Лиза Рогак
Неспокойно сърце (7) (Животът и времето на Стивън Кинг)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Haunted Heart: The Life and Times of Stephen King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2013 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2013 г.)

Издание:

Лиза Рогак. Неспокойно сърце: Животът и времето на Стивън Кинг

Първо издание

Превод: Живко Тодоров

Стилов редактор и коректор: Стела Зидарова

Художник: Борис Бонев

Предпечатна подготовка — „Рива“

Печат „Абагар“ АД — Велико Търново

Издателство „Рива“ — София, 2010 г.

ISBN: 978-954-320-303-1

История

  1. — Добавяне

6. Бягащият човек

Въпреки че прекарвал по-голямата част от времето си в Мейн, издателите, кинопродуцентите и журналистите започнали да изискват все повече от времето на Стив. Макар че се смятал за срамежлив и предпочитал да си стои вкъщи при семейството и текстообработващата машина, Стив започнал да пътува повече. Все още го гъделичкала приятно мисълта, че след толкова години на трудности, хората най-сетне се избивали да купуват творбите му.

В света на киното и медиите в края на 70-те наркотиците и алкохолът били неизменна част от бизнес сделките, а кокаинът се предлагал в изобилие на коктейлите и деловите приеми. Стив започнал да прекарва повече време в този свят и като се имат предвид експериментите му с наркотици в колежа, било неизбежно отново да опита. Именно по това време за пръв път употребил кокаин. В края на краищата тогава всички го правели. Но с вродената му склонност да се пристрастява и вманиачава, това никак не било хубаво.

„С едно смръкване кокаинът завладяваше тотално тялото и душата ми — казва той. — Беше като липсващото звено. Кокаинът сякаш натискаше бутона ми за включване, изглеждаше ми като много добър опиат, който ме изпълва с енергия. Опитваш малко и си казваш: «Еха! Защо не съм го взимал досега?» Прасваш малко повече, написваш роман, пребоядисваш къщата, окосяваш ливадата и си готов да започнеш следващия роман. Исках да усъвършенствам състоянието, в което се намирам. Смятах, че щастието не е достатъчно: че трябва да има начин да усъвършенстваме природата.“

Макар че изобщо не се стеснявал да пие пред чужди хора, дори и да знаели, че има проблеми с алкохола, Стив винаги внимателно криел кокаина от семейството и приятелите си. Както във всяко семейство на алкохолик, членовете на семейството му отдавна били усъвършенствали ролите си на съвместно съществуване и отричане на проблема. От време на време през годините Таби му казвала да се стегне, но обикновено вдигала ръце, щом й станело ясно, че от гълчането й няма полза. Освен че го подкрепяла и в добри, и в лоши дни, тя умеела отлично и да поддържа фасадата за пред обществото. „Той не е и никога не е бил алкохолик“, заявява Таби през 1979 г. — същата година, в която Кинг се пристрастява към кокаина.

Но наркотикът не можел да замени бирата; по-скоро започнал да го добавя към няколкото кашончета питие, които пък обръщал всяка вечер, за да притъпи ободряващото въздействие на кокаина и да може да заспи.

Макар и да пушел трева в колежа, впоследствие се отказал от нея, защото се боял от добавките. „Могат да я смесят с каквото си искат и това ме плаши.

За мен идеята на опиатите е просто да те отпуснат — казва той. — Ако изобщо се случи да пуша марихуана напоследък, то е, когато ходя на кино. Дръпвам два бързи джойнта, за да се потопя в действието на филма. Получава се доста интересно, а и там предлагат подходящи занимавки за хрупане.“

След колежа Рик Хотала, състудентът на Стив от Мейнския университет, започнал работа в местна книжарница и пишел в свободното си време. Стив често посещавал книжарницата и двамата си говорели. Един ден Стив попитал Рик дали все още пише и той му казал, че работи над роман. Стив поискал да му хвърли един поглед и харесал прочетеното достатъчно, за да го изпрати на агента си Маколи. В резултат на това Хотала подписал договор с Кърби, който веднага продал романа на ужасите на Рик „Смърт на луната“ (Moondeath) на издателство „Зебра“, което го публикувало през 1981 г. Кинг написал предговора към тази и следващата книга на Хотала, „Лунно тресавище“ (Moonbog), която излязла през следващата година.

