Лиза Рогак
Неспокойно сърце (2) (Животът и времето на Стивън Кинг)

1. Способен ученик

По всичко личи, че е било възможно Стивън Кинг изобщо да не се роди.

Майка му, Нели Рут Пилсбъри, която използва второто си име, се омъжва за капитан от търговския флот на име Доналд Едуин Кинг на 23 юли 1939 г. в Скарбъро, Мейн. Но като се имат предвид честите и дълги отсъствия на Доналд вследствие на избухналата война, бракът им е бил нестабилен от самото начало.

Лекарите информирали Рут, че не може да има деца, затова семейство Кинг постъпило както повечето безплодни двойки по онова време — подало молба за осиновяване на дете.

Дейвид-Виктор е осиновен малко след раждането си в Портланд, Мейн, на 14 септември 1945 г. — месец след края на войната.

Въпреки лекарската диагноза, посред зимата на 1947 г. Рут открива, че е бременна. Стивън Едуин Кинг се ражда на 21 септември 1947 г., точно две години след финализирането на процедурата по осиновяване на Дейвид. Същия рожден ден има и Хърбърт Джордж Уелс, автор на класическия научнофантастичен роман „Война на световете“, който е роден 81 години по-рано.

Нели Рут Пилсбъри е родена на 3 февруари 1913 г. в Скарбъро, Мейн, в семейството на Гай Хърбърт и Нели Уестън Фог Пилсбъри. Тя е четвъртото от осемте деца.

Родът на Рут има дълбоки корени в родния й град на брега на океана — Скарбъро, Мейн. Прапрадядо й Джонатан Пилсбъри се заселил в града преди 1790 г., точно след края на Американската революция, оженил се за местна жена и създал семейство. Поколения наред предците на Рут били притежатели на недвижими имоти, занимавали се със земеделие и строели кораби и къщи в Скарбъро. Семейството живеело в Праутс Нек — полуостров, на 15 минути път с кола от Портланд, чието население било смесица от летни туристи и местни жители, корените на които се простирали поне няколко поколения назад. Като младо момиче Рут била заобиколена от своите братя и сестри, братовчеди, лели, чичовци, баби и дядовци. Художникът Уинслоу Хоумър, починал през 1910 г., имал ателие и къща, в която прекарал последните си години, близо до дома на Гай Пилсбъри.

През XIX век Скарбъро бил оживен пристанищен град. Освен със земеделие местните жители се занимавали с риболов и корабостроене. През 1877 г. била построена дига, която да контролира приливните води на блатата, но тя променила терена около Скарбъро и пристанището се превърнало в соленоводно мочурище.

Градът се съвзел и си спечелил популярност като лятна туристическа дестинация в началото на XX век, когато редовна тролейбусна линия започнала да превозва туристи от Бостън и Ню Йорк. Заедно с туристическите спални, хотели и мотели започнали да никнат и ваканционни заведения, наричани „крайбрежни ресторанти за вечеря“. По-голямата част от населението работело в туристическата индустрия през лятото, включително и в един хотел, известен като „Пилсбъри Хаус“, управляван от роднини на Рут от 1915 до 1932 г. През първите години след 1900 г. бащата на Рут, Гай, си докарвал допълнителни доходи към дърводелския си занаят, като прекарвал туристи от автогарата до хотелите с файтон, теглен от коне.

Нели, майката на Рут, работела като учителка, преди да се омъжи — всички членове на семейство Пилсбъри много държали децата им да получат училищно и музикално образование. Братята и сестрите на Рут учели в колежите „Баудойн“, „Нортийстърн“ и „Емерсън“.

През 1931 г. Великата депресия се загнездила здраво в крайбрежен Мейн. Местните жители вече били свикнали да преживяват с каквото имат, но Депресията още повече стопила доходите на домакинствата, защото все по-малко туристи можели да си позволят ваканционни пътувания до щата. Гай Пилсбъри трябвало да храни доста гърла: най-голямата му дъщеря Мери, на 23-годишна възраст, все още живеела при родителите си, както и останалите му деца — Моли, Лоис, Мери, Гай-син, Каролин, Етелин и Рут. Време било някои от тях да напуснат бащиното огнище. Рут нямала нищо против да замине и да види малко свят.

След идиличното си детство известно време тя изучавала пиано в Консерваторията на Нова Англия в Бостън. За живота й по време на Депресията се знае малко, но явно не й е било много лесно, що се отнася до личния й живот.

Две години след като напуснала Скарбъро през 1931 г., Рут се омъжила, но бракът й бързо се вгорчил и тя подала молба за развод. През 30-те години на XX век разводите в САЩ били рядкост и много мъже автоматично гледали на разведената жена като на развалена стока. Няколко години по-късно тя се запознала с Доналд Едуин Кинг, роден на 11 март 1914 г. в семейството на Уилям Р. и Хелън А. Баудън Кинг в градчето Перу, щат Индиана; историята на Рут като разведена жена очевидно не го притеснявала.

Рут и Доналд се оженили на 23 юли 1939 г. в Скарбъро, Мейн, в присъствието на семейството й. Скоро след сватбата младоженците се преместили в Чикаго и заживели с родителите на Доналд на Бел Плейн Авеню №4815. Омаята на медения месец бързо се изпарила и Рут се затъжила за родния си Мейн. Тя често оставала сама вкъщи, докато Доналд продължавал да обикаля света с търговския флот.

През следващите шест години семейството често се местело. След като прекарали две години в Чикаго, те се преместили на ул. „Терас Плейс“ №17 в Кротън на река Хъдсън, северно от Ню Йорк. Но Дон отново заминал, оставяйки Рут да се оправя сама в продължение на няколко години, а той си идвал у дома само от време на време.

