Лиза Рогак
Неспокойно сърце (4) (Животът и времето на Стивън Кинг)

3. Стрелецът

Рик Хотала (друг първокурсник, записал да учи английска литература) видял новия си състудент Стив за първи път на опашката в стола, заровил нос в книга с меки корици. „Четеше същите боклуци, които и аз харесвах — разказва Хотала. — На вечеря пак го виждах на опашката, но вече заровил нос в друга. Явно четеше по три книги на ден, защото винаги беше с различна книга на всяко ядене.“

Макар че и двамата били в една специалност, учебните им пътеки били коренно различни. „Стив повече се придържаше към съвременната поезия и литературата на XX век, а аз наблягах най-вече на литературата от Ренесанса и Средновековието — казва Хотала. — Творбите му се открояваха от тези на повечето студенти. Той не се опитваше да бъде претенциозен или артистичен, а пишеше истински разкази вместо скъпи възпоминания.“

„Стив имаше много силно изразен мироглед — казва съученикът му Майкъл Алпърт. — Изобщо не вярваше в официалния канон — учебната програма на Харвард. Смяташе, че повечето от най-популярните писатели могат да кажат много повече. Не говореше само за сюжета, а и за езика. Още тогава вече бе изградил своя усет.“

Джим Бишъп е преподавал на Кинг по английска литература в първи курс. „Винаги носеше по някоя книга и говореше за автори на популярна литература, за които другите студенти и преподаватели дори не бяха чували — разказва Бишъп. — Още тогава се виждаше като прочут писател и смяташе, че може да печели пари с професията си. За Стив писането бе религия и пишеше прилежно, постоянно. Създаваше свой собствен свят.“

Сред вълнението, че живее далеч от къщи за първи път и свиква с цяло ново тресавище от учебни предмети и най-различни студенти, които изобщо не приличали на съучениците му от малкото градче (тоест имали пари и от време на време ги размахвали под носа на другите), Стив успял да напише първия си роман — „Дългата разходка“ — през първите си два семестъра в колежа. Доизпипал го през лятото между първи и втори курс, а през есента на 1967 г. научил за конкурс за първи роман, организиран от бележития редактор Бенет Сърф в издателство „Рандъм Хаус“. Изпратил екземпляр от ръкописа си, който му бил върнат със стандартния отказ, без нахвърляни бележки от редактора, с което бил свикнал от изпращането на разкази до евтините списания. Обезкуражил се и забутал ръкописа в едно чекмедже.

И все пак новините не били изцяло лоши. Стив осъществил първата си професионална продажба за евтиното списание „Страховити мистерии“ (Startling Mystery Stories), а продаденият разказ се казвал „Стъкленият под“ (The Glass Floor). Платили му щедрата сума от 35 долара. По неговите сметки, преди да осъществи тази продажба, получил към шейсетина отказа.

Колелото се завъртяло. Вече и някой друг освен майка му и съучениците му смятал, че творбите му са достатъчно добри, за да плати истински пари за тях.

 

 

Отначало Стив се появил в университетското градче с лепенка на Бари Голдуотър на колата си, демонстрирайки здравите републикански корени на семейството си. Но между втори и предпоследен курс открил, че политическите убеждения от младостта му са подложени на съмнение — не само от Виетнамската война, но и от движението за мир, разпространило се в по-голямата част от страната. Стив преминал от непоклатима поддръжка за републиканците в младежките си години към радикална форма на либерализъм, която заливала университетските градчета навсякъде, та дори и това отдалечено кътче на щата Мейн.

През август 1968 г. Стив решил да отиде в Чикаго на националния конгрес на демократите, за да подкрепи предпочитания от него кандидат Юджийн Макарти — сенатор от Минесота, кандидатирал се в президентската надпревара срещу тогавашния президент Линдън Джонсън, който обещал да изтегли американските войници от Виетнам, ако бъде избран. По това време страната тънела в хаос. Мартин Лутър Кинг бил убит през април, а Робърт Кенеди — през юни. На конгреса се очертавали големи спорове. Със стотина долара в джоба Стив поел към Чикаго, като по пътя отсядал в общежитията на Младежката християнска асоциация (YMCA).

След конгреса той се озовал във водовъртежа на ескалиращия политически гняв и брожения. Когато се завърнал в Ороно за началото на предпоследната си учебна година през есента на 1968 г., сякаш за една нощ всички правила се били променили. Университетът не могъл да се опази от студенти, които издигали лозунги за радикална промяна в часовете и в цялото университетско градче. А щом дошъл редът на скучната учебна програма на факултета по английска литература, Стив станал един от главните подстрекатели.

Мейнският университет имал репутация на старо и надеждно учебно заведение, където се наблягало най-вече на машинното инженерство. Предлаганите курсове по английска литература не се отклонявали твърде много от добре познатия канон на литературата на „Мъртвите бели мъже“ и часове по съчинение.

