Лиза Рогак
Неспокойно сърце (12) (Животът и времето на Стивън Кинг)

11. Златни години

1995 г. се характеризирала с бързата и яростна поява на екран на филми, заснети по романи и разкази на Кинг. През март едновременно излезли „Пресата“ и „Долорес“, а „Ланголиерите“ била екранизирана като телевизионен филм два месеца по-късно. „Роуз Мадър“ (Rose Madder) — единственият роман на Стив, публикуван през тази година, ги последвал през юли. В него се разказва за малтретирана жена, която избягва от съпруга си насилник в търсене на нов живот; чрез една загадъчна картина, с която се сдобива, залагайки годежния си пръстен, тя открива своите сили. Един критик от „Ентъртейнмънт Уийкли“ очевидно не бил съгласен с новата посока, поета от Кинг, и охулил книгата, давайки й оценка четири минус и задавайки въпроса: „Кога Стивън Кинг престана да бъде страшен?“

Годината продължила с нови тиражи на вече публикувани романи, аудиокниги, разкази и документалистика, публикувани в различни списания. Може би най-голямата изненада била, когато разказът на Стив „Човекът с черния костюм“, публикуван в „Ню Йоркър“, спечелил първа награда „О’Хенри“. Той бил публикуван в придружаващата събитието антология „Наградени разкази 1996: Наградите «О’Хенри» (Prize Stories 1996: The O. Henry Awards). Да, същият този Стивън Кинг. Той изказал хипотезата, че единствената причина да спечели, била, че разказите се предавали за участие без имената на авторите им. «Ако някой автор се опитва да достигне до широката, масова публика, творбите му моментално биват окачествявани като боклук — казва Кинг. — Има две места: елитарната литература и популярната литература. Между тях тече огромна река от недоразумения. Има редица хора, които са решени да не допуснат цветнокожи в клуба на белите.» Макар че бил приятно изненадан и благодарен за наградата, дори и той се съмнявал в нея. «Накара ме да се чувствам като самозванец, все едно някой от оценяващите е допуснал грешка».“

 

 

Междувременно децата на Стив и Таби започвали да утъпкват свои собствени писателски пътеки. През учебната 1994–1995 година Джо бил студент последен курс в колежа „Васар“, когато Оуен бил приет за първа година. Джо прекарвал голяма част от свободното си време в писането на разкази и романи и вече започнал да изпраща свои творби на литературни списания и сдружения. Първият му публикуван разказ, „Дамата си почива“ (The Lady Rests), се появил в малко известно издание на име „Палас Корби 7“, две години след завършването на колежа, под псевдонима Джо Хил. Предстояло му да печели награди и овации, включително стипендия „Бредбъри“ и Световната награда за фентъзи за най-добра новела.

Израстването на Джо в дома на международно известен автор му оказало голямо влияние. „Като малки, по време на вечеря, си говорехме все за книги и писатели — разказва той. — Виждаше ми се съвършено естествено да прекарвам дните си в кабинет и да измислям сюжети. За мен това бе също толкова нормално, колкото би било за семейство, притежаващо пицария, майката и бащата всеки ден да месят тесто за пици.“

Брат му Оуен също развивал писателските си „мускули“. Макар че мечтаел за кариера в професионалния бейзбол, истинският му талант се криел другаде и той за първи път се замислил за писателска кариера, докато учел в гимназията. „Нямах кой знае какви способности освен ръчния труд и писането, така че реших първо да дам възможност на писането — казва той. — Това е семейният бизнес, с който бях израснал, затова не мисля, че родителите ми бяха изненадани.“

Макар Оуен да признава охотно, че идва от привилегировано семейство, той твърди, че именно израстването му в тази среда му е помогнало да не хвърчи в облаците: „Много обичам Бангор, той винаги ще бъде мой дом. Детството ми там и ученето в държавно училище са спомени, които много ценя. Не съм бил изолиран от обикновените хора. Израснах с родители, които са знаменитости и много богати, и въпреки това бяха считани за членове на общността.“

Колкото до Наоми, след като учила в няколко колежа — от университета на Южен Мейн в Портланд, Мейн, до колежа Рийд в Портланд, Орегон, през юли 1994 г. тя отворила ресторант на Фрий Стрийт номер 94 в Портланд, Мейн. Съдружничка в бистрото с двадесет и две маси й била Пати Уд. И двете кръстили ресторанта „Табита Джийн“ — комбинация от малките имена на майките си. Уд, опитен главен готвач, отговаряла за кухнята, а Наоми ръководела салона на заведението. Описват менюто като разнородна американска кухня, специализирана в предястия на грил, морски дарове и вегетариански блюда, с голяма колекция вина, наброяваща 150 различни марки. Основните им посетители са от гей и лесбийската общност, макар че Наоми бърза да добави, че ресторантът привлича и значителен брой хетеросексуални.

