Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kramer vs. Kramer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване, начална корекция и форматиране
ckitnik (2013)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2013)

Издание:

Ейвъри Кормън. Крамър срещу Крамър

Американска. Първо издание

 

Рецензент: Владимир Трендафилов

Редактор: Людмила Колечкова

Художник: Ясен Васев

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Евгения Кръстанова

 

Дадена за набор ноември 1982 г.

Подписана за печат януари 1983 г.

Излязла от печат февруари 1983 г.

Формат 70×90/32

Печатни коли 19,75.

Издателски коли 11,53. УИК 11,53

Цена 1,32 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Георги Димитров“ — Ямбол

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Тед Крамър установи, че разбиранията за брака са се променили в сравнение с едно време. За някои от жените бракът беше „излязъл от употреба“, както се изрази Таня, двадесетгодишна танцьорка. В леглото тя му каза, че „си падала и по жени“. „Но това да не те смущава. Ти си симпатично момче. С теб също ще ми бъде приятно.“

Сега много от жените бяха вече разведени, първите им бракове бяха просъществували достатъчно време, за да се разбият от износване. Правеше му впечатление, че някои от тях съвсем безкористно му даваха имената и телефоните на свои приятелки, когато станеше ясно, че Тед не е тяхната голяма любов. Ако жената също имаше дете, което я чакаше у дома, вечерта минаваше като в телевизионното съревнование „По-бързо от времето“. Стрелката се въртеше и за него, и за нея. Той плащаше на жена да му гледа детето и тя плащаше за същото. По два долара на час от всеки правеше общо четири долара на час от двамата, и то само за да поседят заедно. Нещо голямо трябваше да се случи, и то бързо. Или трябваше да се харесат бързо, или трябваше да решат бързо да легнат в леглото. А леглото не означаваше просто легло. То означаваше повече време по часовника, повече пари за жените, които стояха при децата, пари за таксита — и за тях двамата, и за жените, които стояха при децата. Ако се намираха в центъра на града и отидеха в неговия апартамент, той трябваше да освободи жената, която стоеше при детето, след което вече нямаше възможност да изпрати дамата си и тя трябваше да вземе такси. Ако той предложеше да плати за таксито, поставяше се въпросът дали тя ще приеме пари от него. Тя трябваше да прецени има ли смисъл да плаща допълнително за жената, която гледа нейното дете, а също и да реши дали да плати сама таксито си. В този момент и за двамата ставаше твърде късно да продължават играта, тъй като бяха родители и се будеха сутрин по-рано от повечето хора.

Логическите разсъждения можеха да изместят самото преживяване. Това се случи на Тед една вечер, когато си казваше: „Сега е десет и половина, шест долара на жената, която е при детето. Ще стоим ли така, или ще се любим? Ако ще се любим, трябва да свършим за пет минути, иначе ще платя още един час за гледане на дете, а тази седмица съм закъсал с парите.“ Затова той прехвърли вниманието си върху часовника, което нямаше нищо общо с любовта. Понякога обаче не усещаше как тече времето, защото присъствието на жената и близостта помежду им надделяваха, но това не ставаше често.

Били малко го интересуваше социалният живот на баща му.

— Пак ли излизаш, татко?

— И аз имам приятели, както и ти. Ти се виждаш с приятелите си през деня, а аз вечер.

— Ще ми бъде мъчно за теб.

— И на мен ще ми бъде мъчено за теб. Но ще се видим сутринта.

— Недей да излизаш, татко, моля те.

— Трябва да изляза.

В детската градина Били започна да взима играчките на другите деца, сякаш искаше да заграби колкото се може повече неща за себе си. Тед се посъветва с детския лекар и с учителките; те смятаха, че той реагира по този начин на отсъствието на Джоуана и че тази реакция може да отшуми или да остане. Часовете, които Тед прекарваше с Били, бяха предимно спокойни, освен когато умората на Тед съвпадаше с желанието на Били да се притиска плътно до баща си и тогава Тед, чувствувайки, че се задушава, трябваше със сила да го отскубне от ръката или крака си, което му беше неприятно, но не можеше да издържа детето да го дърпа и тегли.

 

 

Веднъж на гости Тед се запозна с една адвокатка. Филис, енергична жена от Кливланд, наближаваше тридесетте. Носеше широки вълнени дрехи, леко демодирани. Беше изключително делова и между тях се водеха сериозни разговори на високо ниво. Те вечеряха в ресторант и тази вечер той не гледаше часовника. Изразявайки се евфемистично, двамата решиха да отидат в неговия апартамент да „пият кафе“.

Късно през нощта, когато се готвеше да си тръгва, тя излезе в коридора и се запъти към банята. Били, който беше станал много тихо, в този момент излизаше от банята. Двамата се спряха и се загледаха в тъмното като две подплашени сърни, тя — гола, Били — в пижамата си на жирафи, прегърнал „хората“ си.