Двамата подновили и приятелството си, като обикаляли баровете в Бангор и околните градчета. „Направо се плашех, като виждах колко бързо пресушава бирите — разказва Хотала. — Аз обичах да пийна една-две, а той за същото време беше изгълтал седем-осем. Отначало даже мислех, че я излива на пода.“

Чък Верил, редактор, който по това време започнал да работи с Кинг в издателство „Пътнам“, забелязал същото: „Когато отивахме в някой бар, аз си поръчвах една бира, а Стив — цели три.“

Онова, което още повече притеснявало Рик, било, че Стив пиел и по време на организирано разписване на автографи върху свои книги. „Пиеше в търговския център на Мейн пред очите на стотици фенове, които се тълпяха наоколо — казва Хотала. — Нали знаете оня стар израз: «Разтворим гадняр, само добавете алкохол»? След като обърнеше няколко, Стив ставаше доста противен.“

По време на часовете си в университета Кинг най-често бил трезвен. Студентите го харесвали заради непринудения начин на преподаване (пък и все пак им преподавала истинска знаменитост) и защото все още се смятал за един от тях. Можел да се облича и в най-изтънчените костюми на модните дизайнери, но, разбира се, в Мейн не се правело така, поне не и в неговите среди. Така че дънковото му яке приличало на извадено от контейнер на Армията на спасението, а с дънките си „Ливайс“ и бархетната си риза (официалното облекло в щата Мейн) се вписвал идеално сред тях.

Освен това не изглеждал по-възрастен от студентите си, които били поне с десетина години по-млади от него, и си имал добре обоснована теория за това.

„Мнозина писатели изглеждат като деца — твърди той. — Рей Бредбъри има… детско лице. Същото е и с Айзък Сингър — лицето му е на старец, но очите му са детски.“ Стив развива теорията, че това е така, защото писателите и останалите творци използват въображението си също като децата и винаги са го правили — затова и лицата им запазват младежкия си вид.

Охотно признава обаче, че не разполага с друг продаваем или полезен талант, който да използва: „Нямам нито една способност, която да подобрява реалното качество на живота. Не мога дори да поправя някоя тръба вкъщи, ако замръзне. Единственото, което мога, е да предлагам нов поглед върху нещата. За вас това може да е просто облак, но всъщност не ви ли прилича на слон? И хората ми плащат, за да им го показвам, защото самите те са изгубили тази способност. Ето защо хората плащат на писателите и творците, това е единствената причина да съществуваме. Ние сме свръхбагаж. Аз съм птичка на гърба на цивилизацията.“

 

 

Стив продължавал да пише разкази и да ги изпраща на същите списания, които ги публикували в годините му на лишения, преди публикуването на „Кери“. Запазил си правата да ги издаде отново в сборник разкази, особено след като първата такава подборка, „Нощна смяна“, се продала толкова добре. А и все още предизвикателството на кратката форма го привличало повече в сравнение с романа.

„Сандъкът“ (The Crate) бил публикуван за първи път в юлския брой от 1979 г. на „Галерия“. Както обикновено, първоначалната идея за него хрумнала на Стив случайно, когато чул новинарски репортаж по радиото за стари артефакти, складирани под оживено стълбище в сграда на химическия факултет от близо век. Между тях бил и стар дървен сандък. В репортажа се споменавали и някои от другите вещи, но въображението на Стив вече работело на пълни обороти.

„Хрумна ми идеята, че цели сто години студентите са се качвали и слизали по това стълбище, а сандъкът си е стоял отдолу — казва той. — Вътре сигурно е имало само стари списания, но в ума ми изникна представата, че в него може да се крие нещо много зловещо.“ Именно тази сюжетна линия подел разказът и когато дошло време Стив да опише съществото, което оживява, щом отвориш капака на сандъка, се сетил единствено за Тасманийския дявол от анимационните филмчета с Бъгс Бъни. „Цялото в зъби! — казва той. — Един ден децата ми гледаха едно от тези филмчета и си помислих: «Мамка му, това не е смешно, а е направо ужасяващо!»“

Вторият му роман под псевдонима Ричард Бакман, „Дългата разходка“, също излязъл през юли. Както и първата книга на Бакман, „Ярост“, тя почти изчезнала от пазара след един-два месеца. За разлика от нея „Мъртвата зона“, първият му роман за новата му издателска къща „Вайкинг“, щяла да излезе следващия месец в тираж петдесет хиляди екземпляра с твърди корици.

„Това е първият истински роман, който написах — твърди Кинг. — Другите преди него бяха само упражнения. Това е истински роман с истински персонажи, много сериозен сюжет и подсюжетни линии.“

„Мъртвата зона“ била първата му книга, чието действие се развивало в Касъл Рок — измислено градче в Мейн, за чийто прототип, по думите му, използвал Даръм и Лисбън Фолс. Заимствал името от „Повелителят на мухите“ (Lord of the Flies) на Уилям Голдинг — една от любимите му книги като малък. Касъл Рок е скалистата местност от острова, където се развива действието в романа на Голдинг.

