Лиза Рогак
Неспокойно сърце (9) (Животът и времето на Стивън Кинг)

8. Машини убийци

Дори и Стив да възнамерявал да намали все по-нарастващата консумация на кокаин и алкохол, публикуването на „Гробище за домашни любимци“ пресякло добрите му намерения. Толкова бил разстроен от излизането на книгата (и все още бил ядосан на „Дабълдей“, които на практика го изнудили да им я даде), че дори увеличил и без това значителните количества бира и кокаин, които поглъщал. Макар че Таби и децата му от време на време се опитвали да се намесят, Стив продължавал да отрича, че има сериозен проблем.

„Цикълът на върколака“ (Cycle of the Werewolf) излязла за първи път през 1983 г. като ограничено издание на малката издателска къща „Land of Enchantment“. История на малко градче в Мейн, което се сблъсква с внезапната поява на върколак, тероризиращ жителите му, „Цикълът на върколака“ била смешно къса за стандартите на Кинг — само 128 страници — и била публикувана с меки корици две години по-късно с ново заглавие — „Сребърният куршум“ (Silver Bullet), като притурка към филма, заснет по нея. Кинг написал сценария за лентата, която била режисьорски дебют на Даниъл Атиас; две десетилетия по-късно той щял да стане режисьор на един от любимите сериали на Стив — „Изгубени“ (Lost).

Кинг прекарал първите шест месеца от 1984 г. като участник в кампанията на кандидата за президент Гари Харт и същата зима организирал вечеря в дома си за набиране на средства в негова полза. Харт присъствал на вечерята и Стив играел ролята на горд домакин, канейки всичките си приятели да се запознаят с кандидата и да дарят пари за кампанията му.

Санди Фипън забелязал, че Стив се държал по-различно от обикновено по време на тази официална вечеря. „Къщата беше претъпкана, навалицата беше голяма и той се превъплъти в образа на общественика Стивън Кинг“ — разказва Фипън, описвайки този персонаж като пълна противоположност на образа в личния му живот. „Просто играеше роля. След известно време се научаваш да го правиш и именно това искат да виждат хората.“

Дори Оуен знаел, че има двама души с името Стивън Кинг. Когато Стив напускал Бангор за промоционална обиколка или за среща с кинопродуценти, или собственици на книжарници, седемгодишният му син казвал: „Татко пак отива да се прави на Стивън Кинг.“

През тази есен на екран излезли няколко филма по негови книги, между които „Нощна смяна“ и „ТО“, заснет като телевизионен минисериал.

През май 1984 г. излязъл филмът „Подпалвачката“. 25-годишният египетски продуцент Доди Файед откупил правата за киноверсията срещу 1 милион долара. По-късно той щял да стане известен като мъжа, загинал с принцеса Даяна във фаталната катастрофа в Париж на 31 август 1997 г.

Дино Де Лаурентис гледал на осемгодишната Дрю Баримор като на новата Шърли Темпъл^[1] и решил да й възложи главната роля на Чарли Макгий. Баримор вече била чела книгата; при излизането й по книжарниците майка й я видяла и помислила, че момичето, нарисувано на корицата, много прилича на дъщеря й. Купили я и Дрю започнала да чете. След като прочело няколко глави от книгата, момиченцето заявило на майка си: „Аз съм Подпалвачката, аз съм Чарли Макгий.“

Де Лаурентис продуцирал „Подпалвачката“, а режисьор бил Марк Лестър, заснел преди това „Ролер Буги“ (Roller Boogie) и „Жени от паркинга за тирове“ (Truck Stop Women). Когато гледал филма за първи път, Стив, който не бил написал сценария, решил, че филмът е на едно ниво със „Сиянието“. „“Подпалвачката" бе един от романите ми с най-голям потенциал за пренасяне на екрана, но се оказа пълен провал като филм", заявява той. Недоволството му от филма прераснало в публични нападки между писателя и режисьора.

„Бях потресен от някои негови изявления — казва Лестър, който твърди, че в началото Кинг бил доволен как се е получил филмът. — Потресен съм, че богат и влиятелен човек като него може да падне толкова ниско и да отправя такива хули и нападки срещу филма.“

„Твърдението на Марк, че съм изгледал филма и съм го харесал, е погрешно — връща му топката Стив. — Видях част от първоначалния монтаж. Когато няколко месеца по-късно изгледах окончателната версия, бях ужасно потиснат. Всички съставки присъстваха във филма, но крайният резултат беше много по-слаб от сбора на тези съставки.“

Макар че „Подпалвачката“ бил провал както за Стив, така и за критиката (Роджър Ебърт писал, че въпреки сбора от интересни персонажи „най-удивителното нещо във филма е колко е отегчителен“), името на Кинг продължавало да бъде високо ценено и завалели предложения за най-различни (понякога изненадващи) участия.

Едно от малкото, за които се съгласил, била телевизионна реклама на „Америкън Експрес“. В началото на 80-те компанията за кредитни карти организирала кампания с участието на известни личности, като не било задължително лицата им да са познати на публиката. Сред някои от другите знаменитости от 80-те, които задавали на зрителите въпроса: „Познавате ли ме?“ в рекламата били Джон Клийз, Тим О’Нийл и Том Ландри. Облечен в смокинг, Стив минавал през декора на обитавана от духове къща, в съпровод на призрачна музика от орган, стелеща се мъгла и гръмотевици.

По-късно признал, че това участие е било грешка. „Чувстваше се сякаш е създал ново чудовище на Франкенщайн с тези реклами — казва Стенли Уайатър, автор на няколко книги за Кинг, — защото образът му в рекламите използваше стереотипа на поведение, който очакваха от него хората.“

И все пак Стив имал доста опит, макар и на много по-малка сцена. „Той е нереализиран актьор — казва Таби. — Само надникнете и чуйте как чете на децата си. Може да е от комиксите на «Марвъл» или от «Властелинът на пръстените», или нещо, което е написал специално за тях. А понякога прави импровизирано куклено представление с набързо струпана сцена и актьорски състав, състоящ се от кукли от «Улица Сезам» и нашата собствена репертоарна трупа от дракони, вампири и подбрани твари.“

След рекламата на „Америкън Експрес“ предложенията продължили да валят. Ако Стив искал, можел да запише гост участие в „Лодка на любовта“ (The Love Boat) или да наследи Род Сърлинг като водещ на обновената седмична версия на „Зоната на здрача“. Но не искал да го прави по няколко причини: въпреки все по-честите му публични изяви, той все така предпочитал хората и медиите да обръщат повече внимание на творбите му, а не на него. Освен това знаел, дори само от присъствието си на снимачната площадка на „Сейлъмс Лот“, че цензорите на телевизионните мрежи ще му поставят неразумни изисквания за смекчаване на писанията му.