Тя посрещала храбро трудностите и решила да гради музикална кариера. Всяка неделя сутрин пътувала с ферибота до Рокфелер Сентър в Манхатън, за да свири на орган в радиопредаване на Ен Би Си, наречено „Днешната църква“, което представлявало седмично излъчване на традиционна църковна служба. Дори Доналд да е бил против кариерата на съпругата си, това не я възпирало. В края на краищата Рут била упорита жена. Пък и той не оставал вкъщи достатъчно дълго, за да успее това да го подразни.

Когато станало ясно, че краят на Втората световна война наближава, семейство Кинг се завърнало в Мейн и Доналд най-сетне загърбил волния моряшки живот. Брачната двойка сключила несигурно примирие в скромния си дом в Скарбъро, Мейн — на час път с кола от роднините на Рут в Даръм. Тя така и не се научила да шофира и разчитала на съпруга си, за да ходи където и да е. Той не обичал особено роднините й, така че посещенията им не били чести. Неудовлетворението на двамата от семейния им живот се задълбочавало.

Доналд се хванал на работа като пътуващ търговец в околностите на Портланд, предлагайки прахосмукачки „Електролукс“ на домакините, които създавали семейства и охолни домакинства с началото на следвоенния бум на бебета. Знанието, че ще прекарва всяка вечер в една и съща къща с една и съща жена не се отразявало добре на неспокойния дух на Доналд, който си прекарвал добре през годините, в които обикалял по целия свят с корабни рейсове, траещи месеци наред. „Както веднъж ми каза майка ми, той е бил единственият пътуващ търговец, който редовно правел демонстрации на прахосмукачки пред красиви млади вдовички в два часа през нощта — разказва Стив години по-късно. Бил голям женкар според майка ми. Във всеки случай, определено го е стягал чепикът, бил е скиталец, както се пее в песента. И неприятностите лесно са го намирали.“

Нито осиновеното, нито родното му дете можели да задържат Доналд при семейството. Бил заседнал на място, което не харесвал, със семейство, което не желаел особено. Но дори вдовиците, които го канели в къщите си заради нещо повече от прахосмукачките му, не могли да го задържат. Той тъгувал по волния живот на морските пътешествия и по това да се буди сутрин (или посред нощ), без да знае с какви врагове ще се сблъска.

И тъй, една нощ, когато Стив едва навършил две годинки, Доналд нехайно казал на жена си, че отива до магазина за пакет цигари. Излязъл през вратата и продължил по пътя. Така и не го видели повече. Драмата на неговото заминаване би била комично клише, ако не били трайните увреждания, които нанесла на всички членове на семейство Кинг.

 

 

Рут била находчива жителка на Мейн, пестелива и практична по природа.

След като съпругът й я изоставил, взела двете си деца, преглътнала гордостта си и отишла при роднините си, както и при семейството на Дон в Чикаго, които последователно ги приютили за известно време, докато тя си намери работа, с която да свързват двата края. За веднъж разведена и веднъж изоставена пианистка с две малки деца никак не било лесно да си намери постоянна работа, дори и в големия икономически бум на следвоенните години, затова тя приемала това, което й се предлагало — най-често физически труд като домашна прислужница или продавачка в пекарна.

Малкото семейство Кинг живеело в една от стаите в къщата или апартамента на някоя леля или братовчедка, докато Рут не усещала, че гостоприемството им е на път да се изпари. Тогава се премествали у следващия състрадателен роднина със свободна стая. Тези обикаляния ги отвели далеч извън Мейн. През първите четири години след заминаването на Доналд, от две до шестгодишната възраст на Стивън, те живели в Чикаго; Форт Уейн, Индиана; Молдън, Масачузетс и Уест Де Пиър, Уисконсин.

Понякога, за голям ужас на Рут, й се налагало да разделя семейството. Имало период, в който Стив живеел при по-малката сестра на Рут — Етелин и съпруга й Орън Флоус в Уест Даръм, Мейн, а Дейв бил оставен при Моли, друга от сестрите, в Молдън, Масачузетс.

Рут Кинг рядко позволявала на момчетата да видят унинието й от тяхната бедност и вечните местения. Вместо това тя подхождала към положението им с чувство за хумор и разказвала приказки на малките си синове. Както оптимизмът й, така и приказките й оставили трайна следа в съзнанието на Стив.

Момчетата често делели една спалня, а по-често и едно легло и трябвало да се задоволят с овехтелите подарени дрешки и счупените играчки на братовчедчетата си, които често пъти негодували, че на Стив и Дейвид им се отделя такова внимание. Сред такива пререкания и неколцина роднини, които очевидно не били възхитени от това някакви малчугани да им се плетат в краката, двете момченца бързо свикнали да се грижат един за друг, намирайки уютно убежище в света на книгите. Когато Рут се връщала от работа, тя ги изпитвала, за да е сигурна, че са се занимавали само с четене, докато я е нямало.

Неотдавна Стив разказа една история за времето, когато бил четиригодишен и си играел навън с приятелче, което живеело близо до железопътна линия. Когато му се приискало да се прибере, трябвало да чака да го вземат или да се обади на Рут, но час по-късно той се появил у дома, изпаднал в шок, с пребледняло като платно лице.

Докато си играели, приятелчето на Стив се озовало на релсите и го блъснал товарен влак. „Мама ми каза, че са събрали парчетата от него в плетена кошница — разказва години по-късно Стив. — Тя така и не разбра дали съм бил наблизо; нямам никакъв спомен за инцидента, а само че ми е разказвала за него няколко години по-късно.“

Постоянната смяна на адреса на семейството продължавала. Когато Стив бил в детската градина, Рут стегнала багажа и заминали да живеят при семейството на Доналд в Чикаго за известно време. Това било нещо ново — реална връзка с бащата. От толкова премествания Стив и Дейв се били научили да са тихи, когато наоколо има възрастни, но това било особено важно при престоя им при баба Спански — майката на Доналд. В нейно присъствие Стив бил още по-послушен по две причини.