Насърчени от нетрадиционните искания на някои студенти (между които и Стив), част от преподавателите също решили, че е време за промяна. Двама от тях — Бърт Хатлън и Джим Бишъп, организирали курс по съвременна поезия, който бил насочен по-скоро към студентите от горните курсове, отколкото към тези от първите, и се провеждал след учебните занятия. Бил ограничен до дванадесет студенти, които първо трябвало да бъдат одобрени, за да го посещават. Те пишели, четели и обсъждали поезия и литература; тук Кинг за първи път се запознал с творбите на Стайнбек и Фокнър.

„За мен Бърт бе нещо повече от учител — той ми беше ментор и бащинска фигура — казва Стив. — Караше всички да се чувстват добре дошли в компанията на писателите и учените и ни даваше да разберем, че и за нас има място на масата.“

Джордж Маклауд бил един от студентите, записани в курса. „Това бе дискусионен курс, провеждащ се в една всекидневна, който бе напълно различен от всичко, предлагано по онова време“, разказва той. Второто нещо, с което курсът се отличавал, бил приносът на Стив към него, както и външният му вид.

„Беше голям чудак“, казва Маклауд, описвайки как Стив бил висок, но винаги сякаш се стремял да скрие ръста си, като стоял леко прегърбен. Човек не можел да не забележи и дългата му, черна, мазна коса, стигаща до раменете, очилата му с голям диоптър, чиито стъкла сякаш били направени от бутилка „Кока-Кола“, и небрежния му начин на обличане. „Седеше в края на кръга и често се прокашляше, правеше коментари за дадено стихотворение или за изказванията на другите студенти — добавя Маклауд. — Винаги беше на различно мнение и рядко се съгласяваше с групата. Обичаше да спори с хората, просто за да бъде различен.“

Стив спорел не по-малко и с преподавателското тяло. Един ден членовете му поканили няколко студенти да направят свои предложения за бъдещата учебна програма на факултета по английска литература и Стив естествено веднага дал своя принос. Изправил се и моментално започнал да критикува факултета за пълната липса на популярна култура в курсовете. Оплакал се, че липсва час, в който например да прочете роман от Шърли Джаксън.

Станал известен с това, че се разхожда из университетското градче с книга на Джон Макдоналд^[1] или със сборник разкази на Робърт Блок^[2]. „Винаги се намираше някой кретен да ме пита защо чета това и аз му отговарях, че този човек е велик писател — казва той. — Но хората виждаха рисунката на корицата, изобразяваща някоя жена с напращяло деколте и казваха: «Това е боклук.» А аз ги питах: «Чели ли сте нещо от него?» Неизбежният отговор беше: «Не, достатъчно ми е само да видя книгата, за да го разбера.» Това бе първият ми сблъсък с критиците, в този случай — учителите ми от колежа.“

Винаги харесвал този тип литература, израснал с нея и знаел, че именно такива истории иска да пише. Въпреки това му било трудно да убеди някои от преподавателите си.

Още докато учел в колежа, Стив разказвал на всички, че мечтата му е да пише популярна литература. „А вместо това прекарваше толкова много часове в четене на английска литература от XVII век, за която смяташе, че е пълна загуба на време — казва Маклауд. — Определено беше против снобарията и мисля, че политическите му убеждения се дължаха най-вече на факта, че беше от другата страна на барикадата.“

Стив шокирал преподавателите още повече, когато предложил да води час по популярна литература — това доста обезпокоило професорите. Мнозина от тях не само възразили срещу включването на комерсиалната литература в колежански курс, но и срещу това часът да се води от студент от долните курсове. След като членовете на академичния екип обсъдили предложението, склонили да позволят на Стив да води курса „Популярна литература и култура“ заедно с Греъм Адамс, преподавател по английска литература.

Скоро след това Маклауд завързал приятелство със Стив. И на двамата им се наложило да си сменят квартирите по едно и също време, затова тръгнали да търсят апартамент извън университетското градче заедно с още двама студенти.

Наели мезонет на Норт Мейн Стрийт в Ороно, като всеки от съквартирантите плащал по 40 долара на месец. На долния етаж имало всекидневна и кухня, а на горния — четири спални, превърнати в пет, като разделили едната с одеяло.

„Апартаментът беше ужасен — разказва Маклауд. — През зимата по пода се образуваше лед. Никой не използваше душа, беше невъобразимо мръсен. Всички бяхме бедни като църковни мишки, но на Стив това не му пречеше особено — нали беше израсъл така. Очакванията му за средата, в която живееше, бяха доста ниски. Единият от съквартирантите ни беше по-добре от останалите, защото родителите му плащаха образованието. Имаше си собствен шкаф и държеше в него храна, а останалите редовно го тарашехме.“

„Но Стив си имаше своята алтернативна вселена в четенето на книги — продължава Маклауд. — За него четенето бе като дишането за другите хора. Можеше да ви каже колко книги е написал Джон Макдоналд, защото ги беше чел всичките. Поглъщаше всяка книга до най-малките подробности, а способността му да се съсредоточава бе легендарна.“ Почти във всички колежански градчета в Америка в края на 60-те наркотиците били неразделна част от живота. Трева, хапчета или ЛСД — винаги се намирало по нещо за хората, които го искали, и апартаментът на Норт Мейн Стрийт не бил изключение. Един ден в университетското градче се разнесъл слух, че някой от съседно спално помещение има нов вид халюциногенен наркотик, който е готов да сподели — с едно предупреждение. Според Маклауд това вещество нарушавало равновесието, така че предупреждавал хората, които го приемат, да не мърдат навън известно време. „Трябваше да седнеш на дивана и да почакаш действието му да отмине“, казва той. Стив глътнал малко заедно с неколцина други студенти и не след дълго всеки потънал в свой собствен свят, разговаряли, слушали музика и се смеели.

