Лиза Рогак
Неспокойно сърце (3) (Животът и времето на Стивън Кинг)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Haunted Heart: The Life and Times of Stephen King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2013 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2013 г.)

Издание:

Лиза Рогак. Неспокойно сърце: Животът и времето на Стивън Кинг

Първо издание

Превод: Живко Тодоров

Стилов редактор и коректор: Стела Зидарова

Художник: Борис Бонев

Предпечатна подготовка — „Рива“

Печат „Абагар“ АД — Велико Търново

Издателство „Рива“ — София, 2010 г.

ISBN: 978-954-320-303-1

История

  1. — Добавяне

2. С главата надолу

Макар Рут да смятала, че по-малкият й син прекалено много се прехласва по разкази и филми на ужасите, самата тя нямала нищо против да се наслади на някоя много страшна история или филм. Не понасяла обаче така наречения от нея „край на Алфред Хичкок“, в който, след като правел зрителите съпричастни към живота на героите от екрана, Хич избирал умишлено мрачен и неясен край. Младият Стив документирал това й мнение.

Един ден запитал майка си дали някога е виждала мъртвец. Тя кимнала утвърдително и му разказала две истории.

Първия път стояла пред хотел „Греймор“ в Портланд, когато един моряк скочил от покрива, издигащ се дванадесет етажа над улицата. „Падна на тротоара и се размаза“, казала му тя.

Втория път бил до време на детските й години в Скарбъро. Един ден отишла на плажа и видяла на брега тълпа, която се опитвала да пусне няколко лодки на вода. Една жена влязла да плува, но насрещното течение я завлякло навътре и не можела да се върне. Лодките не успели да я достигнат, защото течението било твърде силно. Рут му казала: „Хората стояха на брега и с часове слушаха писъците на жената, преди най-накрая да се удави.“ На Стив това му заприличало на история, която би прочел в някой от неговите „Р.К.“; тя се запечатала в съзнанието му за години напред.

Насърчаван от майка си, Стив продължил да запълва всеки свободен миг с писане. Изпращал някои от разказите си на списания, но творбите му били посрещани със стандартни писма с откази. Затова решил да вземе нещата в свои ръце и на 14-годишна възраст написал новела от 16 страници по филма „Кладенецът и махалото“ (The Pit and the Pendulum), излязъл на екран през 1961 г., с участието на Винсънт Прайс и Барбара Стийл, по разказа на Едгар Алън По. Стив напечатал новелата (пълна с правописни грешки) и добавил свои собствени щрихи, помнейки съвета на майка си да измисля своя история; видоизменил я до такава степен, че вече въобще не приличала на филма. Направил копия на една стара копирна машина, занесъл ги в училище и ги продал на съучениците си по 25 цента, тъй като майка му определила тази тарифа. В края на деня джобът му бил пълен с монети по 25 цента. Отстранили го от училище не заради плагиатство, а защото учителите му и директорът смятали, че не бива да чете ужасии, камо ли пък да ги пише.

Извинил се многословно на учителите, директора, майка си и на съучениците, които се били бръкнали с по 25 цента, за да прочетат писанията му. Искал всички да го харесват, а Рут смятала, че това желание е дълбоко вкоренено в него. Една от любимите реплики на майка му била: „Стиви, ако беше момиче, щеше непрекъснато да си бременно.“

Но в мислите си Стив искал най-вече майка му да е доволна от него, защото знаел колко тежък е животът й. В детството му често се хранели с омари — тогава се смятали за бедняшко ястие. Често пъти семейството държало тенджера с яхния от омари на печката по няколко дни, претопляло я, когато се налагало, и добавяло още месо от омари, картофи, лук и моркови, когато съдържанието намалеело. Макар че Рут осигурявала необходимата прехрана, много семейства се срамували, че трябва да разчитат на тази яхния.

„Ако ни посетеше пасторът, тя я сваляше от печката и я слагаше зад вратата, сякаш той нямаше да я надуши — разказва Стив. — Но миризмата се носеше из цялата къща и се пропиваше в дрехите и косите ни.“

 

 

За Стив 1960 г. отбелязала огромен скок в съвременния свят: той се преместил от училището с една класна стая в нова сграда, в която нищо не било втора употреба — от чиновете и столовете до учебниците. Началното училище в Даръм било от първи до осми клас и било открито с голяма тържественост за градче, в което досега имало само две запуснати училища с по една класна стая. Стив влязъл в първия випуск от седмокласници.

В първия училищен ден децата се радвали най-вече на това, че имат тоалетни с казанчета и мивки с течаща вода. Много ученици за първи път се возели в училищен автобус.

Лю Пюринтън се запознал със Стив в седми клас при откриването на началното училище в Даръм. Тъй като живеели на противоположни краища на града, дотогава двамата учили в различни училища с една класна стая.