Тук си проличало от какво семейство е Наоми — тя гарантирала, че знаменитостите ще се хранят в пълна анонимност в нейното заведение. В това отношение споделяла презрението на майка си към нежеланото внимание, което привличал баща й навсякъде, където се появявал. Официалната политика на заведението била персоналът да се прави, че не знае нищо, ако хора от медиите ги разпитват за прочутите личности, които посещавали ресторанта.

„Знаменитостите, които познавам, искат да отидат някъде, където могат да запазят анонимността си и където персоналът ще ги предпази от търсачите на автографи“, заявява тя, цитирайки собствения си опит в налагането на тези правила, макар че Портланд никога не е бил известен като любимо място на прочутите личности. „Не ми се дава възможност да бъда обикновен човек като всички останали“, казва Наоми, добавяйки, че ако е можела да избира, щяла да предпочете баща й да не е известен. „Мисля, че ако някой преживее онова, което съм преживяла аз, ще предпочете да има личен живот пред славата.“

 

 

Също като дъщеря си, Таби чувствала потребност да разшири кръгозора си извън Бангор. Тя работела над „Оцелялата“ (Survivor) — нейния седми роман — и за първи път от шестнадесет години насам пишела за място, различно от Нодс Ридж — университетско градче в Мейн, наречено Пелтри. „От доста време мислех, че трябва да си почина от Нодс Ридж — казва тя. — Там все още има нерешени въпроси, но засега имам неотложна работа в Пелтри.“

Идеята за романа й хрумнала, докато била на гости на Оуен и Джо в колежа „Васар“. Шофирала из университетското градче и един студент изневиделица изскочил пред колата й. Тя успяла да спре навреме, но след като се съвзела от шока, този образ останал в съзнанието й и преди да се усети, вече работела усърдно над новата книга. В сюжета много ясно проличават възгледите й за брака — той разказва за жена на име Киси Мелърс, която за малко не блъсва две колежанки с колата си, но веднага след това пиян шофьор зад нея ги прегазва и убива едната. Романът изследва последиците в живота на Киси и в живота на онези, които са познавали момичетата.

Също като съпруга си, и тя има склонност да се увлича с дължината на черновите си. „Рядко пиша ръкопис под хиляда страници, а после само режем и режем. Обичам дебелите романи. Мисля, че и читателите ги обичат. Единствено издателите започват да пъшкат и да се тревожат за разходите по отпечатването. Според мен е жалко, че има стремеж историите да се орязват максимално, защото човешкият живот е много по-подробен.“

Още една обща черта със Стив — и тя пише по три-четири часа дневно, макар стилът й на работа да е различен. „Стив преработва цялата книга, а аз го правя страница по страница в процеса на работа; впоследствие редакциите ми след завършването на първия вариант обикновено са съвсем незначителни поправки.“

Когато редакторът й поискал да промени края на „Оцелялата“, тя не се съгласила, казвайки, че краят й е много по-близък до онова, което би се случило в реалния живот. Стивън се намесил и взел страната на редактора (естествено, защото предпочитал щастливия край) и Таби все пак го променила.

„Оцелялата“ бил публикуван през март 1997 г.

 

 

През 1996 г. Стив започнал работа по първото си документално произведение от осемнайсет години насам, след излизането на „Танц на смъртта“. Решил, че предложената му книга „За писането“ (On Writing) означава, че повече няма да му се налага да отговаря на един и същ изтъркан въпрос, все още задаван от почитателите му, двайсет години след публикуването на „Кери“. Враг номер едно — „Откъде черпите идеите си?“ — все още изтръгва от него отчаян стон. Тъкмо бил преполовил проекта обаче, когато вниманието му отвлякла идея за нов роман и той оставил „За писането“ настрани. Когато се върнал към нея няколко години по-късно, се получила съвсем различна книга от онази, която първоначално бил замислил.

Средата на 90-те години било златно време за Кинг и семейството му. Децата му вече градели свой собствен живот, Стив стоял настрана от наркотиците и алкохола вече почти десетилетие, а творбите му попадали право в целта, носели удоволствие на почитателите му и, за негова изненада, печелели критиците, които дотогава гледали на произведенията му с нескривано презрение. Сега решил да експериментира с литературното влияние от младостта си: серийната литература. Между март и август 1996 г. романът му в шест части „Зеленият път“ (The Green Mile) бил публикуван (по една част всеки месец) с меки корици от издателство „Сигнет“. Както можело да се очаква, всяка една от книгите се озовала в класациите за бестселъри.

В известен смисъл този роман бил умишлен отговор към феновете, които нетърпеливо прелиствали страниците до края на романите му, за да разберат как свършват, а с него отдавал почит и на майка си. Като малък Стив виждал от време на време как майка му обръща на последната страница от някоя книга, за да разбере как свършва историята. Със серийния роман краят щял да бъде публикуван едва след шест месеца. В същото време проектът бил и пряко предизвикателство към самия него.

