Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (10)

9

В седем часа вечерта в края на април невероятно красивото студентско градче на „Дюк“ гъмжеше от народ. Студентите пълнеха цялото пространство на университета, самообявил се за „Харвард на Юга“. Магнолиите, особено по Чапъл Стрийт, бяха отрупани с огромни цветове. С прекрасните си паркове, поддържани в отличен ред, студентският град предлагаше една от най-приятните гледки в Съединените щати.

Казанова усещаше как се опиянява от изпълнения с благоухания въздух, навлизайки в западната част на университетския град през високите порти с колони от дялан сив камък. Минаваше седем часът. Беше дошъл с едно-единствено намерение — да ловува. Целият процес бе тъй главозамайващ и неустоим. Невъзможно беше да спре, след като веднъж е започнал. Това бе увертюрата. Прекрасна във всяко отношение.

„Аз съм акула с човешки мозък и дори със сърце — мислеше си Казанова, докато вървеше. — Аз съм неповторим хищник, мислещ хищник.“

Той беше убеден, че мъжете обичат да ловуват, че живеят заради това — макар че повечето от тях няма да си го признаят. Очите на мъжа никога не спират да търсят красиви чувствени жени или сексапилни мъже и момчета, ако е въпросът. Още повече на такива превъзходни терени като Университета на Северна Каролина в град Чапъл Хил или Щатския университет на Северна Каролина в Роли^[1] и много други, които бе посещавал из целия Югоизток.

Просто ги погледни! Леко високомерните колежанки от „Дюк“ бяха сред най-блестящите и „съвременни“ американки. Дори в мръсните си срязани джинси, в смешните си прокъсани дънки или в провисналите клошарски панталони те заслужаваха да бъдат видени, наблюдавани, понякога фотографирани и най-вече превърнати в обект на безкрайни фантазии.

„Нищо не може да се сравни с това“ — мислеше Казанова, докато си подсвиркваше няколко такта от лъчезарна стара мелодия за сладкия живот в Каролина.

От време на време отпиваше от леденостудената кока-кола, докато наблюдаваше играта на студентките. Самият той играеше игра, поставяща на изпитание способностите му — всъщност не една, а няколко сложни игри наведнъж. Игрите се бяха превърнали в негов живот, фактът, че имаше „уважавана“ професия, друг живот, вече нямаше никакво значение.

Проверяваше всяка минаваща покрай него жена, стига видът й да съдържаше и най-малкия намек, че може да попадне в колекцията му. Изучаваше добре сложени млади колежанки, по-възрастни преподавателки, както и външни посетителки с емблемата на „Сините дяволи от Дюк“ върху тениските си, което явно минаваше за задължително сред външните.

Облизваше устни, предвкусвайки очакваното. Ето тук, точно пред него имаше нещо великолепно…

Висока, стройна, изящна черна жена се облегна на красиво, разклонен стар дъб. Четеше „Дюк Кроникъл“, сгънала вестника на три. Хареса му гладкият блясък на кафявата й кожа, артистично вплетените ленти в косата й. Но продължи нататък.

„Да, мъжете са ловци по природа“ — мислеше си той. Отново беше на свобода в собствения си свят. Погледите на „благоверните“ съпрузи бяха предпазливи и крадливи. Младенческите очи на единайсет-дванайсет годишните момчета изглеждаха невинни и игриви. Дядовците си въобразяваха, че са сладки в последните си напъни. Но Казанова знаеше, че всички те наблюдават и непрекъснато подбират, обладани от изкуството на лова от пубертета до гроба.

Това бе биологична потребност, нали така? Той беше напълно убеден, че е точно така. В днешно време жените изискват мъжете да приемат факта, че техните женски биологични часовници тиктакат… е, на мъжете пък им крякат и тиктакат биологичните патки.

Това също бе природен факт. Където и да отидеше, по всяко време на деня и нощта, той можеше да усети пулсиращите удари там, вътре. Тик-пат.

Красива медноруса колежанка беше кръстосала крака на тревата, препречвайки пътя му. Четеше евтино издание на „философия на съществуването“ от Карл Ясперс. Рок групата „Смазващите тикви“ допринасяше с ритми на индийски мантри от джобния компактдиск уокмен. Казанова се усмихна вътрешно.

Тик-пат!

За него ловът не търпеше почивка. Той беше Приап на деветдесетте години. Разликата между него и безбройните безхарактерни модерни мъже беше в това, че следваше естествените си импулси.

Неуморно откриваше някоя нова изключителна красавица — и след това я взимаше! Каква нечовешки проста идея. Какъв неотразим съвременен роман на ужаса.

Наблюдаваше две малки японки, които засищаха стомасите си с типичното за Северна Каролина мазно барбекю от новия ресторант на Дърам. Те изглеждаха толкова очарователни, поглъщайки вечерята, гризейки барбекюто като малки зверчета. Барбекюто на Северна Каролина от свинско месо, печено на огън, подправено със сос от горчица и накрая ситно накълцано. Как можете да ядете барбекю без салата от зеле и задушени картофи?

Засмя се на невероятната сцена. Ням-ням.

И все пак продължи нататък. Гледки и сцени ловяха окото му. Обици за вежди. Татуирани глезени. Прекрасно полюшващи се гърди, бедра, дупета, докъдето му стигаше погледът.

Най-накрая стигна до малка сграда в готически стил близо до Университетската болница в северната част на студентския град. Това беше специална пристройка, където неизлечимо болни от рак пациенти от целия Юг получаваха грижи през последните дни от живота си. Сърцето му започна да бие бясно и поредица от малки конвулсии разтърси тялото му.

Ето я!