Трудно било да не забележиш Стив. „Той беше най-едрото момче в класа — разказва Пюринтън. — Помня как го видях да върви по пътеката между чиновете; попитах го на колко години е, защото изглеждаше много по-голям от останалите. Той сведе поглед към мен и каза: «Достатъчно съм голям, за да бъда разумен, но твърде млад, за да ми пука».“

След тази саркастична реплика Пюринтън разбрал, че си е намерил нов приятел. Били в един и същи клас, състоящ се от 25 ученици, и скоро започнали да се срещат и извън училището.

Пюринтън ходел на гости в къщата на Стив, за която си спомня, че била стара ферма, много по-различна от собствения му дом. „Виждаше се, че нямат пари, че едва свързват двата края — разказва той. — Къщата не беше чиста и уютна.“

В съзнанието му обаче се запечатала най-вече малката спалня на Стив, където до стените били наредени на купчини, буквално стотици, книги, а нямало нито една лавица. Повечето от книгите били научна фантастика и ужаси.

Когато Лю запитал приятеля си за тях, Стив казал, че е чел абсолютно всички. Пръснати измежду купищата книги били томчета на Х. П. Лъвкрафт — писател на ужаси от началото на XX век, когото мнозина смятали за наследник на Едгар Алън По в този жанр.

Стив открил Лъвкрафт на 13-годишна възраст, която по-късно определил като идеалната възраст за четене на произведенията му. „Лъвкрафт е идеалното четиво за хора, живеещи в състояние на пълно сексуално съмнение, защото по своята образност историите ми изглеждат достойни за теориите на Юнг — коментира по-късно той. — Всички разказват за огромни безплътни вагини и твари със зъбата паст.“

Заобиколен от Лъвкрафт и другите си любими автори, Стив гледал на стаята си като на убежище, в което се спасявал от училищното напрежение и нуждата на едно хилаво дете с лошо зрение, слаба координация на движенията и никакъв успех с момичетата да се впише в средата на връстниците си. Не бил особено популярен, но и не бил напълно дамгосан като две момичета от неговия квартал.

Майката на едното момиче се записвала за участие във всяка лотария и състезание, които се организирали. Тя редовно печелела награди, но те клонели към необичайните: количество моливи или риба тон, достатъчно за цяла година. Най-скъпата и престижна награда, която спечелила, бил старият автомобил „Максуел“ на Джак Бени, макар че никога не го карала и го оставила до къщата, където той бавно ръждясвал и потъвал в земята.

Въпреки че имала достатъчно пари, за да си купи пощенски марки, необходими за участието във всички състезания и лотарии, тя явно не отделяла много за децата си. Давала им по един чифт дрехи, с който трябвало да изкарат от септември до юни. Така станали лесна мишена за подигравките на другите деца.

На втората учебна година момичето изненадало всички, като се появило след Коледната ваканция с напълно различен тоалет. Обичайният — черна пола и бяла блуза — бил заменен от вълнен пуловер и модна поличка. Дори си била накъдрила косата. „Но всички започнаха да й се подиграват още повече, защото никой не искаше тя да разчупи калъпа“, казва Стив.

Той започнал да върши услуги на съседите срещу заплащане. Няколко пъти го наели да копае гроб в местното гробище. Бащата на приятеля му Брайън Хол бил местният гробар и наел момчетата да свършат работата, от която спечелили 25 долара — цяло богатство за един юноша от началото на 60-те.

Друг път го наела майката на другото отритнато момиче, което се опитвало да е колкото се може по-незабележимо, докато вървяло по училищните коридори. Семейството живеело в каравана недалеч от къщата на Стив в Уест Даръм. Когато Стив влязъл в караваната, за да свърши възложената му работа, той бил слисан от огромното разпятие, извисяващо се във всекидневната. Фигурата на Исус била особено реалистична, с капеща от ръцете и краката му кръв и измъчено изражение на лицето.

Майката на момичето казала на Стив, че Исус е личният й спасител и го попитала дали той вече е спасен. Отвърнал, че не е, и напуснал къщата по най-бързия възможен начин.

Когато започнал да пише „Кери“, споменът за двете момичета аутсайдери го вдъхновил за образа на главната героиня. По-късно, когато започнал да пише историята, открил, че и двете момичета са починали; момичето, което имало само един чифт дрехи за цялата година, се простреляло в стомаха, малко след като родило. Другото, което страдало от епилепсия, се изнесло от караваната, след като завършило гимназия „Лисбън“, но претърпяло епилептичен припадък в апартамента си и умряло, без да има кой да му помогне.

 

 

Още от десетгодишната си възраст Стив, макар и да обичал спортовете, не бил особено атлетичен. Учениците от новото му училище прекарвали голямото междучасие и обедните почивки на игрището, където играели различни игри.

Бейзболът бил популярен избор за тези непринудени мигове на отдих и Стив обичал да играе, но когато идвало време да се избират играчите, той неизменно бил един от последните избрани.

За футбола обаче бил подбиран активно заради ръста си. „Налагаше се да играя футбол, защото, ако си едър и не играеш футбол, те мислят за шибан педал — разказва той. — Във футбола ме биваше единствено за сблъсъци по левия фланг.“ Макар че имал неколцина добри приятели, с които излизал, това не му попречило да се чувства различен от останалите деца в училище.

