Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (36)

35

Нейоми трепереше, когато се притисна с всичка сила към заключената врата, която почти херметично затваряше стаята. Някъде в къщата на ужасите пищеше жена.

Звукът беше приглушен от стените и от звуконепроницаемите прегради, които той бе поставил в къщата, но въпреки това беше ужасяващ. Нейоми осъзна, че е захапала ръката си. До кръв. Тя знаеше със сигурност, че той убива някого. Нямаше да е за първи път.

Писъците спряха.

Нейоми се притисна още по-силно към вратата, като се напрягаше да чуе някакъв звук.

— О, Господи, не, моля те — прошепна. — Не допускай тя да умре.

Дълго време остана заслушана в наелектризираната тишина. Най-накрая се отдръпна от вратата. Не можеше да направи нищо за клетата жена. Никой не можеше.

Нейоми знаеше, че точно сега трябва да е много послушна. Ако нарушеше някое от правилата му, той щеше да я бие. Тя не можеше да допусне това.

Изглежда, той знаеше всичко за нея. Какви дрехи обича да носи, всички мерки на бельото й, любимите й цветове. Знаеше за Алекс, за Сет Самюъл и дори за приятелката й Мери Елън Клук.

— Високото, готино русо парче — я бе нарекъл той. Парче.

Казанова беше изключително перверзен, непрекъснато се вживяваше в различни роли и въображаеми психодрами. Обичаше да разговаря с нея за порнографски актове: секс с момичета в предпубертетна възраст и животни, кошмарен садизъм, мазохизъм, мъчение чрез клизма. Говореше за всичко толкова свободно. Понякога беше дори поетичен по някакъв нездрав начин. Цитираше Жан Жьоне, Джон Речи, Дърел, Дьо Сад. Беше много начетен, вероятно образован.

— Ти си достатъчно умна, за да разбираш за какво говоря — каза той на Нейоми при едно от посещенията си. — Ето, затова те взех, сладка моя.

Нейоми се стресна от звука на нови писъци. Изтича до вратата и долепи буза до студеното дебело дърво.

Това същата жена ли беше, или той убива още някоя?

— Помогнете ми, моля ви! Има ли някой? — чу тя. Жената крещеше, колкото й глас държи. Тя нарушаваше правилата на къщата.

— Помощ! Има ли някой? Аз съм пленничка тук. Помощ… Казвам се Кейт… Кейт Мактиърнън. Помощ! Има ли някой?

Нейоми стисна очи. Това беше страшно. Жената трябваше да млъкне. Но писъците за помощ се повтаряха отново и отново. Това означаваше, че Казанова не е вкъщи. Сигурно беше излязъл.

— Помогнете ми, моля ви! Има ли някой? Казвам се Кейт Мактиърнън. Аз съм лекарка от Университетската болница на Северна Каролина.

Виковете продължаваха… десет пъти, двайсет пъти. Това не беше паника, осъзна Нейоми. Беше ярост!

Той не можеше да е в къщата! Той нямаше да й позволи да продължава толкова дълго. Най-сетне Нейоми насъбра кураж и извика с всички сили.

— Спри! Трябва да престанеш да викаш. Той ще те убие! Млъкни! Това е всичко, което ще ти кажа!

Настъпи тишина… най-сетне благословена тишина. Нейоми си помисли, че чува напрежението наоколо. Определено го усещаше.

Кейт Мактиърнън не мълча дълго.

— Как се казваш? Откога си тук? Моля те, говори с мен… хей, на теб говоря! — викаше тя.

Нейоми не й отговори. Какво й ставаше на тази жена? Да не се беше побъркала след последния побой?

Кейт Мактиърнън я повика отново.

— Слушай, можем да си помогнем взаимно. Убедена съм, че можем. Знаеш ли къде те държи?

Жената определено беше смела… но и глупава. Гласът й бе силен, но започваше да звучи дрезгаво. Кейт.

— Моля те, говори с мен. Него го няма сега, иначе щеше вече да се е появил с електрошоковия си пистолет. Знаеш, че съм права! Той няма да узнае, че си говорила с мен. Моля те… Трябва да чуя гласа ти отново.

Нейоми все още отказваше да й отговори. Той можеше да се е върнал междувременно. Можеше да е в къщата, да ги слуша. Дори да ги гледа през стените.

Кейт Мактиърнън отново беше в ефир.

— Добре, трийсет секунди. И спираме. Окей? Обещавам, че ще млъкна… в противен случай ще продължа, докато той наистина си дойде.

„Божичко, моля те, спри да говориш — крещеше вътрешният глас на Нейоми. — Спри, незабавно.“

— Той ще ме убие — викаше Кейт. — Но ще го направи, така или иначе! Аз видях част от лицето му. Откъде си? Откога си тук?

Нейоми имаше чувството, че се задушава. Не можеше да си поеме дъх, но седеше на вратата и слушаше всяка дума. Толкова страстно й се искаше да поговори с нея.

— Той вероятно използва лекарство, наречено форан. Използва се в болниците. Може да е лекар. Моля те. От какво има да се страхуваме — освен от мъчения и смърт?

Нейоми се усмихна. Кейт Мактиърнън имаше смелост, но и чувство за хумор. Беше толкова хубаво дори само да чуеш нечий друг глас.

Думите се изплъзнаха от устата на Нейоми почти против волята й.

— Казвам се Нейоми Крос. Тук съм от осем дни. Така ми се струва. Той се крие зад стените. Наблюдава през цялото време. Мисля, че изобщо не спи. Той ме изнасили — каза тя с ясен глас.

За първи път произнесе тези думи високо. „Той ме изнасили.“

Кейт отговори веднага.

— И мен изнасили, Нейоми. Знам как се чувстваш… цялата омърсена. Толкова е хубаво да чуя гласа ти, Нейоми. Никога не съм се чувствала толкова самотна.

— Аз също, Кейт. Сега, моля те, млъкни.

Долу в своята стая Кейт Мактиърнън изведнъж се почувства изморена. Изморена, но обнадеждена. Беше се свлякла до една от стените, когато чу гласовете около себе си.

— Мария Джейн Капалди. Струва ми се, че съм тук около месец.

— Казвам се Кристин Майлс. Здравейте.

— Мелиса Станфийлд. Уча за медицинска сестра. Тук съм от осем седмици.

— Криста Ейкърс, от Северна Каролина. Два месеца в ада.

Бяха най-малко шест.