Лиза Рогак
Неспокойно сърце (10) (Животът и времето на Стивън Кинг)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Haunted Heart: The Life and Times of Stephen King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2013 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2013 г.)

Издание:

Лиза Рогак. Неспокойно сърце: Животът и времето на Стивън Кинг

Първо издание

Превод: Живко Тодоров

Стилов редактор и коректор: Стела Зидарова

Художник: Борис Бонев

Предпечатна подготовка — „Рива“

Печат „Абагар“ АД — Велико Търново

Издателство „Рива“ — София, 2010 г.

ISBN: 978-954-320-303-1

История

  1. — Добавяне

9. Дългата разходка

Макар и Стив да си дал дума, че повече няма да пише на тема деца, все пак решил отново да пише за тях, и по-специално — за дъщеря си.

Макар че Джо прочел с интерес „Сблъсък“ и „Сейлъмс Лот“, когато бил на 11 години, Наоми нямала желание да чете произведенията на баща си. „Дъщеря ми е с по-деликатна душа — казва той. — Не я интересуват особено моите вампири, таласъми и лигави пълзящи твари.“ Вместо това Наоми предпочитала да чете фентъзи романите на Пиърс Антъни и творбите на Джон Стайнбек, Кърт Вонегът и Шекспир.

„Така и не прочете нищо, написано от мен, което донякъде ме засегна. Затова си помислих, добре, щом тя не иска да дойде при мен, аз ще отида при нея.“ И седнал да пише история за съперничество между двама братя, развиваща се в далечно митично кралство; първоначално през 1983 г. я кръстил „Салфетките“ (The Napkins) и я дал на Наоми да я прочете. Книгата й харесала и той бил толкова доволен, че решил да я разпрати заедно с годишните си коледни поздравления през 1984 г. Преименувал я на „Очите на дракона“ (The Eyes of the Dragon) и я публикувал чрез собственото си малко издателство „Филтрум“, което основал през 1982 г., за да издаде първата част на „Растението“ (The Plant). Първото издание от 1 000 екземпляра с автограф, номерирани с черна писалка, било продадено на феновете чрез лотария, а второто от 250 екземпляра с автограф било номерирано с червена писалка и изпратено до хората от списъка му с коледни картички. По-късно „Филтрум“ разширило дейността си до публикуване на ограничени издания на разкази и новели, за които Стив преценявал, че са или прекалено къси, или прекалено различни от типичния стил, в който пишел за нюйоркските си издатели.

Макар че не възнамерявал да публикува „Очите на дракона“ за широката аудитория, през 1987 г. Стив решил, че историята заслужава да бъде прочетена от повече хора, затова дал позволение на „Вайкинг“ да публикува издание на книгата, което да се разпространява в книжарниците. Дебора Броуди — редактор на свободна практика, която работила с известните детски автори Джейн Йолън и Патриша Райли Гиф, била поканена да редактира книгата и била впечатлена с каква охота Кинг приел редакторските й напътствия.

Тя му предложила да представи най-добрия приятел на Питър, Бен, на по-ранен етап в сюжета; в оригинала Бен се появявал по средата на книгата. „Стив вплете няколко отпратки в различни сцени в началото на книгата, а после създаде изцяло нова сцена с надбягване с чували на три крака, за да обясни как се е зародило тяхното приятелство — казва тя. — Това е много вълнуващ момент за един редактор — да зададе правилните въпроси и да подтикне автора не само да отговори, но и да направи нещо повече.“

В началото се притеснявала, че ще изпитва страхопочитание при работата си с Кинг, но страховете й се разсеяли, когато й казал: „Книгата е шефът.“

 

 

През март 1987 г. Стефани Ленърд — сестра на Таби и редактор на „Касъл Рок“ — пуснала бомба сред феновете на Стивън Кинг. Макар че и преди загатвал, че мисли да се оттегли от активна писателска дейност, сега изглеждало, че най-сетне ще го направи.

В своята редакторска рубрика Ленърд обявила, че Стив смята да си почине за известно време от писането. „Чували сме го да казва, че ще си вземе петгодишен отпуск“, написала тя.

Реакцията била мълниеносна и ожесточена. Феновете залели офиса с телефонни обаждания и писма, с които протестирали и го молели да размисли; новината обиколила световните новинарски агенции. За да усмири почитателите си, Стив отстъпил малко.

„Мисля, че би било добра идея да си взема отпуск — казал той, смеейки се, — но не знам дали ще мога. Таби казва, че няма да мога. Тя твърди, че за мен да спра да пиша, е все едно да спра да дишам.“

Възмущението и негодуванието на феновете принудило Стефани Ленърд няколко броя по-късно да коригира редакторското си писмо: „Стивън всъщност не се оттегля, а просто се надява да намали работата си, за да прекарва повече време със семейството си. Не очаквайте в скоро време по пет книги на година. Той възнамерява да продължи да пише, но да публикува по-рядко.“

Феновете се поуспокоили няколко месеца по-късно, когато на пазара излязла „Мизъри“… или поне онези от тях, които не приемали като лична обида романа му за кошмарната почитателка на един писател.

Както обикновено, Кинг използвал вестникарските заглавия от собствения си живот, за да сътвори роман. Вече мислел да се поотклони малко от обичайния си жанр на ужасите („Очите на дракона“ била първата му осезателна стъпка в тази посока), но осъзнал, че някои от почитателите му са готови да се бият с него до последна капка кръв, което било особено очевидно от неотдавнашното му изявление, че смята да се оттегли. „Мизъри“ е история за писател на любовни романи, който иска да работи в жанр, напълно различен от онзи, в който дълго време са го категоризирали, и за една вманиачена почитателка, която го отвлича и настоява той да напише още един роман от стария си жанр.