„Забранено е да покажеш как удрят някого в носа повече от веднъж в продължение на час от най-гледаното телевизионно време, а искате жанра на ужасите да присъства на телевизионния екран? — пита той реторично. — Не исках да го правя, защото не ми се щеше да ме дават два месеца по телевизията и накрая да ме свалят от екран, защото хората са превключили на друг канал, след като са разбрали, че тук няма нищо интересно за гледане.“

Бил все така малко смаян от начина, по който хората му се лепели просто защото е известен: „Малко съм изумен от всичко това и не мога да го проумея. Писателите не са звезди, не се предполага да са такива. С течение на времето това ще отшуми. Ще премине.“

Прочути последни думи на мнозина. Във всеки случай, Стив разбрал, че е достигнал точка на насищане, когато получил обаждане от продуцент, който го попитал дали иска да участва в телевизионната игра „Холивудски сухари“ (Hollywood Squares). Отхвърлил предложението, но скоро след това прочел статия в „Бостън Глоуб“ за отбора „Ред Сокс“, в която репортерът сравнявал мача им с негов роман.

„Бях се превърнал в онова, за което пишех — казва Стив. — В известен смисъл, това е едновременно върховният ужас и върховната комедия.“ Но го приел спокойно. „Мисля, че Америка има нужда от Дядо Коледа, донякъде и от Великденския заек, изпитва и огромна нужда от Роналд Макдоналд^[2] — в днешно време дори повече от Дядо Коледа. Но Америка има нужда и от някой, който да я плаши. Алфред Хичкок вече го няма, така че аз поех тази длъжност за известно време.“

Макар че продължавал да води нормален живот, доколкото било възможно, прерастването на славата му в международна означавало, че нещата вече са съвсем различни, когато се появи на обществено място. Особено не му се ходело в някой търговски център. Ако му предстояло разписване на книги и пристигнел по-рано, често обикалял магазинчетата и зяпал по витрините. Тогава обаче започвал шепотът зад гърба му: „Това е Стивън Кинг!“ Опитвал се да не му обръща внимание, но често пъти хората тръгвали след него.

Издателите и редакторите, които публикували писанията му в началото (и на които Стив продължавал да помага с по някой разказ или въведение) също понякога се изкушавали да се възползват от звездната му притегателност. Списанията не само отпечатвали името му с едър шрифт на корицата, но и антологии като „Да дебнеш кошмара“ (Stalking the Nightmare), „Разкази на лунна светлина“ (Tales by Moonlight) и някои от ежегодните сборници с фентъзи разкази бързо се превръщали в най-безскрупулните нарушители на спокойствието му. Но не му давало сърце да ги обвинява, защото тези сборници от най-различни писатели се нуждаели от няколко маркови имена, за да накарат читателите изобщо да вземат книгата в ръце.

Все пак смятал, че малко прекаляват. „Името ми крещеше натрапчиво от толкова много корици в Щатите, че започвах да се чувствам като голо момиче на витрината на сексшоу на живо на 42-ра улица“, казва Кинг.

Накрая обявил, че от тук нататък отказва да се прави „на курва заради някой от маркетинг отдела“, и поставил клауза във всички договори за участие в антологии, според която името му трябвало да бъде помествано по азбучен ред в списъка с авторите, а на корицата да се отпечатва със същия шрифт като техните имена.

След като толкова хора се опитвали да го докопат, надявайки се да се възползват от успеха му, той се затворил още по-плътно в живота си у дома. Бангор бил едно от малкото места, където смятал, че може да се отпусне напълно и да се държи естествено. Но все пак имал противоречиво отношение за щата, в който израснал и който го оформил като писател.

„Обичам Мейн, но същевременно го и мразя — казва той. — В затънтените му райони те обземат мрачни мисли. Преобладават беззъби бедняци, изгнили коли в предния двор и хора, които живеят в порутени колиби в гората, а вътре има големи цветни телевизори. А у повечето хора името Мейн извиква представата за омари и Бар Харбър.“

Не виждал причина да търси сюжети много надалеч, когато точно под носа му в Бангор имало предостатъчно: „Малкият град е чудесно място за някоя напрегната история, защото разбираме, че това е един микрокосмос. В Ню Йорк може да има сто хиляди градски пияници. Тук ни стига и един. И в малките градчета наистина има само един.“

Докато Стив си стоял в Бангор, прекарвал повече време с Таби и децата. Една от любимите занимавки на семейството била да седят около масата и да си предават някоя книга, като всеки прочитал пасаж от нея и я връчвал на следващия.

Играели и на игра, в която Стив измислял мястото на действието и първите няколко реда от разказа, а после децата трябвало да го продължат. По-късно Оуен и Джо започнали да играят свой вариант на тази игра, наречен „Писателска игра“ — единият написвал страница от разказ, а другият го продължавал.

Джо най-ясно показвал признаци, че се е метнал на баща си. На 12-годишна възраст написал есе и го изпратил във вестник „Бангор Дейли Нюз“, който го отпечатал няколко дни по-късно. „Реших, че малко ми остава да се прочуя“, казва той. Но си променил мнението, щом видял отпечатаното есе. „Когато го прочетох във вестника, осъзнах, че гъмжи от банални идеи и въздухарски стил. Отдолу бяха добавили бележка, която гласеше: «Джоузеф Кинг е син на автора на бестселъри Стивън Кинг» и разбрах, че това е единствената причина да го отпечатат. На тази възраст страхът от унижение е по-ужасен дори от страха от смъртта и не след дълго започнах да си мисля, че трябва да пиша под друго име.“

Стив и Таби никога не налагали цензура върху книгите и филмите, харесвани от децата им. В случая с Джо това довело до по-висока от нормалната търпимост към филмите, които харесвал баща му. За дванадесетия си рожден ден той казал на родителите си, че иска да покани приятелите си да гледат „Зората на мъртвите“ (Dawn of the Dead). Джо щял да гледа филма за десети път, но за повечето от гостите му това било първо гледане. Един по един приятелите му напуснали стаята, но един-двама останали, безмълвни и пребледнели като призраци.

 

 

След олелията, която се вдигнала с включването на „Стрелецът“ в списъка с публикуваните му книги, поместен в „Гробище за домашни любимци“, Стив открил, че все повече хора искат да притежават всичко, написано от него, независимо дали е ограниченото издание на „Куджо“ или екземпляр на някое от мъжките списания, в който бил публикуван негов разказ. Те станали известни под името „целостници“: колекционери, които искали да притежават всичко, което е публикувал някога, че и отгоре.

Дори и през 1984 г. неофициалният списък с „Всичко на Кинг“ бил доста дълъг. Освен първите издания на книгите с твърди корици имало първи издания с меки корици за масовия пазар и за книгоиздателския бранш, както и всички чуждестранни преводи в какви ли не формати. В категорията „Ограничено издание“ имало „подписани и отбелязани с номер“ и „подписани и отбелязани с буква“ книги. Следвали аудиокасети, видеоигри, сценарии, плакати и други рекламни материали от филми по Стивън Кинг, като не забравяме и изданията на книжните клубове (американски и чуждестранни), и накрая — романите на Таби.