„Пишех като луд, опитвайки се да спазя умопомрачителния срок за издаване, и в същото време се стараех да изпипам книгата, така че всяка част да има своята миникулминация, надявайки се, че всичко ще си пасне накрая, и знаейки, че ще ме обесят, ако това не стане — разказва той. — Тук имаше по-малко място за грешки, трябваше да се получи от първия път. Искам да си остана опасен, а това означава да поемам рискове.“

Ситуацията била още по-мъчителна за него, защото нямал никаква представа как ще свърши историята — още пишел последната част, когато първите две книги от поредицата се появили по книжарниците. Добавил и още един аспект към опасния си въжеиграчески номер, когато след публикуването на третата книга от „Зеления път“ било обявено, че през 1997 г. ще излезе четвъртата част на „Тъмната кула“. Феновете му наострили уши.

Когато последната книга от „Зеленият път“ била публикувана през август 1996 г. и шестте части на поредицата се появили в класацията с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ едновременно, породили брожение във вестника. Оттогава започнали да отделят за дадена книга само по едно място в класацията, независимо колко томчета има в поредицата.

Кинг продължил да се интересува от серийната литература, месец след като излязла последната книга от „Зеленият път“, макар и с по-различен резултат. През есента се появили още два романа: „Отмъстителите“ (The Regulators) — книга на Ричард Бакман, която излязла малко под 500 страници, а „Град Отчаяние“ (Desperation), наброяваща 704 страници, била публикувана с неговото име. Той ги представил като комплект и настоял и двете да излязат в един и същи ден: 1 октомври 1996 г. Ако смятаме и книгите от „Зеленият път“, които продължавали да се продават добре, Кинг имал изумителните осем книги, едновременно присъстващи в класациите с бестселъри. Трудно щяло да бъде той или който и да е друг писател да счупи подобен рекорд. В някои от класациите, в които изданието за масовия пазар на „Роуз Мадър“ присъствало в списъка на книгите с меки корици, Стив дори държал девет места.

Кинг описал всеки от двата си нови романа като забавно отражение на другия: „И в двете книги присъстват едни и същи персонажи, но са раздрусани, обърнати от вътре на вън и са надолу с главата. Все едно актьорска трупа да играе «Крал Лир» едната вечер, а на втората — «Автобусна спирка».“

Идеята за „Град Отчаяние“ се родила по време на едно пътуване, докато Стив прекарвал колата на Наоми от Орегон до Мейн. В Рут, Невада — малко градче, което изглеждало напълно необитаемо — единственият признак на живот бил широкоплещест полицай, който се приближил до колата му, паркирана на улицата. Внезапно в главата на Кинг изникнала мисълта: „О, знам къде са жителите на градчето — този полицай ги е избил.“ След това написал разказ, чието действие се развивало в град на име Пустош в пустинята Невада, с население от един човек: шериф Коли Ентрейджиън, поставил си за цел да арестува шофьорите, които имали лошия късмет да минат през града.

„Отмъстителите“ имал по-дълъг период на „мътене“. В началото на 80-те Стив работел върху сценарий, наречен „Стрелците“ (The Shotgunners). През 1984 г. Кърби Маколи уредил среща между Стив и Сам Пекинпа — кинорежисьор, заснел филми като „Дивата шайка“ (The Wild Bunch), „Бягството“ (The Getaway) и „Конвой“ (Convoy). Пекинпа търсел идея за нов филм, който да режисира, а Стив имал „Стрелците“.

Пекинпа харесал сценария и дал на Стив някои идеи за преработка, защото в общи линии това бил първоначален вариант, но починал от инфаркт през декември 1984 г., преди изобщо да е започнал работа по проекта. Стив оставил сценария настрани, докато не започнал работа върху „Град Отчаяние“. Хрумнало му, че някои идеи от двата сюжета могат да си паснат отлично в книга, която да върви в комплект с първата.

Някои читатели се почувствали засегнати от директното споменаване на Божието име в „Град Отчаяние“, по-специално чрез образа на Дейвид Карвър — малко момче, чиято пламенна вяра му помага да поведе другите.

„Идеята да използвам Бог като герой в «Град Отчаяние» бе двигателят, който тласна книгата напред — пояснява Стив. — Макар и да не смятам, че съм стенограф на Господ, Той винаги присъства в книгите ми. Зависи от това за какви хора пиша.“ В известен смисъл Стив решил да си почине от злото, залегнало в повечето от книгите му. „Затова си помислих: Какво ще стане, ако опиша Бог и неговите доспехи със същата вяра, страхопочитание и детайли, с които описвам злото? Някои хора твърдят, че писанията за Бог направо ги отблъскват, но в миналото нямаха никакъв проблем с моите вампири, демони и върколаци.“

Все още бил запазил основните си религиозни вярвания от детството: „Винаги съм вярвал в Бога. Смятам също така, че способността да вярваш е нещо, което или е част от характера ти, или в някакъв момент в живота, когато сериозно се нуждаеш от помощ свише, просто се съгласяваш да повярваш в Бог, защото това ще улесни живота ти и ще го направи по-пълноценен, отколкото ако не си вярващ. Затова избрах да бъда вярващ.“