Първо, ако си мълчал и само слушал, можело да я чуе да говори за причината, поради която баща му ги е напуснал. В крайна сметка, тя била майка на Доналд, нямало начин да не знае какво е станало с него. Но дори да знаела къде се подвизава синът й, тя си мълчала.

Второ, тя изобщо не приличала на роднините на майка му от Мейн, които били сдържани, мълчаливи и отбягвали неудобните и трудни теми. Баба Спански напомняла на Стив за злите вещици от приказките, които си четели с Дейв. „Беше едра, набита жена, която ту ме възхищаваше, ту ме отблъскваше — казва той. — Още си спомням как се кискаше като стара вещица през беззъбите си венци. Пържеше си по цял самун хляб в мазнина от бекон на една ужасно стара печка, а после го излапваше, каканижейки: «Ох, че е хрускав!»“

След като напуснали дома на баба Спански, те се преместили за известно време в Уест Де Пиър, Уисконсин, при сестрата на Рут, Кал. После пък заминали за Форт Уейн, Индиана, където отседнали при сестрата на Дон, Бети, за няколко месеца, преди да си намерят самостоятелен апартамент наблизо. Но Стив вече знаел, че и това няма да трае дълго. Или ги гонели (веднъж ги изритали, след като бавачката им заспала и един съсед видял Стив да пълзи по покрива на сградата), или на сестрите им писвало и започвали да въртят междуградски разговори, за да видят кой ще вземе Рут и момчетата този път. Не след дълго отново идвало време да се местят.

 

 

Когато Стив станал на шест години, Рут и синовете й се преместили в къщата на сестра й Лоис в Стратфорд, Кънектикът. Изглеждало, че най-сетне късметът ще се усмихне на Рут. След като поработила няколко месеца, тя спестила достатъчно пари, за да наеме самостоятелен апартамент наблизо.

Щом Стив тръгнал на училище, той винаги бил новият ученик в класа, понякога по два пъти в една учебна година. Но бързо се научил да се оправя. Ако някой от съучениците му започнел да го дразни, това не продължавало дълго; Стив впрягал на работа интелигентността и остроумието си, за да обезоръжи деликатно както съучениците, така и учителите си. Винаги го правел любезно, защото имал печален опит с лошото отношение към самия него и знаел, че това само кара жертвата да мрази насилника още повече, така че рядко имал някакви проблеми.

Но от самото начало Стив си бил болнаво дете. Дали от стреса, причинен от постоянните местения на семейството, или от бедния живот, той прекарал по-голямата част от първата си училищна година на легло вкъщи. Първо пипнал дребна шарка, последвана от стрептококова инфекция на гърлото, която обхванала и ушите му. Накрая се озовал с неприятна ушна инфекция, от която не могъл да се отърве, колкото и антибиотици да пиел.

За да се бори със скуката у дома, той поглъщал жадно всяка книга, която успявал да намери, включително и широк асортимент от комиксите на онази епоха, но започнал да съчинява и собствени истории. Един ден преписал в бележник репликите от балончетата в един комикс, добавяйки описание на обстановката или на даден персонаж, където смятал за необходимо. Дал го на майка си, която го прочела и го обсипала с похвали, докато не признал, че всъщност не е написал, а е преписал повечето от текста.

По лицето й пробягнало разочарование. Казала му, че в комиксите става все едно и също: „Героят все избива зъбите на противника си. Сигурна съм, че можеш да се справиш по-добре. Напиши свой разказ.“

Стив незабавно се хванал на работа, нахвърляйки разказ, озаглавен „Фокусникът Зайо“. В него се разказвало за едно бяло зайче, което обикаляло града с три други животинки, негови приятели, и помагало на дечица в беда. Когато го дал на Рут, първият й въпрос бил дали го е написал сам. Отговорил утвърдително. Тя му казала, че е достатъчно добър, да бъде поместен в книга. Той така се запалил от одобрението й, че седнал и написал още четири разказчета за зайчето и неговите приятели. Докато ги четяла, тя се усмихвала или се смеела на висок глас точно където трябвало, а накрая дала на Стив по 25 цента за всеки разказ. Това били първите пари, които спечелил като писател.

Когато бил увлечен в писане, забравял, че е болен. Макар че разказите му го карали да се чувства по-добре, те не можели да разсеят инфекцията. Рут го завела на ушен лекар, който препоръчал да пробият тъпанчетата му със стерилна игла и да източат течността, за да се изчисти инфекцията. Лекарят наредил на момчето да легне неподвижно на масата за прегледи и да мълчи. Но освен това уверил Стив, че няма да боли. „Такава болка не бях изпитвал никога преди“, пише той години по-късно. Започнал да вие и да пищи, а сълзите се стичали по лицето му. Но което е по-важно, той се опитал да осмисли факта, че лекарят го е излъгал.

Върнал се в кабинета седмица по-късно. Лекарят за пореден път произнесъл лъжливото обещание. „Втория път почти му повярвах“, казва той. Но отново бил измамен. На третата седмица — също. Стив започнал да рита и да се мята на масата в очакване на изгарящата болка, макар и да съзнавал, че с нищо не може да предотврати това, което ще се случи. Положението се утежнявало и от факта, че лекарят така и не запомнил името му, наричайки го Робърт вместо Стив.

„С паникьосаното си детско съзнание си мислех: «Разбира се, че ще боли! Ти дори ме лъжеш как се казвам!»“

Изчистили ушите му, но пък се възпалили сливиците му. След като ги отрязали, Стив се оправил и повече никога не му се наложило да се изправи пред лекар с насочена към ухото му игла. Но бил пропуснал толкова много уроци, че се наложило да повтаря първи клас. За още по-голям негов срам същата година брат му Дейв се представил толкова успешно, че му разрешили да прескочи четвърти клас.