През следващите години предизвикателствата пред „целостниците“ щели само да нарастват и да включват дори китара, произведена в ограничен брой, с автограф на Стивън Кинг. През 1997 г. една компания, произвеждаща китари, купила черното орехово дърво, показано във филмовата версия на „Куджо“ и направила 250 китари от него. Всяка имала отвътре стикер с автографа на Стивън Кинг.

Макар че давал разрешение за публикуване на ограничени издания за колекционери на своите творби, най-вече за да подпомогне малки издателства в затруднено положение, той започнал да изпитва смесени чувства относно тази тенденция: „Хората ми носят книги, опаковани в целофан и ми казват: «Моля ви, много внимавайте, когато отваряте корицата, досега никога не съм я разопаковал!» А аз отвръщам: «Какви ги говорите, това е само книга! Не е „Мона Лиза“, по дяволите.»“

Кинг продължавал с публичните си появявания пред сбирки на почитателите на ужасите и фентъзи жанра, които започнал да посещава в края на 70-те, макар че в началото на 80-те започнал да ограничава гостуванията си. По думите му феновете ставали все по-плашещи: „Бил съм на няколко сбирки на почитателите на научната фантастика и тези хора сякаш живееха във вакуум. Имаше такива, които буквално нямаха връзка с реалността. Поначало ми се стори, че всички те се чувстват като извънземни и може би затова харесват научната фантастика.“

Все пак взел участие в Петата международна конференция по фантастика и изкуства, състояла се през март 1984 г., на която няколко изследователи и професори, изучаващи творбите на Кинг, щели да представят свои доклади и сказки. Тони Маджистрейл, по онова време доцент по английска литература във Върмонтския университет, написал есе, озаглавено „Виетнамската алегория на Стивън Кинг: Тълкувание на «Децата на царевицата», в която засягал елементите от Виетнамската война, присъстващи в едноименния разказ на Кинг.“

След конференцията Стив излязъл с неколцина от ораторите и взел на прицел есето на Маджистрейл. „Каза ми, че изобщо не е замислял разказа като алегория на Виетнамската война — споделя Маджистрейл, който смята, че това е без значение, добавяйки главния критерий на всички учители и професори по английска литература. — В литературната критика не е важно какво е имал предвид авторът, а какво мога да докажа.“

Маджистрейл отбелязва: „За мен в разказа имаше толкова много показателни неща: героят е бил санитар във Виетнам, децата биват убити, щом навършат 18 години, земята е опетнена и замърсена, а гимназията е кръстена на Джон Кенеди. Стив не се съгласи с гледната ми точка, но накрая просто оставихме темата и се засмяхме.“

Маджистрейл включил есето в първата си книга за Кинг „Пейзаж на страха: Американската готика на Стивън Кинг“.

 

 

През ноември 1984 г. била издадена „Проклятието“ — петата му книга под псевдонима Ричард Бакман.

Тя била първата книга на Бакман, издадена с твърди корици, подкрепена от солидна реклама и предложена като едно от основните заглавия на панаира на книгата, организиран от Американската асоциация на книжарите през май 1984 г. Освен това била активно рекламирана пред собствениците на книжарници в цялата страна.

„Като издател на някои от най-добрите романи на ужасите, писани някога, не е лесно да се възхитя от някой нов писател в този жанр. Но ето че такъв се появи“ — обявила възторжено Илейн Костър в промоционално писмо, изпратено до собствениците на книжарници заедно с предварителните екземпляри за прочит.

„Исках да подскачам и да викам: «Това е книга на Стивън Кинг!» Но не можех — казва Костър. — Отправяха ни много въпроси, но не сме подсказали на никого, че авторът е Стив. Мълчахме си, въпреки че беше в наш интерес да издадем тайната. За мен запазването на анонимността се превърна в мисия от първостепенно значение.“

Снимката на задната корица на книгата била на Ричард Мануел, приятел на Кърби Маколи, който живеел близо до Сейнт Пол, Минесота, и си изкарвал прехраната със строежи на къщи. „Трябваше да намерим човек, който живее далече от Ню Йорк — казва Маколи. — Иначе имаше опасност някой в Ню Йорк да разпознае Мануел, ако го види на улицата.“

На Мануел пък това му било много забавно. След излизането на книгата неколцина негови приятели и близки му се обадили, за да му съобщят за поразителната му прилика с автора на новия търсен трилър.

Скоро след излизането на книгата читателите започнали да изпращат гневни писма до Бакман, обвинявайки го, че умишлено копира стила на Стивън Кинг. „Мнозина от тях ми се сърдеха за това — казва Стив, който четял писмата, адресирани до Бакман. «Нямате право да го копирате», заявяваха читателите.“

„Проклятието“ възобновила интереса към предишните книги на Бакман. Всички, освен една — „Дългата разходка“, все още се отпечатвали след шест години, твърде необичайно за книга с меки корици за масовия пазар от уж неизвестен автор на трилъри, като се има предвид краткия пазарен живот на повечето подобни заглавия.

След излизането на „Проклятието“ обаче въпросът дали всъщност Кинг не е Бакман, започнал да се задава все по-често и настървено. Всеки път Кинг отричал, макар да признавал, че Бакман е негов познат, че отглежда пилета, срамежлив е и не обича публичността. „Много грозно копеле е, горкият“, заявявал той пред репортерите.

Кинг и неговият издател продължили да отричат още няколко месеца, изправени пред порой от обаждания от всички по-големи предавания на телевизионните мрежи — от „Добро утро, Америка“ до „Шоубизнесът тази вечер“. Дори един от отговорниците за закупуване на заглавия в „Би Долтънс“, тогава една от големите вериги от книжарници, се обадил в „НАЛ“, изразявайки своите подозрения, и се ангажирал да закупи тридесет хиляди екземпляра, ако си признаят. Един от най-големите литературни клубове — „Литературна гилдия“ — приел „Проклятието“ и на Кинг му станало много смешно, когато един от първите членове на клуба, прочел книгата, отбелязал: „Ето какво би написал Стивън Кинг, ако наистина можеше да пише.“

Тайната била разкрита от Стивън П. Браун, който работел в книжарница във Вашингтон. Браун бил запален почитател на Кинг, прочел и всички книги на Ричард Бакман. След като прочел един от екземплярите на „Проклятието“ за предварителен прочит, изпратени в книжарницата няколко месеца преди излизането на книгата, той заподозрял, че Бакман и Кинг са едно и също лице. „Бях убеден на 80 процента, че Бакман е Стивън Кинг“, казва Браун.