След известно време някой попитал къде е Стив. Започнали да го търсят из апартамента, но не могли да го открият. Маклауд предположил, че се е запилял някъде из университетското градче и е толкова надрусан, че не може да намери пътя за вкъщи. Въпреки че не било твърде разумно да го издирват под влияние на наркотика, съквартирантите му се организирали и започнали да претърсват градчето.

Търсили го из баровете, из страничните улички покрай Мейн Стрийт, в някои от спалните помещения и в сградата на факултета по английска литература. След няколко часа се отказали и се върнали в апартамента, където заварили Стив във всекидневната да чете книга. „Седеше в едно трикрако кресло, опънал крака върху разнебитената нафтова печка, от която гумените му ботуши бяха започнали да се разтапят, без да забелязва нищо около себе си — разказва Маклауд. — Мисля, че четеше «Психо». Под влиянието на този наркотик другите дори нямаше да могат да обръщат страниците, но Стив си седеше и четеше, сгушен в сигурния пашкул на художествената литература.“

По-късно Стив разказва с подробности как е вземал наркотици в колежанските си години. „Поглъщах доста ЛСД, пейоте и мескалин — общо над 60 пъти — казва той. — Никога не бих агитирал някого да взема ЛСД или който и да е друг халюциноген, защото хората се делят на такива, на които това «пътешествие» им понася добре, и други, на които се отразява доста зле. Втората категория хора могат да получат сериозни емоционални увреждания.“

Независимо какъв наркотик вземали момчетата в апартамента, ако ги налегнел глад, дори залитайки, можели да стигнат до близките заведения „Пате Пица“ и „Шамрок“ — две от редовните места, които посещавали студентите в Ороно. В „Пате“ се предлагали достатъчно евтини пици и храни, за да напълнят стомаха на един беден колежанин, а в „Шамрок“ се продавала само бира, която Стив често наричал „валиумът на бедняка“.

„В «Шамрок» имаше само маси и бира — казва Маклауд. — Помещаваше се в едно мазе без прозорци, без осветление — там имаше само три бирени кранчета и футболистите, които ги обслужваха.“

Един ден, между друсането и ходенето в „Пате“ и „Шамрок“, Стив повикал Маклауд в стаята си, където отворил едно голямо чекмедже и му показал стотици евтини списания, натъпкани в бюрото му. Това било всичко, което изчел като малък. Извадил броя на „Страховити мистерии“, в който бил публикуван неговият разказ, и казал на Маклауд, че смята да мине на следващото ниво. Маклауд, който също мечтаел да стане писател, бил особено запленен от другите списания, щом разбрал, че са най-малко отпреди двайсет години. Ентусиазмът на Стив към писането и популярната литература на свой ред запалил Джордж и двамата често се упътвали към кабинета по журналистика, тъй като никой от тях нямал собствена пишеща машина — Стив бил оставил своята у дома.

„Отивахме късно вечер, сядахме и започвахме да тракаме на големите пишещи машини; скоро това се превърна в ежедневие за нас“, разказва Маклауд. Понякога, вместо да работи над своите разкази, той наблюдавал Стив: „Когато седнеше зад пишещата машина, беше в стихията си. Бе толкова съсредоточен, че дори да го удариш с тухла, нямаше да забележи.“

Същата тази концентрация и увереност се пренасяла върху работата му в класната стая. Още тогава той вярвал в творчеството си. Ако някой преподавател или студент го критикувал, че писанията му са прекалено съвременни, той дори не трепвал.

„Това е моят стил, така пиша“, бил отговорът. А ако критиката го човъркала, пишел есе или нахвърлял статия за колежанския вестник „Мейн Кампъс“.

Немалко от неговите състуденти се чудели кога намира време да спи с цялото четене, писане, лекции и социален живот.

А и продължавал да гледа същото количество филми, което гледал като малък. Тъкмо започнал третата си учебна година в колежа, когато на екран излязъл „Нощта на живите мъртви“ (Night of the Living Dead), и един следобед отишъл да го гледа. Повечето от местата били запълнени от деца и по-късно Стив разказва, че за първи път в живота си седял в кинотеатър, пълен с деца, които били така притихнали, сякаш изобщо не са там. „Бяха просто шокирани от кървавите сцени и насилието — казва той. — Това бе най-добрият аргумент в полза на системата за забрана на филми до определена възраст. Нямам нищо против серията за «Живите мъртви» или тази за «Тексаското клане» (The Texas Chainsaw Massacre), но това просто не са филми, които подрастващите трябва да гледат. Трябва да си достатъчно възрастен, за да издържиш подобен филм, а тези хлапаци не бяха подготвени за това.“

Дал си дума, когато някой ден има деца, да подходи по-различно. Макар че и той натрупал опит с филмите на ужаса, лентите отпреди десет години били съвсем различни от „Нощта на живите мъртви“. Решил, че филмът не оставя кой знае какво за въображението и че е по-добре сам да си представяш някои неща. Затова следвал същата философия и в творчеството си.