За да представи книгата си, Кинг поел на първата си голяма обиколка през тази есен, посещавайки седем града за шест дни. Когато обиколката приключила, казал: „Чувството е, сякаш си участвал в бой с възглавници, в който всички възглавници са били напръскани с долнопробен отровен газ.“ Името Стивън Кинг вече ставало известно в почти всяко американско домакинство, само пет години след публикуването на първия му роман. Често се чувствал поразен от този факт, но бил доволен. Мислел си, че именно за това се е трудил толкова упорито, именно за това си е мечтал.

Следващото предизвикателство било първата поява на негово произведение по телевизията. „Сейлъмс Лот“ бил екранизиран като четиричасов минисериал, излъчен по Си Би Ес на две части на 17 и 24 ноември 1979 г. Ако искал, Стив можел да напише сценария за филма, но предпочел да се съсредоточи върху писането на книги. Отказал се, най-вероятно защото усетил, че историята няма да мине лесно през телевизионната цензура, или пък очаквал, че ще бъде разочарован от изрязването на сцени, което тя ще наложи. Продуцентът Ричард Кобриц разказва, че снимачният екип работел с трескава скорост, защото друг минисериал отпаднал от есенната програма малко след приключване на снимките и имали само два месеца, за да подготвят филма за ефир.

„Работехме седем дни седмично само за да монтираме лентата, да я озвучим и да добавим музикалния съпровод — казва Кобриц. — Стив не дойде нито веднъж на снимките, затова му изпратихме видеокасета с първоначалната версия на монтажа, за да получи все пак някаква представа какво сме направили. Мисля, че му хареса да не участва в процеса, а да го види като завършен продукт.“

Кобриц казва, че едно от най-големите предизвикателства пред него било кого да избере за ролята на главния вампир и за ролята на Ричард Стрейкър. По-рано същата година два филма за вампири станали касови хитове; и в двата звездите били красиви, сексапилни и надарени с красноречие мъже на средна възраст: Джордж Хамилтън изиграл главната роля в комедията „Любов от първо ухапване“ (Love at First Bite), излязъл на екран през април, а Франк Ланджела се превъплътил в едноименния персонаж в „Дракула“, адаптация, следваща почти неотлъчно романа на Брам Стоукър, чиято премиера била през юли.

За да се открои по-ярко образът на вампира Курт Барлоу в „Сейлъмс Лот“, Кобриц решил, че Барлоу няма да промълви и дума през целия филм и че целият диалог ще бъде прехвърлен на Стрейкър, неговия човешки посредник, чиято роля изпълнявал Джеймс Мейсън. Опитал се и да забави възможно най-много първата поява на вампира, за да увлече публиката в сюжета; Кобриц казва, че вампирът се появил за първи път чак в средата на филма, точно на 90-та минута. Пълната нецензурирана версия е с времетраене 184 минути без рекламите.

Преди телевизионното излъчване минисериалът бил прожектиран в голям кинотеатър в Бевърли Хилс и предчувствието на Кобриц се оказало правилно. „При първата поява на вампира се разнесоха писъци от публиката, както и в сцената, в която мъртвото момченце е погребано, а после се измъква от ковчега“, казва той. Когато вампирът е прободен в сърцето с кол, телевизионната цензура се справила с насилието, като затъмнила образа на екрана. На следващата година минисериалът бил излъчен повторно по време на кметските избори в Лос Анджелис, така че от време на време бил прекъсван за кратки съобщения и последните новини относно изборите. „Телевизията получи рекорден брой обаждания, в които хората се оплакваха от прекъсванията“, казва Кобриц.

„Сейлъмс Лот“ бил номиниран за три награди „Еми“, както и за „Едгар“ за най-добър телевизионен филм или минисериал. Но най-хубавото било, че Стив бил доволен от заснетия продукт.

В резултат на все по-растящата му популярност започнал да се запознава отблизо с онази част от живота, която мнозина автори на бестселъри обичали, но някои (като него) не понасяли: интервюта в медиите, рекламиране и подмазване на репортерите — и всичко това с цел по-добра продажба на книгите.

„Като юноша не говорех много, повече пишех — казва той. — Трудно ми е цял ден да давам интервюта на журналисти, защото в общи линии не съм много добър оратор. Не съм свикнал да изразявам мислите си по друг начин, освен на хартия, което е типично за писателите. Достатъчно лошо е, когато някой се опитва да представи писателския занаят като голяма работа. Още по-лошо е, ако хората те наричат автор, а ти им позволяваш.“

Е, определено имало и хубава страна. Споделя, че се чувствал като в сън по време на срещата си в нюйоркския хотел „Уолдорф-Астория“ с продуцентите на „Сиянието“, на която обсъждали кой актьор ще бъде по-подходящ за главната роля — Джак Никълсън или Робърт Де Ниро.