 

 

След като бащата на Стив ги изоставил, семейството споменавало Доналд само стенографски: наричали го татко Дон, съкратено от „татко Дон ни напусна“.

„Все едно, че не съществуваше“, разказва Стив. Когато се налагало Рут да оставя Дейв и Стив при роднини, случвало се момчетата да дочуят някоя братовчедка или леля да си шепнат, че майка им е претърпяла нервен срив и единственият начин да се оправи бил да замине някъде да си почине малко. В действителност Рут просто се хващала да работи на две или три места, за да изплати дълговете, натрупани от Доналд по време на брака им.

Макар че не искала децата й да научават за това, Рут ги посветила в един вид конспирация, преди да тръгнат на начално училище. През 50-те години на XX век било върховен срам съпруг да изостави жена си или да се разведе, особено в малко градче, където съседите клюкарствали за истинските причини и обикновено хвърляли вината върху съпругата. Единствено вдовиците можели да вървят с гордо вдигната глава.

И тъй, Рут дръпнала настрана двамата си сина и ги научила какво да казват, ако някой ги пита къде е баща им: „Ще казвате, че е във флота.“

„Срамувахме се, че нямаме баща — разказва Кинг. — Според мен мама много се срамуваше, че са я зарязали с две малки деца, а всичките й сестри бяха задържали съпрузите си.“

В даден момент Рут работела нощна смяна в пекарна. Синовете й се връщали от училище и стъпвали на пръсти, за да може тя да поспи. Десертите, които преди това виждали рядко, сега се появили под формата на натрошени курабийки от пекарната.

На Рут не й стигало време и енергия да гълчи децата си — тя очаквала от Дейвид да й помага в отглеждането на по-малкото си братче. Но когато Стив започнал да проявява интерес към научнофантастични разкази и комикси на ужасите, тя му казала, че не ги одобрява, макар и никога да не поставяла категорични забрани на децата си. По-скоро предпочитала да ги оставя сами да решават и може би да си извадят някоя поука.

Все пак не била съгласна Стив да слуша радиопредавания по научнофантастичните разкази на Рей Бредбъри, но той въпреки това надавал ухо от спалнята си през вентилационния отвор, след като вече би трябвало да е заспал, докато майка му слушала радио на долния етаж. После го било толкова страх от тези истории, че не можел да заспи в собственото си легло, затова спял под леглото на брат си.

Апетитът му към книгите растял; няколко заглавия оставили траен отпечатък в съзнанието му. Когато прочел „500-те шапки на Бартоломю Къбинс“ от Доктор Зюс, Стив осъзнал, че и на съвсем обикновени хора могат да се случат странни неща без причина.

Много харесвал комиксовата поредица „Замъкът на Франкенщайн“ и си купувал всяка нова книжка, щом се появявала в будката за вестници.

Стив и брат му открили „Р.К.“ (съкратено от „Развлекателни комикси“) в средата на 50-те години. Момчетата обожавали призраците, зомбитата и вампирите, появяващи се в двумесечните издания „Разкази от криптата“, „Подземието на ужаса“ и „Криптата на ужасите“. Издателят на „Р.К.“ се казвал Бил Гейнс, който създал нов вид комикс през 1956 г. със списание „Лудост“. Разказвачите в „Р.К.“ често пъти започвали с увод, адресиран към „Скъпи читателю“. По-късно това обръщение намерило отражение и в творбите на Стив с употребата на поздрава „Постоянни читателю“ в неговите разкази и романи.

„Един от любимите ми комикси беше за бейзболен отбор, който изкормва лошите и оформя пътеките до базите с техните черва — разказва Стив. — Използват главата на единия вместо топка, а едното му око стърчи навън, когато я удря бухалката.“

Макар че Рут била толерантна към избора на четивата, които синовете й предпочитали, тя не понасяла развлекателните комикси. Най-накрая раздала правосъдие, когато Стив започнал да се буди посред нощ с писъци от сънуваните кошмари. Конфискувала всичките му книжки и отказала да му ги върне, затова той си купил нови и ги криел под леглото си. Когато го хванала, го запитала защо си губи времето с подобни боклуци. „Някой ден и аз ще пиша такива боклуци“, отвърнал той.

Освен че четял комикси и пишел разкази, Стив много обичал киното. Докато живеел в Кънектикът, винаги, когато можел, гледал поредицата „Филм за един милион долара“ (Million Dollar Movie) по телевизионния канал WOR, излъчван от Ню Йорк. Това вечерно предаване съдържало черно-бял филм, обикновено от 40-те, който често пъти бил повтарян всяка вечер в продължение на седмица. Стив бил залепен за екрана, започнал да изучава структурата, езика и специалните ефекти на всеки филм и да прилага научените уроци в собственото си писане. „Започнах да виждам нещата, докато пишех, в рамка — като киноекран“, казва той.

Гледал и „Ямата със змии“ (The Snake Pit) — филм от 1948 г. с Оливия Де Хавиланд, разказващ за жена, която е в психиатрия, но не знае как се е озовала там и в резултат на това полудява. Съпругата на Стив, Таби, по-късно разказва, че филмът оставил трайна следа върху него: „Мисля, че го зарази с убеждението, че можеш да полудееш доста лесно.“

Стив се съгласява: „Като малък често се тревожех за разсъдъка си.“

Ходел и на кино при всеки удобен случай. Особено обичал второкласните филми на ужасите като „Аз бях тийнейджър върколак“ (I Was a Teenage Werewolf) и „Аз бях тийнейджър Франкенщайн“ (I Was a Teenage Frankenstein), както и евтини научнофантастични филмчета като „Земята срещу летящите чинии“ (Earth vs. the Flying Saucers) и „Чудовището от Черната лагуна“ (The Creature from the Black Lagoon).