— Коя си ти? — попита той.

— Филис. Аз съм една приятелка на баща ти — каза тя, уточнявайки се.

Той я загледа внимателно, а тя се опита да прикрие голотата си с ръце, тъй като предполагаше, че точно това би следвало да направи пред едно дете. Останаха неподвижни един срещу друг. Били продължи да се взира към нея в тъмното. Очевидно мислеше нещо много важно.

— Обичаш ли пържено пиле? — попита той.

— Да — отговори тя.

Доволен от този разговор, той влезе в стаята си и заспа.

— Току-що се запознах със сина ти.

— О-о?

— Искаше да знае дали обичам пържено пиле.

— Ти обичаш ли? — Тед се разсмя.

— Да, обичам пържено пиле. Много деликатен момент.

— Така ли?

— Сложна ситуация — каза тя делово.

Филис остана в живота му два месеца.

Тя не понасяше светски разговори, така че обсъждаха социални проблеми, говореха за морала на нацията. Тед четеше много списания и беше добре информиран по разни въпроси. Сексуалните им връзки прераснаха в интелектуални. Един конгресмен от Кливланд й предложи работа във Вашингтон. Тя смяташе, че работата е съблазнителна и че техните отношения са в твърде ранен стадий, за да се рискува заради тях „едно важно решение за кариерата й“, и Тед, който не беше сигурен какви чувства изпитва към нея, се съгласи. „Освен това, честно казано — добави тя, — мисля, че не съм готова да предприема такава амбициозна стъпка“. Те си казаха довиждане, целунаха се сърдечно и обещаха да си пишат или да се обаждат по телефона, но никой не изпълни обещанието си.

Тед беше доволен, че можа да се освободи от тази краткотрайна връзка. Филис беше влязла в живота му за два месеца. Но от нея научи, че е много трудно за една жена „да предприеме такава амбициозна стъпка“ — да се свърже с разведен мъж с малко дете.

 

 

Тед и Телма се сближиха много. Той нямаше голямо доверие на романтичните си интерлюдии и реши, че ако Телма му стане любовница, сигурно ще спечели една любовна нощ, но ще загуби един приятел. И двамата отхвърляха всяка възможност да бъдат нещо друго освен приятели; и двамата съществуваха един за друг, за да се подкрепят, за да си помагат, така че всеки от тях да бъде свободен по няколко часа през деня. Ако Тед се тревожеше, че обръща прекалено много внимание на детето, Телма беше тази, която му напомняше, че това е неизбежно — те бяха сами родители с децата си, а Били беше единствено дете. Един ден отидоха заедно като семейство на площадката за игра. Децата се караха през цялото време. „Не обичам Ким. Тя само се разпорежда.“ „Не обичам Били. Бие се.“ Те се караха за формички за пясък, за ябълков сок, за колела; Тед и Телма прекараха следобеда в опити да въдворяват мир. Тед заведе разплакания Били настрани, за да го успокои. Срещу тях вървеше един баща с малкото си момченце.

— Разходете ги нататък до най-крайната количка, за сладолед и ги оставете да си изядат там сладоледите; докато се върнете, ще убиете двадесет минути — посъветва го мъжът.

Тед не можа да разбере какво му казват.

— Двадесет минути спокойствие, това ви казвам.

Мъжът беше баща за неделя и си отбиваше номера или може би жена му пазаруваше някъде и скоро щеше да се върне.

— Аз имам да убивам малко повече от двадесет минути — каза Тед.

Денят завърши със съюзяването на Били и Ким, които започнаха да хвърлят пясък срещу трето дете, чиято майка се разкрещя на Телма и я нарече „животно“. Били беше толкова възбуден, че за да заспи, трябваше да се успокои с топла баня и няколко приказки. Тед се чудеше дали Били се е държал лошо, или просто е бил по-палав. Ким се заседяваше много повече на едно място, рисуваше или оцветяваше, а Били не можеше да се съсредоточава дълго. „Дали причината е, че момичетата и момчетата са различни или че Били и Ким са различни? Дали причината не е, че той реагира на всичко свръхчувствително? Това нормално ли е? Да не би аз да се вглеждам в него прекалено много? Господи, аз го обичам. Божичко, какъв гаден ден!“

 

 

Части от счупени пластмасови камиони, дървени човечета, разсечени на две, откъснати страници от разпарцаливени книжки за оцветяване — стаята на Били беше затрупана с непотребни вещи и Тед в ролята на Смъртта с косата се готвеше да помете всичко, а Били вървеше по петите му и се пазареше за всяка счупена креда.

— Докато станеш на десет години, тази стая ще изглежда така, сякаш в нея са живели братя Боклукчиеви.

— Кой?