Някои фенове реагирали гневно, защото разтълкували посланието на романа (първоначално написан под псевдонима Бакман) като подигравка на Кинг с тях. Тъй като образът на Ани Уилкс бил описан като хиперболизирана карикатура, някои от почитателите на Стив решили, че той не изпитва към тях нищо друго, освен презрение.

Давайки интервюта за книгата пред медиите, той деликатно заявявал, че все така обича феновете си и че не би постигнал такъв успех, ако не са били те. Само че лично бил изпитал на гърба си тъмната страна на някои от тях, за която заговорил публично за първи път:

„Почитателите ми все още купуват храната, която слагам на масата си. От една страна, все още съм трогнат, че хората харесват онова, което правя, и просто няма как да не ги обичам. Но ако си купиш книгата, отделиш два-три дни да я прочетеш и много я харесаш — това е всичко, което заслужаваш. Това е всичко, което можеш да си купиш за тези 17,95 долара. Те не ти дават право на билет, с който да влезеш в моя дом, в живота ми, в спалнята ми или където и да е другаде.

Превърнах се в гръмоотвод за редица ненормални хора. Имаме досиета за тях. Някои от най-ревностните фенове изпитват изгаряща нужда да се отъждествяват емоционално с обекта, който боготворят.“ Но най-страшно ставало, според него, когато обожанието се превръщало в омраза. „Те смятат, че постигнатото от мен всъщност е било предназначено за тях.“

Както обикновено, Таби била пределно откровена, помествайки нарочно предупреждение към феновете му на страниците на „Касъл Рок“ два месеца след издаването на „Мизъри“: „Вие, читателите, познавате този човек по един доста осезаем начин. Но бих искала да ви кажа, че всъщност изобщо не го познавате. За 17 години брак все още откривам неща, които не съм знаела за Стив и се надявам, че и той все още открива неизвестното у мен.“

Стив казва същото за Таби: „Жена ми все едно държи колода с 52 карти. Ако ме питате колко от тях ми показва, ще ви отговоря, че не знам. Ние сме си толкова близки, колкото биха могли да бъдат двама души, но никога не можеш да си сигурен какво точно знаеш или не знаеш за другия.“

Първоначалната му идея за „Мизъри“ била много по-стряскаща: Ани Уилкс планирала да убие Пол Шелдън, да нахрани с него свинята си (кръстена Мизъри, на героинята от романите на Пол) и да подвърже с кожата му книгата, която щял да напише за нея. А оригиналното заглавие? „Първото издание на Ани Уилкс“.

Макар че Ани била събирателен образ от най-плашещите фенове на Кинг, той си я заобичал, докато пишел книгата. „От персонажите ми, които читателят познава, Ани Уилкс ми е любимият. Винаги ме изненадваше, никога не правеше точно онова, което смятах, че ще направи, и именно затова я харесвах — обяснява той. — Тя е доста по-многопластова, отколкото изглежда, и всъщност пробуди в душата ми много по-голяма симпатия към себе си, отколкото очаквах.“

В действителност обаче Ани Уилкс олицетворявала пороците на Стив. „Пишех за своя алкохолизъм, без изобщо да го съзнавам.“

Следващата книга на Кинг била „Томичукалата“ (The Tommyknockers), публикувана през ноември 1987 г.; в нея се разказвало за писателка, която открива извънземен кораб, заровен в двора й, и как стаеното в кораба зло започва да променя хората в нейното градче. Дори най-верните му фенове били на мнение, че тя не е от най-добрите му произведения — а критиците направо я сравнили със земята.

Реакцията на „Томичукалата“ подчертала критиките срещу писането му, които започнал да получава от известно време. Книгите на Кинг станали прекалено раздути заради типичното му разпростиране и работата му сериозно се нуждаела от редактор. Стив веднъж се пошегувал, че страда от неизлечим случай на литературен елефантизъм. „Имам сериозен проблем с раздуването. Пиша както дебелите дами спазват диета.“

„Този човек е истинска машина — отбелязва Стивън Спинези, автор на редица книги за Кинг, между които «Най-важното от Стивън Кинг». — Той е много плодовит автор и понякога има склонност прекалено да се разпростира в писането. Не се вглежда в творбата си, за да прецени, че ще постигне по-добър ефект, ако я посъкрати. Например може да запълни цели две страници с описание на стая или нещо друго в момент, когато читателят иска малко действие.“ Но Спинези признава, че и в раздутите страници се крият някои заровени съкровища: „Много често подробните описания демонстрират класата на Кинг в литературната образност.“

„Никой не може да ме принуди да променя каквото и да било — казва веднъж Стив, коментирайки стила си на писане. — Къде сяда една петтонна горила? Отговорът е — където си поиска. Много лесно мога да се самообеся. Имам неограничена свобода, която може да доведе до самоугаждане.“ Той много добре знаел, че го критикуват. „Изглежда съм станал по-немарлив в писането си. На 44 години съм, а редакторът ми е на 35 и си мисля: «Този пък какво разбира? Не ми казвай как се прави шапка, момче, когато съм правел тези шапки, още си бил в корема на майка си!» Но се оказва, че проклетата шапка няма периферия, или е обърната навън с хастара и че редакторът всъщност знае много неща. Затова гледам да го слушам и си казвам, щом си най-голямата горила в джунглата, по-добре внимавай как стъпваш.“

Дори Стив не бил доволен от „Томичукалата“. „Действието просто продължава до безкрай. Беше ми трудно да я пиша, да следя за всички персонажи в сюжета. Когато завърших първата чернова, книгата приличаше на Батанския поход на смъртта[1] — с много зачерквания и какво ли още не. Заключих се в банята и започна да се смея истерично, после плаках, после пак се смях. Никога не съм правил така за някоя книга.“

Разбира се, проблемите може би се дължали на дъното, което достигнал Стив в злоупотребата с наркотици и алкохол. След като години наред търпяла пиенето и припадъците му, Таби започвала да му загатва за ултиматум. Стив усетил, че върви по тънък лед, и признал, че не може да разчита на себе си и затова продължава да се насилва да бълва книги и да тласка читателите отвъд границата на отвращението, с която били привикнали от предишните му романи.