Той прегледал страницата с абзаца за авторските права на всеки от първите четири романа и забелязал, че носителят на правата за „Гняв“ е Кърби Маколи. Тогава изпратил на Кинг писмо, с което му съобщавал за своето разкритие, очаквайки да получи разгневен отговор, отричащ всичко. Вместо това един ден вдигнал телефонната слушалка в книжарницата и чул отсреща:

„Стив Браун? Обажда се Стив Кинг. Добре, вие знаете, че съм Бакман и аз знам, че съм Бакман. Какво ще правим сега? Хайде да поговорим.“

„Всички книги на Бакман са тъжни, всички завършват потискащо“, казал Браун, което било противоположно на основната философия на Кинг в книгите му — че те трябва да завършват оптимистично. Изключения били само „Гробище за домашни любимци“ и „Куджо“, а „Проклятието“ повече напомняло книга на Кинг със своя оптимистичен край и може би точно затова толкова много хора заподозрели, че Бакман е Кинг.

„Книгите на Бакман не се вписваха много добре в кариерата му — казва Маколи. — Беше известен със своите романи за ужасите и свръхестественото и се боеше да не обърка читателите си с тях.“

Кинг официално се признал за Бакман в статия, поместена във вестник „Бангор Дейли Нюз“ на 9 февруари 1985 г. под заглавието „Псевдоним запази в тайна пет романа на Кинг“.

След като тайната била разкрита, тиражът на „Проклятието“ скочил десетократно — от 28 000 на 280 000 екземпляра. Коментиращ появата си като Ричард Бакман, Кинг заявява: „Нямах намерение да се разкривам. Мислех, че ще ми се размине.“ Бакман починал „от рак на псевдонима“.

Стив казва: „Когато пиша като Ричард Бакман, се разтваря друга част на ума ми. Като хипноза, която ми позволява да бъда малко по-различен човек. Мисля, че всички писатели обичат да играят роли, и за мен беше забавно за известно време да бъда друг човек, в този случай — Ричард Бакман.“

Макар че написал книгата под този псевдоним, някои от навиците на Кинг си личат и тук. На няколко места в сюжета персонажите си говорят на ромски — езикът на циганите. „Измъкнах няколко чехословашки издания на моите книги от полицата и просто взех няколко изречения напосоки, но ме хванаха — признава той. — Читателите ме разкритикуваха и си го заслужих, защото беше проява на мързел.“

„Талисманът“ (The Talisman), първото му съвместно начинание с Питър Строб, бил публикуван в един и същи месец с „Проклятието“, а първият тираж наброявал 600 000 екземпляра. Романът разказва историята на 12-годишно момче на име Джек Сойър, което предприема пътешествие пешком от едното до другото крайбрежие на САЩ — от Ню Хампшир до Калифорния — в търсене на талисман, който ще спаси живота на умиращата му майка. По пътя той се озовава в Териториите — паралелна вселена, чиито жители се намират все още в Средновековието. Както и преди, присъствието на името Кинг предизвикало истинска треска за злато.

„Книгата е пълна с малки трикове на единия и на другия автор, с които се опитваме да заблудим читателя, че го е написал другият — споделя Питър Строб. — Ако попаднете на нещо, което смятате, че издава автора му — това всъщност е трик.“

„Една от най-големите шеги, които изиграха на читателя, беше да имитират стила на другия — казва Бев Винсънт, приятел на семейство Кинг и автор на «Пътят към Черната кула». — Ако прочетете откъс от «Талисманът», в който се говори за джаза, естествено ще предположите, че го е писал Питър, а в действителност авторът е Стив. А ако има откъс за рокендрола, най-вероятно Питър се преструва на Стив.“

„И двамата се съгласихме, че ще е хубаво книгата да няма видими шевове — казва Кинг. — Не би трябвало читателят да се мъчи да отгатне кой какво е написал. Когато вършех моята част от редакторската работа, прехвърлих доста големи пасажи от ръкописа, за които и аз не бях сигурен кой точно ги е написал.“

Щом „Талисманът“ излязъл, Строб се стреснал, че все по-често го разпознават на улицата, особено фенове. „Получи представа за живота на Стив, когато най-запалените му почитатели започнаха да го следят, опитвайки се да разберат какъв е той в действителност — казва Стенли Уайатър. — За известно време положението стана доста налудничаво с всички хора, които тропаха на входната му врата и му звъняха по телефона, за да му човъркат из мозъка. Не беше сигурен, че ще се справи.“

 

 

1985 г. била още една шеметна година на постижения и награди. „Маймуната“ (Skeleton Crew) — още един сборник разкази — бил публикуван през юни. След разкриването му като Ричард Бакман в началото на годината, през октомври бил издаден сборник с първите му четири творби под този псевдоним, със заглавие „Книгите на Бакман“ (The Bachman Books), в който влезли „Гняв“ (Rage), „Пътна мрежа“ (Roadwork), „Дългата разходка“ (The Long Walk) и „Бягащият човек“ (The Running Man).

Единственият недостатък на всичко това бил все по-нарастващият брой фенове, които всяка година идвали в Бангор, за да видят прочутото имение и евентуално да зърнат своя идол — както и съответното увеличаване на пощата. Наложило се Стив да наеме няколко секретарки, които да му помагат не само с потопа (в средата на 80-те в офиса му всяка седмица пристигали над петстотин писма от почитатели), но и с договорите, споразуменията и бизнес кореспонденцията, на която Стив трябвало да отговаря. В един момент Шърли Зондърегър, една от секретарките му, предложила Кинг да издава месечен бюлетин под заглавие „Касъл Рок“ с надеждата, че това ще задоволи най-бесните му фенове и ще намали количеството писма, на които той и секретарките му трябвало да отговарят. Кинг се съгласил, макар че не желаел да има нищо общо с тази публикация, освен от време на време да пише по някоя статия за нея.

Никога не забравял, че успехът му се дължи не само на таланта му, но и на това, че се е озовал на подходящото място в подходящото време. „Мисля, че ако бях започнал да публикувам в средата на 60-те, щях да стана сравнително популярен писател — казва той. — Ако бях започнал в средата на 50-те, щях да бъда Джон Д. Макдоналд — писател, когото познават двадесет милиона работници, носещи книгите му в задния си джоб, когато отиват на работа.“ Само че нямало да бъде Стивън Кинг — името, известно на всяко домакинство в Америка.

 

 

Години наред Холивуд (и по-специално Дино Де Лаурентис) досаждал на Стив с предложения да режисира филм по свой разказ, но той все отхвърлял идеята. Нещата назрели, когато връчил сценарий за филм по разказа му „Камиони“, в който камиони, трактори и всякакви други машинарии се обръщат срещу хората, убивайки всеки, който им се изпречи.

В сценария, който написал без намерение да го режисира, Стив включил стотици уточнения за ракурса на камерата, които накарали Де Лаурентис да заключи, че от него ще излезе компетентен режисьор. Стив му отказал, но Дино не приемал „не“ за отговор. Накрая писателят неохотно се съгласил, но при едно условие: ако в който и да е момент от реализирането на проекта Де Лаурентис усети, че Стив изпуска нещата от контрол, да го смени, без да се колебае. Постигнали споразумение и снимките започнали през юли в студията „Де Лаурентис“ в Уилмингтън, Северна Каролина.