Заради изискванията и предизвикателствата от публикуването на две книги в един и същи ден, с общ тираж над 3 милиона копия, „Вайкинг“ помолили Кинг да издадат двете книги поотделно, но Стив настоял те да се появят едновременно. В крайна сметка „Вайкинг“ публикували „Град Отчаяние“, а „Датън“ — едно от малките издателства под шапката на „Пенгуин“ — „Отмъстителите“. Ситуацията се усложнила още повече, защото „Датън“ били натоварени с публикуването на ограниченото издание на „Отмъстителите“, а издателят Доналд М. Грант щял да пусне ограниченото издание на „Град Отчаяние“. Никой от издателите не смятал, че ще се справи с пускането на две ограничени издания едновременно.

Докато се отпечатвало ограниченото издание на „Отмъстителите“, възникнал проблем. Когато дошло време Стив да разпише книгите, той отказал, както си спомня отговорникът по печата Питър Шнайдър. „Как мога да разпиша тези книги? — запитал Стив. — «Отмъстителите» е написана от Ричард Бакман, а както знаете, той е мъртъв. Казах, че можете да отпечатате ограничено издание, но изобщо не е ставало дума да го разписвам.“

Шнайдър се свързал с Джо Стефко, дизайнерът на свободна практика, който направил оформлението на ограниченото издание. Той си припомнил, че друго малко издателство се сблъскало със същия проблем с ограничено издание на Филип К. Дик, който починал преди няколко години. „Закупиха анулирани чекове от вдовицата на Дик, изрязаха подписа му и го използваха за автограф в книгата“, обяснил Шнайдър. В продължаващата история за измисления Ричард Бакман съпругата му открила няколко непубликувани ръкописа след смъртта на съпруга си. „Може пък да е открила и известен брой анулирани чекове“, хрумнало му на Шнайдър.

В крайна сметка всеки един от обозначените с номер и буква екземпляр от ограниченото издание на „Отмъстителите“ се сдобил с анулиран чек, подписан от Ричард Бакман (с почерка на Стивън Кинг), приложен към първата страница. Най-забавното било, че всеки чек не само имал различен номер, от 1 до 1000, но и всеки от тях бил издаден на персонаж или компания, споменати в предишни романи на Кинг, или на важно учреждение от миналото на Кинг, с подходяща бележка в съответното поле. Например чек номер 306 бил издаден на Ани Уилкс за 12 долара; бележката гласяла „за брадва и горелка“. Номер 377 бил издаден на „Кавалер“ на стойност 8 долара за стар брой на списанието, съдържащ разказа „Котката от Ада“.

След като само за година Стив издал осем нови книги, естествено се нуждаел от малко почивка. И наистина — 1997 и 1998 г. били сравнително спокойни, като и през двете се появил само по един роман: четвъртата част от поредицата „Тъмната кула“ — „Магьосникът“ (Wizard and Glass) излязла през ноември 1997 г., а „Торба с кости“ (Bag of Bones) — през септември 1998 г. Също през ноември 1997 г. той спечелил наградата „Брам Стоукър“ на Асоциацията на писателите на ужаси за най-добър роман за поредицата „Зеленият път“. Може би най-голямото сътресение през този период било, че след като изпълнил и последното си задължение по договора с „Вайкинг“, Кинг решил да си потърси нов издател. Преди известно време „Вайкинг“ станали част от издателската група „Пенгуин“ и закупили издателство „НАЛ“, което означавало, че сега Кинг и Том Кланси имат един и същ издател. От 1986 г. Кланси имал договор с „Пътнам“, които публикували втория му роман „Ловът на Червения октомври“ (The Hunt for Red October). Стив смятал, че маркетингът, осъществен от компанията за предишните му заглавия, е бил по-малко агресивен от кампанията на „Пътнам“ за романа на Кланси. Освен това Кланси бил поставен в категорията „за масова аудитория“, докато Кинг все още бил класифициран само в жанра на ужасите, въпреки неотдавнашните му усилия да разчупи този калъп. Но може би най-сериозната причина Стив да отиде другаде била, че след взаимоотношения, продължили близо две десетилетия, той и издателят му вече били някак безучастни един към друг. Чувствал се като застояла вода. Дори не дал на „Вайкинг“ шанс да му предложат нова стратегия; просто искал да се раздели с тях.