Писателската му кариера започнала да изглежда особено мрачна, след като предал ръкописа на „Томичукалата“ през 1987 г. и го връхлетял тежък случай на писателски блокаж. „Беше ужасно — споделя той. — Всичко, което написах през следващата година, се разпадаше като тоалетна хартия.“

През есента на 1987 г. Стивън Кинг би трябвало да се чувства като краля на света. Въпреки отрицателната реакция на „Томичукалата“, „Мизъри“ бил посрещнат с по-възторжени от обичайните за негов роман отзиви. „Ню Йорк Таймс“ — вестник, който в миналото публикувал недотам ласкави рецензии за книгите на Стив, го нарекъл „заинтригуваща творба“, а „Ю Ес Ей Тудей“ го коронясал за „най-добрия роман на Кинг“. Филмът „Бягащият човек“ с Арнолд Шварценегер в главната роля донесъл приходи от над 8 милиона долара през първия уикенд от прожекцията си в средата на ноември. Но може би най-вълнуващите за Стив мигове от цялата година дошли през октомври на концерт на Джони Кеш в „Бангор Аудиториум“, където „Човекът в черно“ го поканил на сцената да изсвирят заедно „Джони Би Гуд“.

Бил поласкан от шанса да свири с Кеш, но човекът Стивън Кинг бил изпаднал в беда. Докато мислел какви нови ужасии да внесе в живота на героите от новата си творба, той се опитвал да забрави ужасите на собствения си живот, и по-специално — пороците си, които вече вземали връх над него. Когато излязъл на сцената с Кеш, никой от публиката или от групата дори не подозирал, че международно известният автор на ужаси, който ревял на микрофона, е трезвен не повече от три часа дневно и че през по-голямата част от тези три часа мисли как да си пръсне черепа.

„Обичам живота си, съпругата си и децата си, но през повечето време съм бил донякъде склонен към самоубийство, непрекъснато съм искал да се метна в пропастта“, признава той.

Припадъците му, причинени от кокаина и алкохола, започнали да стават все по-чести в последните няколко години, защото пиел и се друсал все повече — не само за да ускори ритъма на работа, но и за да държи демоните на разстояние: „Мислиш си, че светът те обича? Но ние знаем какво става в действителност и няма да ти позволим да забравиш, че сме тук.“

Кинг споделя: „Успех като моя не те оставя да промълвиш смирено: «Да, май сте прави — наистина съм кретен.» По-скоро те тласка да се озъбиш: «Кои сте вие, че да ми казвате да се кротна? Не знаете ли, че аз съм господарят на вселената?»“

Той разказва история, която е чул като малък от майка си. Когато Рут била бременна с него, откъсвала парченце асфалт от пътя пред къщата и го дъвчела. Не знаела какво я кара да го прави, но изпитвала непреодолим копнеж по нещо в този асфалт и ако не можела да си го набави, по цял ден мислела само за това, докато накрая се предавала и изтичвала насред пътя, където се свличала на лакти и колене и изравяла парче асфалт с ноктите си. Изчаквала да тръгне обратно към къщи, преди да го сложи в уста и започвала да го дъвче с празно изражение на лицето, сякаш е карамелен бонбон. Веднага й ставало по-добре. Съпругът й Доналд, бащата на Стив, бил крайно отвратен и й заповядал да престане, но тя просто не можела. „Имало някаква съставка в асфалта, от която тя, или по-скоро аз, съм се нуждаел“, споделя години по-късно Стив.

След време синът й щял да се шегува, че или нещо в този асфалт е породило копнежа му към наркотиците и алкохола, или е наследил гена на пристрастяването от Рут и в един момент го видоизменил. Или пък може би тази страст стимулирала гена, който го тласкал да пише — което бил дълбоко убеден, че също е пристрастяване.

През всички тези години Таби се държала невероятно толерантно към Стив. Виждала как успява да продължи да пише през мъглата на алкохола и кокаина, но виждала и в какво състояние изпада, когато не пише: а то не било красива гледка. И тя като него се тревожела, че ако спре да пие и да се друса, няма да може да напише и дума и че ще стане много по-трудно да се живее с него.

Като мнозина други писатели със склонност към пиенето и наркотиците, Стив смятал, че ако спре да смърка кокаин и да пие, работата му ще пострада и ще започне да се влачи като охлюв. Имал същото отношение и към психотерапията: боял се, че ако сподели за дълбоко стаените в душата му демони, това автоматично ще пресуши идеите и ужасите, подхранващи неговите разкази и романи.

Но дори той осъзнал, че нещата излизат извън контрол. Припадъците ставали все по-чести. Таби вече отдавна била привикнала да спи сама нощ подир нощ, слизайки всяка сутрин по великолепното махагоново стълбище в реставрираното им имение с 24 стаи във викториански стил, само за да открие, че съпругът й е припаднал насред локва повръщано в офиса си. Съществото, лежащо на пода, нейният съпруг, започнал да прилича на Джорди Верил от филма „Шоу на ужаса“ (героят, в чиято роля се снимал Стив) — малко по малко гадната зелена плесен обвивала цялото му тяло и накрая го задушавала.

Сега същото се случвало и с алкохолизма на Стив (да, Таби най-сетне се престрашила да използва тази дума, за да охарактеризира едно от пристрастяванията на съпруга си) — той го задушавал.