След като Стив свикнал с идеята, се зарадвал, че първият му режисьорски опит ще бъде „Машини убийци“ (Maximum Overdrive) — името, което избрали за филма. „Заснех «Машини убийци», защото реших, че актьорите няма да ми вдигат скандали и да напускат снимачната площадка, ако са тирове — казва той. — Или защото електрическият нож нямаше да ми каже, че е в менструация и не може да снима голи сцени. Мислех си, че работата с машини ще бъде много по-лесна от работата с актьори.“

Оказало се обаче точно обратното. „Тировете и машинариите се оказаха истинските примадони! — оплаква се той. — Проваляха сцените почти всеки път, докато актьорите ми даваха повече, отколкото очаквах от тях.“

Всичко, което можело да се обърка, се объркало, и то не само заради неопитността на Кинг. Камионите не палели, един електрически нож се развалил, а операторът Армандо Нануци загубил окото си, когато сенокосачка, обладана сякаш от зъл дух, минала върху купчина дървени парчетии, от които отхвръкнала треска. Но имало и забавни моменти. Декорът на паркинга за тирове, построен специално за филма, изглеждал толкова автентичен, че поне веднъж дневно някой истински камион спирал на снимачната площадка и тираджията изскачал с намерението да хапне в закусвалнята.

В една сцена трябвало да взривят камион, превозващ бира, и във въздуха да се разхвърчат стотици кашончета. Само че бирените кутийки (дарени от компания „Милър“ срещу реклама) летят много по-добре във въздуха, ако са празни. На актьорския състав и снимачния екип едва ли не им било заповядано да отнесат вкъщи огромни количества бира и да върнат празните кутийки на следващия ден. Но дори и те не могли да излочат достатъчно бира. Стив отложил сцената възможно най-дълго, но когато дошъл съдбовният ден, снимачният екип просто излял останалата бира в канала.

Въпреки настояването пред Де Лаурентис и снимачния екип да се държат с него като с всеки друг начинаещ режисьор, в повечето случаи те го оставяли на мира. „Щом станеш достатъчно известен, хората те възприемат и като влиятелен човек, така че дори да знаят, че ще оплескаш нещата, просто се отдръпват и ти позволяват да ги оплескаш“, казва той, описвайки ситуацията като синдрома „новите дрехи на царя“.

„Ще ми се някой да ми беше казал колко малко знам и колко изтощително ще бъде всичко. Не съзнавах колко малко разбирам от механиката и политиката на кинопроизводството. Хората заобикалят режисьора на пръсти, един вид: «Тихо, да не събудим бебето.» Никой не иска да ти каже това или онова, ако новините са лоши.“

Ситуацията се влошила още повече поради факта, че снимачният екип, състоящ се предимно от италианци, разбирал много слабо английски (Де Лаурентис докарал екипа от Италия), а Стив пък не говорел италиански. Така коментари и напътствия, които биха отнели минута-две при нормални обстоятелства, с лекота достигали десет-двадесет минути.

По-късно Кинг признава, че никак не му харесало да режисира: „Прекалено много приличаше на истинска работа. Отнемаше ужасно много време и отсъствах от къщи прекалено дълго. Това усложни живота на Таби и децата. Просто не бих могъл отново да се подложа на такова преживяване.“

Когато филмът излязъл по екраните след една година, Стив бил поканен да гостува като водещ в MTV в продължение на седмица, което съвпаднало с премиерата на филма. Сред любимите си видеоклипове, които представил през тази седмица, били „Кой кого създаде“ (Who Made Who) на Ей Си/Ди Си, „Усети шума“ (Come On Feel the Noise) на Куайът Райът и „Пристрастен към любовта“ (Addicted to Love) на Робърт Палмър.

Докато снимал филма, в щат Северна Каролина бил приет закон срещу порнографията. Дългогодишен защитник на свободното слово (в края на краищата, цензурата е пряка заплаха за поминъка му), той лично се сблъскал с последиците от закона против непристойното: „Когато указът срещу порнографията се превърна в закон, между вторник вечерта и сряда сутринта всички броеве на «Плейбой» и «Пентхаус» изчезнаха от магазина, в който се отбивах за сутрешния си вестник и за вечерното кашонче бира. Скриха ги толкова бързо, сякаш Феята на порнографията ги бе навестила посред нощ.“

Разбира се, друг малък проблем на снимачната площадка била нарастващата злоупотреба на Стив с наркотиците. „Проблемът на филма беше, че през цялото време, докато снимахме, бях надрусан до козирката с кокаин и не съзнавах какво правя“, признава той. По време на постпродукционния период на „Машини убийци“ монтажистът му Чък Верил го посетил и бил ужасен от промяната, която видял у режисьора. „Плакнеше си устата с вода за орална хигиена и гълташе хапчета — разказва Верил. — Беше си все така любезен и говореше смислено, но изглеждаше много напрегнат.“

Санди Фипън станал свидетел на назряващите проблеми, описвайки как една нощ Стив се озовал в изтрезвителя на бангорския полицейски участък. Освен това Стив живял известно време в апартамент в Брюър, след като Таби достигнала предела на търпението си и го изхвърлила от къщи.

Също както обичал да пие бира, докато разписвал книги, Стив си носел по две кашончета, докато четял свои произведения на местни кампании за набиране на средства. Фипън работел като библиотекар в Ханкок Пойнт — летовище на около 65 километра от Бангор. През 1982 г. той поканил Стив да произнесе реч на събитие, организирано в местния параклис, чиято цел била събирането на пари за нов покрив на библиотеката. Санди налял бира в стара бяла гарафа, за да си мислят хората в публиката, че пие вода. Но все пак било очевидно каква е течността и някои от дамите така се възмутили, че пие бира в църквата, че направо си излезли.

Същото се случило и по време на сказка, която изнесъл в Библиотечния павилион на Вирджиния Бийч през 1986 г. От сказката били изминали 15 минути, когато той извадил кутийка бира от вътрешния си джоб и извикал на тълпата: „Кой ще ходи довечера в «Сребърния куршум»?“ Когато пресушил първата кутийка, отворил си втора и запалил цигара. На следващия ден няколко души се обадили в библиотеката с оплаквания.

Дванадесет години след началото на кариерата си Кинг изглеждал неунищожим — никой и нищо не можело да го спре. Пиенето и кокаинът определено не пречели на плодовитостта му като писател.

Стив продължавал да настоява, че няма проблем с наркотиците и алкохола, че може да спре във всеки момент. Но част от него все още имала нужда от стимуланти. Не виждал причина да спира. И освен ако някой не го принудел, нямал намерение да го прави.

 

 

През октомври 1985 г. Кинг счупил предишния си рекорд — четири негови книги влезли в класацията с бестселъри на Ню Йорк Таймс едновременно: изданието с твърди корици на „Маймуната“ и изданията с меки корици на „Проклятието“, „Талисманът“ и „Книгите на Бакман“.