Макар че някои хора обичат да гледат филми на ужаса заради глуповатата тръпка, дори навремето Стив не отричал, че тези филми го плашат до смърт — и въпреки това гледал още и още. „Харесваше ми да се плаша, харесвах пълната загуба на контрол върху емоциите — казва той. — Бях израснал в семейство, където да владееш емоциите си беше нещо много важно. Не трябваше да показваш, че си уплашен, че те боли, че те е страх, че си тъжен.

Гледаше се одобрително на това да сподавяш чувствата си — да поддържаш приятна за околните фасада — да казваш «моля» и «благодаря» и да използваш носната си кърпичка, дори да се намираш на потъващия «Титаник», защото всички очакват от теб да се държиш така.“

Освен че се плашел до смърт, той изучавал и техническите ефекти на филмите. „Станах по-опитен в способността си да различавам специалните ефекти, макар че вкусът ми към филмите не се подобри особено — отбелязва той. — Дори когато летящата чиния приличаше на цигара с филтър «Куул» с втъкнат в нея брилянт, на мен ми изглеждаше истинска, защото бях малък и вярвах на всичко.“

Стив не подбирал много-много какви филми да гледа: харесвал и ленти за Втората световна война — „Дворците на Монтесума“ (Halls of Montezuma), „Пясъците на Иво Джима“ (Sands of Iwo Jima) и „По-живо!“ (Gung Ho!).

Всъщност първият филм, който го ужасил, дори не бил от жанра на ужасите, а анимация на „Уолт Дисни“. След като гледал „Бамби“ (Bambi) през 1955 г., сцената с горския пожар го накарала седмици наред да сънува кошмари.

Плашели го не само филмите, а и най-обикновени неща от ежедневието.

Може би най-големият страх на Стив бил какво ще се случи с него и братчето му, ако Рут се разболее и не може да се грижи за тях. Или пък ако се случи най-лошото. Било ясно, че роднините им не желаят децата. Стив мислел, че той и Дейв ще се озоват в приемно семейство или в някоя психиатрия като във филма „Ямата със змии“.

Стив постепенно научавал, че светът е страховито място (както истинският, така и измисленият), в резултат на което страховете му започнали осезаемо да се множат. Боял се от паяци, от това да не падне в тоалетната, от по-големи деца, да не би внезапно и майка им да ги изостави — от всичко. Страх го било, че ще умре преди да навърши двайсет години. Страх го било и от клоуни. „Когато бях малък, виждах и други деца, които се разплакваха при вида на клоуните — разказва той. — За мен има нещо плашещо, нещо зловещо в това подобна фигура на щастието и веселието да бъде зла.“

Рут също допринесла за страховете на сина си. „Една от причините книгите ми да имат такъв успех е, че съм отгледан от жена, която непрекъснато се тревожеше за нещо — разказва той. — Все ми поръчваше да си обувам галошите, защото иначе ще хвана пневмония и ще умра.“

Но през 50-те години на XX век се появили и някои истински страхове, между които плъзналата из цялата страна епидемия от полиомиелит, за която не съществувала ваксина. Повечето хора се въздържали да плуват в обществените басейни от страх да не прихванат болестта. Да не забравяме и за руснаците. Всеобщият страх от комунистите се бил загнездил трайно в културата. А страховете да не падне атомна бомба върху родния ти град се усилвали при всяко учение за въздушна тревога, по време на което дечицата се криели под чиновете, за да се предпазят.

Един съботен следобед през октомври 1957 г. Стив бил на кино, когато внезапно екранът изгаснал. Публиката зашумяла, мислейки, че се е скъсала лентата или че операторът е сложил погрешна ролка, но внезапно лампите в салона светнали, управителят минал по пътеката и застанал пред екрана. „Той се качи на подиума и с разтреперан глас ни съобщи, че руснаците току-що са изстреляли космически сателит в орбита около Земята, наречен «Спутник»“, разказва Кинг. Американците мислели, че САЩ са номер едно във всички области (между които военната сила и технологиите), затова, когато станало ясно, че руснаците са излезли начело, цялата нация се почувствала сякаш с бокс са я ударили в стомаха.

Освен че предупреждавала Стив и Дейв за опасностите от простудата, Рут Кинг често давала на децата си съвети със съдържателни поговорки като „Никога няма да те обесят за това, че си красив“ и „Това ти трябва, колкото на кокошка знаме“. След някой особено изнурителен ден на работното място тя предупреждавала децата си да се „надяват на най-хубавото, но да очакват най-лошото“.

Макар че Стив си правел оглушки за някои от поговорките, две от тях приел на сериозно, като същевременно ги поизменил: „Ако си мислиш за най-лошото, то няма да се сбъдне“ и „Ако не можеш да кажеш нещо мило, по-добре си затваряй устата“.

За щастие Рут никога не му забранявала да пише неща, които не са хубави.

През цялото си детство Стив продължил да пише, а Рут — да му плаща по 25 цента за всеки разказ. Първия си разказ на ужасите написал на седемгодишна възраст. Прекарването на почти всеки уикенд и вечерите в събота и неделя пред киноекрана със зяпнали уста започнало да се отразява на темите му.

„Бях попил идеята от киното, че точно когато положението е най-отчайващо, учените ще измислят някакво нестандартно решение, което ще оправи нещата“, разказва той. Затова написал разказ за динозавър, който причинява големи щети и хаос, докато един учен не се притичва на помощ. „Той възкликва: «Чакайте, имам една теория — динозаврите са имали алергия към кожите.» Затова всички излизат и започват да го замерят с кожени ботуши, обувки и жилетки. И динозавърът се пръждосва.“

Всички филми, комикси и разкази на ужасите, които поглъщал Стив, си имали и един недостатък: често го карали да сънува кошмари. „На този етап въображението ми бе твърде голямо за ума ми, затова прекарвах доста окаяни часове — разказва той. — С въображение като моето, веднъж, щом извикаш образите, не можеш лесно да ги изтриеш от съзнанието си, така че си представях майка си положена в ковчег от махагон, обшит с бяла коприна, с медни дръжки, а мъртвото й лице — восъчнобледо и безизразно. В далечината чувах погребалните звуци на органа, след което ужасяваща старица в черно ме завличаше в някой дикенсов приют за бедняци.“

