Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (44)

43

Незабавно позвъних на репортерката, чието име се появяваше под всяка публикувана част от дневника. Казваше се Бет Либерман. Имаше собствен номер в редакцията на „Лос Анджелис Таймс“.

— Обажда се Алекс Крос. Аз съм детектив от отдел „Убийства“ и работя по случая „Казанова“ в Северна Каролина — представих се аз. Сърцето ми биеше до пръсване, докато се опитвах набързо да разясня моето положение.

— Знам кой сте, доктор Крос — отряза ме Бет Либерман. — Вие пишете книга по този случай. Аз също. По очевидни причини не смятам, че имам какво да ви кажа. Точно сега съм пуснала на всички големи издателства в Ню Йорк писмено предложение за книгата.

— Да пиша книга ли? Кой ви го каза? Не пиша никаква книга. — Гласът ми се повишаваше въпреки инстинктивното усещане, че греша. — Аз разследвам отвличания и убийства в Северна Каролина. Ето какво правя.

— Шефът на детективите във Вашингтон твърди нещо съвсем различно, доктор Крос. Аз му се обадих, щом разбрах, че участвате в случая с Казанова.

„Фюрерът отново нанася удар“, помислих си аз. Старият ми шеф във Вашингтон, Джордж Питман, беше задник, който отгоре на всичко не беше мой почитател.

— Написах книга за Гари Сонеджи — казах. — Трябваше да освободя системата си от това бреме. Повярвайте ми. Аз съм…

Бет Либерман ми затвори телефона. Дрън!

— Кучка — изръмжах в безмълвната слушалка. Отново набрах редакцията. Този път се свързах със секретарката.

— Съжалявам, госпожица Либерман излезе — отсече тя.

Бях разгорещен.

— Да не би да е излязла през десетте секунди, които ми бяха необходими, за да се свържа отново с редакцията? Моля ви, свържете ме с госпожица Либерман. Знам, че е там.

И секретарката ми затвори.

— И ти си кучка! — заявих на онемялата слушалка. — Вървете всички на майната си.

Сблъсквах се с отказ за сътрудничество вече в два града по един и същи случай. Обаче имах чувството, че съм напипал нещо и точно това беше вбесяващото в цялата история. Наистина ли съществуваше някаква странна връзка между Казанова и убиеца от Западното крайбрежие? Как можеше Джентълмена да знае нещо за Нейоми? Дали знаеше и за мен?

Това бе само предчувствие засега, но прекалено силно, за да бъде отхвърлено. Обадих се на главния редактор на „Лос Анджелис Таймс“. Оказа се по-лесно да стигна до големия бос, отколкото до неговата репортерка. Помощникът му беше мъж. Телефонният му тембър беше остър, енергичен, но приятен като неделен обяд в баровския „Риц-Карлтън“ във Вашингтон.

Казах му, че аз съм доктор Алекс Крос, участвал съм в разследването на случая с Гари Сонеджи и имам важна информация по случая с Джентълмена. Две-трети от това бяха самата истина.

— Ще съобщя на господин Хилс — информира ме помощникът и гласът му продължи да звучи така, сякаш няма по-голяма радост от това да разговаря с мен. Помислих си, че трябва да е голям кеф да имаш такъв помощник.

На главния редактор не му отне много време да вдигне слушалката.

— Алекс Крос — каза той, — тук е Дан Хилс. Четох за вас покрай преследването на Сонеджи. Радвам се, че ми се обаждате, особено ако имате някаква информация по тази мръсна афера.

Разговаряйки с Дан Хилс си представих едър мъж към петдесетте. Доста строг и заедно с това типично калифорнийско конте. Риза на тънки райета с навити до лактите ръкави. Вратовръзка с ръчно изрисуван дизайн. Станфордски възпитаник във всяко отношение. Помоли ме да го наричам Дан. Окей, няма проблеми. Той ми изглеждаше симпатяга. Вероятно бе награждаван с „Пулицър“, може би дори два пъти.

Разказах му за Нейоми и за моето участие в случая с Казанова в Северна Каролина. Казах му също за написаното за Нейоми в дневниците от Лос Анджелис.

— Съжалявам за изчезването на племенницата ви — каза Дан Хилс. — Мога да си представя какво ви е.

Последва пауза. Страхувах се, че няма намерение да прояви коректност към мен.

— Бет Либерман е добра млада репортерка — продължи той. — Тя е несговорчива, но е професионалистка. Това е голям случай за нея, както и за всички нас.

— Слушайте — прекъснах Хилс, но просто трябваше да го направя. — Нейоми ми пишеше писма почти всяка седмица, докато учеше. Аз пазя тези писма, всичките. Помогнах й да израсне. Ние сме близки. Това означава много за мен.

— Много добре ви чувам. Ще видя какво мога да направя. Но не поемам никакви обещания.

— Добре, никакви обещания, Дан.

Верен на думата си, той ми позвъни след по-малко от час.

— Ами ние тук проведохме едно заседание — каза той. — Говорих с Бет. Както можете да си представите, това пое тави и двама ни в затруднено положение.

— Разбирам какво искате да кажете — отвърнах. Затегнах предпазния колан, за да омекотя удара, но получих нещо друго.

— В неиздадените версии на дневниците, които Джентълмена й е изпратил, има няколко споменавания за Казанова. Не е изключено двамата да споделят или дори да извършват съвместни подвизи. Едва ли не на приятелска основа. Изглежда, общуват помежду си.

Бинго!

Чудовищата общуваха помежду си.

Сега вече смятах, че знам какво пази в тайна ФБР и се страхува да не излезе наяве.

Имаше двама серийни убийци, които действаха от единия до другия бряг.