Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (96)

95

Ръцете и краката ми трепереха неконтролируемо, докато се опитвах да държа волана и да натискам педалите, за да измина осемте километра, които деляха Дърам от Чапъл Хил.

Трябваше най-сетне да се измъкна от този свързващ двата града булевард, иначе имах чувството, че просто ще блъсна колата в някой стълб.

Бях се сгърчил на предната седалка, вторачен в танцуващите прашинки и заслепени от фаровете мушици, които играеха в ранния утринен въздух.

Непрекъснато дишах дълбоко, опитвайки се да глътна поне малко здрав разум. Беше малко след пет часа сутринта и птиците вече се бяха разпели. Запуших уши, за да накарам песните им да замлъкнат. Сампсън още спеше в хотела. Бях забравил, че той е там.

Кейт никога не се беше страхувала от Казанова. Тя се уповаваше на своята способност да се грижи сама за себе си, дори и след отвличането.

Знаех, че да се самообвинявам, е ирационално и налудничаво, но правех именно това. Нямах представа точно кога, но в определен момент през последните няколко години аз бях престанал да се държа като професионален полицейски детектив. В известен смисъл това беше хубаво, но си имаше и отрицателните страни. В професията имаше прекалено много болка, ако човек се разкисне и се остави да я изпитва. Това беше най-сигурният, най-бързият начин да изгориш и да станеш на пепел.

В края на краищата върнах колата на главния път и намалих скоростта. Петнайсет минути по-късно стигнах до познатата къща в Чапъл Хил.

Кейт беше присвоила на тази улица званието „Алея на старите дами“. Можех да видя лицето й, сладката й лека усмивка, страстната й убеденост в нещата, които бяха важни за нея. Все още можех да чуя гласа й. Двамата със Сампсън бяхме в тази къща преди по-малко от три часа. Очите ми плачеха, мозъкът ми крещеше. Губех контрол над себе си.

Спомних си последните й думи. Чух отново гласа на Кейт:

— Нека дойде да се хванем гуша за гуша.

Черно-бели патрулни полицейски коли, мрачни на вид линейки и телевизионни фургони вече бяха паркирани по двете платна на задънената улица. Бяха запълнили всички възможни пространства. Беше ми писнало до смърт от местопрестъпления. Имах чувството, че половината град се е събрал на митинг пред къщата на Кейт.

В ранната утринна светлина всички лица изглеждаха бледи и мрачни. Шокирани и разярени. Това трябваше да бъде тих университетски град, либерално мислещ, сигурно пристанище сред шеметния хаос и лудост на останалия свят. Точно поради тази причина повечето хора бяха избрали да живеят тук, но тя вече не беше валидна. Казанова я бе отменил завинаги.

Напипах чифт прашни и мръсни слънчеви очила, които се въргаляха сред боклуците на колата. Първоначално те бяха на Сампсън. После той ги подари на Деймън, така че синът да изглежда непроницаем като Сампсън винаги когато му създавах неприятности. Сега аз имах нужда да изглеждам непробиваем.