На осемгодишна възраст сънувал труп на обесен върху ешафод, издигащ се на хълм. „Когато вятърът караше трупа да се завърти, виждах собственото си лице — разплуто и оглозгано от гарваните, но въпреки това го разпознавах. Тогава трупът отваряше очи и вперваше поглед в мен.“

Събудил се с писъци и дълго време не могъл да спре да крещи. „Не само че часове след това не можах да заспя, но седмици наред ужасно се боях да загася лампата. Още го виждам все така ясно, както през нощта, когато се случи.“

 

 

През 1958 г. Рут преместила семейството от Кънектикът в Уест Даръм, Мейн — малко градче на около 50 километра северно от Скарбъро, за да може да се грижи за болнавите си възрастни родители, които били прехвърлили осемдесетте.

Сестра й го предложила. Роднините се уговорили да й дадат храна и подслон — стара, запусната ферма с външна тоалетна. Стив, Дейв и Рут щели да живеят в къщата и да получават оскъдна храна и консерви в замяна на грижите за мама и татко Гай, както ги наричали, които вече срещали трудности да се грижат сами за себе си. Сестрата и зетят на Рут, Етелин и Орън Флоус, също живеели наблизо.

Рут приела предложението и тримата се заселили в Уест Даръм, в квартала, близо до езерцето Рънараунд, който Стив по-късно описва като състоящ се от „четири семейства и едно гробище“.

След като семейството се установило, Стив открил, че е заобиколен от роднини и историята на рода, преувеличения и клюки, характерни за малките градчета — включително и няколко хубави истории за духове. Слушайки измислиците и слуховете, той осъзнал, че хората обичат да си измислят истини там, където те липсват. Това бил ценен урок за прохождащия писател.

Рут била потомка на дълго родословие от методисти, така че децата й послушно ходели на служби и библейско училище няколко пъти седмично в малката двестагодишна методистка църква, намираща се в съседство с къщата им.

Църквата посещавали по-малко от двадесет семейства, така че енорията нямала средства за проповедник на пълно работно време. Църквата разчитала на членовете на паството да провеждат службите и да изнасят проповеди — избор на ротационен принцип, който от време на време включвал и Стив, макар че няколко пъти годишно, когато се опаричвали, енориашите канели пътуващ проповедник, който да отслужи литургията.

На една от стените в църквата бил закачен плакат с лозунга „МЕТОДИСТИТЕ КАЗВАТ «НЕ, БЛАГОДАРЯ»“. В неделното училище децата послушно заучавали стиховете от библията и ги рецитирали наизуст. За усилията си били възнаграждавани с мънички разпятия без украса, които можели да оцветят, както желаят, решавайки сами дали да добавят окървавените тръни на ръцете и краката.

„Като малък слушах доста проповеди, изпълнени с огън и жупел — разказва Стив. — Част от мен винаги ще си остане онова методистко хлапе, което учеха, че само трудът няма да спаси душата ми и че пламъците на Ада траят доста дълго време.“ Една от историите, които чул, описваща задгробния живот, била за гълъб, който долита до планина от желязо, за да потърка човката си в метала само веднъж на десет хиляди години, и времето, което било нужно планината да се изтърка, било колкото първата секунда в Ада. „Когато си 6–7 годишен, подобни приказки ти изкривяват съзнанието“, казва той, охотно признавайки, че образите от църковните проповеди са имали трайно влияние върху разказите и романите му.

В шести и седми клас Стивън учел в гимназия „Сентър“ — училище само с една класна стая, през няколко къщи от неговата. Тъй като вече повтарял първи клас, той не само бил най-едрото дете в класа, но и най-голямото. Въпреки детските си заболявания, на 13 годишна възраст той вече се бил източил до ръст 1,87 м.

Уест Даръм било толкова малко градче, че нямало библиотека, но веднъж седмично щатските власти изпращали в града „Букмобил“ — мобилна библиотека, превозвана в голям зелен микробус. За Стив това било огромно подобрение след библиотеката в Стратфорд, Кънектикът, където му разрешавали да взема книги само от детския раздел, най-често поредиците за Нанси Дрю и братята Харди. От Букмобила книголюбителите можели да вземат по три книги седмично, а на децата разрешавали книги и от раздела за възрастни. Докато разглеждал лавиците за възрастни, Стив открил няколко романа с полицейски сюжет от Ед Макбейн. На няколко страници след началото на първата, която занесъл у дома, той се натъкнал на сцена, описваща как полицаите разпитват жена, застанала на вратата на апартамента си в бордеите, облечена само с комбинезон. Полицаите се извръщат и й нареждат да отиде да се облече, но вместо това тя изпъчва гърди срещу тях с думите: „Хубаво ги вижте, ченгета!“

„В главата ми веднага прищрака нещо — разказва Стив. — Помислих си, че това е истинско, може да се случи в действителност. Това за мен беше краят на романите за братята Харди и останалата детска литература.“

От Ед Макбейн той се прехвърлил на Едгар Алън По и Джон Д. Макдоналд, жадно поглъщайки класиците на ужасите, криминалетата и литературата на теориите. Не след дълго започнал да се нарежда винаги пръв на опашката, когато Букмобилът отново пристигал в градчето.

Както правел и в Кънектикът, Стив прекарвал много съботни следобеди в тъмния киносалон, а кинотеатър „Риц“ в Люистън станал едно от любимите му свърталища. Тъй като бил доста висок за възрастта си, билетопродавачките се опитвали да му вземат цена като за възрастен. Така свикнал да си носи акта за раждане в джоба, за да доказва възрастта си.

