Лиза Рогак
Неспокойно сърце (13) (Животът и времето на Стивън Кинг)

12. Мизъри

Последната година от старото хилядолетие започнала прекрасно за Стив. В графика му влизали четири солидни проекта: „Бурята на века“ (The Storm of the Century) — историята на странник, който се появява в малко градче в Мейн, точно преди да връхлети свирепа снежна буря, и знае и най-съкровените тайни на жителите му, щяла да дебютира като минисериал през февруари. Романът „Момичето, което обичаше Том Гордън“ (The Girl Who Loved Tom Gordon) бил насрочен за публикуване през април, а „Сърца в Атлантида“ (Hearts in Atlantis) — сборник с истории, свързващи група приятели от детството до зрялата им възраст, чийто живот е повлиян от Виетнамската война, трябвало да излезе през септември. Нетърпеливо очакваният филм по романа „Зеленият път“ щял да се появи по екраните през декември — тъкмо навреме, за да привлече коледните тълпи.

Стивън Кинг плашел до смърт читателите и кинозрителите по цял свят вече четвърт век. Решил да организира прием по случай годишнината от първото издание на „Кери“. След изтънчена вечеря, полята с много шампанско (с изключение на домакина, разбира се), дошъл и кулминационният момент на вечерта: изгасили осветлението, от тавана се спуснал прожекционен екран и на поканените видни личности била показана подборка с „най-големите хитове“ — най-кървавите и страшни откъси от филми, заснети по романи на Кинг.

Можел да избере която и да е зала в цял свят, да закара дотам двеста от най-близките си приятели със самолет, и то в първа класа, и дори нямало да усети разликата в банковата си сметка. Но оставайки верен на себе си, той поискал честването му да се състои не къде да е, а в „Таверна на тревата“ в Манхатън, която идеално пасвала на образа на селяндура от Бангор — повечето жители на Ню Йорк биха презрели ресторанта като подходящ само за туристи, които не знаят къде са най-хубавите заведения в града.

Макар че продължавал да продава правата за филмиране на книгите си и обикновено отказвал да има нещо общо със сценария или продукцията, от време на време той изпадал в другата крайност и пишел сценария, бил изпълнителен продуцент и прекарвал колкото се може повече време на снимачната площадка. „Бурята на века“ бил един от тези проекти.

„Мисля, че най-доброто правило е или да участваш с всички сили, или изобщо да не участваш — казва Кинг. — Участвах с всички сили в «Бурята на века» и процесът ми достави голямо удоволствие.“ При разработването на сюжета за минисериала в четири части Кинг се върнал към тема, която експлоатирал безброй пъти дотогава: тайните, които жителите на малкото градче знаят един за друг, но рядко ги вадят на бял свят. Едва когато в общността пристига непознат, те най-сетне дават воля на тайните и дълго потисканите си вражди, което довежда до пълното унищожение на града и хората.

Както направил и преди със „Сблъсък“ и „ТО“, Кинг трябвало да оформи сценария така, че да бъде одобрен от цензорите на Ей Би Си. На този етап той вече бил доста наясно какво биха приели и какво отхвърлили. Изработил си един хитър трик: „Създавам три-четири хартиени тигъра, които мога да жертвам в замяна на нещата, които смятам за истински важни, и обикновено това дава добри резултати.“ Единственият спорен момент в „Бурята на века“ била репликата на един заместник-шериф: „Мамицата ще ни разгони тази буря.“ Цензорите поискали от Стив да я махне. Отговорът му бил: „Всички сериали по американските телевизии имат пиперлив език. Доста време си прехвърляхме топката, но в крайна сметка стана, както исках аз. В телевизията обикновено го постигаш, ако помрънкаш достатъчно.“

По традиция най-досадната за Кинг част от нова книга или филмов проект бил рекламният цирк, в който всеки издател, списание, кинорежисьор или телевизионна мрежа искали той да участва. За „Бурята на века“ обаче голямата изненада била, че не се дърпал да гостува в шоупрограми и да се среща с журналисти. Дори толкова му харесало да го прави, че поискал да осъществи още един проект за Ей Би Си и се замислил за възможността да адаптира „Торба с кости“ за телевизионен минисериал. „Иска ми се отново да изживея приятните моменти, които имах при работата върху «Бурята на века». Това е една от причините за участието ми в рекламната кампания, което изискваха от мен“, казва писателят.

