Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (9)

8

Трябваше да кажа на Деймън и Джани за тяхната „кака Шуши“, както децата винаги я бяха наричали. Те усещаха, че нещо лошо се е случило. Знаеха точно както неизвестно как знаеха най-скритите ми и уязвими места. Бяха отказали да си легнат, докато не дойда да поговоря с тях.

— Къде е кака Шуши? Какво й се е случило? — запита Деймън още щом влязох в детската спалня. Беше дочул достатъчно, за да разбере, че Нейоми е изпаднала в някаква ужасна беда.

Изпитвам необходимост да казвам винаги истината на децата, стига да е възможно. Поел съм риска да говорим откровено. Но всеки път разбирам колко е трудно това.

— Кака Нейоми не ни се е обаждала от няколко дни — започнах аз. — Затова всички са разтревожени тази вечер и дойдоха вкъщи. Сега татко се е заел със случая. Ще направя най-доброто, на което съм способен, за да открия кака Нейоми през следващите няколко дни. Знаеш, че твоят татко обикновено се справя с проблемите. Нали така?

Деймън кимна в знак на съгласие и изглеждаше успокоен от това, което бях казал, но най-вече от сериозния ми тон. Той ме целуна, което не се случваше много често напоследък. Джани също ми даде най-нежната си целувка. Държах и двамата в ръцете си. Моите сладки дечица.

— Сега татко се е заел със случая — прошепна Джани.

Това повдигна малко духа ми. Както пее Били Холидей, Бог да благослови детето, то оправдава греховете ни.

Към единайсет децата бяха заспали спокойно и къщата бе започнала да се опразва. Възрастните ми лели вече се бяха прибрали в своите чудновати гнезда, Сампсън също се готвеше да си върви.

Той обикновено сам си влиза и излиза, но този път мама Нана го изпроводи до вратата, което е голяма рядкост. Тръгнах с тях. Масовката си е сигурна работа.

— Благодаря ти, задето тръгваш с Алекс на юг — каза Нана на Сампсън с поверителен шепот. Зачудих се кой според нея би могъл да я чуе, ако се опита да подслуша интимните й откровения. — Виждаш ли, Джон Сампсън, че можеш да бъдеш цивилизован и дори полезен, стига да поискаш. Колко пъти съм ти го казвала? — насочи тя набръчкания си възлест показалец към масивната му брадичка. — Така ли е?

Сампсън се ухили надолу към нея. Наслаждаваше се на физическото си превъзходство дори пред осемдесетгодишна жена.

— Пускам Алекс да се оправя сам, Нана. Аз просто ще трябва да се появя по-късно. За да спася него и Нейоми — каза той.

Нана и Сампсън крякаха като две гарги от мултипликационно филмче, кацнали на стара пощенска кутия. Беше приятно да слушам смеха им. След това тя някак успя да обгърне с ръце и Сампсън, и мен. Стоеше там — като една малка стара дама, стиснала здраво двете си любими секвои. Можех да усетя как крехкото й тяло трепери. Мама Нана ни беше прегърнала, но не както би го направила преди двайсет години. Знаех, че обича Нейоми като собствено дете и много се страхува за нея.

Не може да е Нейоми. Нищо лошо не може да й се случи, не и на Нейоми. Думите продължаваха да се носят в главата ми. Но нещо се бе случило с нея и сега трябваше да започна да мисля и действам като полицай. Като детектив от отдел „Убийства“. На юг.

Пази вярата си и преследвай неизвестния край. Оливър Уендъл Холмс^[1] е казал това. Аз пазя вярата си. Аз преследвам неизвестното. Това е трудовата ми характеристика.