Връщането в Мейн го върнало към реалността. Изпитал истинско облекчение.

„Връщам се вкъщи, прибирам разпилените играчки, следя дали децата си мият хубаво зъбите, пуша прекалено много цигари и дъвча аспирин сам в кабинета си, където хората от шоубизнеса не са около мен — казва той. — В живота ми присъства една странна самота. Трябва да се трудя ден след ден и да се справям със съмненията си, че излязлото изпод перото ми е тривиално и може би недотам добро. Така че, в известен смисъл, когато отида в Ню Йорк, си мисля, че съм го заслужил.“

А и хубавото на Мейн било, че хората най-вече го оставяли на мира. В родния край не му тикали постоянно книги за автограф под носа, нито пък му се подмазвали. И макар че се опитвал да пише всеки ден по време на обиколките си, независимо колко е зает, идеите не му идвали с такава лекота, особено в селските райони на щата, с каквато го спохождали в Мейн. „В малките градчета и селца човек наистина има усещането, че реалността избледнява. Сякаш се приближаваш максимално до безкрайността. И аз се опитвам да предам до някаква степен това усещане в творбите си“, казва Кинг.

Освен това започвало да му омръзва постоянното местене; така не се чувствал спокоен, периодичната смяна на местожителството започвало да му напомня на нелекото детство, в което обикаляли от град на град. Искал да намери подходящото място, да се установи там и повече да не се мести, ако е възможно.

Щом Стив приключил с преподавателските си задължения в университета, семейство Кинг прекарало няколко месеца в къщата си край езерото в Сентър Лоувъл, преди да реши какво да предприеме от тук нататък.

С Таби били обсъждали идеята да живеят някъде другаде — може би на някое по-бляскаво място от Мейн, но открили, че Колорадо не става, нито пък Великобритания. И двамата били жители на Мейн, продължавали да живеят като такива и там се чувствали най-удобно. Затова решили да си купят друг дом, вместо да живеят целогодишно в лятната къща в Сентър Лоувъл, защото се намирала в район, населен най-вече от летовници. Следователно бил почти пуст в продължение на цели девет месеца през годината. Таби искала Наоми, Оуен и Джо да живеят в близост до други деца, където да могат да изтичат през вратата и да играят на кикбол[1] или на гоненица, само като прекосят ливадата пред къщи.

Накрая свели избора си до Бангор или Портланд.

„Таби искаше да се преместим в Портланд, а аз исках в Бангор, защото беше типичен бачкаторски град — на север от Фрийпорт няма такова нещо като nouvelle cuisine[2]“, казва Стив. Освен това смятал, че някъде в този град е спотаена важна идея за сюжет, която все още му убягвала. Имал намерение да събере в едно всичко, което е научил за чудовищата, и знаел, че няма да намери подобна идея в Портланд, защото бил същото място като Боулдър — населен предимно с хора, заемащи чиновнически длъжности.

След като се спрели на Бангор, започнали да търсят къща, в която да се чувстват като у дома. Не им трябвало много време да я открият.

Както са казвали мнозина стари янки с грубовати черти, помолени за упътвания от някой, който не е жител на Бангор, Мейн, „ни мойш стигна там от тука.“

Всъщност можете, но ще отнеме много по-дълго време, отколкото си мислите. Бангор, стар фабрикантски град в застой, се смята за оазис от местното население. Мнозина посетители са на мнение, че или жителите му се чувстват в капан, сякаш няма къде другаде да отидат, защото това „другаде“ е прекалено далече, или пък градът е идеално убежище за отшелници.

Стивън Кинг безспорно спада към втората категория. Щом навлезете в Мейн по магистрала I-95, имате около час път до Портланд — най-големия град в щата, а от там има още един час до столицата Огъста. Засега пътуването не е скучно, интересно е, от време на време ми се изпречва по някое малко градче или билборд, приканващ ме да посетя близките атракции по крайбрежието. Между Огъста и Бангор обаче историята става по-различна, и то с нарастваща бързина.

Гледката през последните 130 километра се изчерпва най-вече с дървета, един-двама колеги автомобилисти и предупредителни знаци за прекосяващи шосето лосове.

Както самият Стив се изразява, или толкова много ти се иска да стигнеш до Бангор, че си готов да издържиш пътуването до там, или ще стоиш по-далечко от града. Ако ползвате самолет, има само два полета на ден — от Бостън. А ако искате да летите от Портланд до Бангор, наистина няма „да стигнете там от тук“, защото между двата града няма директни полети.