Но допуснал сериозен гаф в търсенето си на нов издател, най-вече защото драмата се разигравала в публичното пространство. От години Стив твърдял, че за него парите са без значение, че иска само да пише книгите си, но в светлината на това изявление следващият му ход не изглеждал много добър. Може и да блъфирал или може би просто толкова отчаяно се стремял да напусне „Вайкинг“, че поискал огромна сума като аванс за следващата си книга, знаейки, че „Вайкинг“ никога няма да се съгласят да му я отпуснат. Поискал умопомрачителните 18 милиона долара за „Торба с кости“, което всъщност не било чак толкова скандално, след като предишната му цена за роман била 15 милиона. Често обсъждана цифра в издателската индустрия било, че 90 процента от книгите с традиционното споразумение за аванс и процент от печалбата така и не донасят достатъчно приходи от продажби или странични права, за да възстановят отпуснатия аванс — и Кинг не бил изключение. Когато обаче „Вайкинг“ му отказали, той възприел точно обратния подход в търсенето на нов издател.

След близо двадесет и пет невероятно успешни години в царството на бестселърите, вече не му трябвали пари. Така че той подхвърлил още една безумна идея на следващия кръг от издателства и предложил да му платят аванс само по 2 милиона долара за всяка една от трите книги. Кинг щял да поеме половината от разходите по отпечатването, а печалбите щели да бъдат разделени по равно между него и издателството. Издателката Сюзън Молдоу от „Скрибнър“ (част от групата „Саймън и Шустър“) се съгласила с нетрадиционното му предложение и се хванали на работа. Дългогодишният издател на Стив, Чък Верил, го последвал и в новото му издателство.

Финансовото споразумение не било единственото необичайно нещо в новия му договор. Първата книга, „Торба с кости“, също отбелязала голяма промяна — разказвала историята на овдовял автор на бестселъри, чиято жена е починала преди три години, и оттогава страда от писателски блокаж. Новият издател на Кинг я рекламирал като любовна история и литературно четиво — голяма промяна за него, макар и да изглеждал в обичайната си форма, когато радостно възкликнал: „Обожавам да убивам ключов персонаж още в началото!“

Когато започнал да пише книгата, той я замислил като готически роман по отношение на повествованието и на неговото традиционно определение на термина: „Това е роман за тайни, за неща, които са били заровени и забравени за известно време, но изведнъж, също като заровен труп, започват да вонят.“

Като вдъхновение за книгата посочил традиционна готическа класика: „Ребека“ (Rebecca) на Дафни Дьо Морие — историята на жена, взела за съпруг мъж, който е измъчван от спомените за предишната си съпруга — вече покойница. Един от аспектите на романа представлявал сериозна промяна в стила му, но открил, че само така сюжетът ще бъде убедителен: „В книгата има разказвач от първо лице, а аз не съм използвал много този похват в романите си.“

Както обикновено, когато главният му герой бил писател, Стив поместил предупреждение, за да не си помисли някой читател, че пише за себе си: „Майк е вероятно най-сходния с мен персонаж досега, макар че внимавах да се разграничавам от него. Той не е постигнал успех като моя, няма деца, съпругата му е починала и страда от писателски блокаж. Но схващанията ни за това, какво представлява писането и как точно действат механизмите му, са много сходни.“

Обложката на книгата го рекламирала агресивно, изтъквайки спечелената неотдавна награда „О’Хенри“ По Си Ен Ен нарекли книгата „класическа история за призраци“ и като по часовник тя се озовала в класацията с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ още през първата седмица на издаването й и останала там цял месец.

Докато правел рекламната обиколка за „Торба с кости“, Стив продължавал, да говори, че мисли да се оттегли или поне да си даде малко почивка. Но още докато изговарял думите, осъзнавал, че шансовете за това са незначителни: „Нали знаете как карате по магистралата в някой горещ ден и на хоризонта постоянно ви се мержелее вода? Ето това е годината, която смятам да се оттегля за почивка! Щом стигна до нея, винаги се оказва още малко по-нататък във времето.“

 

 

Децата на Стив и Таби вече пораснали, напуснали домашното огнище и утъпквали свои собствени пътеки. Макар че Джо и Оуен се били впуснали стремглаво в писателската кариера, на Наоми й се наложила сериозна операция през 1997 г. Все още ръководела ресторанта, но бизнесът не вървял толкова добре, колкото се надявали тя и съдружничката й; тъкмо преосмисляла житейския си път, когато била ударена от пиян шофьор и изтласкана от пътя.

Така и не открили нарушителя. Според свидетели колата нямала опознавателни знаци или регистрационен номер. Наоми пострадала тежко — гръбнакът й бил счупен на мястото на старо гръбначно нараняване. Злополуката обърнала света й с главата надолу.

„Първата ми реакция бе да се моля горещо да оцелея — разказва тя. — Впоследствие бях обзета от гняв, страх и мъка, защото бях сполетяна от значителна загуба и нямаше как да я възстановя.“ Наоми споделя, че години след това се е чувствала безкрайно притеснена, когато колата й се озовавала в натоварено движение, сливащо се от дясната й страна. „Трябваше да направя избор: да разтворя отново сърцето си, белязано от гняв, страх и мъка, или да живея затворена в емоционална духовна клетка.“

Тя била активен член на Първа универсалистка църква в Ярмут, близо до Портланд, и преди да влезе в болница, над стотина енориаши се събрали да се молят за нея. По-късно споделя, че най-паметното за нея духовно изживяване било тази служба за изцеление. „Не мога да го опиша с думи — казва Наоми. — Пулсът ти се слива с усещането за единение. Сякаш усещаш как тупти сърцето на света.“

Няколко дни след операцията й същите тези членове на църквата й разказали, че са имали видения как тя постъпва в духовна семинария, за да стане проповедник. Наоми също имала подобен сън.

