Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (33)

32

Когато се прибрах в стаята си, беше малко късно, но въпреки това позвъних на Нана и децата. Винаги се обаждам вкъщи, когато съм далеч — по два пъти на ден, сутрин и вечер. Досега не бях пропускал и нямах намерение да започна тъкмо тази вечер.

— Слушаш ли Нана? Станала ли си добро момиче за разнообразие? — попитах Джани, когато тя взе слушалката.

— Винаги съм добро момиче! — изпищя Джани с буйна радост. Тя обичаше да си говори с мен. Аз също обичах да си говоря с нея. Интересно, след пет години съвместен живот все още се обичахме безумно.

Затворих очи и си представих моето момиченце. Направо можех да я видя как пъхти с малките си гърди, как се напъва да прави непокорна гримаса, но едновременно с това разкрива в усмивка кривите си зъбки. Едно време и Нейоми беше такова сладко малко дете. Помнех всичко. Прогоних мисълта, живия образ на Шуши.

— Е, какво ще кажеш за батко си? Деймън казва, че също е бил особено добър. Казва, че днес Нана те е нарекла „живия ужас“. Има ли такова нещо?

— Ау, тате. Нана него нарече така. Деймън е живият ужас в тая къща. Аз съм ангелчето на Нана през цялото време. Аз съм доброто ангелско момиченце на мама Нана. Можеш да я попиташ.

— Радвам се да го чуя — казах аз на моя малък професор. — А да си скубала съвсем мъничко косата на Деймън в закусвалнята „Рой Роджърс“ днес? И защо ходите да ядете тези боклуци? Нали знаете, че тази храна е вредна за здравето?

— Не са боклуци! Той пръв ми оскуба косата. Деймън винаги ми скубе косата, както аз правех с Бейби Клеър и тя сега няма коса.

Бейби Клеър беше най-важната кукла на Джани, откакто тя навърши две години. Куклата беше „нейното бебе“, свещена за Джани. Свещена за всички нас. Веднъж забравихме Бейби Клеър в Уилямсбърг по време на една екскурзия и се наложи да изминем обратно целия път. Благодарение на някаква магия Клеър ни чакаше пред караулката на парадния вход на сладки приказки с пазача.

— Освен това не бих могла да оскубя косата на Деймън. Той е почти плешив, татко. Нана му направи лятната подстрижка. Чакай само да видиш плешивия ми брат. Той е билярдна топка!

Можех да чуя смеха на Джани. Можех да видя смеха на Джани. В дъното Деймън чакаше да вземе отново слушалката. Искаше да направи опровержение.

След като свърших с децата, поговорих с Нана.

— Как се справяш, Алекс? — премина тя право към същността, както обикновено. Щеше да бъде невероятно добър детектив или какво да е друго, стига да бе пожелала. — Алекс, попитах те как я караш?

— Аз я карам супер и екстра. Обичам си работата — отговорих й аз. — А ти как си, старице?

— Никога не го повтаряй. Мога да гледам тези деца и със затворени очи. Не ми звучиш добре. Не си доспиваш и не си напреднал особено, нали?

— Не върви толкова добре, колкото се надявах — признах аз. — Но може би тази вечер се случи нещо хубаво.

— Знам — каза Нана. — Затова се обаждаш толкова късно. Но не можеш да споделиш добрите новини с баба си. Страх те е, че мога да се обадя на „Вашингтон поуст“.

Водили сме същия този спор и при други случаи, над които съм работил. Тя настояваше за вътрешна информация, а аз не можех да й я дам.

— Обичам те — казах накрая. — Това е най-доброто, което мога да ти кажа в момента.

— И аз те обичам, Алекс Крос. Това е най-доброто, което мога да кажа.

Тя трябваше да има последната дума.

След като свърших с Нана и децата, аз се изтегнах на неоправеното, неуютно хотелско легло. Не исках нито камериерки, нито който и да било друг в хотелската си стая, но табелката „Не ме безпокойте“ не беше попречила на ФБР.

Поставих едно шише с бира изправено върху гърдите си. Успокоих дишането си, нека бутилката да си балансира там. Никога не съм харесвал хотелските стаи, дори когато съм в отпуска.

Отново се замислих за Нейоми. Когато беше малка колкото Джани, тя често яздеше на раменете ми, така че можеше да вижда „много, много далеч в света на Големите хора“. Спомних си как мислеше, че коледните „целувки“ от захар и белтък се правят от истински целувки и целуваше всеки срещнат по време на празниците.

Най-накрая позволих на мислите си да се спрат върху чудовището, което ни беше отнело Шуши. То печелеше засега. То беше непобедимо, неуловимо; то не правеше грешки и не оставяше следи. Беше много самоуверено… дори ми остави оригинална малка картичка ей така, в името на спорта. Какво трябваше да ми говори това?

„Може да е чел моята книга за Гари Сонеджи — помислих си аз. — Той просто може да е прочел книгата ми. Дали не е хванал Нейоми, за да ме предизвика? Може би за да докаже колко добър е самият той.“

Тази мисъл никак не ми хареса.