„Една от причините да живея в Бангор е, че, който иска да ме види, ще трябва да е готов на всичко — казва Стив. — Желанието му да дойде тук ще трябва да е доста силно. Не е като да живея в Ню Йорк или Лос Анджелис и някой да ми звъни на вратата, когато си поиска. Затова и си стоя тук, защото няма какво да ме отвлича от работата ми.“

Бангор, наричан дълго време „Градът на кралицата“, в миналото бил процъфтяващ дърводобивен град, като основната му стока за износ бил белият бор от горите, заобикалящи града във всички посоки в продължение на стотици километри. Той достигнал върха на индустриалния си разцвет през 1872 г., когато през пристанището преминали две хиляди и двеста кораба, отнасяйки 590 000 кубика дървесина за износ по целия свят. По това време наричали Бангор „Световна столица на дървесината“, но когато хората започнали да се преселват на запад и да добиват дървесина от богатите гористи масиви в Средния Запад и Скалистите планини, търсенето на якия бял бор от Нова Англия намаляло. През 1870 г. населението на Бангор наброявало 18 289 души, които само десетилетие по-късно спаднали на 16 857. От тогава до сега обаче прирастът се е удвоил. През 2000 г. населението е наброявало 31 473 души.

През 1980 г. семейство Кинг купува къщата на Уилям Арнолд на Уест Бродуей №47 — единствената вила в Бангор в стил италиански неоренесанс, построена между 1854 и 1856 г. Квадратната кула отдясно с лице към улицата е част от оригиналната постройка, а осмоъгълната кула отляво е добавена в края на 80-те години на XIX век. Имението има двадесет и четири стаи и е разположено на площ от седем акра.

В юношеските си години, докато се разхождала с приятелки, Таби заставала край къщата и си представяла, че е нейна. Но знаела, че това ще си остане само мечта за момиче от Олд Таун с още седем братя и сестри, чието семейство държало магазин. Когато обаче Стив и Таби започнали да търсят дом в Бангор и разбрали, че червената къща с двете странно оформени кули се продава, те веднага решили да я вземат.

„Помислих си, че така е било писано“, казва Таби.

Щом къщата станала тяхна, семейство Кинг се заели да я превърнат в своя дом мечта. Три години били нужни на малкия екип дърводелци, водопроводчици, електротехници и майстори на ковано желязо, за да ремонтират къщата от горе до долу и от предната до задната линия на имота.

За кухнята били събрани шест по-малки стаи, от които направили огромно открито пространство с барплот по поръчка, малко по-висок от нормално, за да може Стив да реже зеленчуци и да меси тесто за хляб, без да се привежда. В кухнята има тухлена пещ, направена от тухли „Ройъл Ривър“, изпечени в тухларница край Даръм. Огромната мивка е с цвят на прясна кръв, има масивни плотове за рязане на всякакви хранителни продукти, а електрически кухненски асансьор изпраща мръсните кърпи и покривки в пералнята на втория етаж.

Стив, все така благодарен на Таби, че е останала с него през тежкия период на оскъдица и лишения в началото на 70-те, когато повечето съпруги на нейно място отдавна биха го напуснали, я попитал какво иска най-много от всичко на света.

Няколко години преди това тя се била научила да плува и казала, че най-много иска да имат басейн.

„Считай го за уредено“, отвърнал Стив и построил 15-метров басейн с дълбочина 3,5 метра в единия край в хамбара, долепен перпендикулярно до задната страна на къщата. По време на ремонта запазили малките квадратни прозорчета, осветявали някога вътрешността на отделенията за конете, и добавили нов, по-голям прозорец с витраж, изобразяващ летящ прилеп, на помещението над басейна. Стив го използвал за кабинет в хамбара, до който се стига по таен проход. От вътрешността на кабинета, изглежда, че няма изход; вратата всъщност е част от библиотеката, която се отваря навън. Момчето, израснало без вътрешен водопровод, сега притежавало 15-метров закрит плувен басейн.

Както подобава на Стивън Кинг, в къщата и извън нея има прилепи — както истински, така и изкуствени. Той оставя Таби да се грижи за истинските. „Имаме прилепи, защото къщата е стара — казва тя. — Аз отговарям за контрола над бройката им. Улавям прилепа и го изхвърлям навън, а той може само да пищи.“

Стигаме и до оградата. Да, онази ограда.