Освен това неофициално му забранили да се запише за бойскаут, защото нямал баща, който да помага на момчетата.

Ако Стив се е чувствал притеснен от това изключване (първо от бейзболните игри, а после и от бойскаутите), той не го показвал. Един ден през есента на 1960 г. направил важно откритие на тавана, намиращ се над гаража на леля му Етелин и чичо му Орън. Мухлясалата стаичка отдавна се използвала за струпване на вехтории, които вече не трябвали на членовете на семейството, но като пестеливи жители на Мейн не искали да изхвърлят. В края на краищата не се знаело в кой момент могат да им влязат в работа.

На децата в рода (включително Стив и брат му Дейвид) не се разрешавало да се качват на тавана. Дървените дъски на пода не били заковани за гредите и на няколко места зеели пролуки.

Въпреки това един ден Стив решил да поразрови там и се сблъскал с най-голямата изненада в дотогавашния си живот. Години преди това майка му скрила повечето спомени от злополучния си брак с бащата му на тавана, след като се разбрало, че Дон ги е напуснал завинаги. Стив открил, че отдавна изчезналият му баща си е падал по същите евтини книжлета (мистерии и ужаси), които той жадно поглъщал.

Още по-шокиращо било, че в друга кутия открил купчина писма с откази от списания, с набързо надраскани насърчителни бележки, подканящи Дон да опита отново.

Оказало се, че и баща му е имал писателски амбиции!

Стив продължил да рови из останалите кутии, но не намерил негови ръкописи или публикувани разкази. Той изтичал долу и се изправил пред майка си, обвинявайки я, че е скрила от него истината за баща му. Рут го накарала да се успокои и му обяснила.

„Мама ми разказа, че той пишел доста добри разкази, че ги изпращал на списания и получавал писма с думите: «Моля, изпратете ни още.» Но бил доста мързелив и не написал кой знае колко“, припомня си Стив.

Тогава тя го нокаутирала с фраза, която юношата запомнил за цял живот. „Стив — казала му тя с лека усмивка, — на баща ти му липсваше постоянство. Затова и се отказа от брака ни.“

Той проумял, че мързелът на баща му е виновен за тежкия живот на майка му и на семейството му и си дал дума, че никога няма да бъде същият.

Но все пак бил заинтригуван от общите неща между него и баща му. Може би писането (и мечтата на Стив — да започнат да го издават) щяло да бъде начинът да се свърже с бащата, когото така и не опознал.

Стив благодарил на майка си, че му е казала истината, помолил да го извини и излязъл от стаята. Завтекъл се към таванската стаичка в тяхната стара, порутена ферма с олющена боя, седнал пред бюрото, разположено под таванската ниша и пъхнал нов лист хартия в пишещата машина.

 

 

През пролетта на 1962 г. Стив завършил осми клас с пълно отличие. По-късно ще отбележи иронично, че това е станало възможно, защото „в класа бяхме само трима, от които единият беше бавноразвиващ се“.

През есента Кинг се записал за първа година в гимназия „Лисбън“ в Лисбън Фолс, на 13 километра от Уест Даръм, където учели приблизително петстотин ученици от девети до дванайсети клас, много от които, също като него, идвали от околните градчета. Двама от съучениците му от началното училище влезли в същия клас: Лю Пюринтън и Пит Хигинс, чийто баща бил директорът на гимназията. Училището имало три официални академични направления: група А — за ученици, които възнамерявали да продължат образованието си в колеж; група Б — за ученици с бизнес насоченост и група В, наречена „търговската група“, в която влизали всички останали ученици, подобно на предлаганите в днешно време училищни програми с професионална или техническа насоченост. Понякога даден ученик се местел от едната в другата група — най-често от А към Б или от Б към В, ако започнел да изостава в учението. Стив, Пит и Лю били в колежанската група, така че учели едни и същи предмети, между които алгебра, английска литература и френски език.

В училището се оформяли и други, неофициални, групи според социалното положение: атлетите, хулиганите, зубрачите и всички останали.

Макар че винаги бил със забоден нос в някоя книга и не се опитвал да скрие интелигентността си, Стив не попаднал в групата на зубрачите, защото харесвал хората и не се престаравал с ученето. Бил много добър по английска литература и с лекота получавал шестици, но що се отнася до науките, оценките му били по-ниски: четворки по химия и пет минус по физика. „Никога не съм бил запален по науката, но от друга страна, през 50-те бях гледал много филми като «Нещото» (The Thing) и «Те!» (Them!) — казва той. — Знам, че от радиацията се получават чудовища и най-важното — знам, че, ако прекалено много си играем с неизвестното, ще се случи нещо ужасяващо.“

Естествено не бил тип „Джеймс Дийн“ — по същата причина, поради която не спадал към категорията на атлетите. „Просто не бях особено готин — казва той. — Не бях от онези момчета, които ги избират в ученическите съвети, но пък и не се спотайвах около шкафчетата, сякаш очаквам някой да ме цапардоса.“

Според Пит Хигинс Стив спадал към разнородната група на всички останали, но лавирал с лекота между другите три групи, най-вече заради схватливия си ум и шантавото чувство за хумор.