Критикът Том Гудман отбелязва, че минисериалът страда от същия недостатък като книгите на Кинг: „На моменти е много добър — кара те да изтръпнеш от напрежение. Проблемът е, че моментите са твърде много. Толкова много, че трябваше да променят заглавието на «Историята, траяла цял век».“

Стив продължавал да намеква за оттегляне, но вече гледал по-трезво на нещата и знаел, че шансът му е нищожен: „Не мога да се оттегля, докато не завърша поредицата «Тъмната кула», защото някои хора ще ме заколят, ако не го направя. Чувствам се като Конан Дойл, когато се опитал да убие Шерлок Холмс, хвърляйки го от водопада Райхенбах. Много хора няма да ме оставят на мира, докато не приключа с Роланд.“

 

 

През март един от приятелите преподаватели на Стив, Антъни Маджистрейл, заместник-декан на факултета по английска литература във Върмонтския университет, поканил писателя да прекара три дни в Бърлингтън, през които да изнесе лекция, да чете откъси от свои творби и да се срещне със студенти, изучаващи творчеството му. За голяма радост на Маджистрейл, Стив приел.

Вървели към параклиса преди лекцията му, когато Кинг задал любопитен въпрос на Маджистрейл.

„Защо на тази лекция ще дойдат 3 500 души?“

„Отвърнах: «О, я стига, нужно ли е да ти отговарям?» Но Стив само поклати глава и каза: «Така и няма да разбера.» И знаете ли, не говореше с престорено смирение — разказва Маджистрейл. — Той наистина не разбира защо хората така му се лепят или как се е издигнал от младежа, записал се в Мейнския университет в Ороно с академична стипендия и само с един чифт дънки, до писател от ранга на Хорейшио Алджър.“

Нещо подобно се случило и когато им останали няколко свободни часа и отишли да поиграят малко тенис. Тони запитал Стив дали иска да отидат в сауната. „Погледна ме и каза: «Сауна?», сякаш го карах да се съвкупява с животно. Това е наследството от работническия му произход — никой от познатите му не би отишъл на сауна, тя е за хората с пари“, обяснява Маджистрейл.

В края на трите дни Тони връчил на Стив чек за 15 000 долара за тридневната му работа. „Извиних се, че са толкова малко, но той обърна чека и ми го върна с думите: «Използвай парите за нещо друго».“

 

 

„Момичето, което обичаше Том Гордън“ била публикувана на 6 април, за да съвпадне с началото на сезона за „Ред Сокс“, тъй като Том Гордън от заглавието е питчър на бостънския отбор. Кинг описва книгата от 224 страници по следния начин: „Ако съществуваше роман на Стивън Кинг за 20-годишните, той щеше да бъде «Момичето, което обичаше Том Гордън».“ Тя била втората от сделката му за три книги със „Скрибнър“ и моментално се изкачила начело в класациите за бестселъри.

Също през пролетта на 1999 г. Стив и Таби станали дядо и баба за първи път. На Джо и съпругата му Лианора им се родил син, когото кръстили Итън. Дядото отрано започнал да изгражда вкусовете на внучето си, завеждайки бебето на първия му мач на „Ред Сокс“ във Фенуей Парк, когато навършило „зрялата възраст“ 10 дни.

Стив почувствал нов прилив на енергия и започнал разговори с Питър Строб за сътрудничество над нов роман — „Черният дом“ (Black House), а пускането на „Сърца в Атлантида“ на пазара било насрочено за септември.

Постигал всичко, което искал. Животът бил хубав.

 

 

През юни 1999 г. Кинг преполовил новия си роман „Буик 8“ (From a Buick 8), а освен това решил, че е готов да се върне към недовършената си документална творба „За писането“, когато съдбата се намесила по ужасен начин.

В 16:30 часа в събота, 19 юни 1999 г., Стив вършел онова, което мнозина съседи считали за негов ежедневен ритуал: вървял срещу движението по банкета на шосе 5 в Северен Лоувъл. Както обикновено, четял книга по време на разходката си. Този ден четял „Къщата“ (The House) от Бентли Литъл — историята на петима непознати, които започват да страдат от халюцинации и кошмари, а единственото общо между тях е, че всички като малки са живели в еднакви къщи.

Когато Стив стигнал до участък от пътя без видимост на върха на един хълм, той спрял да чете, но продължил да върви. В това време светлосин микробус „Додж“ се насочил към него и Кинг си помислил, че шофьорът ще осъзнае грешката си и ще свърне. Части от секундата по-късно Стив осъзнал, че това няма да стане и затова се отместил от пътя на превозното средство, което не само че не намалило, а напротив, увеличило скоростта.

„Стив е успял да се отмести малко — казва Мат Бейкър, заместник-шериф от шерифската служба в област Оксфорд, който пръв се озовал на мястото на инцидента. — Ако не се беше отместил, микробусът щеше директно да го прегази и сигурно нямаше да оцелее.“ Паднал върху затревена площ, вместо върху оголените камънаци. „Ако беше паднал върху камъните, щеше да умре.“

Заместник-шерифът преценил, че микробусът се е движил с 65 км/ч, когато е ударил Кинг. „Моментално загубих съзнание — разказва Стив, — а когато се опомних, скутът ми бе някак изкривен настрани и си помислих: «Олеле, яко съм загазил».“

Брайън Смит, 42-годишният водач на микробуса, напуснал мястото на инцидента, за да повика полиция, а после се върнал. Седнал на един камък и наблюдавал Стив, докато лежал в безсъзнание, така че бил първият човек, когото Кинг видял, след като се свестил. Смит му казал, че линейката скоро ще дойде.