Започвали да му се избистрят и други идеи относно това какво трябва и какво не трябва да прави дадена творба за читателя. „Литературата трябва да бъде потно създание, което ви диша в лицето — казва той. — Искам да се пресегна, да ви сграбча и да ви стисна в потна прегръдка така, че да не можете да се откопчите. Винаги съм се стремял да нараня читателя, но същевременно и да го развеселя. Мисля, че една книга в много отношения трябва да бъде нещо истински живо и опасно.“

Започвал да се превръща в запален изследовател на човешкия характер. И не се боял да пита хората защо вършат определени неща; надявал се след време да може да използва това в писанията си.

Един ден срещнал момиче, което познавал от гимназията. Окото й било насинено. Попитал я какво се е случило, но тя отказала да говори. Стив обаче настоял, канейки я да пият по кафе.

„Каза ми, че излязла с някакъв мъж и той искал да правят неща, които тя не желаела, затова я ударил“, разказва Стив. Той бил едновременно запленен и погнусен, затова я притиснал още, макар и деликатно.

„Помня, че й казах, че се иска смелост да излезеш с даден мъж — припомня си той. — Може и да те привлича, но в общи линии казваш: «Ще се кача в колата ти, ще отида с теб някъде и ще разчитам да ме върнеш невредима.» За това се иска кураж, нали? А тя отвърна: «Представа си нямаш.» Никога не го забравих. Тази случка се превърна в основа за няколко различни сюжета, които съм написал.“

След като изпратил няколко статии и есета на „Мейн Кампъс“, Стив решил да предложи на редактора на вестника Дейвид Брайт да списва седмична рубрика. Брайт дал одобрението си и първата колонка се появила на 20-и февруари 1969 г. Стив кръстил рубриката „Боклукчийския камион“ (The Garbage Truck), защото, по думите му, „никога не знаеш какво може да откриеш в един боклукчийски камион“.

Още от самото начало Брайт харесал писанията на Стив, но не му допадал особено късащият нервите стил, с който Стив списвал рубриката. Час преди крайния срок, без готова статия на хоризонта, Стив се появявал в офиса на вестника. Брайт, кършейки ръце, му казвал колко сантиметра трябва да запълни с писане за този брой на вестника. После Стив сядал зад някоя от големите, тромави, зелени пишещи машини и нахвърлял своята статия — с перфектен правопис, без зачерквания, без корекции, без смачкани листове хартия — и свършвал буквално секунди преди крайния срок.

Темите му обхождали целия спектър и очевидно използвал рубриката, за да види как възприема народонаселението неговия мироглед. В статията си с дата 18 декември 1969 г. той пише: „Възможно е в света ни да съществува дупка, може би дори в самата тъкан на нашата Вселена, през която влизат и излизат разни Твари. Възможно е в някоя паралелна реалност да съществуват, ходят и говорят всички наши плашила от древността — които от време на време изчезват в собствения ни свят.“

И наистина, в същата рубрика той споменава историята на цяло село във Върмонт, наречено Джеремаяс Лот, което изчезнало безследно в началото на XIX век, и описва теория на Шърли Джаксън, една от любимите му авторки, че къщите и постройките могат да таят в себе си вродено зло. Няколко статии по-късно сипе щедри хвалебствия по адрес на гилдията за извънкласни дейности на университета, задето е насрочила цял куп прожекции на филми на ужасите през този семестър. Сред показаните ленти били „Бебето на Розмари“ (Rosemary’s Baby), „Психо“ (Psycho), „Дракула“ (Dracula), „Франкенщайн“ (Frankenstein), „Кладенецът и махалото“ (The Pit and the Pendulum), „Парижката Света Богородица“ (The Hunchback of Notre Dame), както и редица други. Не споменава обаче дали мнозинството студенти споделят радостта му от подборката на филмите.

Очевидно е, че не го е интересувало много мнението на другите студенти и преподаватели за рубриката му; гледал на нея като на камъче в обувката на хората в университетското градче и целта му била да ги накара да мислят, независимо колко несъгласни са с неговите идеи.

Друга възможност е да я е използвал като параван, за да открие кои са истинските му приятели. Определено такъв е случаят със статията му от 13 ноември, в която първо признава, че харесва полицаите, а след това, че, за разлика от тях, левичарите и либералите никак не му се нравят. В силно нажежената атмосфера на университетските градчета през 60-те години, независимо в коя точка на САЩ са се намирали, това било все едно да лиснеш туба с нафта върху и без това буйния огън.

След това смъмря състудентите си, които са подкрепили Хюи Нютън — член на Черните пантери, който застрелял полицай през 1967 г.