„Беше малко по-различен, защото беше по-висок от повечето момчета — разказва Хигинс. — Освен това носеше едни такива тъмни, черни очила. По външния му вид личеше, че семейството му не е от богатите. Но винаги беше готов да вметне нещо в училищна дискусия, което да накара учениците или учителя да се разсмеят.“

Стив се научил и как да обезоръжава онези ученици, които при друго положение биха решили да се заяждат с него. „В гимназията той придоби известна доза увереност — разказва Лю Пюринтън. — Съучениците му го приемаха по-благосклонно, щом откриеха, че е интелигентен и че може много неща. Пък и си беше наистина приятно момче.“

Въпреки усилията му да предразположи другите, някои ученици и учители си извадили погрешни заключения. Прудънс Грант, която преподавала в гимназия „Лисбън“, докато Стив учел там, си спомня, че неколцина от по-големите момчета често го закачали, докато се прибирал от училище. „Ставаше обект на доста дебелашки шеги — разказва тя. — Криеха се в някоя долчинка и щом Стивън се спуснеше по хълма, те изскачаха и го стряскаха.“ По-късно, когато прочела „Кери“, тя веднага познала, че е използвал преподаватели от гимназията за прототипи на няколко от персонажите в романа.

„Знам, че до голяма степен обстановката в «Кери» е почерпена от гимназия «Лисбън», като са използвани и няколко членове на учителското тяло — казва Грант. — Имахме един непохватен заместник-директор и в книгата той е описан като човека, който затваря чекмеджето с папките и си прищипва палеца. В книгата са описани и други наши учители, но аз не съм една от тях, което ме устройва.“

Питър Хигинс си спомня най-вече за един младеж, който бил трън в петата на Стив и спадал в категорията подражатели на Джеймс Дийн. „В занималнята той дразнеше Стив и го наричаше «Мики Маус», защото му приличал на него.“ Хигинс добавя, че хлапакът дразнел Стив тихичко, за да не го чуят учителите, но другите ученици били наясно какво става. „Но никой не посмя да се намеси, защото се страхуваха да не започне да тормози тях“, казва Хигинс.

„Мразех училището — казва Стив. — Винаги си мислех, че не съм облечен подходящо или че имам твърде много пъпки по лицето. Не вярвам на хора, които имат хубави спомени от гимназията; прекалено много от тях са били в редиците на «висшата класа» — онези, които дразнеха, а не които бяха дразнени.“

Стив завършил първата си учебна година в гимназията и прекарал лятото на таванчето на старата, запусната ферма, тракайки енергично на пишещата машина с липсващото „М“. Той продължил прилежно да изпраща разкази и да получава несекващ поток от откази. Събрал толкова много, че заковал пирон в стената над бюрото си и ги нанизвал на него. Повечето от известията пристигали без лични коментари, но от време на време получавал и по някое с ръкописна бележка, която гласяла: Ужасен разказ, но прозира известен талант. „Така поне знаех, че онези, които четат разказите ми, не са роботи“, казва той.

На 12 септември 1963 г. Стив тъкмо започнал втората си учебна година в гимназията, когато, на връщане от училище, влязъл да види баба си както обикновено. Стаята й била призрачно тиха. Повикал я по име, но тя не отговорила. За момент замръзнал, а после си припомнил един-два филма, в които героят приближавал джобно огледалце до устните на някого, за да види дали ще се замъгли от дъха му. Отишъл на пръсти до тоалетката й, грабнал една пудриера с огледалце и го приближил до устата й. Огледалцето си останало чисто. Нищо. Отпуснал се на един стол в другия край на стаята, загледан в тялото на баба си. И преди бил виждал мъртъвци, но само за няколко мига или от другия край на стаята по време на бдения в къщите на негови приятели.

Ето значи как изглеждало в действителност мъртвото тяло.

Изгубил представа колко дълго е седял така, преди майка му да се върне и да го завари.

 

 

Въпреки че в седми клас го принудили да прекрати продажбата на своята новелизация по „Кладенецът и махалото“, Стив отново започнал да предлага разказите си на своите съученици, макар че вече си взел поука и не ги продавал. Тогава „Човекът от U.N.C.L.E.“ (The Man from U.N.C.L.E.) бил доста популярен телевизионен сериал и по време на занималнята Стив съчинявал собствени истории, използвайки персонажите Наполеон Соло и Иля Курякин от сериала. Лю Пюринтън няколко пъти бил свидетел на този процес.