Като оставим настрана махмурлука, който влачел до следобеда, когато си слагал маската на майстор на ужаса пред своята публика и маската на безгрижието за пред семейството си, той наистина започвал да се безпокои, че пиенето и кокаина вече се отразяват зле на работата му. Унищожителните критики по адрес на „Томичукалата“ били сигнал, че трябва да се опомни.

Освен че пороците влошавали качеството на работата му, те започвали и да замъгляват разсъдъка му: Стив започнал да мисли, че е безсмъртен. Обемът на творчеството му на практика се бил увеличил през годините, заедно с консумацията на дрога и алкохол, въпреки припадъците.

На Таби най-накрая й писнало. Един ден преровила офиса на Стив, прибирайки всичко, което не използвал умерено или по основното му предназначение. Част от нещата се виждали веднага: празни кутийки от бира и празни шишенца от „НайКуил“[2] и „Листерин“[3]. Други обаче й се наложило да търси по-упорито, защото Стив все още отричал, че взима кокаин.

„Аз не просто имах проблем с бирата и кокаина, а се пристрастявах към всичко, и точка по въпроса — признава по-късно той. — Пушех по две кутии цигари на ден, обичах «Листерин», обичах «НайКуил» — каквото се сетите. Бях с две ръце «за», ако можеше да промени съзнанието ми.“

Таби преровила полиците с книги и открила пъхнати в папки с документи и под неотворени пакети с офис консумативи, предметите, необходими за употребата на наркотици: найлонови пликчета с остатъци от белия прашец, лъжици за кокаин и всичко останало. Натъпкала ги в контейнер за боклук и, изпълнявайки упражнение по конфронтация, взето сякаш от наръчника на „Анонимни алкохолици“, събрала децата и неколцина приятели и изтърсила пълния контейнер на пода пред погледа на съпруга си.

Вече отказвала да си затваря очите. Таби му дала ултиматум: да продължи както досега или да се лекува. Ако ще се самоубива бавно, семейството му със сигурност нямало да бъде свидетел на това.

„Най-лошият страничен ефект на пристрастяването е неспособността да проумееш какво причиняваш на себе си и на другите — казва тя. — Аз накарах Стивън да осъзнае това. И тогава реши да се спаси.“

Стив останал като гръмнат, вперил поглед в издайническите улики. Пръснати и скрити из къщата, не му се виждали чак толкова много. Но сега, когато пред очите му били останките от двадесетгодишната злоупотреба, се оказало, че заемат повече място, отколкото си мислел. Много повече. Било време да признае истината. Осъзнавал, че ако не се пребори с пристрастяването си, ще бъде мъртъв след пет, най-много след десет години.

Когато Таби му казала, че на практика години наред ежедневно е бил махмурлия чак до следобеда и че е започвал да пие веднага, щом часовникът ударел пет, и обикновено спирал едва седем часа по-късно, той не й повярвал. Към края вече пиел и вземал наркотици денонощно. През зимата и пролетта на 1986 г. преработвал и редактирал „ТО“ в постоянно безпаметно състояние.

И тъй, Стив започнал да мисли за намаляване на дозите. Но не правел нищо друго — само мислел. Наистина, опитал се да го дава по-умерено: да кажем, само едно или две кашончета бира на вечер, вместо три; и намалил кокаина наполовина — смъркал само пет редички, вместо десет.

„Търсех някакво разведряване, начин да живея с пиенето и наркотиците, без да ги отказвам тотално — казва той. — Естествено опитите ми бяха безуспешни.“

Няколко дни карал на умерени дози, но после пак се връщал на изходна позиция. Алтернативата — никакви наркотици, никаква пиячка, трезвен като пън по 24 часа в денонощието — го плашела повече. Пиел почти откакто започнал да пише. Невинаги пишел, когато бил пиян или надрусан, но неизменно вярвал, че именно алкохолът му дава вдъхновение да пише и че без него ще се мъчи с часове над всяка дума. Ако трябвало да застави мозъка си да се справя сам, без патерици, ужасно се боял, че писателската му дарба ще повехне и ще изчезне съвсем.

Отнело му цели две години на проби и грешки, на фалшиви стартове и на нарушени обещания, преди най-сетне да осъзнае примирено, че просто не може да се справи сам, ако не е сто процента трезвен — и ако не остане такъв. Разбрал окончателно, че трябва да загърби всички пороци през 1989 г.

Били нужни две седмици на кански мъки. След като зачеркнал всяка точка в списъка по пътя си към отказването — стомашните спазми, гаденето, постоянното треперене и безсъние — Стив разбрал, че е успял. Повече нямало да надигне бира или да изсмърка редичка кокаин, ако това означавало, че ще трябва да повтори тези две гадни, ужасни седмици. Чувствал се странно и несигурно, докато тялото и мозъкът му се приспособявали към новата реалност.

„Пристрастяването ми към кокаина се оказа неочаквана благословия — твърди той. — Без кокаина щях да продължа да пия до 55-годишна възраст и да умра от инфаркт. Щом добавиш кокаин, обръщаш тенденцията — тази гадост те разяжда отвътре навън.“

Тялото и умът му не били свикнали с трезвеността.

Тишината била толкова оглушителна, че направо жужала. За човек, който не бил свикнал с това усещане (в края на краищата, Стив едва бил навлязъл в тийнейджърските си години, когато започнал да пие), то било доста изнервящо. Стив обърнал взор към единственото нещо, което го било спасявало отново и отново през годините, отвличало вниманието му от болестите и беднотията и в крайна сметка го направило по-богат и прочут, отколкото можел да си представи: той седнал да пише.