С течение на времето Стив започнал все повече да се уединява с книгите и филмите си. Макар че семейството било заедно и шансът пак да се разделят бил съвсем незначителен, животът вкъщи бил по-труден, отколкото в Кънектикът, особено за Рут.

Близо десетилетие семейство Кинг преживявало с много малко пари, прехранвайки се с размени и с каквото можели да отделят роднините им — по някоя чанта с покупки или подарени дрешки. През лятото кладенецът във фермата неизменно пресъхвал и се налагало да влачат вода от къщата на Етелин, която се намирала на близо километър от тяхната. Нямали баня или душове, затова през зимата момчетата се къпели в къщата на леля си, а после се връщали у дома през снега, с издигаща се от телата им пара.

По-късно Стив описва живота им по това време като уговорка за изполица, в която майка му работела по цял ден за жълти стотинки. „За майка ми това бяха много нещастни години — разказва той. — Тя нямаше пари и винаги беше дежурна. Баба ми страдаше от пълно старческо слабоумие и се напикаваше.“ Рут перяла дрехите в стара пералня с изцеждаща преса и когато закачала старческите пелени на простора през зимата, ръцете й започвали да кървят, защото комбинацията от луга и студена вода изсушавала кожата й. Така и не се научила да шофира, затова винаги била зависима от хората около нея.

Годините на израстване на Стивън се характеризирали и с интимно, прозаично познанство със смъртта, което е спестено на повечето съвременни американци. Това особено важало след завръщането им в Даръм. В провинциален Мейн от 50-те и 60-те години на XX век семействата все още подготвяли мъртъвците за погребение в дома си, вместо да разчитат на погребален дом. Освен това повечето местни жители нямали пари, за да платят на погребален агент. Стив бил виждал редица мъртви тела (най-вече възрастни роднини, положени за поклонение в домовете на приятелите му), както и трупа на мъж, който се удавил в едно езеро в Даръм.

В края на 50-те сагата на Чарлз Старкуедър привлякла вниманието на американската общественост. Заедно с 14-годишната си приятелка Карил Фюгейт, 19-годишният Старкуедър се развилнял и избил 11 души в Небраска и Уайоминг (между тях майката, втория баща и сестрата на Фюгейт) в течение на два месеца през зимата на 1957–1958 г. Старкуедър бил заловен, осъден и екзекутиран през 1959 г., а Фюгейт била осъдена на доживотен затвор и освободена през 1976 г.

Младият Стив бил едновременно възхитен и отвратен от серийния убиец; започнал да събира в една тетрадка изрезки от вестници, описващи „подвизите“ на Старкуедър. Седял с часове, загледан в снимките на осъдения убиец, опитвайки се да разбере как е стигнал дотам. Както обикновено, Рут смятала, че 11-годишният й син не бива да следи толкова отблизо подобни събития.

„Мили боже, съзнанието ти е изкривено“, казала му тя, когато намерила тетрадката. Но той обяснил на майка си, че изучава Старкуедър, за да може, ако се натъкне на улицата на човек със същите безизразни очи, да разпознае убиеца и да стои по-далеч от него. Но дори в тази ранна възраст той съзнавал, че в мотивите му се крие и нещо друго.

„Човек винаги изпитва желание да види някой мъртвец, стига да не е той самият — казва Стивън. — Този копнеж не се променя заедно с цивилизацията или обществото, той е дълбоко вкоренен в човешката психика, една съвсем легитимна човешка потребност да си кажеш: «Аз съм добре», а начинът да го прецениш, е да видиш, че тези хора не са добре. За мен душата на Чарлз Старкуедър беше напълно празна. Аз изучавах човешкия еквивалент на черна дупка и именно това ме привлече към Старкуедър. Не че съм искал да бъда като него, а просто исках да мога да го разпозная, ако го срещна на улицата, и да се махна от пътя му. До известна степен празнотата си личеше в погледа му. В него имаше нещо изгубено. Но осъзнах, че подобно състояние е залегнало и в мен, както и в много други хора.“

Но зад манията му по Старкуедър се криело и нещо друго. „В главата си чувах едно гласче, което ми казваше: «Цял живот ще пишеш за такива хора, така че ето ти стартовата линия — ЗАПОЧВАЙ!»“

 

 

На повърхността детството на Стив било сходно с живота на всяко друго момче през 50-те години на XX век: излизал с приятели, човъркал моторите на колите и слушал рокендрол. Първата плоча, която си купил, била сингъл на Елвис Пресли от 1978 г. с „Hound Dog“ на страна А и „Don’t Be Cruel“ на обратната страна. Изтъркал и двете страни на плочата, пускайки я отново и отново. „Все едно открих нещо много, много мощно, като наркотик — казва той. — Тази музика те прави по-голям, отколкото си всъщност. Прави те печен, дори да не си такъв.“

Но щом навлязъл в юношеството, той започнал да се откроява като малко ексцентрична личност. Например, отивал да прекара следобеда в дома на свой приятел и се появявал по чехли, вероятно защото в главата му се прескачали толкова мисли, че забравил да си обуе обувките.

Често се чувствал като аутсайдер, макар че още от малък се научил да не говори за това. „Пазех в тайна тази своя страна — разказва той. — Не исках никой друг да разбере за нея. Мислех, че ще ми я откраднат, ако научат какво мисля за някои неща. Не беше същото, като да се срамувам от нея, а по-скоро исках да я запазя и сам да разбера какво представлява.“

Открил, че единственият начин да го направи, е да пише за нея.

 

 

През 1959 г. Дейвид намерил отнякъде стар циклостил и двете момчета решили да издават местен новинарски бюлетин. Продавайки го по 5 цента, те списвали и разпространявали „Долнопробният вестник на Дейв“ сред съседите си в Уест Даръм. Дейв пишел новини за хората от квартала, а Стив — рецензии за любимите си телевизионни предавания и филми, както и по някой разказ. Отзивите били благосклонни и повечето им съседи си купували по два-три броя, но след няколко месеца интересът на Дейв отслабнал.

