Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (103)

102

На сутринта след ареста на доктор Уик Сакс Казанова бавно вървеше по коридорите на медицинския център на „Дюк“. Той влезе спокойно в стаята на Кейт Мактиърнън.

Можеше да ходи където си пожелае. Отново беше свободен.

— Здравей, скъпа. Как е положението? — прошепна той на Кейт.

Тя беше съвсем сама, макар че на етажа все още имаше охрана от дърамската полиция. Казанова седна до леглото й на един стол с висока облегалка. Загледа се в печалната физическа развалина, която някога бе такава изключителна красавица.

Вече дори не го беше яд на Кейт. Не беше останало много, на което да се ядосва. „Лампите още светят — помисли си той, взирайки се в празните кафяви очи, — но няма никой у дома, нали, Кейти?“

Доставяше му удоволствие да стои в нейната болнична стая — това раздвижваше жизнените му сокове, разпалваше го, насочваше духа му към велики дела. Всъщност самият факт, че седи до леглото на Кейт, го караше да се чувства умиротворен.

Това беше важно сега. Той трябваше да вземе някои решения. Как точно да се справи със ситуацията около доктор Уик Сакс? Дали да хвърли още прахан в огъня? Или така щеше да се получи оръжие за масово унищожение и поради това опасно и за самия него?

Имаше още едно сложно решение, което трябваше да бъде взето в близко време. Наистина ли се налагаше двамата с Рудолф да напуснат района? Никак не му се искаше — това бе неговият роден край, — но явно се налагаше. А какво да прави с Уил Рудолф? Очевидно той бе емоционално осакатен от пребиваването си в Калифорния. Пиеше валиум, халцион и ксанакс — за тези успокоителни Казанова знаеше със сигурност, но можеше да има и други. Рано или късно бушоните му щяха да изгърмят и това щеше да засегне и двамата. От друга страна, самотата бе тъй непоносима, когато Рудолф го нямаше. Той се бе чувствал разрязан на две.

Чу шум зад себе си откъм вратата на болничната стая. Обърна се и се усмихна на мъжа, който се появи на прага.

— Тъкмо си тръгвах, Алекс — каза и стана от стола. — Никакви промени. Колко жалко.

Алекс Крос пусна Казанова да мине покрай него и да излезе през вратата.

Той се сливаше идеално с всяко обкръжение. Това си мислеше Казанова, докато крачеше по болничния коридор. Никога нямаше да го заловят. Беше открил съвършената маска.