„Непрекъснато сънувах дрешник, пълен с най-различни духовнически одежди — разказва тя, — но всички знаеха, че някакво си младо момиче, което е лесбийка, не може да стане проповедник.“

След продължителното си възстановяване Наоми решила да затвори „Табита Джийн“ — своя ресторант в Портланд. Приоритетите й се променяли. Решила да последва дочутия от нея зов да постъпи в духовна семинария и да стане проповедник в църквата на унитаристите/универсалистите. Фактът, че бизнесът не вървял много добре, само затвърдил решението й. Макар и ресторантът да бил пълен по обед, вечерните посетители изобщо не покривали очакванията й.

Следвайки филантропските стъпки на баща си, Наоми дарила цялото оборудване на ресторанта на няколко местни благотворителни организации, между които мисията на Пребъл Стрийт, предлагаща подслон и топла супа за бездомните в Портланд; Ийстендския семеен клуб — местен център за гледане на деца и извършване на проучвания; и Първа универсалистка църква в Ярмут, която тя посещавала.

Стив също започнал да има здравословни проблеми. Въпреки че цял живот носил очила с голям диоптър заради сериозното си късогледство, зрението му се влошавало. През 1997 г. му поставили диагноза макуларна дегенерация^[1], която след време водела до пълно ослепяване. На следващата година ретината му се отлепила. Влошило се предимно централното му зрение, но не и периферното. Той не изглеждал особено притеснен от това.

„Именно периферното си зрение искам да запазя — като мъж и като писател е важно какво долавям с ъгълчето на окото си“, казва той.

Таби също понесла своя дял от здравословни проблеми. Не само че почти загубила обонянието си, но била и диабетичка. А няколко години по-рано претърпяла операция, при която, по думите на Рик Хотала „лекарите отстраниха по-голямата част или целия й бъбрек.“

 

 

Зле прикривана тайна било, че Стив така и не харесал версията на „Сиянието“, екранизирана от Стенли Кубрик, и постоянно го глождела идеята за нов вариант. Най-накрая получил своята възможност през 1997 г., когато Майк Гарис режисирал минисериал в три части, излъчен по Ей Би Си — Ти Ви.

През годините Кубрик никак не бил доволен от продължаващите критики на Стив срещу филма му от 1980 г. Ей Би Си обаче останали доволни, така че поканили Стив да работи над още един минисериал за телевизионната мрежа. Отвърнал им, че би желал да преработи „Сиянието“ в минисериал, но този път иска лично да напише сценария. За новата версия на филма била сключена необичайна за Холивуд сделка между три страни — Стив, Кубрик и „Уорнър Брадърс“, продуцирали първия филм: минисериалът щял да бъде заснет само ако Стив престане да критикува версията на Кубрик. Той се съгласил, отделът по стандарти и практики дал зелена улица на сценария му и подготовката започнала.

Този път решил да провери каква свобода на действие ще му дадат, тъй като телевизионната мрежа очевидно била доволна от сценария му за „Сблъсък“, въпреки няколко оспорвани сцени. „Исках да премина някои граници и бях работил с тях достатъчно, за да се чувствам уверен, че ще ми позволят да го направя“, казва той. Усещал как сензорите съзнават, че ще работят в доста широка и мъглява област, затова Стив се опитал да не включва сцени, които знаел, че ще се опитат да махнат.

„Имахме редица проблеми с шефовете на телевизията по отношение на насилието между мъжа и съпругата му — разказва Кинг. — Последният един час от сериала е доста мъчителен. Той я преследва, тя се опитва да предпази детето, а той е сграбчил дървен чук и я удря ли, удря с него. В игралния филм той бе ударен веднъж, а тя — нито един път.“

По ирония на съдбата филмът на ужасите минал безпроблемно през цензурата, но спънката била сцената, в която Уенди Торънс казва на съпруга си да си завре длъжността на пазач в задника. Цензорите отказали да направят компромис, затова Стив променил репликата на „Вземи си работата и си я заври!“ Но въпросът за това, че животът на Дани е в опасност, бил пощаден от червения молив на цензорите. След излъчването на минисериала в Ей Би Си се получили редица оплаквания за мъчителните сцени, в които Джак преследва сина си — почти без прекъсване. Тогава цензорите и в трите главни телевизионни мрежи стигнали до споразумение, че от сега нататък в програми, излъчвани преди 21 часа, ще режат всички сцени или ситуации, в които деца са изложени на физическа или емоционална заплаха.