Литературният му агент Кърби Маколи също влязъл в заглавията, когато сключил договор за две книги с „Ню Америкън Лайбръри“ на стойност 10 милиона долара — но с една малка подробност. Вместо стандартния договор, отстъпващ доживотно правата за книгите на издателството, Кинг решил да определи срок от 15 години. Ако в края на този период останел доволен от начина, по който издателството разпространява и рекламира книгите, щял да поднови договора за още 15 години. Ако не, щял да си потърси друг издател.

„Вече няма да продаваме книгите, а ще ги даваме под наем“, заявил Стив.

Това били нови правила дори за авторите на бестселъри, от които доста издателства не останали доволни, защото очаквали и други писатели с международна слава за в бъдеще да започнат да настояват за същите условия.

Въпреки огромните суми обаче, богатството на Стив все още му се струвало нереално. „В общи линии ми се ще да съм като Скрудж Макдък — да натъпча всичките си пари в чувалчета и да ги държа в трезор, където да си играя с тях — казва той. — Тогава може и да приема, че са реални.“

Започнал и да загатва, че иска да се оттегли от активната писателска кариера: „Искам да разчистя всичко, да си махна ангажиментите от главата и да не поемам нови. После просто ще си седя и ще мързелувам.“ Описва мечтата си за идеалното ежедневие: „Когато стана сутрин, ще вземам някоя книга, ще се усамотя в някой ъгъл и цял ден ще чета — само че сутрин ще си правя разходка, ще прекъсвам четенето на обяд, за да хапна някой хамбургер в Макдоналдс, а следобед ще си правя още една разходка.“

Но знаел, че това са само мечти. „Така бих пукнал от скука. Щях да съм ужасно нещастен, ако ежедневието ми бе такова. Но винаги съм се стремял именно към това.“

Всъщност през 1986 г. той изнесъл офиса си извън къщи и го преместил в бивша казарма на Националната гвардия на Флорида Авеню в Бангор, близо до летището, зад един завод на „Дженеръл Илектрик“ и в близост до фабрика за обработка на риба тон. За приятеля му Тони Маджистрейл изборът на място бил напълно уместен: „Това е сърцето на Бангор, което е идеално за Стив — той е от бедно семейство и има здрави работнически корени.“ Когато Маджистрейл посещавал Кинг в Бангор, той искал да се срещат в офиса, а не в дома му, защото смятал, че там може да си състави по-ясна картина за истинския Стивън Кинг.

„Стивън Кинг е две личности — пояснява Маджистрейл. — Единият има съдбата на Хорейшио Алджър^[3], а другият е герой на работническата класа, който създава земни и правдиви образи като Стю Редман и Долорес Клейборн.“

 

 

Стив многократно заявявал в интервюта и пред всеки, готов да го слуша, че използва писането като отдушник за своите страхове с надеждата, че ако не изчезнат напълно, то поне донякъде ще се разсеят. По ирония на съдбата обаче, с всяка следваща книга и сценарий, които излизали изпод перото му, страховете му не само не изчезвали, а в някои случаи се и разгаряли с още по-голяма сила. Дори развил някои съвсем нови.

„Все още откривам страха. Откривам дори повече страх от едно време — казва той. — Не мога да заспя в хотелска стая, без да се замисля кой ли е в стаята под мен, мъртвопиян, пушещ цигара и на път да заспи, така че стаята да се подпали, а и кога ли за последно са сменяли батериите на детектора за дим?“

Най-големите му страхове били свързани с децата му. „Тъй като имам пари, се безпокоя да не би някакви бандити да отвлекат децата ми и да поискат откуп за тях. Боя се от белезите, които такова преживяване би оставило върху техния и върху моя живот.“

Разбира се, децата смятали, че страховете на родителите им са преувеличени. Докато била тийнейджърка, Наоми най-много се дразнела, когато учителите проявявали към нея специално отношение, а непознатите я обсипвали с любезности, защото баща й бил известен. „Все едно някой да хвали Робин, че е партньор на Батман — казва тя. — Някои хора ужасно се впечатляват, но това те издига на пиедестал.“

Изглежда желанието на семейство Кинг да отгледа децата си в колкото е възможно по-нормална обстановка, далеч от лъчите на прожекторите и решението им да заживеят в Бангор се оказал правилният избор — както за децата, така и за възрастните. „Много хора не знаят коя съм — именно това ми харесва в Западен Мейн — казва Таби. — А и да ме разпознаят, им е все едно. За тях съм най-обикновена жена, която шофира с куче в колата.“

Стив полагал особено старание да закриля Оуен, но и се държал най-спокойно с него. Все пак вече наближавал четиридесетте, успехът му бил осигурен, а с трите му деца засега всичко било наред. След вазектомията нямало да има повече отрочета, затова го обземала някаква особена нежност, когато ставало въпрос за най-малкото му дете.

„Напоследък най-малкият ми син изпитва ужас да ходи на училище в дъждовно време — казва той. — Не знам на какво се дължи, може би не го пускат в сградата. Още е само на шест и нещо се е загнездило в съзнанието му, но страхът е прекалено голям, за да го обясни. Затова в дъждовни дни го оставям в колата, докато не чуя училищния звънец и дойде време да влиза. Някой психиатър би казал, че лекувам симптомите вместо причината, но въобще не ми пука за причината. Щом се чувства по-добре, ако стои в колата, докато бие звънецът — така да бъде.“

Един ден Оуен се оплакал, че трябвало да вдига ръка, когато му се ходело до тоалетна. „Така всички разбират, че ми се пишка“, казал той на баща си. Стив започнал да му обяснява, че не бива да го е срам от това, но внезапно се спрял, защото си спомнил, че и той се чувствал по същия начин преди няколко десетилетия, когато бил в началното училище. Утешил сина си, както може, и веднага започнал да мисли как да пресъздаде този случай в свой сюжет, използвайки идеята за „стари злобни учители, които те карат да вдигаш ръка пред всички деца, а те ти се смеят, когато излизаш от стаята, защото знаят какво отиваш да правиш“.

Така се родил разказът „Тук има тигри“ (Here There Be Tygers), публикуван в сборника „Маймуната“ през юни 1985 г. Стив посветил книгата на Оуен.

Когато започнал да се отнася с повече разбиране към най-малкия си син, в съзнанието на Стив изплували повече спомени от детството му. „Никой от нас, възрастните, не си спомня детството — твърди той. — Само си мислим, че го помним, което е още по-опасно. Струва ни се, че цветовете са били по-ярки, небето е било по-необятно. Децата живеят в постоянен шок. Попиващите в съзнанието им данни са толкова свежи и силни, че няма начин да не ги плашат. Поглеждат ескалатора и ги обзема страх, че той ще ги засмуче, ако не направят голяма крачка.“

 

 

1986-а била първата година след 1980-а, в която Кинг публикувал само един роман. Но като се има предвид обема и мащаба на „ТО“, публикуван през септември, това е разбираемо. Книгата била истински мамут — 1138 страници с над половин милион думи, най-дългото произведение на Кинг досега, въпреки че „Сблъсък“ трябвало да бъде със същия обем, и дори по-дълга.