— Двама стари мъже — те са имали една стая, която е приличала на твоята.

Той се изкушаваше да се захване с чистенето, когато Били го няма в къщи, но месеци по-късно Били щеше да се разстрои, като открие, че му липсва някоя счупена кола.

— За хвърляне! — Това беше един камион с пружина, която повече не можеше да се навива.

— Не. Този си го обичам.

Тед огледа стаята. Тя все още приличаше на стаята на братя Боклукчиеви. Той реши да се справи по друг начин. Заведе Били в един магазин за домашни потреби и купи няколко прозрачни пластмасови кутии. Оказа се, че подреждането на част от детската стая му струваше четиринадесет долара.

— Сега се опитай да държиш всички моливи в кутията за моливи и всички малки колички в кутията за малки колички.

— Татко, ако рисувам с моливите, кутията ще остане празна. Как ще знам, че тя е кутията за моливи?

Трябваше да помислят сериозно по този въпрос.

— Ще сложа надписи на кутиите.

— Аз не мога да чета.

Тед не успя да се сдържи и се разсмя.

— Защо се смееш?

— Извинявай. Прав си. Това не е смешно. Един ден ще можеш да четеш. Дотогава от външната страна на всяка кутия ще залепя по едно от нещата, които трябва да бъдат вътре в кутията. Разбра ли?

— О, разбира се. Много хубава идея.

— Ти си най-умното коте, котенце.

Докато коленичеше на пода и събираше три различни комплекта цветни моливи в обща кутия за моливи, на Тед му хрумна, една идея — тя го разтърси така, сякаш някоя ябълка или цветен молив го беше ударил по главата. Отлично! Трябва да се обединят!

На другата сутрин той чакаше пред кабинета на Джим О’Конър със своята идея.

 

 

Компанията, към която работеше, издаваше по едно списание с различна тематика — фотография, ски спорт, воден спорт, тенис и туризъм. На Тед изведнъж му хрумна, че всички тези списания могат да се обединят в един комплект. Така всички рекламни агенции щяха да рекламират на едно и също място стоките си при по-ниски цени.

— Толкова е логично. Ще продаваме всяко списание поотделно, както сме правили досега. Само че вече те ще бъдат обединени в един комплект.

— Който ще си има име.

— Можем да го кръстим, както си искаме. „Избор на развлечения“.

— Тед, иска ми се да ти кажа, че идеята ти е блестяща, но тя не е.

— Аз пък си мислех, че е блестяща.

— Тя е… гениална. Гениална! Какво, по дяволите, сме правили досега! Защо никой не се е сетил за това? Гениална, а не блестяща.

— От мен да мине — нека не бъде гениална.

Никога не беше виждал Джим О’Конър да посреща нещо с такъв ентусиазъм — той представи идеята на отдела за внедряване, който веднага щеше да подготви рекламната кампания. Една седмица по-късно Тед получи разрешение да изпробва новия вариант за разширяване на продажбите; две седмици по-късно бяха оповестени официално цените и сигналната брошура; три седмици по-късно в търговските издания започнаха да се появяват реклами за „Избор на развлечения“. Компанията, която до този момент едва креташе, сега използуваше тази нова търговска идея като израз на своята жизнеспособност. Реакцията на рекламните агенции беше положителна. Тед, който работеше в списанието за туристически реклами, бе натоварен със задачата да приложи и разработи новата идея. Той получи обещания за промяна в периодичността на публикуваните реклами, а също и за поръчки за нови реклами. Издателят на списанията и собственик на компанията, един издокаран, дребен мъж на име Мо Фишър, когото виждаха само когато влизаше и излизаше от кабинета си със стикове за голф и с костюмите си за четиристотин долара, спря Тед в коридора. За последен път беше говорил с него преди няколко години, когато Тед постъпи на работа в компанията. Тогава му каза: „Радвам се, че идвате при нас“ и повече не му беше проговорил. „Добре работите“ — каза му той сега и продължи към игрището за голф.

 

 

В късната есен Ню Йорк беше прекрасен — времето беше прохладно и ясно, хората излизаха на разходка, дърветата в парковете се стараеха да изглеждат съвсем есенни. В събота и в неделя Тед и Били правеха дълги разходки с колелото из Сентрал Парк, като спираха в зоологическата градина и на площадките за игра. Били беше на четири години и половина и вече не носеше бебешки дрехи, а истински малки панталони за големи момчета, пуловери с футболни номера, скиорско яке и скиорска шапка. С големите си черни очи и малкото си носле, с дрехите за голямо момче, за Тед той беше най-красивото дете, което някога бе виждал. Тед жънеше успехи в работата си през седмицата, а в събота и в неделя излизаше с Били на есенни разходки из Ню Йорк, града, станал свидетел на тази любов между баща и неговия малък син.