 

 

На 1 декември 1997 г. Майкъл Карнийл — 14-годишен ученик в гимназия „Хийт“ в Западна Падука, щат Кентъки, застрелял трима ученици по време на молитва в училище и ранил петима други. В училищното му шкафче открили екземпляр на „Гняв“ — първия роман на Ричард Бакман.

Бари Лукейтис, малко преди да навърши 15, убил двама съученици и учителката си по алгебра на 2 февруари 1996 г. в прогимназия „Франтиър“ в Моузес Лейк, щат Вашингтон. След като застрелял 51-годишната си учителка Лиона Кеърс, дочули Лукейтис да цитира реплика от „Гняв“: „Много по-интересно е от алгебрата, нали?“

Непосредствено след тези стрелби и след клането в гимназия „Колъмбайн“ през април 1999 г., в което загинаха тринадесет и бяха ранени двадесет и трима души, Кинг взел важно решение. „Съчувствам на неудачниците по света и до известна степен разбирам слепия хормонален гняв и безумната паника, която се загнездва в теб, докато усещаш как коридорите на избора ти се стесняват все повече и накрая насилието ти изглежда единствената възможна реакция на болката — казва той. — И макар че ми е жал за стрелците от Колъмбайн, ако имах възможност да го направя, мисля, че бих ги убил собственоръчно, както човек убива диво животно, което не спира да хапе.“

От ФБР помолили Кинг да им помогне при създаването на компютърен профил, с който да откриват тийнейджъри с подобни наклонности. Той отказал, но осъзнал, че му е дошло до гуша.

„Написал съм много книги за тийнейджъри, тласнати към насилствени действия — казва той. — Но «Гняв» е почти като чертеж, който показва как това може да бъде сторено. И когато започнаха да се случват тези събития, си казах: Край, ще изтегля тази книга от пазара.“

И Кинг поискал от „Ню Америкън Лайбръри“, издали ранните романи на Бакман, да обявят, че тиражът на книгата е изчерпан.

 

 

По време на ледената буря в Ню Ингланд през 1998 г., която поваляла дървета и прекъсвала електрозахранването из региона в течение на цели две седмици или повече, мнението на Стив и Таби за зимите в Мейн започнало да се променя. Той разхождал едно от кучетата по алеята, стъпвайки предпазливо по заледената повърхност, за да прибера пощата, когато една ледена висулка се отчупила и паднала от пощенската кутия, като за малко не улучила кучето. „Тогава се запитахме: «Защо живеем тук през зимата?»“ Единственият отговор, за който се сетили бил: „Защото винаги сме го правили.“ Затова решили да започнат да прекарват зимните месеци край Сарасота, Флорида. „Първото, което правя всяка сутрин, е да пусна телевизора и да видя какво е връхлетяло северните щати“, казва Кинг.

Двамата с Таби обикновено извършвали годишното си преселение до там и обратно с кола. Страхът на Стив от летене със самолет бил все така силен, макар и да се шегувал с него. „Във въздуха няма аварийно платно, в което да отбиеш. Ако нещо се повреди — край, спукана ти е работата“ — казва той, добавяйки, че предпочита да лети в първа класа не само заради предимствата и обслужването, но и защото, „ако възникне злополука, искам да бъда от първите, стигнали до мястото на катастрофата. От друга страна, ако си най-отзад, поне няма да ти се наложи да лежиш в болницата с изгаряния.“

При един полет с частен самолет, отбелязал, че не би имал нищо против летенето, ако може да е упоен през целия полет, но без да прибягва до наркотиците и пиенето, от които се бил отървал след трудно спечелена битка преди десетилетие. Един от пилотите отвърнал, че могат да го упоят, като намалят подаването на кислород в салона за пътници. Стив се зарадвал и на драго сърце се съгласил да го направят, но те отказали.

Веднъж преживял голям страх, докато летял с Лиърджет и самолетът навлязъл в турбуленция сред ясно небе. „Все едно се бяхме блъснали в каменна стена в небето — разказва той. — Кислородната маска падна пред мен и помислих, че сме загинали. Човек никога не иска да вижда кислородната маска, освен в демонстрационното филмче в началото на полета.“ Турбуленцията била толкова силна, че седалката му се откъснала от пода и той се намерил на земята, легнал настрани, защото още бил закопчан за нея.

След този случай минало доста време, преди отново да се качи на самолет.