Майсторът на ковано желязо Тери Стийл проектирал и изработил изкусната ограда около къщата. „Беше важно оградата и портите да са в унисон с архитектурата на къщата, да бъдат грациозни и атрактивни, но и да отразяват характера на обитателите — пояснява Стийл. — Стив искаше по оградата да има прилепи, а Таби — паяци и паяжини.“ Семейство Кинг искало оградата да излъчва едно още по-важно послание: „Гледайте колкото си искате, но не си и помисляйте да влезете без разрешение.“

Когато Стийл отишъл в дома на семейство Кинг, за да обсъдят дизайна, видял купища броеве от комикси за Супермен и Батман, пръснати из цялата къща. Решил да използва символа на Батман за формата на своя прилеп. „Исках да създам форми, напомнящи за супергерои, а не за демони“, пояснява Стийл.

Изработването на оградата от началото до края отнело година и половина. Тя съдържа 82 линейни метра ръчно ковано желязо, тежащо около 5 тона. Освен прилепите, паяците и паяжините, поискани от обитателите на къщата, Стив добавил и две кози глави.

Щом семейството се пренесло в дома си, Стив и Таби забелязали още една неочаквана характеристика на къщата освен тайните проходи: тя си имала дух. Макар и Стив да твърди, че никога не е виждал привидението (което се предполага, че е генерал Уебър, умрял в къщата сто години преди семейство Кинг да се нанесат в нея), той признава, че когато понякога пише късно нощем, след като всички останали са си легнали, започва да изпитва страх и му се струва, че не е сам в стаята.

Таби обаче открива присъствието на духа във внезапни звуци, различни от шумовете на една стара къща, и в силната миризма на пура, която надушва понякога, докато върви из дома си.

Трябва да отбележим и още някои страховити подробности за къщата на Уест Бродуей. Това бил третият дом на семейство Кинг, където някой се е самоубил. Когато Таби избирала мебелировката, тя купила спалня от мебелен магазин втора употреба и докато собственикът на магазина пишел квитанцията, й казал, че за трети път продава точно същия комплект мебели; предишните два пъти единият от съпрузите бил починал в леглото и неговата половинка не искала повече да притежава тази спалня. Когато разказала историята на Стив, той не се обезпокоил, защото решил, че третият път носи късмет. И наистина се оказва така… засега.

Макар че Стив никога не е виждал генерал Уебър, забелязал странно привидение в друга стара къща на Гроув Стрийт в Бангор, където се провел политически прием за набиране на средства за бившия американски сенатор Джордж Мичъл, малко след като семейство Кинг се нанесло в имението на Уест Бродуей.

Стив бил оставил палтото на Таби и своето в спалня на горния етаж върху легло, предназначено за тази цел. Останали около половин час, след което решили да отидат на вечеря в полинезийския ресторант „Синг“ — любимото им заведение за китайска храна. Върнал се горе да вземе палтата (купчината на леглото значително била нараснала по време на краткия им престой) и започнал да рови, за да ги открие. Точно тогава с периферното си зрение зърнал мъж, седнал на стол в другия край на стаята с кръстосани ръце.

„Носеше очила, син костюм на райета и беше плешив — разказва Стив, който веднага се притеснил, да не би мъжът да си помисли, че рови из палтата, за да открадне нещо. — Започнах да му обяснявам колко е трудно да си намериш палтото в тази купчина и внезапно се оказа, че там няма никого. Столът беше празен.“

Макар че Стив вярва в духове, вярата му си има граници: „При никакви обстоятелства не бих взел участие в спиритически сеанс, дори ако жена ми почине и някоя врачка ми каже, че е получила послание от нея.“ Той вярва и в медиумите, и в екстрасенсите: „Вече е събрана достатъчно документация, така че всеки, който се съмнява в свръхестествените способности, е като човек, който продължава да пуши по две-три кутии цигари на ден и отрича, че има връзка между пушенето и рака на белите дробове.“

 

 

Първия път, когато Стенли Кубрик проявил интерес към режисурата на „Сиянието“, Стив не могъл да повярва.

„Стоях в банята по бельо и се бръснех, когато жена ми влезе с ококорени очи. Помислих, че някое от децата се е задавило в кухнята, но тя каза: «Стенли Кубрик те търси по телефона!» Дори не си избърсах лицето от крема.“

Стив вече бил чувал историята за легендарния режисьор, която се разказвала в Холивуд. По това време Кубрик активно търсел книга, която да екранизира, и секретарката му свикнала да чува силно тупване от кабинета му на всеки половин час. Кубрик вземал някоя книга и започвал да чете, но след 40–50 страници се отказвал и я запращал в стената, вземал следващата и след малко процедурата се повтаряла. Една сутрин тупванията престанали и секретарката го потърсила по интеркома. Когато не отговорил, тя се втурнала в кабинета, защото помислила, че е получил инфаркт. Заварила го да чете „Сиянието“. Показал й я и възкликнал: „Това е книгата!“

Кубрик бил известен със своя перфекционизъм в предишната си професия на фотограф за списание „Лук“. Когато през 60-те години започнал да режисира филми, пренесъл своята маниакалност и на екрана с ленти като „Портокал с часовников механизъм“ (A Clockwork Orange), „2004: Космическа одисея“ (2001: A Space Odyssey), и „Д-р Стрейнджлав“ (Dr. Strangelove). Настоявал да контролира всички аспекти на по-късните си творби и често пъти снимал стотици дубли от една сцена, преди да премине към следващата.