„Полицаите са хората, които стоят между вас и хаоса на едно безумно общество — пише той. — Според мен онзи, който нарича полицаите «свине», е сам по себе си свиня с мръсна уста и изветрял мозък.“

Той възприема и учудваща гледна точка спрямо секса и контрола над раждаемостта. „Контролът над раждаемостта принизява сексуалния акт — пише той. — Все едно да скочиш в колата, да запалиш и да караш като луд с лост, изключен от скорост. Контролът над раждаемостта е донякъде страхливост. Не ми се вижда редно да отхвърлиш с насмешка отговорността, нахлузвайки някакво каучуково калъфче. Абортът е единственият истински морален начин да направиш това. Ако не друго, той ще накара въпросното лице да вземе сериозно решение относно контрола над раждаемостта.“

Но невинаги пишел рубриката си с цел да разлюти гнездото на осите или да изпита свръхестествените си виждания за света. От време на време Стив представял списък с любимите си песни, албуми и филми. В края на 1969 г. той отделил цяла статия, за да изреди най-добрите според него албуми — „Хоризонтът на Нашвил“ (Nashville Skyline) на Боб Дилън и „Аби Роуд“ (Abbey Road) на Бийтълс — и песни на годината: „Боксьорът“ (The Boxer) на Саймън и Гарфънкъл и, изненадващо, „Мила, мила“ (Sugar, Sugar) на Арчис. Не понасял обаче нищо на „Блъд, Сует енд Тиърс“ или Глен Кембъл.

Той пишел и разкази за литературните списания на колежа („Онан“ и „Мот“). „В разказите, които публикуваше в студентските списания, имаше известна увлекателност — спомня си Рик Хотала. — Не бяха за пренебрегване, но в същото време нещо в теб се обаждаше: «Олеле, ама те са пълни с насилие. Този да не е смахнат? Защо е нужно разказите да са толкова кървави?»“ Хотала добавя, че до такава степен се различавали от тези на останалите автори, че все едно били напечатани с различен шрифт и цвят.

Заради своята рубрика „Боклукчийския камион“ Стив станал доста известен в университетското градче и дори ръководството на университета следяло изявите му. Ректорът Уинтроп Либи дори разговарял с професор Тед Холмс за шансовете на Стив да се прехранва като писател. „Тед не бе особено ласкав по този въпрос — казва Либи. — Твърдеше, че, макар и Стив несъмнено да има усет за водене на повествованието, му се ще да пише и друго освен разкази на ужасите.“

Някои от студентите увещавали Стив да разшири платформата си от вестника към изпълнения на живо. Той свирел на китара и пеел не по-лошо, отколкото спортувал в гимназията, но копнеел за шанса да се качи на сцена.

Едно заведение близо до университетското градче, наречено „Кофи Хаус“ привличало тълпата от битници. Там хората излизали на сцена и четели поезия (своя собствена или нечия друга) и метафизична литература. Една вечер Стив бил поканен да чете и избрал свой разказ за човек, който имал очи по ръцете; след края му публиката изръкопляскала учтиво. Следващия път бил поканен на празненството за Хелоуийн, където прочел още няколко от своите разкази на ужасите. Когато публиката започнала да се смее на някои части, Стив се объркал и помислил, че вината се крие в разказите му, но най-вероятно публиката се смеела от неудобство и притеснение, както и защото разказите били много по-различни от всичко, което другите четели на глас.

След този случай Стив не се върнал повече в „Кофи Хаус“, а предпочел микрофона в „Рамс Хорн“ — едно кафене в университетското градче. Но вместо да чете разкази, Стив носел китарата си и си акомпанирал, докато пеел. „Стив винаги пееше кънтри и уестърн песни за някакъв окаян неудачник, на който никога не му върви — разказва Даян Макферсън, негова състудентка, която участвала в един от поетичните курсове на Бърт Хатлън заедно с Кинг. — Помня, тогава си мислех, че Стив пее за версия на самия себе си, която ми се струваше доста истинска.“

 

 

Благодарение на седмичната му трибуна в колежанския вестник, другите студенти започнали да гледат на Стив не само като на журналист, но и като на водач в техните среди.

„Що се отнася до политиката, той беше луда глава — казва Маклауд. — Беше шумен радикал, опълчващ се против войната във Виетнам, но в същото време бе странна личност: от една страна, много затворен, а от друга — търсещ публични изяви на висок глас.“

„Когато възникна антивоенното движение, Стив се гмурна в центъра му и веднага стана водач — разказва Рик Хотала. — При всяка студентска стачка той не се колебаеше да грабне микрофона и да изрази възгледите си.“

По това време имало донаборна военна служба, срещу която мнозина от колежаните бурно протестирали, въпреки че били защитени от военната повинност (макар и временно), тъй като студентите и от долните, и от горните курсове автоматично получавали отсрочка. Все пак академичните постижения били част от сделката: службата за набиране на военнослужещи публично разгласявала, че няма да се поколебае да вземе в армията някой колежанин, ако той има среден успех под 5.00.