Стив не бил твърде разочарован, защото това значело, че ще има повече време да пише разказите си и да чете. В Уест Даръм Стив сложил начало на нещо, което щяло да се превърне в навик за цял живот — да прави дълги следобедни разходки, забил нос в някоя книга. Рут и Дейв също споделяли любовта му към книгите (не било необичайно да видиш семейството седнало на вечеря с книга пред всеки от тях), но Стив поглъщал повече книги от брат си и майка си, взети заедно. Потъвал в захлас в историите, но вече започнал и да забелязва как всеки автор ги разказва, как гради напрежението и прави Стив съпричастен (или безучастен) към героите. С всяка прочетена книга научавал по нещо и просто нямал насита.

Освен това започнал колкото да чете, толкова и да пише. Всеки свободен миг, в който не бил на училище или не помагал на майка си в домашните задължения, той използвал за писане или четене.

Когато Рут му купила „бегемот“ — пишеща машина „Ъндъруд“ втора употреба за 35 долара, — той разбрал, че вече има всичко, от което се нуждае, за да започне своя път на писател, и започнал да изпраща своите разкази на евтините списания за трилъри и мистерии, които четял от години. Пишел след училище и през уикенда, а през лятната ваканция почти не излизал от таванската си спалня. „През лятото киснех горе и траках по клавишите само по долни гащи, целият плувнал в пот“, разказва той. Печатал толкова много, че буквата М се отчупила и се налагало да попълва липсващите букви на ръка на всяка страница.

Колкото повече пишел, толкова по-добре се чувствал. Имал подход към образите и мислите, който знаел, че семейството му и обществото няма да разберат. Разказите му били пълни с кръв, черва и нечовешки импулси (също като историите, които обичал да чете), но да ги пише, да ги вади на бял свят било по-добре, отколкото да ги държи стаени в себе си.

„Като малък Стивън Кинг е видял и изпитал твърде много за дете на неговата възраст — твърди Джордж Бийм, автор на няколко книги за Кинг и неговото творчество. — Помислете колко чувствителни са по принцип децата: те не знаят как да редактират, да филтрират, да заемат критична позиция относно изживяванията, които ги заобикалят. Бих казал, че причината тези образи да изпъкват толкова силно в прозата му е, че като малък той не е имал начин да ги филтрира. Попивал е всичко и това му се е отразило дълбоко.“

Приятелят му от детинство Крис Чесли смята, че чувството за изолация на Стив е оказало не по-малко влияние върху творбите му от филмите, които е гледал, книгите, които е чел, и убийствените импулси, които често пъти е изпитвал. „Майка му работеше, а брат му беше по-голям и играеше с приятелите си, така че Стив прекарваше много време сам — разказва Чесли. — В това отношение той бе различен от повечето свои познати, защото беше по-затворен от нас.“

Макар че едва-що започнал да изпраща разкази на тогавашните евтини списания, Стив таял спокойна увереност за своя талант и бъдещия си успех още от 14-годишна възраст. Чесли седял със Стив в спалнята на приятеля си и двамата четели, пишели и пушели цигари. Редували се на пишещата машина — единият четял книга, а другият натраквал няколко страници. Чесли си спомня как един ден Стив довършил страниците си на пишещата машина и хвърлил поглед към него с цигара, висяща от устата му.

„Знаеш ли какво ще направя при първия ми по-голям успех, Крис? Ще си купя един голям, мощен Кадилак!“, засмял се Стив, запалил нова цигара и отново започнал да печата, въпреки че сега било ред на Крис.

Стив се запознал с един роднина в Даръм, напомнящ му за начина, по който наблюдавал като омагьосан с часове баба Спански, макар че, докато баба му го запленявала, защото му приличала на вещица от приказките, сега Стив бил хипнотизиран от историите, които разказвал чичо Клейтън. „Някои от най-интересните небивалици в онези дни чувах от чичо си Клейтън — страхотен образ, който не бе изгубил детската си почуда към света — разказва той. — Чичо Клейт кипваше ловджийското си кепе назад, разкривайки буйната си бяла коса, свиваше цигара «Бюглър» с ръката си, покрита с кафяви петънца, палеше я с кибритена клечка «Даймънд», която драсваше върху ботуша си, и се впускаше да разказва страхотни истории не само за призраци, но и за местни легенди и скандали, за семейни свади, за подвизите на Пол Бъниън^[1] и за всичко останало под слънцето. Слушах прехласнат бавния му, провлачен източен акцент и се пренасях в друг свят.“

Чичо Клейтън, който не му бил истински роднина, а семеен приятел, имал и някои други дарби, на които Стив се възхищавал. Старецът можел да проследи пчела от някое цвете до кошера, (умение, наричано „линиране“) и знаел как да търси вода с пръчка във формата на буквата Y, за да открие подходящо място за копаене на кладенец.

Стив започнал да документира историите на тези еклектични и ексцентрични свои роднини. Знаел, че някой ден ще му влязат в работа.

Писането не само помагало на Стив да оцелее в детство, изпълнено с нестабилност и бедност; юношата започвал да използва дарбата си, за да се самоопредели, да разбере кой е. На 14-годишна възраст в младежкото му съзнание вече трайно се настанили няколко ключови постулата: писането му позволявало да забрави физическите и емоционални неудобства на живота, а освен това било достатъчно добро, за да му плаща някой за него. Направил връзката между писането и финансовата независимост. Също така, съдейки по тълпите в кинотеатъра и популярността на книгите със страховити истории, разбрал, че другите хора обичат да се страхуват не по-малко от самия него.

Провинциален Мейн бил пълен с подобни истории, а и смъртта била навсякъде. И тъй, основната насока в живота на Стивън Кинг и творческата му дарба вече били оформени.