И тук сюжетът взел неочакван обрат — едновременно толкова ужасяващ и ироничен, че сякаш бил взет от негова книга: най-големият му страх се сбъднал.

Не можел да пише. Думите не идвали, изреченията му били пълни брътвежи, а всяка буква му се струвала като йероглиф. Години наред си представял, че писателската му дарба просто ще повехне и ще изчезне, ако спре да пие и да се друса. Най-накрая това се случило. Ами сега?

Стив сериозно обмислил всички „за“ и „против“ на връщането към старите си навици. Знаел, че може да живее без пиене и кокаин, но не можел да живее без да пише. Бил готов да сключи сделка с дявола и да я скрепи с кръвта си, но знаел, че ще си струва всяка капка. Какво от това, че можел да умре преждевременно? Вече имал обемисто творчество, което да остави след себе си.

Обмислил положението много сериозно.

През тези ранни, уязвими дни, Таби сякаш четяла мислите на съпруга си, но не искала да се примири с тях. Седяла до него, плачела с него и го държала изкъсо, докато не почувствала, че опасността е отминала. Знаела колко лесно може да се върне отново към старите привички.

И двамата знаели, че това случи ли се, тя щяла да го напусне. Тази мисъл му помогнала да преодолее най-трудните мигове. Таби му помагала да пише дума по дума. Написал много боклуци, опитвайки се да си върне ритъма на писане без помощта на стимуланти, които да го възбуждат или успокояват. Малко по малко, способността му да разказва истории се възвърнала.

През 1988 г. започнал да посещава сбирки на „Анонимни алкохолици“ и „Анонимни наркомани“ и открил велика ирония (и истина) в лозунга на организацията. „Никой наркоман не може да живее умерено, малко по малко — казва той. — Не мислиш за вчера или за утре, мислиш само за днес.“

Около година след ултиматума на Таби Стив шофирал по магистрала I-95 извън Бангор. По това време все още премислял идеята да го дава по-умерено, като ту се заклевал, че повече няма да пипне алкохол и кокаин, ту тайно си щипвал от скритите запаси, като постоянно хвърлял по едно око към затворената врата, за да не би Таби внезапно да нахлуе през нея.

Магистралната отсечка между Огъста и Бангор е доста скучен път — нищо друго освен асфалт и борове, докъдето ти стигат очите. Вероятно това било идеалното място Кинг да бъде осенен от просветлението, за което по-късно щял да каже, че му е спасило живота.

Бил сам. Денят бил облачен. Както през повечето следобеди, мислел по-късно да се надруса, щом се прибере вкъщи. Изневиделица един глас го посъветвал да размисли.

Не е нужно да го правиш повече, ако не искаш — била точната фраза, която чул. „Сякаш не беше моят глас“, разказва по-късно той.

И това, както пише в книгите си, бил краят.

Когато решил да откаже алкохола и наркотиците, си помислил, че би било добре да посещава психотерапевт, най-вече защото чувствал, че трябва да се научи да се справя с огромната празнота, която трезвеността щяла да остави в живота му. Макар че това му помогнало, той решил да действа внимателно, защото се боял, че ще се отрази на писането му. „Боях се, че сеансите ще пробият дупка на дъното на кофата ми и че всичко ще излезе оттам, откъдето не трябва — казва той. — Не знам дали щеше да ме унищожи като писател, но мисля, че щеше да ми отнеме голяма част от добрите идеи.“

След като станал трезвеник, се вгледал и в други части от живота си, които трябвало да разчисти. Една от жертвите се оказал Кърби Маколи, дългогодишният литературен агент на Кинг. Стив прекратил дълготрайната си връзка с Маколи и наел Артър Б. Грийн — личен мениджър, който щял да съвместява отговорностите на агент и финансовите му въпроси. Първата задача на Грийн била да сключи нов договор с „НАЛ“, който да даде възможност на Стив да пише само по една книга годишно в следващите четири години. Макар че отново прописал, Кинг все пак бил трезвеник отскоро и не знаел какво го чака от ден на ден, щом отворел очи сутрин.

 

 

Що се отнася до публикуваните книги, 1988-а била спокойна година. Първото издание с меки корици на „Стрелецът“ било публикувано през септември. През ноември пък излязла „Кошмари в небето“ (Nightmares in the Sky) — книга със снимки на водоливници от Ф-стоп Фицджералд — независим фотожурналист, — към която Стив написал коментарите.

Намаленият обем на работата му се оказал мъдър ход, защото жестоката истина за пристрастяванията му започнала да изплува на малки дози. Най-сетне осъзнал в какво се е превърнал, както и на какъв стрес е подложил приятелите и семейството си.

Бил пристрастен към кокаина в продължение на осем години. „През по-голямата част на 80-те бях здраво надрусан. Не беше прекалено дълго време за един наркоман, но все пак трая по-дълго от Втората световна война — казва той. — И през повечето време се чувствах точно като на война. Не криех, че пия, но криех наркотиците, защото от самото начало съзнавах, че това е сериозен проблем.

Децата приемаха пиенето ми като част от живота. Не съм ги бил или нещо такова. В общи линии, не мисля, че съм се различавал кой знае колко от мнозина бащи, които гаврътват три-четири мартинита, щом се приберат от работа.“

„Прикриваше се умело“, казва по-късно Джо за проблемите на баща си с алкохола и наркотиците.

Като още един начин да разчисти останките от стария си живот, Кинг решил да направи промяна в WZON, радиостанцията, която притежавал вече пет години. През октомври WZON преминала към формат без реклами — подобно на програмата на държавните радиостанции. Вместо да получава приходи от реклами и предавания на живо, станцията щяла да се издържа с дарения на слушатели и корпоративни субсидии, а ако се наложела, Стив щял да допълва остатъка.