 

 

Новата рекламна кампания беше в ход. В момент, когато други двама рекламни агенти бяха предупредени, че ги чака уволнение след Коледа, на Тед беше обещана премия от хиляда и петстотин долара. При посещенията си в една нова рекламна агенция, включена в списъка на клиентите му, Тед се запозна със секретарката, хлапачка с дънки и памучна риза. Тя беше на двадесет години, а Тед беше излизал с толкова малко момиче само когато самият той беше на нейната възраст. Тя живееше в едно ателие в някаква сграда без асансьор в Гринич Вилидж и той се изненада, че все още има хора, които живеят в такива къщи. Анджелика Коулман. Тя навлезе в живота му по сандали и безгрижно. Връзката с по-възрастен мъж, който има дете, беше „натрупване на опит“. Опитът трябваше да бъде „разностранен“. Тя щеше да си „изиграе ролята“ в Ню Йорк и „да разреши служебния въпрос“, а той защо не пуши опиати?

— Не мога. Искам да кажа, че съм пушил от време на време. Но сега не мога.

— Защо не можеш?

— Ами ако изпадна в някакво тежко състояние? Не бива нищо да рискувам. Имам дете в къщи.

— Основателно съображение.

Един дъждовен неделен ден, подкарала колелото си с десет скорости, тя се отби в апартамента на Тед, без да се обади предварително, седна на пода с Били и си игра с него цял час. Тед не беше виждал никой друг да се държи с Били така спонтанно. С мократа си коса, облякла една от памучните ризи на Тед, тя изглеждаше още по-млада от обикновено. Времето сякаш течеше в обратна посока. Все едно, че приятелката му беше някоя лагерничка, дошла в неговата палатка да си поиграят в дъждовния ден.

След няколко седмици Тед реши, че те не натрупват достатъчно общ опит. Бяха от различни поколения.

Той се обади по телефона, за да й каже това.

— Анджи, аз съм просто много стар за теб.

— Не си чак толкова стар.

— Ще стана на четиридесет години.

— Четиридесет! Оуу!

 

 

Тед получи премията и за да отпразнува случая, запази маса в „Хорхес“ — нов, скъп ресторант. Заведе там Били, който го беше вдъхновил със своите цветни моливи.

Вие ли сте двамата, които запазиха маса за Крамър? — попита оберкелнерът високомерно.

— Ние сме.

— Нямаме високи столове.

— Аз не седя на висок стол — каза Били в своя защита.

Оберкелнерът ги заведе на една не много хубава маса близо до кухнята, предавайки ги на друг, не по-малко високомерен келнер. Тед си поръча водка с мартини и лимонада за Били. Край тях мина един келнер, понесъл гигантски печен омар.

— Какво е това? — попита Били със страх.

— Омар.

— Не го искам.

— Не е задължително да ти го дадат.

— Омар от водата?

— Да.

— И хората го ядат?

Въпросът за произхода на храната беше труден. Тези агнешки котлети са от малки агънца, кюфтетата са от други животни, които приличат на Кравата Беси — ако едно дете тръгне да задава все такива въпроси, кой може да предвиди кога ще поиска да яде? Тед изреждаше подходящи ястия от менюто — пържола, агнешки котлети, Били настояваше да разбере от какво са направени и веднага загубваше апетит.

— За мен филе, леко сурово. За него един топъл сандвич със сирене.

— Нямаме топли сандвичи със сирене, сър — отговори келнерът с типичния си глас на нюйоркски келнер, който иска да каже: „Аз съм актьор и съвсем не съм тук, за да си изкарвам прехраната.“

— Кажете на готвача. Няма значение колко струва. Да направи един сандвич.

Появи се и оберкелнерът.

— Сър, тук не е закусвалня.

— Детето е вегетарианец.

— Тогава да яде зеленчуци.

— Не яде зеленчуци.

— Тогава как може да е вегетарианец?

— Защо трябва да е вегетарианец? То е на четири години и половина.

За да успокои смахнатия клиент и да запази спокойствие в ресторанта, оберкелнерът се погрижи поръчката да бъде изпълнена. На масата те си бъбреха за разни случки от детската градина. Били наблюдаваше с удоволствие как се хранят възрастните и двамата се наслаждаваха на празничната вечеря; детето беше облечено специално за случая с риза и връзка и седеше на коленете си; в цялото заведение нямаше друг човек с неговия ръст.

Когато си тръгнаха, Тед, доволен от вечерята, се обърна към оберкелнера — той за малко не беше припаднал, като гледаше как шоколадовият сладолед, който Били ядеше за десерт, се стича от брадата му по бялата покривка.

— Не трябва да се държите толкова грубо с кралските особи — каза Тед и прегърнал Били, поведе гордо сина си към изхода.

— Наистина ли? — За миг оберкелнерът се смути.

— Това е престолонаследникът на Испания.