С бюджет 22 милиона долара и автори на сценария Кубрик и писателката Даян Джонсън, Стив очаквал филмът да стане също толкова добър като „Кери“ и „Сейлъмс Лот“. Макар че „Сиянието“ в крайна сметка донесъл приходи от 64 милиона долара, Кинг бил силно разочарован от подхода на Кубрик към неговата история: „Филмът е «Кадилак» без двигател. Не можеш да правиш нищо с него, освен да му се възхищаваш като на скулптура.“

Основното му възражение било срещу избора на Джак Никълсън за ролята на Джак Торънс. Той предпочитал Майкъл Мориарти (най-известен в днешно време с ролята на помощник главен прокурор Бен Стоун в „Закон и ред“) (Law & Order) в началото на 90-те, който обаче изиграл и главна роля във филма от 1978 г. „Кой ще спре дъжда“ (Who ’II Stop the Rain) или Джон Войт, участвал в основополагащи за 70-те години филми като „Завръщане у дома“ (Coming Home), „Избавление“ (Deliverance) и „Параграф-22“ (Catch-22). „Никълсън имаше прекалено зловещо излъчване още от самото начало на филма — казва Стив. — Ужасът в романа идва от факта, че Джак Торънс е мил човек, а не някой току-що долетял от кукувичето гнездо. В неговия персонаж нямаше никаква морална борба.“

Части от филма били заснети в хотел „Тимбърлайн Лодж“ в Маунт Худ, Орегон. Кубрик променил изключително важния номер на стаята от 217 в книгата на 237 във филма. В „Тимбърлайн“ имали стая с номер 217 и собствениците се опасявали, че щом филмът излезе, гостите на хотела ще се въздържат да я наемат, но пък нямали стая 237, така че Кубрик променил номера.

След излизането на „Сиянието“ въпросите относно миналото на Стив значително нараснали. „Хората все се интересуват какво се е случило в детските ми години — оплаква се той. — Ще им се да открият защо съм различен от тях, мислят си, че има сериозна причина да описвам всички тези ужасии. Но аз се смятам за доста ведър човек. Спомените ми за детството са щастливи, въпреки че бях самотник.“

Опитал се да загърби разочарованието от „Сиянието“ с работа над нови романи, разкази и сценарии. През септември 1980 г. излязъл романът „Подпалвачката“ (Firestarter) — първата книга на Кинг, излязла в ограничено издание, за което по-късно съжалявал, тъй като тези екземпляри станали много ценни и трудно откриваеми. Книгите в ограничено издание обикновено се публикуват от малки издателства в тираж до стотина екземпляра, с красиво графично оформление. Те са по-скъпи от тиражите за масовия пазар, а в много случаи след издаването цените им се вдигат — понякога до няколко пъти над първоначалната, — защото се купуват и продават от запалени почитатели на автора. „Подпалвачката“ разказва за Чарли Макгий, момиче с пирокинетични способности — тоест, може да пали огньове само като го пожелае; романът с нищо не допринесъл за намаляването на въпросите от страна на читатели и журналисти, които искали да разберат какво се е случило на Стив като малък. Докато преди той учтиво обяснявал на любопитните, че е имал съвсем нормално детство и че майка му не го е била или заключвала в килера, сега вече започнал да отклонява въпросите, като говорел за собствените си деца и за това, какво е да си родител, с надеждата да го възприемат като обикновения човек, за какъвто самият той се смятал.

„За мен истинският смисъл да имаш деца няма нищо общо с продължаването на рода или инстинкта за оцеляване, а по-скоро е начин да приключиш с детството — обяснява Кинг. — Когато имаш деца, преживяваш отново всичко, което си изживял като малък, но вече от гледната точка на зрял човек.“ Според него едва тогава вече можел да се сбогува с детството.