На следващата година Стефани Ленърд решила да закрие вестник „Касъл Рок“. Качеството на изданието сериозно се понижило през изтеклата година — най-вече защото Стив престанал да пише за него — и останали само разказите, писани от неговите фенове и раболепните рецензии за новите му книги. Отскоро трезвеник и все още доста уязвим, трябвало да изразходва енергията и времето си по-внимателно. Нещо повече — той решил да не се захваща с нищо, което не му е по вкуса. Семейството му било на първо място, а работата — на второ.

През 1989 г. на бял свят се появили няколко ограничени издания, които се подготвяли от известно време — между тях „Моето хубаво пони“ (My Pretty Pony) и „Кадилакът на Долан“ (Dolan’s Cadillac). Единственият роман на Кинг, публикуван през тази година, бил „Тъмната половина“ (The Dark Half), който излязъл през ноември.

„Моето хубаво пони“ била издадена в ограничено издание с метални корици, в тираж 250 екземпляра от музея „Уитни“, който публикувал по една книга в ограничено издание всяка година, за да набира средства. Когато от музея се свързали с него, Кинг им изпратил „Моето хубаво пони“ — непубликувана новела в сто страници, разказваща за старец, който учи внука си как бързо минава времето. Корицата на книгата била изработена от неръждаема стомана и отпред бил вграден цифров часовник. Макар че цената й била 2 200 долара, книгата се разпродала светкавично. След това Кинг отстъпил правата на изданието за масовия пазар на издателя Алфред А. Нопф, който отпечатал 15 000 екземпляра с цена 50 долара.

„Тъмната половина“ била последният роман, който Кинг написал преди да откаже напълно алкохола и наркотиците, и вероятно не е съвпадение, че сюжетът се въртял около двете самоличност на един и същи човек. „Започнах да обмислям идеята за раздвоената самоличност и тогава прочетох, че понякога, при зачеване на близнаци единият бива абсорбиран в утробата — разказва той. — Помислих си: «Я чакай. Ами ако този тип е призракът на близнак, който не се е родил?» Изградих цялото повествование около тази основа.“

 

 

С всеки изминал ден, който Стив прекарвал без алкохол или кокаин, проглеждал все повече. Въпреки че се съгласил да лицензира правата за „Моето хубаво пони“, започвал да недолюбва идеята за ограничените издания. „Просто имате книга, която съм държал в ръцете си и върху която съм написал името си. И какво от това? — казва той. — Само защото съм я докоснал с писалката си? Не мога да разбера тази мания, просто не е нормално.“

Макар че Стив винаги вземал участие в бенефиси и в набиране на средства за най-различни каузи, решил да разшири усилията и ангажиментите си към другите хора — не само чрез фондацията си, но и като обвързвал творчеството си с проекти за местната общност и икономическото развитие на региона. Съгласил се да продаде правата за филмиране на „Гробище за домашни любимци“ само на кинокомпания, която ще заснеме филма в Мейн. Продукцията, пусната на екран през април 1989 г., постигнала касов успех и довела и други снимачни екипи в щата през следващите години.

Междувременно относителното спокойствие и трезвеност на Кинг продължавали. Той поел функциите на помощник-треньор в отбора на сина си Оуен от Младшата лига и му помогнал да спечели щатския шампионат през лятото на 1989 г. Семейството било по-сплотено, откакто Стив отказал наркотиците и алкохола и никой не бил по-щастлив от Таби и децата.

 

 

През 1990 г. Стив отново сключил договор с първия си издател, „Дабълдей“ за публикуването на „Сблъсък: Пълно и нецензурирано издание“ (The Stand: The Complete and Uncut Edition). Най-сетне щял да издаде една от любимите си творби в оригиналния й вариант. Най-напред възстановил стоте хиляди думи, съкратени от първото издание. След това обновил романа, добавяйки ново начало и край, заедно с десетина илюстрации на Бърни Райтсън — известен художник във фентъзи жанра. Стив се възхищавал на творчеството му от години и решил, че рисунките на Райтсън ще направят разширеното издание още по-добро.

Естествено „Дабълдей“ били издателството, на което Стив би се спрял последно, но тъй като публикували първото издание на романа, те все още притежавали правата. В изминалите оттогава години обаче „Дабълдей“ били купени от „Бертелсман“ и се слели заедно с „Бантъм“ и „Дел“ в „БДД“, така че Стив си имал работа със съвсем нови лица. Мнозина в компанията се съмнявали, че биха имали успех с вече публикувана книга, към която просто е добавен допълнителен материал. Но не взели под внимание митологията и очакването, които се натрупали през годините за това пълно издание. През първата седмица от пускането й в продажба през май 1990 г., на тогава солидната цена от 24,95 долара и с обем 1153 страници, „Сблъсък: Пълно и нецензурирано издание“ се изстреляла на челно място в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, където останала още много седмици.

Когато романът бил публикуван, Стив вече бил отпразнувал цяла година без наркотици и алкохол. Започвал да вижда някои неща по-ясно. Например вече смятал, че на трезва глава писането му е много по-ефективно:

„Действително се чувствам в творчески възход. Преминах през период, в който бях загубил вдъхновение, бях като чаша с разтворим аспирин, от която мехурчетата са излетели. Но сега вече отново съм същия, само че с малко повече бръчки.“

 

 

Филмът „ТО“ бил излъчен за първи път като четиричасов минисериал по телевизионната мрежа Ей Би Си на 18 ноември 1990 г. и Кинг бил възхитен, че книгата, която считал за своя magnum opus, е екранизирана в същата година, в която е издадена пълната версия на „Сблъсък“. Но колкото и да полагал усилия да намали обема на книгите си, често пъти се чувствал ограничен — не само от телевизионната цензура, но и от допустимото времетраене на излъчването. Може би поради тази причина в последните години той отказва да пише сценарии за минисериали по негови книги. „Ако бях написал сценария за «ТО», филмът щеше да се превърне в 32-часов минисериал“, шегува се Кинг.