„Що се отнася до мен, това е държавният ми изпит — казва той. — Нямам какво повече да кажа за чудовищата. Наблъсках всички чудовища в тази книга.“

Идеята за „ТО“ дошла от няколко различни източника. Най-напред, един от любимите му анимационни откъси като малък бил, когато всички персонажи от „Шоуто на Бъгс Бъни“ се появявали на екрана по време на началните надписи. Искал да напише книга, в която всички чудовища, запленили въображението му в детството (Дракула, чудовището на Франкенщайн, върколакът и други), също да бъдат събрани на едно място.

После обаче се сетил за една приказка със заглавие „Трите козлета се карат“ и за моста, който героите прекосявали. „Какво бих направил, ако изпод мен някой трол извика: «Кой тропа по моя мост?!» — казва Кинг. — Внезапно ми се прииска да напиша нещо за истински трол под истински мост.“

След като започнал да пише „ТО“, започнали да се случват изненадващи неща. Първо, когато започнал да развива историите на децата в книгата, го връхлетели спомените от собственото му детство, така че включил и тях в книгата. Но за негово безпокойство, макар че обикновено знаел как ще се развие историята за няколко страници напред, в „ТО“ ударил на камък и изобщо не знаел какво следва по-нататък.

Бил отхвърлил около осемстотин страници от ръкописа и трябвало да напише сцена, в която откриват трупа на младо момиче. Докато пишел предходните сцени, отново не можел да предвиди каква ще бъде съдбата й и започнал все повече да се изнервя. Вечерта, преди да стигне до тази сцена, все още нямал никаква представа и когато си легнал, си заповядал да измисли идеята, докато се събуди на следващата сутрин.

Заспал и започнал да сънува, че той е момичето, за което ще пише, и че стои сред сметище, пълно с изхвърлени хладилници. Отворил вратата на един от тях и видял нещо като макарони да виси от рафтчетата. На един макарон изведнъж му поникнали крила и той кацнал на ръката му. „Внезапно от бяло това нещо стана червено, а после и останалите макарони полетяха към мен и покриха цялото ми тяло. Бяха пиявици. Когато се събудих, бях много изплашен, но и много доволен, защото вече знаех какво ще се случи. Взех съня и го плеснах в книгата, без да променям нищо.“

Знаел, че му трябва и чуждо мнение, затова се обърнал към Майкъл Колингс — автор на няколко книги за него, който бил пенсиониран професор по английски език и литература и директор на курса по творческо писане към университета „Пепърдайн“. От известно време водели кореспонденция и на Стив му харесвал начинът, по който Колингс разглеждал творбите му от академична гледна точка, затова му изпратил ръкописа на „ТО“ през пролетта на 1986 г. с предупреждението: „Не пишете книга, чийто ръкопис е по-голям от главата ви.“

„Каза ми, че «ТО» е неговият magnum opus^[4] и че ще бъде не само кулминация по темата му за детето в опасност, но и последният му роман за чудовища“, разказва Колингс, който прочел ръкописа, предложил някои промени и му го върнал. Когато книгата излязла шест месеца по-късно, със задоволство констатирал, че Кинг е взел под внимание съветите му.

„В мен трайно се е загнездило чувство за несправедливост, наследено от майка ми — казва Стив. — Ние бяхме малките хорица, с които непрекъснато се отнасяха зле. Бяхме деца без родителски надзор още преди този термин да бъде измислен, а майка ми работеше във време, когато жените най-вече чистеха мръсотията, оставена след другите. Тя никога не се оплакваше, но аз не бях глупав, нито сляп и придобих усещане за това, кой с кого злоупотребява и кой се разпорежда като господар с хората. Голяма част от тази несправедливост остана в душата ми и все още присъства в книгите ми.“

„Корените на всичките му творби се крият в травмата, нанесена му като малък, или в донякъде ограбеното му детство“, казва Колингс. Може би Стив продължавал да се връща към тази тема в книгите си, за да я изличи от ума си (та нали докато пишел, забравял за лошите моменти в живота си), но и за да може по някакъв начин да влезе в кожата на друг човек, да изживее нещо по-различно чрез живота на други деца, които в крайна сметка откриват начин да станат силни, за разлика от истинското битие на Стив, в което винаги му напомняли за безсилието, с което бил орисан той и бедното му семейство в сравнение с останалия свят.

Когато започнал да пише „ТО“, се заставил умишлено да изпадне в такова състояние на духа, в което ще може да се върне в детството си. Отначало се мъчел да си спомни каквото и да е. „Но, малко по малко, започнах да се връщам назад и колкото повече пишех, толкова по-ярки ставаха образите — разказва той. — Започнах да си спомням отдавна забравени неща. Бях изпаднал в нещо като полусън и много от детските ми спомени започнаха да изплуват на повърхността.“

След като написал над десетина романа, едно нещо си останало същото: Стив рядко давал подробно физическо описание на образите, които сътворявал. „За мен физическото съществувание на героите ми просто отсъства. Ако съм в ума на някой персонаж, не го виждам, защото съм вътре в него — пояснява той. — Ако героят мине покрай огледало или ако възникне ситуация, в която неговият външен вид е от значение, едва тогава правя описание.“

След като завършил „ТО“, обявил, че повече няма да пише истории за травматизирани деца. „В годините, когато пишех книгите, запомнени ясно и отчетливо от хората, като «Сиянието», «Сейлъмс Лот» и «Подпалвачката», децата ми още бяха в пелени и с памперси — казва той. — Сега най-малкият ми син е на девет и ми се струва, че вече изчерпах темата за децата.“

Ако изглеждало, че Кинг иска да почива върху лаврите на своя magnum opus, следващите четиринайсет месеца променили това, защото на бял свят в бърза последователност се появили цели четири книги: „Очите на дракона“ (The Eyes of the Dragon) (февруари, 1987 г.), „Тъмната кула II — Трите карти“ (The Dark Tower: The Drawing of the Three) (май, 1987 г.), „Мизъри“ (Misery) (юни, 1987 г.) — с първи тираж от деветстотин хиляди екземпляра тя станала четвърта в класацията на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“ за годината — и „Томичукалата“ (The Tommyknockers) (ноември, 1987 г.), чийто първи тираж наброявал 1,2 милиона екземпляра. Продължил трескавия си ритъм на публични изяви, кампании за набиране на средства и писане на разкази за малки списания. Списание „Тайм“ го сложило на корицата си през октомври 1986 г., наричайки го „Майсторът на популярния страх“.

Но колкото повече светът се опитвал да навлезе в личния му живот, толкова повече той се отдръпвал. От време на време стресът от това, че всеки иска късче от него, ставал непоносим и Стив просто изчезвал за известен период. Стенли Уайатър си спомня няколко такива случаи, когато се опитвал да се свърже с него за някои допълнителни въпроси към интервю, и се обаждал на Питър Строб, когото повечето от помощниците на Стив смятали за най-добрия му приятел.

