виждам. Понякога го виждам и със затворени очи.

 

 

— Татко, едно дете в училище ми каза, че брат му казал, че един хокеист имал двадесет шева.

— Хокеят е груба игра. Хокеистите получават рани понякога.

— Може ли да имам стик за хокей?

— Не знам. Стикът е за по-големи деца.

— Аз няма да играя на лед. Само в къщи.

— На терена излиза Бум-Бум-Крамър.

— Какво значи това, татко?

— Бум-Бум Джефриън — това е името на един хокеист. Като пораснеш малко, ако все още искаш стик, ще го имаш.

— Колко голям трябва да станеш, за да не спиш повече с мечето и с „хората“ си?

— Няма определена възраст. Когато сам поискаш.

— Аз мисля, че съм достатъчно голям. Мисля, че ще се опитам да не спя с тях.

— Щом искаш.

— Виж какво, те могат да си останат в моята стая. Нещо като статуи. И мога да си играя с тях през деня. Но ще ги държа на библиотеката и те ще ме гледат, докато спя.

— Кога искаш да стане това?

— Тази вечер.

— Тази вечер?

Вечерта, когато детето се отказа от своето мече, бащата преживя раздялата по-тежко до сина си. На другата сутрин Били беше много горд, че е изкарал цялата нощ без своята бебешка охрана. Той преодоляваше един кризисен период. Дните му минаваха с пълна скорост, той не взимаше никакви предпазни мерки. Когато тичаше из къщи или в парка, Тед ставаше неспокоен. „Внимавай, Били, по-бавно.“ „По-бавно“ не означаваше нищо. Били беше забравил падането, шевовете. Той беше на пет години и растеше.

Но за Тед споменът избледняваше бавно. Той никога нямаше да забрави онзи миг. Металното парче, което като бръснач разряза лицето на детето. Кръвта. И краят на самоилюзията — че детето му е неузнаваемо, че по неговото красиво лице няма да има белези, че то изобщо няма да има белези. Неговият син, когото той обичаше толкова силно, не беше застрахован, можеше да пострада. Можеше пак да се удари. Можеше да умре. Тед Крамър си беше представил, че ще гарантира на сина си сигурност в живота, че ще бди над живота му. Раната, която детето получи, беше доказателство, че Тед не може да постигне това.