„Започваше да пише и щом свършеше някоя страница, ми я даваше и аз започвах да чета — спомня си Пюринтън. — Докато стигнех края на страницата, той вече беше готов със следващата. Вкарваше в сюжета другите ни съученици, а случката се развиваше в Лисбън Фолс и Даръм. Всеки път, щом свършех страницата, вече ми беше приготвил другата. Обичаше да пише и го правеше постоянно.“

Най-накрая, през 1965 г., дошъл дългоочакваният ден: пристигнало писмо от списанието „Комикс Ривю“, в което му съобщавали, че желаят да публикуват разказа му „Аз бях тийнейджър гробообирач“ (I Was a Teenage Grave Robber). В него се разказвало за побъркан учен, който отглеждал червеи с размерите на човек, и наел един тийнейджър сирак да изравя пресни трупове, с които да ги храни. Стив почерпил от опита си с копаенето на гробове, за да прибави нотка реализъм към изравянето на труповете; накрая дошло неизбежното възмездие, когато червеите нападнали и изяли учения, а тийнейджърът успял да избяга.

Единственото възнаграждение, предложено от списанието, било няколко копия от броя с разказа, а и редакторът променил заглавието на „Наполовина в света на ужаса“ (In a Half World of Terror). На Стив му било все едно — бил възхитен, че някой е решил да отпечата негова творба.

Фактът, че вече е автор с публикация, не му помогнал особено да се издигне в очите на съученичките си в гимназия „Лисбън“. Дали заради тромавия му външен вид, очебийната му бедност, липсата на кола, или съчетанието от всичко това, той по-често удрял на камък с момичетата. Да живееш в отдалечена ферма извън града в началото на 60-те също не било голямо предимство. Една от възможностите била да се прибираш на автостоп, макар и очевидно неприятен избор за всички, на които това се налагало.

„По принцип можехме да стопираме, но нещата бяха малко по-сложни“, обяснява Кинг. Първо отивал при някой от приятелите си, който имал кола, за да види дали му се ходи на кино. Стив предлагал да плати половината бензин, ако приятелят му се съгласи да бъде шофьор, или също да си доведе приятелка. „Ако той се съгласяваше, отивах да поканя някое хубаво момиче, а то пък ми казваше, че е заето.“ Или пък приятелят си водел гаджето, а Стив нямал такова. „След като изкарах книжка, помня, че няколко пъти ходихме на автокино, но аз си въртях волана самичък, а те се натискаха като невидели на задната седалка“, оплаква се той.

Но не му оставало много време да се самосъжалява. Освен учението, четенето (Пюринтън си спомня, че Стив непрекъснато четял книга, докато в междучасията се местели от една класна стая в друга) и писането, в десети клас той станал главен редактор на „Барабан“ — училищният вестник на гимназията. И тогава, както и сега, Стив повече се интересувал от измислици, отколкото от истории, изискващи факти и проучвания (които следователно трябвало да бъдат 100 процента достоверни), така че не го правел с особена охота. Все пак написал няколко разказа за вестника, между които „43-ият сън“ (The 43rd Dream) и „Парола: Капан за мишки“ (Code Name: Mousetrap), но се сблъскал с всеобщото неодобрение, защото вместо да публикува брой на вестника на една или две седмици, както правел предшественикът му, той издал само един брой за цяла година.

През една скучна вечер в офиса на вестника, докато мислите му се отплесвали по всички комикси, филми на ужасите и детективски романи, които четял (или пишел), вместо да се поти над училищни доклади и пубертетска поезия, описваща пъпа на някоя съученичка, го осенила блестяща идея: защо да не издава вестник, който съучениците му ще четат с интерес? Естествено, подразбирало се, че това ще е нещо, което щял да списва с голяма охота. Така се родила „Селска повърня“ (The Village Vomit) — сатирично вестниче в четири страници, където публикувал тънко завоалирани истории за учителите и учениците, които най не му харесвали — с други думи, точна пародия на „Барабан“.

Стив го отпечатал и разпространил екземпляри из училището. Вестничето мигновено се превърнало в хит. В един от разказите осмивал бизнес преподавателка (прекалено превзета и порядъчна стара мома), описвайки как Човекът вълк (популярен по това време герой от филм на ужасите) я отвлича.

Не поместил името си никъде във вестника, но бързо се разчуло кой го е публикувал. Стив бил отстранен от учебни занятия за три дни и трябвало да се извини на всеки учител, с когото се подиграл. Лошата слава обаче му донесла уважението на съучениците, дори и на тези, които преди го дразнели и го тормозели. Стив осъзнал, че неговите разкази могат да му послужат като щит и да отклонят от него вниманието на хора, които по някаква причина не го харесват.

Няколко дни след края на наказанието училищната администрация провела среща, на която се обсъдило как да помогнат на Стив да насочи таланта си към градивни занимания; в крайна сметка го взели на половин работен ден като спортен репортер в „Лисбън Уийкли Ентърпрайз“, където пишел репортажи за мачовете по американски футбол и бейзбол в гимназията. Работата му харесвала, но докато гледал мачовете, прилежно водейки си бележки и интервюирайки феновете, му се искало да се подвизава на игрището, вместо да описва играта.