 

 

„Четири след полунощ“ (Four Past Midnight), публикувана през септември 1990 г., била сборник, съставен от четири новели: „Ланголиерите“ (The Langoliers), „Таен прозорец, тайна градина“ (Secret Window, Secret Garden), „Библиотечна полиция“ (The Library Policeman) и „Слънчевото куче“ (The Sun Dog).

Както обикновено, идеята за една от тях му дошла изневиделица, докато Стив вършел обичайните си скучни домашни задължения. Една сутрин закусвал заедно с Оуен, когато 12-годишното момче помолило баща си да използва неговата карта, за да вземе няколко книги от библиотеката за училищен проект. Когато Кинг се поинтересувал защо не използва собствената си карта, Оуен казал, че се бои.

Естествено това привлякло вниманието на Стив. „От какво се боиш?“, попитал го той. Когато бил шестгодишен, една от лелите на Оуен му казала, че винаги трябва да връща навреме взетите от библиотеката книги, иначе библиотечната полиция щяла да дойде у тях и да го накаже. Когато Стив чул историята на сина си, тя го върнала към собственото му детство.

„Когато бях малък, винаги проверявах датата за връщане на книгите от библиотеката, защото се притеснявах какво ще стане, ако върна книгите с цяла година закъснение“, казва той, добавяйки, че на няколко пъти загубвал някоя книга и изпадал в тотална паника.

Мнозина изследователи и фенове, запознати отблизо с всяка дума, написана от Стивън Кинг, сочат 16 април 1990 г. като повратна точка в метаморфозата му от писател на ужаси към такъв, който може да разкаже много увлекателна история, без нито веднъж да използва ужаси, кръв, черва или свръхестественото.

Това била датата, на която „С главата надолу“ (Head Down) — история за отбора на сина му от Младшата лига и преживяванията на Стив като помощник-треньор — се появила, подписана от него, в елитното седмично литературно списание „Ню Йоркър“. Можем само да си представим какъв скандал се е разразил, когато се е появило името му.

„Мисля, че за мнозина в литературната общност жанрът на ужасите е третокласен — казва Чък Верил, дългогодишният редактор на Кинг. — Хората обикновено не поставят Филип Рот и Стивън Кинг на едно и също ниво, но мисля, че най-сетне вратите се отвориха пред него.“

Кинг дарил хонорара си от „Ню Йоркър“ на бангорската Младша лига. „Това бе най-трудното ми съчинение от десет години насам — казва той. — Методът ми на работа, когато не съм в свои води, е брутално прост: привеждам глава, хуквам с все сили и тичам толкова дълго, колкото мога. Именно това направих тук — събирах документация като побеснял плъх от глутница и просто се опитвах да не изоставам от отбора. Труден или не, «С главата надолу» бе за мен единствена по рода си възможност и Чип Макграт от «Ню Йоркър» бе успял да извлече от мен най-доброто документално съчинение в живота ми, преди да го завърша.“

 

 

Джонатан Дженкинс отраснал в Бангор и завършил градската гимназия през 1990 г. Първите две лета след завършването си той работил за „Нарастваща загриженост“ — озеленителна компания със седалище в Ороно, сключила договор да коси моравата и да поддържа градините около къщата на Стивън Кинг в Бангор. Дженкинс сравнявал работата с боядисване на моста „Голдън Гейт“ в Сан Франциско. Въпреки че карал самоходна косачка, оставяща след себе си пътека с ширина метър и половина, моравата на семейство Кинг била „толкова голяма, че едва-що свършили, трябваше да започваме отново“, казва Дженкинс.

Макар че отраснал в Бангор и знаел как изглежда къщата на семейство Кинг, отначало не бил запознат със сложните градини, които Таби проектирала и засадила, защото се намирали най-вече зад къщата. Когато Дженкинс чул, че ще работи в този дом, отначало очаквал да поддържа тревни площи, които сякаш са излезли направо от „Сиянието“. „Все си представях детето, бягащо през лабиринта в края на филма“, казва той.

Но тревните площи били по-скромни, а не подрязани във формата на животни храсти и без жив плет, висок два метра. Вместо това доста голяма част от площта зад къщата била заета от изкусно засадени цветни лехи. Таби започнала да губи обонянието си и вероятно за да го компенсира, добавяла нови и нови едногодишни и многогодишни растения.

Най-яркият спомен на Дженкинс от косенето на моравата на Стивън Кинг били туристите — несекващ човешки поток. Някои се разполагали пред къщата, стискайки здраво пръчките на оградата от ковано желязо, проточили шии да зърнат Стив на някой от прозорците на имението. Други минавали бавно с коли покрай къщата, наведени през прозореца с видеокамера, насочена към кулите. „Отминаваха по улицата, а после се обръщаха и отново минаваха покрай къщата — разказва Дженкинс. — По цял ден се точеше несекваща процесия. От време на време някой подаваше глава през прозореца на колата и извикваше: «Ей, човекът с косачката.» Друг път пък хората се приближавали до портата със снимки на къщата, заснети с «Полароид», и молели Дженкинс да ги даде на Стив да ги разпише.“

Докато озеленителите работели на двора, понякога Стив се появявал с кучетата и разменял по няколко думи с Дженкинс и другите работници, но очевидно Таби отговаряла за градинарството. Тя насадила повечето цветни лехи зад къщата, за да не бъде постоянно пред очите на зяпачите. „Въобще не си спомням да е излизала отпред — казва Дженкинс. — Обикновено, ако имаше някакъв проблем или искаше да поговори с нас, това ставаше отзад или отстрани до къщата.“

Един ден Дженкинс косял отпред, а на улицата била паркирана кола с тийнейджъри. Те все го питали дали господин Кинг си е вкъщи, но внезапно Стив спрял пред автоматичния портал със своя „Събърбан“. Джонатан му хвърлил поглед, за да го предупреди, но те го проследили и видели Стив точно докато минавал през портала. „Затичаха се към колата и почти я бяха достигнали, когато той даде газ и затвори портала след себе си колкото се може по-бързо“, разказва Дженкинс.