Когато колежанските отсрочки били отменени през 1969 г., протестите, разразили се в университетските градчета из цялата страна след средата на 60-те, мигновено ескалирали. Ако някой студент бил в лошо физическо състояние или страдал от неизлечимо заболяване — например бил късоглед или дюстабанлия, — го класифицирали като 4-F (на онези в отлична форма слагали печат 1-А) и автоматично го освобождавали от военна служба.

По-късно, към 1971 г., била въведена лотария, за да бъде набирането на военнослужещи по-справедливо — в зависимост от рождения ден. Теглели се произволни рождени дати и им се присвоявал номер от 1 до 365. Колкото по-малък бил номерът, толкова по-голям бил шансът да те вземат войник.

Макар че някои студенти избягвали да участват в университетските протести с надеждата, че ако не се набиват на очи и изкарват добър среден успех, няма да ги забележат и да ги включат сред донаборниците, други, подобно на Стив, нехаели за опасността и не се колебаели да подстрекават останалите. Той може и да се е досещал, че е класифициран като 4-F и е освободен заради лошото си зрение, и може би именно поради това се чувствал по-свободен да се бунтува и „да се хвърля пред дулата“.

Като добавка към рубриката си Стив се снимал за корицата на „Мейн Кампъс“, която се появила в броя с дата 17-и януари 1970 г., на която е с пушка двуцевка, дълга рошава коса и див блясък в очите, заради който немалко студенти го оприличили на Чарлз Менсън^[3], и надпис отдолу: „Учете, дявол да ви вземе!!“

По време на третата си година в колежа Стив бил избран в Студентския сенат с най-големия брой гласове в цялата история на студентските избори. Една от отговорностите на тази длъжност била редовно да посещава срещи на комисиите по студентските въпроси. Ректорът Либи уважавал хъса и чувството за справедливост на Стив, когато си имал работа с преподавателите и студентите, и се отнасял с разбиране към някои от търканията, които имали помежду си, но още в началото усетил истинската същност на Стив. „В общи линии, той беше много деликатен човек, който играеше ролята на луда глава“, казва Либи.

Не било учудващо, че учебният процес останал на заден план сред всички останали неща, които се случвали в университетското градче и в света в края на 60-те. В действителност на повечето студенти им било трудно да се съсредоточат върху обучението си. А и със своята широка гама от дейности в колежа и извън него Стив не бил възприеман от приятелите си като особено добър в учението. „Всъщност не говорехме много за това — казва Маклауд. — Всички учехме, но ученето беше на заден план. Тогава всичко беше политика, поезия, наркотици за разпускане и рокендрол.“

След като студентите в големите градове и все повече известни колежи из цялата страна започнали да затварят университетските градчета и да обявяват стачка, Стив използвал длъжността си като председател на студентската/преподавателската коалиция, за да постави искания пред преподавателското тяло и администрацията, които в най-общ план да реорганизират университета. Една вечер той организирал поход към дома на ректора, за да издигне списък с искания, за които настоявали различни групи в университетското градче. Те варирали от искания за по-независим учебен процес, възможности за отказване от дадени курсови работи, и дори свободно присъждане на степени за всички при минимална академична работа. Той обмислил предложенията на „Студенти за демократично общество“ — една от по-радикалните студентски групировки в страната; те настоявали да включат няколко искания в пакета, който Стив щял да връчи на Либи.

В една студена и влажна пролетна вечер през 1969 г. Стив повел похода през университетското градче с фенерче в ръка, облечен в мокро, овехтяло дълго палто от боброви кожи, следван от разнородна групичка протестиращи. Несъгласните с протеста скандирали лозунги и хвърляли яйца и развалени зеленчуци по маршируващите студенти.

В крайна сметка Либи изслушал исканията и обещал да се срещне със Стив и други студенти, за да постигнат съгласие, но не след дълго протестът останал на заден план за Стив, защото насочил вниманието си към две неща, които според него изисквали много по-неотложно внимание: последната му учебна година в колежа и Табита Спрус.

 

 

Стив Кинг и Табита Джейн Спрус се запознали на писателския семинар на Джим Бишъп, макар че и двамата работели почасово в библиотека „Фоглър“. „Смятах я за най-добре пишещата в този семинар, по-добра и от мен самия, защото тя знаеше точно какво е намислила — казва Стив. — Тя разбираше синтаксиса и отделните градивни части на литературата и поезията по начин, който не беше ясен на останалите. Те искаха да се впуснат в метафизични бълнувания за това, как освобождавали гласа в душата си и куп други такива глупости.“

Тя го забелязала още при пристигането си в университетското градче като първокурсничка през 1967 г. Преди да започне да списва рубриката си, той написал писмо до редактора на „Мейн Кампъс“ и вестникът го отпечатал. Табита го прочела и си казала: „Това момче определено може да пише!“ „Но в същото време ме беше яд, че е успял да публикува писмо във вестника преди мен“, добавя тя.

„Беше от онази рядко срещана порода на момчето, което е популярно сред студентите, но не е спортист — казва Таби. — Действително беше най-бедният колежанин, когото съм срещала през живота си. Носеше отрязани гумени галоши, защото не можеше да си позволи свестни обувки. Беше невероятно, че някой учи в колеж при тези обстоятелства, а още по-невероятно бе, че изобщо не му пукаше.