 

 

Остарял и помъдрял, Стив започвал да гледа с все по-голям оптимизъм не само на мястото си в канона на популярната литература, но и на реалността в издателския бизнес. Съзнавал, че решението му да не пише само романи на ужасите му донесло отлив на читатели. „През годините изгубих някои от своите читатели — признава той. — В крайна сметка, напоследък не предлагам бягството от действителността, което предлагаха «Сейлъмс Лот» или «Сиянието». Някои хора ми казват, че не съм писал по-добра книга от «Сблъсък», а аз им отвръщам, че е ужасно потискащо да чуеш, че нещо, което си написал преди двадесет и осем години, е било най-добрият ти роман.“

Независимо от темата или подхода, който възприемал за всеки нов роман, процесът винаги бил един и същ. „Веднъж, щом започне истинският акт на сътворяване, за мен писането се превръща във високоскоростна версия на книжките от поредицата «Можеш да направиш хиляди лица!», които имах като малък. В тях можеш да смесваш и наслагваш най-различни лица — обяснява той. — Можеш да сложиш шест-седем чифта очи към различни носове, само че при писането на роман няма само хиляда лица, а има буквално милиарди различни събития, персонажи и неща, които можеш да събереш и да насложиш.“

Макар че някои от читателите, следвали го вярно от самото начало, се отдръпвали от новите му книги, предстояло му да се заеме с проект, който щял да му спечели милиони нови фенове, възкликващи (точно както се случило след излизането на „Бъди до мен“ и „Изкуплението Шоушанк“): „Не знаех, че Стивън Кинг го е писал!“

Започнала подготовката за екранизацията на „Зеленият път“, режисиран от Франк Дарабонт, който пишел и сценария. Стив няколко пъти посетил снимачната площадка и разказва, че Том Ханкс не излизал от ролята на героя си през цялото време, докато той бил там. „Завърза ме на електрическия стол, затегна ремъците, сложи металната шапчица на главата ми и пристегна и нея. Казах му: «Добре, схванах идеята, а сега ме пусни»“, споделя Стив. След това поискал от Ханкс да си сменят местата. Ханкс отказал с мотива, че той е главен надзирател на крилото, което значи, че никога не би се озовал на електрическия стол.

Стив продължавал да се стреми към нови хоризонти дори в телевизията. Вместо да адаптира романите и разказите си за минисериали, бил поканен да напише сценарий за епизод от петия сезон на „Досиетата X“, излъчен на 8 февруари 1998 г. Стив участвал в „Стани богат“ за знаменитости заедно с Дейвид Духовни и Лин Редгрейв през ноември 1995 г. и спечелил, дарявайки спечелените 11 400 долара на обществената библиотека в Бангор. След шоуто Духовни, който изпълнява ролята на Фокс Мълдър в „Досиетата X“, предложил на Стив да напише сценарий за някой от епизодите на сериала. Кинг се върнал в Бангор, изгледал няколко серии и започнал разговори с Крис Картър — създателя на сериала.

Епизодът, наречен „Бънгхъни“ (Bunghoney), имал класически за Стивън Кинг сюжет. Джилиън Андерсън, в ролята на Дейна Скъли, като никой път си взема почивка за уикенда и отива в едно градче в Мейн. Там се среща с неколцина местни жители, които са си издрали очите. Тя предлага услугите си на полицията в града и открива, че причината за тези случаи е самотна майка с дъщеря, считана за аутистка, чиято любима кукла на име Чинга се оказва обладана от зъл дух, и довежда до броженията в града. По думите на Кинг, Картър коренно променил първоначалния му сценарий, въртящ се около темата: „Как правителството преследва малкото момиче.“

Но Картър искал Кинг да се съсредоточи върху куклата Чинга, така че Стив преработил сценария. Картър пак не останал доволен от поправките, затова, вместо да върне сценария на Стив за нов опит, го преработил собственоръчно. Епизодът, който в крайна сметка бил излъчен, нямал почти нищо общо с първоначалната идея на Стив.

 

 

Макар че Кинг от години мечтаел да открие баща си (или поне какво се е случило с него), не предприемал нищо съществено по въпроса, може би от страх какво ще разбере.

Но един ден, в края на 90-те, друг осъществил търсенето вместо него.

Снимачен екип на телевизионната мрежа Си Би Ес работел над документален филм за Стив и интервюирал брат му Дейвид Кинг. Станало дума и за баща им, но макар че и двамата братя обикновено не отговаряли на този въпрос, този път Дейвид дал на продуцентите номера на социалната осигуровка на Доналд Кинг. След известно проучване екипът попаднал на следа, която отдавна била изстинала. Предчувствията на Стив от 80-те се оказали съвсем верни. През ноември 1980 г. Доналд Кинг починал в градчето Уинд Гап, Пенсилвания, известно като „Портала към Поконос“, което по една ирония на съдбата се намирало само на 8 километра западно от Бангор, Пенсилвания.

Макар че Стив и Дейвид посрещнали новината с противоречиви чувства, продуцентите им показали снимки на новото семейство на баща им, включващо три момчета и момиче — техни заварени братя и сестра.

Кинг смята, че вдовицата на баща му, бразилка по рождение, изобщо не е подозирала за миналото на покойния си съпруг „Двуженството е тежко престъпление, което би имало сериозни последици за тези деца — казва Стив. — Не можех да им причиня това, да им го съобщя. Да спи зло под камък, казвам аз.“