Освен че запомнил настоятелните туристи, киснещи пред къщата, Дженкинс бил впечатлен от щедростта на Стив и Таби. Един от приятелите му от гимназията в Бангор мечтаел да стане актьор, силно копнеел да учи в колеж и да завърши театрална специалност, но родителите му искали да учи медицина. „Беше се скарал с тях много сериозно и когато се разчу, Таби каза на техните, че тя и Стив ще платят образованието му в колежа“, казва Дженкинс.

Още не било дошло време Дженкинс да коси моравата, когато един човек на име Ерик Кийни проникнал незаконно в дома на семейство Кинг на 20 април 1991 г. в шест часа сутринта. По това време вкъщи била само Таби и щом чула шума от разбито стъкло, слязла в кухнята и заварила Кийни. Той размахал към нея кутия, увита в кафява хартия, казал й, че носи бомба и ще взриви къщата, защото според него Кинг откраднал сюжета на „Мизъри“ от леля му. Таби избягала от къщата по нощница и хукнала към съседите да повика полиция.

Полицаите пристигнали с куче, обучено да надушва експлозиви, претърсили къщата и открили Кийни, сврян на тавана. Когато отворили кутията, с която заплашил Таби, открили двайсетина молива с увити около тях кламери. Кийни бил арестуван и осъден — излежал малко над година и половина в затвора, след което го екстрадирали в Тексас за нарушаване на гаранцията.

След взлома семейство Кинг повишили мерките за сигурност в къщата, като продължили оградата от ковано желязо така, че да огради целия двор, добавили порти с код за достъп и монтирали видеокамери за наблюдение. Уплашено от инцидента, до края на годината семейството гледало да не излиза много.

 

 

През август 1991 г. била публикувана „Пустош“ (The Wastelands) — третата книга от поредицата „Тъмната кула“. Нетърпеливите фенове се надявали, че Стив отново ще ускори ритъма си на работа и ще извади на бял свят замислените следващи четири книги в бърза последователност. За съжаление, след появата на „Пустош“, на читателите, които искали да узнаят за новите приключения на Роланд Дисчейн, им се наложило да чакат шест дълги години, докато се появи поредната част.

Следващият роман на Стив, „Неизживени спомени“ (Needful Things) — първата книга, която написал напълно изчистен от наркотици и алкохол, — бил публикуван през октомври 1991 г. „Намирах се в много уязвим момент, защото това бе първото нещо, което бях написал, след като навърших 16 години, без да пия или да се дрогирам“, казва той.

Възнамерявал книгата да е комедия за годините на Рейгъновото управление, но нито читателите, нито критиката схванала шегата. „Мислех, че съм написал сатира на Рейгъномиката в Америка през 80-те — казва той. — Идеята беше, че един човек пристига в малко градче, отваря антикварно магазинче и можеш да си купиш каквото пожелаеш, но в крайна сметка плащаш с душата си.“

С огромния си брой персонажи „Неизживени спомени“ била за Кинг от ранга на „Сейлъмс Лот“ и „Сблъсък“, но, обръщайки поглед назад, мнението му за книгата е променено: „С течение на годините стигнах до извода, че може би просто не беше чак толкова добра книга.“

Било обявено, че „Неизживени спомени“ е последният роман на Кинг, чието действие се развива в Касъл Рок. Знаел, че пак ще пише истории за Мейн, но след като привлякъл вниманието към „Щата на боровете“, една нова група писатели неотдавна също били написали романи за Мейн. С изключение на един-два (например „Бобът на Египет, Мейн“ (The Beans of Egypt, Maine), написан от Каролин Шут, също отраснала в Мейн), Стив не се поколебал да разкритикува авторите, пишещи неверни неща за любимия му щат. Като истински провинциалист, той ревностно защитавал родния си щат и смятал, че закъснелите подражатели изобщо не бива да пишат за Мейн.

„Ако не си жител на Мейн, можеш да пишеш за него, стига историята ти да разказва за пришълец, който идва в Мейн — заявява Стив. — Но ако искаш да опишеш Мейн и жителите му, мисля, че трябва да си израсъл тук.“

В края на 1991 г. Таби най-сетне решила, че може да си отдъхне. Стив неотлъчно присъствал на сбирките на „Анонимни алкохолици“ и „Анонимни наркомани“, къщата била възможно най-обезопасена, макар че Кинг дал ясно да се разбере, че не иска да живее „като Майкъл Джексън или Елвис в Грейсленд“ и че ще продължи да ходи на мачовете на любимите си „Ред Сокс“ и да разписва книгите си на обществени места.

Бележки

[1] Батанският поход на смъртта — принудителното прехвърляне на 75 000 американски и филипински войници, пленени в битката за полуостров Батан от японските войски през 1942 г. По време на 97-километровия поход до лагерите пленниците са жестоко малтретирани от японците; загиват между 6 и 11 000 души. — Б.пр.

[2] NiQuil — лекарство, облекчаващо простудата, което съдържа упойващи съставки. — Б.пр.

[3] Listerine — марка вода за орална хигиена — Б.пр.