Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (72)

71

Широка ивица сиво-син океан блесна през плетеницата от секвои и ели. Чувах рок музика, която гърмеше от бавно движения се парад от коли в отсрещното платно. Във въздуха се носеше странен музикален колаж: поп, рап, гръндж, рок отпреди трийсет години.

Още една вълна от океанскосиньо се изплиска в очите ми. Залязващото слънце хвърляше златното си зарево върху безкрайната редица от ели. Гларуси и чайки описваха бавни кръгове над дърветата. Тогава точно отпред видях цялата безкрайна лента на крайбрежната магистрала.

Какво, по дяволите, правеше този човек? Не можеше да кара така до Лос Анджелис. Или беше дотолкова откачен, че да опита? Рано или късно трябваше да спре за бензин. Ами тогава?

Движението по магистралата беше слабо в северна посока, но натоварено в южна. Рейндж роувърът все още се носеше със сто километра в час, ако не и повече. Това превишаваше, значително скоростта, която някой би могъл да си позволи по криволичещия път, особено на изхода към пълната с автомобили крайбрежна магистрала.

Рудолф не намали, макар че наближавахме магистралата! Виждах семейни комбита, открити коли, автомобили със задно и предно предаване. Просто поредната щура събота вечер на Северното калифорнийско крайбрежие, но този път щяхме да си изкараме къде-къде по-щуро.

Бяхме на петдесет метра от магистралата. Той караше със същата бясна скорост. Ръцете ми се вкочаниха и изтръпнаха. Гърлото ми беше пресъхнало от изгорели газове. Нямах представа още колко мога да издържа. В този момент изведнъж се досетих какво възнамерява да направи.

— Копеле мръсно! — изкрещях аз, просто за да изкрещя нещо. Залепих се още по-здраво за страничните метални релси на покрива.

Рудолф имаше план за бягство. Намирахме се само на десет-петнайсет метра от магистралата, не повече.

В момента, в който роувърът стигна острия завой, Рудолф рязко заби спирачки. Адското скърцане на гумите беше ужасяващо особено оттам, откъдето го чувах аз. Някакъв брадат мъж в минаващия покрай нас разноцветен джип изкрещя:

— Намали бе, задник такъв!

„Кой задник? — помислих си аз. — Този задник тук върху покрива определено искаше да намали.“

Свръхтежкият роувър продължи да се влачи още няколко метра, след което започна да се мята надясно, наляво, пак надясно.

Сега вече настана пълна лудница. Клаксоните виеха в един глас от всички страни на магистралата. Шофьори и пътници не можеха да повярват на очите си, или по-точно на абсурда, който всеки момент щеше да се стовари върху тях откъм страничния път.

Рудолф съзнателно се държеше напълно идиотски на кормилото. Той искаше роувърът да се завърти в обратна посока.

Гумите продължаваха да квичат като животни на заколение и роувърът се плъзна наляво, докато накрая се обърна с лице на юг, макар че всъщност се канеше да потегли на запад. След това насочи задницата си право напред и се понесе в обратна посока.

Щяхме да се врежем в движението на задна скорост! Щяхме да се блъснем. Бях сигурен, че и двамата ще загинем намясто. Образите на Деймън и Джани проблеснаха пред очите ми.

Нямах представа колко бързо се движим, когато се ударихме странично в един сребристосин джип. Дори не се опитах да се задържа за релсите на покрива. Съсредоточих се, за да отпусна тялото си, да се подготвя за съкрушителен, вероятно смъртоносен удар в следващите няколко секунди.

Изкрещях, но гласът ми се изгуби в оглушителния стържещ трясък на сблъсъка, рева на клаксоните, писъците на зрителите.

Почти съжалих, че вече съм лишен от нескончаемия трафик на коли в северна посока, когато изхвърчах от покрива на колата. Още клаксони завиха. Летях във въздуха съвършено свободно. Морският вятър вледеняваше и щипеше лицето ми. Приземяването щеше да е катастрофално.

Понесох се в полет сред димната синя мъгла, която бе паднала между Тихия океан и крайбрежната магистрала. Ударих се в дебелите клони на една ела. Докато падах сред дерящите клони, аз осъзнах, че Джентълмена ще избяга.