„Съвсем съзнателно използвах дъщеря си като прототип на Чарли Макгий, защото зная как изглежда, как ходи, какво я ядосва. Успях да използвам тези неща, но само до известна степен. С изключение на това, ако се вържеш само за своите деца, ограничаваш размаха си. Затова взех Наоми, използвах я като основна рамка и след това доразвих образа на героинята, както аз исках.“

Критиците започвали да го подлагат на „обстрел“ и заради използването на известни марки в творбите му — например когато персонажът Роял Сноу пие „Пепси“ в „Сейлъмс Лот“, а мис Макафърти кара „Фолксваген“ в „Кери“. Той се защитил с думите: „Всеки път, когато го правя, усещам, че съм намерил точната съставка за дадена сцена. Понякога марковото име е идеалната дума и ми изяснява перфектно сцената.“

 

 

Журналистите бързо разбрали, че един от начините да „разчупят леда“ за интервю с Кинг, бил да насочат разговора към любимите му „Ред Сокс“ и неговата маниакална преданост към този отбор. Почитателите му с охота поглъщали подробности за тази преданост — например, че престава да се бръсне през есента след последния мач от Световния шампионат и не допира бръснач до лицето си, докато не започнат пролетните тренировки. „С края на Световния шампионат умира и част от мен“, твърди той.

Кинг обяснява неугасващата си преданост към „Ред Сокс“ със своята раса: „Аз съм бял човек. Не искам да прозвуча като расист, но Бостън винаги е имал бял отбор. «Ред Сокс» е нещо, което тромавите бели хора могат да подкрепят. Този отбор демонстрира, че може би белите могат да постигнат нещо в спорта.“ Въпреки някои очевидни расови промени в отбора през последните години, Стив си остава негов непоклатим фен.

Макар че повечето му почитатели се задоволявали да четат за подробностите от личния му живот и да се наслаждават на книгите му, Стив започвал да разбира, че както той е вманиачен по бейзбола, така и феновете му могат да бъдат не по-малко вманиачени по него — в някои случаи дори много повече.

„Понякога ги поглеждам в очите и е все едно, че виждам празна къща — споделя той. — Не могат да си обяснят защо искат автографи, просто ги искат. Тогава осъзнавам, че тази къща не само е празна, но и обитавана от духове.“

Кинг описва един случай, когато закъснявал за среща и се натъкнал на свой почитател, молещ го за автограф, крещейки, че е най-големият му фен и е чел всичките му книги. Стив се извинил и се качил в колата си; тогава фенът рязко сменил поведението и го нарекъл „тъп кучи син“. „Сумарното тегло на почитателите направо те смазва. Те искат какво ли не от теб, и го искат с купища — оплаква се писателят. — Линията между «обичам те» и «мразя те» е съвсем тънка. Обичат те, но нещо в тях би желало да види как пропадаш в най-дълбоката пропаст.“

Вероятно Кинг е осъзнал напълно докъде може да стигне един фен на 8 декември 1980 г., когато убили Джон Ленън. Чувайки новината, Стив си спомнил за месец май същата година, когато бил в Ню Йорк на промоционална обиколка за „Сиянието“. Докато излизал от Рокфелер Сентър след интервю за телевизията, почитател, който се представил за неговия най-голям фен, изтичал към него и поискал автограф. Кинг се разписал на лист хартия, а после фенът подал своя фотоапарат „Полароид“ на един минувач и го помолил да ги снима заедно. След това поискал автограф и върху снимката, давайки на Стив специален маркер, за да се разпише. „Явно го беше правил много пъти“, разказва Стив, спомняйки си бегло, че е надраскал върху снимката „С най-добри пожелания на Марк Чапман от Стивън Кинг.“ По-късно Стив осъзнал, че не може да е бил той.

„Не е възможно да съм срещнал Чапман, датите просто не съвпадат“, казва той, обяснявайки, след като е поровил тук и там, че Чапман е бил в Хавай в края на онзи май, когато Кинг е бил в Ню Йорк. Все пак по онова време си имал прекалено вманиачен почитател, който „непрекъснато ме караше да се разписвам върху разни неща — припомня си той. — И имаше кръгли очилца, точно като онези на Джон Ленън.“

От тази вихрушка на почитателски мании започнала да се заражда една идея. Фразата, произнесена от „човека, който можеше и да е Чапман“, започнала да кръжи из съзнанието на Стив: „Аз съм твоят най-голям фен.“

Таби започвала да се тревожи: „Това ме притеснява, безпокоя се за сигурността му. Винаги съществува възможността някой да се опита да му стори същото, което направиха с Джон Ленън. Много е известен, а е пълно с превъртели хора.“

Понякога се чувствала като затворник на неговия успех.

Стив я успокоил, че няма за какво да се тревожи.

Бележки

[1] Kickball — игра с надуваема гумена топка, подобна на бейзбола, измислена в САЩ около 1942 г. — Б.пр.

[2] Nouvelle cuisine — в превод от френски „нова кухня“ — подход към приготвянето на ястия, характерен с по-леки и деликатни блюда от класическата френска кухня, в който се набляга най-вече на външния им вид. — Б.пр.