„Обичаше спортовете, но не беше атлетичен — разказва Пюринтън. — Мисля, че това бе голямото му разочарование, защото много искаше да бъде добър атлет.“ Една година все пак играл футбол, но може би по-голямо препятствие за Стив от липсата на спортни умения бил фактът, че живее толкова далеч от гимназията и няма нито кола, нито книжка.

Тъй като нямало градски автобус, Стив обикновено вземал такси „Янко“ — местна компания, специално наета да превозва учениците на 13-те километра до гимназията и обратно. Но прибирането след училище било съвсем различна работа. Ако изпуснел следобедното такси, трябвало да се прибира с някой, който пътувал в неговата посока, или на автостоп. Ако никой не спирал, му се налагало да стигне до вкъщи пеш, често пъти след като вече е станало тъмно и студено.

За Стив най-хубавото на таксиметровата компания (чийто собственик бил словак на име Янко) било, че част от „флотилията“ му е съставена от стари катафалки, марка „Понтиак“ и „Кадилак“ от 40-те и 50-те години. Момичето, живеещо през няколко къщи от Стив, в чиято всекидневна се издигало разпятието в цял ръст, се возело заедно с него. Стив и другите ученици гледали да са първи на опашката, когато пристигало таксито. „Надпреварвахме се кой ще заеме най-хубавото място — разказва неговият съсед и съученик Брайън Хол, — защото никой не искаше да се вози чак до Лисбън и онова момиче да седи в скута му.“

 

 

В гимназията музикалните вкусове на Стив продължили да се развиват. С изключение на Елвис, през 1963 г. музиката, която звучала по радиото, се връщала най-вече към 50-те, с приятни за слушане инструментали и попхитове в стил „дю-уоп“. Същата година Хенри Манчини и Барбара Стрейзанд спечелили „Грами“, но същата награда получило и едно почти неизвестно акустично трио с името „Питър, Пол и Мери“ в категорията за „Най-добро изпълнение на вокална група“ за тяхната песен „Понесен по вятъра“ (Blowin in the Wind). Фолк музиката започвала да добива популярност из страната, достигайки дори до далечни градчета от селски тип като Даръм, Мейн.

Стив и приятелите му също забелязали новата насока. Заедно с приятеля си Крис Чесли Стив започнал да я изследва; особено бил привлечен от певци като Дейв Ван Ронк, Боб Дилън и Том Пакстън. „Бяхме луднали по Фил Окс, защото звучеше така, както най-често се чувствахме — вбесени и объркани — разказва Стив. — Музиката имаше настоятелно, домашно звучене, на което сърцата ни откликваха. Когато след година-две започнах да пуша цигари «Пал Мал», го направих, защото бях сигурен, че моят идол Дейв Ван Ронк ги пуши. Че каква друга марка би могъл да пуши авторът на «Блус за дървеници» (Bed Bug Blues)?“

Чесли имал китара „Гибсън“ и се научил да свири сам; а с парите от някоя и друга работа и с няколко долара назаем Стив успял да си върне китарата, която оставил преди време в една заложна къща в Люистън. Той, Крис и неколцина други сформирали група с не особено добър синхрон и свирили заедно на няколко училищни събирания, но така и не станали достатъчно добри, за да свирят на училищните танци.

Стив не бил Фред Астер и най-често висял без дама по танците, но обичайната практика в училището била да обикалят около момичетата, а не да се тълпят на дансинга. Момчетата заставали в единия край на гимнастическия салон, а момичетата — в другия (макар че винаги имало по няколко танцуващи момичета). „Кавалерите“ обикаляли около дансинга, флиртувайки и смеейки се с момичетата, които искали да впечатлят.

Според Пит Хигинс Стив далеч не бил категория „сваляч“, пък и много повече обичал да ходи на неофициалните събирания. Неколцина съученици организирали късните купони в едно каре изоставени къщи на няколко километра от дома на Стив и се говорело, че една от къщите е обитавана от духове; последното семейство, живяло в нея, се казвало Марстън.

Когато на учениците им омръзвала музиката и им писвало да бъдат следени от придружители на училищните танци, се събирали в три-четири коли и се отправяли към къщата на Марстън, за да плашат момичетата, да пият и да се натискат. По това време възрастта, след която се разрешавал алкохол в Мейн, била 18 години, така че не било особено трудно да си купят бира и уиски, особено ако в групата имало ученик с внушителния ръст 1,90 м. Някой давал предложение да отидат до магазин за алкохол в Люистън, намиращ се на 20 км от там, а ако продавачът откажел да продаде пиячка на Стив, се въртели около магазина, докато някой се съгласял да им купи — изпитаният начин на тийнейджърите. Или пък някой от хлапаците домъквал пиене от запасите на родителите си.

На 5 февруари 1965 г. Стив видял втория си мъртвец само за година време, когато починал дядо му Гай Пилсбъри. Смъртта на бащата на Рут означавала за нея край на изнурителния физически труд и оскъдното съществуване, с което се борело семейството в продължение на близо седем години. Или поне така си мислела. Семейството продължило да живее в къщата, а майката търсела работа из района.