Още от самото начало си помислих, че може да се мери с който и да е публикуван автор, когото бях чела. Мисля, че беше впечатлен от това, че оценявам творбите му. Пък и харесваше циците ми.“

„Таби приличаше на сервитьорка — съгласява се той. — Правеше впечатление (и все още го прави) на силна жена.“

Джордж Маклауд разяснява предисторията: „Когато Стив и Таби се запознаха, тя вече ходеше с друг студент от Дискусионния курс, но той я заряза и тя беше сама при запознанството си със Стив. Някои от нас останаха с впечатлението, че Стив просто я съжаляваше, но всъщност много си допаднаха; бяха двама самотници и писатели, които се разбираха прекрасно и станаха гаджета.“

Не след дълго те започнали да прекарват заедно цялото си свободно време. След няколко месеца тя се нанесла в малък апартамент в Ороно заедно с него.

 

 

Табита Джейн Спрус е родена на 24 март 1949 г. в семейството на Реймънд Джордж Спрус и Сара Джейн Уайт в Олд Таун, Мейн, разположен недалеч от Ороно. Таби, както я наричали, е третото от осемте деца в семейството на католици и завършва католическо средно училище и гимназия „Джон Бапст Мемориъл“. Баща й работел в семейния универсален магазин „Р. Дж. Спрус и синове“ на Мейн Роуд в Милфърд — на един хвърлей камък през река Пенъбскот от Олд Таун. Дядото на Таби, Джоузеф Спрус, купил магазина заедно с по-големия си брат някъде в началото на XX век.

Семейство Спрус имали френско-канадски произход и променили фамилията си, която била Пинет, в края на XIX век, защото по това време френскоговорещите канадци били лесна мишена за дискриминация. Тогава Ку Клукс Клан били доста активни в Северна Нова Англия и на наскоро дошлите имигранти от Квебек (едно от презрителните прозвища, с които често ги обиждали, било „жабари“) често им отказвали работа в местните фабрики.

Всички деца на семейство Спрус работели в магазина. „Израснах, слушайки разговорите на хората около тумбести печки — разказва Таби. — Режех късове тютюн за старците. Баща ми режеше телешко месо в задното помещение на магазина. За известно време баба ми ръководеше местната пощенска станция в част от магазина.“

Таби разказва, че е била самотно дете, затворена в себе си и независима, но много обичала да пише: водела си дневник и пишела писма на приятелите си. И тя била заклета читателка. „Веднъж, щом открих обществената библиотека, рядко се свъртах вкъщи — казва тя. — Един път библиотекарката се обади вкъщи да съобщи, че съм чела книги за възрастни, а мама й каза, че ако съм ги разбрала, няма нищо страшно, а ако не съм, няма как да ми навредят.“

Също като Стив, и Таби би предпочела да не вижда повече омари през живота си. Като тийнейджърка работела в туристически ресторант за морски дарове близо до Бангор, наречен „Страната на омарите“, и често въртяла пресата, в която се мятали всички остатъци по чиниите на клиентите, за да се появят на следващия ден в нови блюда като салата или рулца от омари. Постепенно намразила миризмата на застояли морски дарове, която попивала в кожата, косата и дрехите й, но по това време не можела да си намери друга работа.

„Докато растях в Олд Таун, нямаше нито едно движение на жените — разказва Таби. — Още от ранна възраст разбрах, че е каквото и да се захвана, основният ми проблем е, че съм жена, а да си жена с очила, беше голям недостатък. После гърдите ми пораснаха, но и това не ми помогна особено.“ Тя завършила гимназията „Джон Бапст Мемориъл“ в Бангор през юни 1967 г., след което се записала в Мейнския университет — типичния път за умните гимназисти от семейства, чиито средства не достигали, за да изпратят децата си в колеж извън родния щат. Учела с помощта на стипендия и почасова работа в университетското градче. След като се озовала в колежа, тя се надявала да се освободи от ограниченията, които спирали интелектуалното й развитие. Вместо това се сблъскала с нова форма на сексизъм. Спомня си как един от преподавателите редовно надрасквал върху класните работи на студентките фразата: „Прекъсни учението си и се омъжи.“

Тя обаче упорито загърбвала подобни обиди, въпреки че не била сигурна какво точно иска да учи. За известно време променяла специалността си на всеки семестър. Най-накрая се спряла на английска литература и история. След завършването планирала да запише магистратура по библиотечни науки и да стане библиотекарка.

Поне такъв бил планът. Срещата й със Стив променила всичко.

„Знаех си, че Таби е идеалният ми читател още от първия път, в който й дадох нещо да чете, още преди да се оженим; това бе разказът «Аз съм вратата» и тя ми каза, че е много добър — разказва Кинг. — Обикновено дотам се простират коментарите й, ако хареса нещо.“ Разбира се, след време той щял да открие, че ако нещо не й харесва, му го казвала без колебание и предлагала начин как да подобри творението си.

Още от първата им среща (на която Стив се напил здравата) те станали неразделни като сиамски близнаци. Разбирали се прекрасно и имали едни и същи интереси.