„Къде е Стив?“, питал го Уайатър.

Строб не знаел, добавяйки, че Стив не отговаря дори на неговите обаждания. „Явно е в някой от отшелническите си периоди“, казал му той.

Уайатър споделя как веднъж Кинг му казал, че от време на време славата му идва прекалено много и трябвало да изчезне. „Той е устремен човек, вманиачен, тласкан от могъщи пориви. Ако не пише всеки ден, става раздразнителен — казва Уайатър. — Познавам и други такива писатели, но не мога да се поставя на тяхно място. Стив живее с дадена книга месеци, понякога и години наред. В общи линии, понякога му се налага да се отдръпне от самия себе си и да се изключи.“

 

 

Кинг продължавал да използва името си в полза на другите, особено когато ставало дума за образованието.

Двамата с Таби раздали стотици хиляди долари на приятели, непознати и благотворителни организации след публикуването на „Кери“, а през 1987 г. решили да създадат своя фондация (фондация „Стивън и Табита Кинг“), за да започнат официално да се занимават с благотворителност, а и за да опростят счетоводството си заради данъците. По този начин сдруженията с идеална цел можели да кандидатстват директно за дарения, вместо някой приятел на техен приятел да моли семейство Кинг да помогнат с набирането на средства за определена благотворителна кауза.

Стив отделил средства за четири годишни стипендии за колеж, всяка в размер на 2000 долара, които се връчвали на възпитаници на Хампдън Академи. Когато една гимназистка от Калифорния му писала, че не може да учи в колеж заради неотдавнашните съкращения в държавния бюджет за образованието, Кинг прегледал дипломата й от гимназията и решил да спонсорира четиригодишното й образование в университета на Южна Калифорния.

Повлиян от последиците от закона срещу порнографията, на които станал свидетел предходната година в Северна Каролина, Кинг започнал да използва славата си, за да си осигури политическо влияние в родния си щат. През пролетта на 1986 г. Християнската гражданска лига на Мейн организирала референдум, за да забрани продажбата на порнографски материали в щата. Стив се обявил против законопроекта, както и срещу други форми на цензурата, и на гласуването, осъществено на 10-и юни, гласоподавателите го отхвърлили.

Може би след завършването на „ТО“ и след като Стив си дал дума, че няма да пише повече книги за живота на обезправени и малтретирани деца, решил да подпомогне писателските стремежи на собствените си отрочета. Ясно личало, че и трите са наследили писателския ген от него.

На 16 години Наоми вече пишела статии за „Касъл Рок“ — вестникът за фенове на Кинг. Децата били редовно засипвани с доста глупави въпроси, също като баща им. Стив ги учел да имат към тях същото отношение като неговото: да им отговарят с възможно най-голям сарказъм и пренебрежителна ирония.

В отговор на най-често задавания въпрос — „Какво е да си дъщеря на Стивън Кинг?“ — Наоми казвала: „Той е грижовен, внимателен и мил. Не ни бие и тормози, нито пък ни заключва в тъмния килер.“

Вместо похлупака на сигурността, под който прекарали целия си живот, не толкова тайното желание на Наоми било баща й да прилича повече на писателите от типа на Джером Д. Селинджър. „Някои хора си мислят, че баща ми ходи по водата — казва тя. — Съжалявам, че ще ви разочаровам, но не може — и това е чистата истина.“

Джо също градял писателска кариера. Когато бил на 12 години, изпратил историята на „Марвъл Комикс“ за „Пробната книжка“ на компанията, в която на начинаещите автори на комикси се давало началото на някоя история, а те трябвало да я довършат; подобно на разказа на Стив от 1977 г. „Котката от Ада“. Джо дописал историята и я изпратил, но не след дълго получил стандартното писмо с отказ. Но също като баща си, който се радвал, ако някой редактор си е направил труда да надраска кратка бележка върху бланката, Джо бил на седмото небе, че главният редактор Джим Шутър написал върху неговата писмо с отказ. „Обзе ме голяма еуфория при мисълта, че е прочел поне част от историята ми, и почувствах, че съм положил началото — казва Джо. — Това определено ме мотивира да продължа да пиша.“

Дори Оуен влязъл в тази роля. Запален колекционер на всичко, свързано с „Редник Джо“^[5], той писал на „Хасбро“, предлагайки да пуснат на пазара нова кукла, която може да предсказва бъдещето, и да я кръстят „Редник Джо с кристалното кълбо“. Компанията за играчки приела предложението му и на следващата година пуснала фигурката „Редник Джо — гадател“. Като заплащане за предложението си Оуен получил няколко кутии с фигурки „Редник Джо“ и подбрани аксесоари за тях.

Децата се изявявали като крушата, която не пада по-далеч от дървото и в друга мания на техния баща: бейзболът, и по-специално любовта към отбора „Ред Сокс“.

Един от най-самотните детски спомени на Кинг е за времето, когато бил деветгодишен и семейството му живеело в Стратфорд, Кънектикът. Стив си седял самичък пред телевизора на 8 октомври 1956 г. и гледал как Дон Ларсън от отбора на „Ню Йорк Янкис“ води отлична игра като питчър срещу „Бруклин Доджърс“ в петия мач от Световния шампионат за 1956 г. Бил във възторг от края на мача, но съжалявал, че няма с кого да отпразнува паметното събитие. Почувствал осезаемо не само отсъствието на брат си, но и още по-болезнено — острата липса на баща си (в края на краищата Стив знаел, че бащите на приятелите му ликуват заедно с тях) и всичко това дошло прекалено много на малкото момче, за да може да го понесе. Изключил телевизора и зачакал в пустия апартамент майка му и брат му да се приберат.

Точно три десетилетия по-късно, Кинг завел Оуен, който също бил деветгодишен, на стадиона „Фенуей Парк“ в Бостън, за да гледат мач от Световния шампионат по бейзбол, в който „Ред Сокс“ играели срещу „Ню Йорк Метс“. Стив внимателно изучавал лицето на сина си. „Очите му непрекъснато шареха, опитваше се да попие всичко едновременно“, казва Кинг. И тогава болезнено усетил почти церемониалния начин, по който радостта от играта се предава от поколение на поколение. „Освен това — добавя той, без да се опитва да скрие трепета в гласа си — този път в картината имаше баща.“

За съжаление, „Ред Сокс“ загубили от „Метс“ със 7:1.

Разочарованието от загубата сварило Оуен неподготвен и докато баща и син напускали „Фенуей Парк“, и двамата били изненадани от сълзите на Оуен. Кинг му разказал за онзи самотен ден преди тридесет години, когато наблюдавал перфектната игра на Дон Ларсън. Двадесет минути по-късно загубата на „Ред Сокс“ вече не им се виждала толкова съкрушаваща. И най-вероятно болката от онзи тъжен спомен поутихнала.