Но, както и преди, й се предлагал само слугински, затъпяващ физически труд. Макар че вече не била вързана за къщата и родителите си и сега вече печелела пари в брой вместо консерви и износени дрехи, семейството не живеело по-добре от преди.

При все че изминало повече от десетилетие, откакто съпругът й ги изоставил, Рут не се отказала от опитите да го издири, поне за да получи някаква издръжка за децата или официален развод. Но така и не успяла да го открие.

 

 

С натовареното си ежедневие и след като вече трябвало да отсъства от вкъщи, Рут не търпяла претенции, особено ако идвали от двамата й синове. Един ден минала покрай стаята на Стив и го видяла да се гласи пред огледалото, да си играе с реверите на ризата си и да навива ръкавите й; нещо в него я подразнило. Тя влетяла в стаята, бутнала го до стената и му казала: „Под дрехите всички сме голи. Не го забравяй.“

Той просто се опитвал да реши как да се облече за предстоящата екскурзия на зрелостниците, така че да не бие много на очи в големия град, но думите й се запечатали в съзнанието му. Както обаче се оказало, притесненията му, че ще се набива на очи, били излишни.

През април 1966 г. два автобуса зрелостници от гимназия „Лисбън“ и неколцина учители отпътували на юг на едноседмична екскурзия, за да разгледат забележителностите на Ню Йорк, Вашингтон и Йорк, Пенсилвания. Първата спирка била в Ню Йорк за две нощи, преди да се отправят към Йорк. След това щели да прекарат по една нощ в Пенсилвания и във Вашингтон и накрая да се върнат за още два дни в Ню Йорк, преди да отпътуват обратно за Мейн. Отседнали в хотелски стаи, посетили всички обичайни туристически атракции — Емпайър Стейт Билдинг в Манхатън, паметникът на Джордж Вашингтон и института Смитсониън в столицата, както и Гетисбърг в Пенсилвания.

Какво биха направили цял куп зрелостници, когато са далеч от къщи, в големия град (мнозина от тях за първи път) и могат много лесно да се отърват от придружаващите ги учители? Да си намерят алкохол. Стив и приятелите му не били изключение от правилото. Възрастта, след която се разрешавала продажба на алкохол в Ню Йорк била 18 години — същата като в Мейн, и тъй като Стив и някои от останалите ученици вече ги били навършили, нямало никакъв проблем да си купят бира и концентрат. Но в Йорк, Пенсилвания, където разрешената възраст била 21 години, нещата се оказали по-трудни.

„Стив беше едър и изглеждаше по-възрастен от останалите, така че го избрахме единодушно — разказва Лю Пюринтън. — Изпратихме го в магазина да купи бира и твърд алкохол. Помня как излезе оттам с гордо изражение на лицето.“

Гимназистите от последния клас се върнали в Ню Йорк с повишено самочувствие от успехите си по пътя, но късметът скоро щял да им изневери. Влезли в един бар на Таймс Скуеър, но барманът надушил неприятности в голямата група нахакани провинциални младежи и отказал да им сервира. Тогава се отправили към една пицария, където Пит Хигинс забелязал бира, наречена „Тайгърс Клъб“ — баварско тъмно пиво. Поръчали си пица и по една бира за всички.

„Беше най-ужасната горчива бира, която съм пил през живота си“, разказва Хигинс, който заедно със Стив успял да отпие няколко глътки, преди да се откаже. След това отишли в заведение за скара-бира и когато сервитьорът ги попитал какво ще пият, вече изобщо не мислели за алкохол.

„Мляко с какао“, казал Стив.

Чернокожият сервитьор изпръхтял: „Пич, тук не го наричаме мляко с какао, а черно или бяло мляко.“

Тогава Стив отвърнал: „Искам черно мляко.“ Сервитьорът попитал следващото момче какво ще пие, а то казало: „Черна сода.“ Пюринтън решил, че е логично. „Помисли, че след като наричат млякото с какао «черно мляко», «Кока-Кола»-та ще се казва «черна сода»“, припомня си той.

Сервитьорът обаче се ядосал: „Подигравате ли ми се? Ако е така, бандата ми ще ви чака отвън.“

Момчетата се уплашили и си тръгнали от ресторанта, преди да пристигнат напитките им. Пюринтън не знаел дали сервитьорът е говорел сериозно, или само ги е поднасял, но масата „селяндури от Мейн“, както сами се наричали, получила бърз урок за живота в големия град.

Студентите се прибрали у дома след няколко дни и им оставала още една седмица до подновяването на учебните занятия след априлската ваканция.

Стив се представил достатъчно добре в учението, за да му предложат частична стипендия от „Дрю Юнивърсити“ — методистки колеж в Медисън, Ню Джърси. Но майка му не можела да си позволи да го прати там, така че през 1966 г. той се записал в Мейнския университет в Ороно.