След като започнал да излиза с Табита, Стив незабавно станал част от едно голямо семейство, от каквото бил лишен, но за каквото винаги си мечтал.

 

 

Като част от изискванията, за да получи сертификат за гимназиален учител след завършването си, Стив започнал практика като преподавател през януари 1970 г. в Хампдън Академи — държавна гимназия в близкото градче Хампдън, Мейн. Макар че това значително увеличило задълженията му, той продължил да ходи на лекции, да учи, да чете и да пише, като едновременно с това преподавал и английска литература.

По това време двамата с Таби живеели заедно в комплекс от бунгала, наречен „Спрингър Кабинс“ до река Стилуотър в Ороно. Условията там били евтини и мизерни, но тъй като и двамата учели и нямали много пари, не можели да си позволят друго. Това било особено важно, защото Таби вече била бременна в третия месец. Тя продължавала да ходи на лекции, въпреки неодобрителните погледи, които й хвърляли, особено мъжете преподаватели. Въпреки че делото „Роу срещу Уейд“^[4] щяло да се гледа едва след три години, абортът бил възможен, ако се направят запитвания в подходящите кръгове. Тъй като свободната любов се вихрела в края на 60-те и началото на 70-те години, много жени избирали аборта пред възможността да родят, защото в много кръгове по това време майчинството се възприемало като „старомодно“.

Именно тази дума най-добре описва Стив и Таби. Макар че Стив изгълтал доста наркотици и предвождал походи до дома на ректора, за да издига скандални искания, мирогледът му не се различавал от онзи, който имал през консервативното си детство. Абортът изобщо не бил обсъждан като възможност. Освен това Таби била католичка и решили да се оженят, след като Стив завърши колежа.

Най-вероятно за Стив абортът бил равносилен на това да изоставиш детето си, а той се заклел да не прави нищо, което напомня отношението на баща му спрямо семейството. Затова Стив и Таби понасяли трудностите и продължавали напред. Макар че Стив никога нямал проблем да намери мотивация за писане, сега имал още по-важна причина. Вярвал, че писането ще им помогне да загърбят трудния си живот. Наскоро започнал да изпраща някои от разказите си в списания за мъже, като „Галерия“ и „Кавалер“, и от време на време успявал да продаде по някой от тях. Плащали му само по стотина-двеста долара, но за него това било цяло състояние.

През един мартенски ден Стив работел в библиотеката, когато библиотекарката извадила няколко топа светлозелена хартия, която студентите можели свободно да вземат. Веднага се виждало защо персоналът не може да използва хартията: листовете били дебели като картон и не влизали лесно в пишеща машина. Били големи 18×26 см — нестандартен размер, на който преподавателите се мръщели.

Повечето от студентите се отказали, но Стив взел, колкото можел да носи. Макар и да знаел, че повечето хора гледат на празния лист хартия с унизителен страх, за него той представлявал прекрасна възможност. Възприел хартията, въпреки необичайния й размер и цвят, като подарък. Искал да я запази за нещо специално и прокарал пръсти по топовете, унесено сравнявайки себе си с „алкохолик, съзерцаващ кашонче с уиски «Чивас Регал» или сексманиак, при когото са дошли стотина-двеста жадни за любов млади девици.“ Отнесъл хартията в бунгалото им, сложил първия лист в същата пишеща машина „Ъндъруд“, на която тракал още от детинство (най-сетне я бил донесъл от Даръм) и напечатал първия ред от роман, чийто сюжет почивал на поемата на Робърт Браунинг „Чайлд Роланд“, разказваща за пътешествието на един младеж през непозната и мрачна земя към далечна кула.

„Човекът в черно бягаше през пустинята, а Стрелеца го следваше.“

Освен криминалетата, научната фантастика, ужасите и комиксите, които четял, Кинг навлизал и в друг жанр, популярен по това време: фентъзи, и по-специално „Властелинът на пръстените“ на Толкин.

„Бях просто изумен от вълшебството на сюжетите, от идеята за това пътуване, от неговия мащаб и от това колко дълго време е необходимо, за да бъдат разказани тези приказки“, обяснява той. Разбира се, решил да напише своя книга по същия модел и докато работел над първата от замислената поредица от седем книги, знаел, че трябва умишлено да избягва стила и историите на Толкин. В същото време бил убеден, че иска книгите да са с единия крак в света на приказното, а с другия — в реалността.

Когато започнал да описва света на героя Роланд Дисчейн, той трескаво работел над други разкази и романи, а междувременно дописвал и курсовата работа, която му била необходима, за да завърши. Продължавал да разправя на всеки срещнат, че целта му е да стане истински писател. За разлика от повечето негови състуденти, които се поддавали на песимизма в периода на Виетнамската война, Стив бил настроен невероятно оптимистично относно своето бъдеще. В резултат на това виждал възможности и идеи в абсолютно всичко, което се изпречело на пътя му — дори и в топче хартия, което никой друг не искал.

Щели да изминат още дванадесет години, но от тази зелена хартия със странен формат щяла да се роди поредицата му „Тъмната кула“.