Макар че получил пълна стипендия от Мейнския университет, Стив не можел да допусне да мързелува през почивната седмица. Трябвали му пари за тетрадки и за други разходи, затова започнал лятната си работа два месеца по-рано в тъкачната фабрика „Уоръмбо“ в Лисбън Фолс. Работел най-вече в опаковъчния цех, където другите работници мятали платовете в големи контейнери на горния етаж, а задачата на Стив била да опакова топовете плат в чували. Когато учебната година започнала отново, той поддържал трескав график до самото си завършване, като през деня ходел на училище, а след това изкарвал пълна смяна във фабриката.

Все пак намерил време да напише пиеса в едно действие за годишния бал на зрелостниците през май. Класовете от предишните години представяли пародийни скечове, свирели на музикални инструменти и раздавали на учениците награди като „Клоун на класа“ и т.н.

За късмет на Стив членовете на преподавателското тяло, които му разрешили да напише пиесата в едно действие за бала, имали къса памет, защото пиесата му не се оказала нищо друго, освен смекчена версия на „Селската повърня“, в която той отново осмивал учителите и студентите с тънко завоалираните си пародии.

Пиесата се казвала „Дебелака и Панделката“ (Fat Man and Ribbon), пародия на популярния сериал „Батман“, който бил излъчен за първи път през януари 1966 г. „Стив играеше Дебелака, а действието се развиваше в гимназия «Лисбън» — разказва Питър Хигинс. — Дебелака и Панделката пристигат в гимназията, където се опитват да заловят ученик — подривен елемент на име Лю Къраптингтън[1], който бе облечен с черно кожено яке и стискаше бирена бутилка.“ Хигинс изиграл ролята на баща си, директора. Името му в пиесата било директор Уигинс[2] и се появил на сцената с бухнала, стряскаща перука.

Макар че мнозина ученици били чели броеве на „Селска повърня“ и се заливали от смях, няколко човека в училището, най-вече преподаватели, не оценили пиесата на Стив.

Той си спечелил новооткрито уважение сред някои ученици и въздишка на облекчение от мнозина учители, които се радвали, че този гениален бунтар напуска гимназията. При завършването си Стив също изпитал облекчение, понеже това означавало, че в колежа ще може да се отдаде само на четене и писане — стъпка, която се надявал да го приближи много повече до осъществяването на мечтата му — да стане истински писател.

 

 

Докато Стив работел във фабрика „Уоръмбо“, бил впечатлен от ордите плъхове, които постоянно кръстосвали из халетата. „Докато чаках контейнерът ми да се напълни, хвърлях консервени кутии по плъховете — разказва той. — Бяха доста едрички, а някои от тях се изправяха на задни лапи и се молеха като кученца да им метна кутия.“ Началникът му го попитал дали ще се включи в екип по почистването, който да прочисти мазето през уикенда на Четвърти юли, но той отказал. През следващата седмица обаче чул доста истории за агресивни плъхове от работилите по време на празника, за водата, течаща в мазето, и за един особено садистичен отговорник. Стив складирал историите в съзнанието си.

В края на август 1966 г. поел на север, за да постъпи в Мейнския университет. Записал да учи английска литература и посещавал курсове в Образователния колеж, за да получи сертификат за учител, в случай че мечтата му да се прехранва изцяло с писане му отнеме малко повече време.

Брат му Дейвид влязъл в университета няколко години по-рано. Когато и двамата станали студенти, Рут им пращала седмично по 5 долара на всеки, за да имат малко джобни пари. „След смъртта й, няколко години по-късно, открих, че тя често се бе лишавала от храна, за да ни изпрати парите, които приемахме с лека ръка — разказва той. — Съвестта ме гризеше дълго след това.“

През първия си ден, докато още се ориентирал в живота на първокурсник, Стив се срещнал с неколцина свои приятели (Лю Пюринтън и Пит Хигинс) от колежанската група в гимназия „Лисбън“, които също се били записали в университета.

Според Хигинс Стив едва не бил изключен още преди началото на учебните занятия. В университетското градче имало обичай братствата да организират „купон с пушене“, на който групите се събирали в някой салон или всекидневна, за да огледат „зайците“. „Преценяваха студентите, за да решат дали да приемат някой от тях в братството си“, разказва Хигинс.

Пит, Стив и неколцина други студенти от Лисбън отишли заедно на един такъв купон. Там се запознали със студент, който искал да запали няколко фойерверки, останали му от Четвърти юли, и ги попитал дали искат да гледат.

Групата от гимназия „Лисбън“ стояла и гледала, докато новият им приятел палел първите фитили. „Когато избухнаха, хукнахме като луди — разказва Хигинс. — Не бяха обикновени ракетки и пиратки, а избухваха с мощен тътен, достатъчно силен да потроши доста прозорци в спалните помещения. Повикаха хора от администрацията, които обявиха, че ако се открие кой е виновен за фойерверките, ще бъде изключен от предстоящия випуск 1966 г., преди още да е започнал да учи. Щяха да ни накажат, защото стояхме там, докато фойерверките избухваха. Ако бяха хванали Стив, това можеше да съсипе цялата му кариера.“

Бележки

[1] Corruptington, от corrupt — покварявам. — Б.пр.

[2] Wiggins, от wig — перука. — Б.пр.