Доколкото Стив си спомня, Смит му казал, че през живота си не е получавал дори глоба за неправилно паркиране. „Какъв лош късмет, да блъсна най-продавания автор в цял свят — затюхкал се той и добавил: — Много харесвам филмите по ваши книги.“

Таби била повикана заедно с линейката. Тя още нямала представа колко тежки са нараняванията на Стив или какъв болезнен път ги чака от тук нататък.

„Обадиха ми се да се срещна с полицая — казва тя. — За известно време не разбрах колко тежко е ранен. Беше в съзнание, главата му бе окървавена, но все още говореше свързано.“

„Сякаш времето спря — разказва Таби по-късно. — А после тръгна отново — но вече всичко бе много по-различно.“

След инцидента подробностите бавно се изяснили.

Смит близо километър се люшкал от едната страна на пътя до другата, преди да блъсне Кинг, защото един от ротвайлерите му, Булит (куршум) — имал и още един вкъщи, наречен Пистъл (пистолет), — бил в задната част на микробуса и се опитвал да отвори хладилна чанта, пълна с месо. От мястото на шофьора Смит се опитвал да отпъди кучето от чантата.

Когато усетил удара, Смит си помислил, че е блъснал еленче. Отбил край пътя и разбрал, че е блъснал човек, когато видял чифт окървавени очила, паднали върху седалката до шофьора, а след това съзрял и окървавеното, изкривено тяло, лежащо на тревата край пътя. Хукнал пеш да намери уличен телефон, за да повика помощ.

Кинг бил транспортиран до болница „Нордърн Къмбърленд Мемориал“ в близкото градче Бриджтън, където го стабилизирали. Тамошните лекари бързо уредили да го закарат с хеликоптер в Медицинския център на Централен Мейн (МЦЦМ) в Люистън, след като осъзнали сериозността на травмите.

На път за Люистън единият от белите дробове на Кинг отказал да функционира. Той разказва: „Спомням си как един от санитарите каза «Мамка му!», а после чух шумолене, сякаш разопаковаха нещо. Някой обясни, че ще ми бие инжекция и отново ще мога да дишам, след като ме интубират и изпомпат течността от дроба ми.“

После ръцете му започнали да се подуват. Санитарите разрязали дрехите му, свалили му обувките и му казали, че ще трябва да махнат венчалните му пръстени. Носел по един на всяка ръка: оригиналният бил купен от него в комплект с пръстена на Таби за 15,95 долара, а другия му подарила тя години по-късно. Успели да свалят пръстена на лявата му ръка, но се наложило да срежат този на дясната.

В един момент санитарят го накарал да размърда пръстите на краката си и Стив го направил, но после попитал: „Мърдат ли?“ Санитарят потвърдил: „Мърдат много добре.“

Дори с помътнено от болката и шока съзнание Стив не му повярвал: „Кълнеш ли се в Бога, че пръстите ми наистина мърдат?“

„Да, мърдат.“

„Ще умра ли?“

„Не и днес.“

Щом хеликоптерът пристигнал в МЦЦМ, бързо го вкарали в операционната и започнали да го оперират към 20:30 ч. — четири часа след като бил блъснат от микробуса на Смит.

Кинг бил в операционната няколко часа, а след това бил преместен в интензивното към 3:30 ч. сутринта, където останал до неделя следобед.

„Всяка кост в дясната половина на тялото ми бе потрошена, с изключение на главата ми — там имах само сътресение“, разказва той.

Предварителният списък с нараняванията включвал дясното му коляно, разцепено по средата; фрактура на дясната му бедрена кост, четири счупени ребра; дълбока рана на челото, за която били необходими двадесет шева, и гръбнакът му, който бил натрошен на осем места. Лекарите трябвало да решат дали да ампутират десния му крак под коляното, защото бил натрошен поне на девет места. По-късно Стив се шегувал, че костите му били като стъклени топчета в чорап.

Лекарите решили първо да се опитат да стабилизират крака, като му прикрепили външен фиксатор — устройство, напомнящо телена клетка, което се слага върху крака, за да обездвижи костите и ставите.

В понеделник Стив отново влязъл в операционната за нова серия операции, продължили близо десет часа.

Когато се събудил в болничното легло след първите няколко операции, имал фенилтолна лепенка на ръката и бил включен на система с морфин и коктейл от различни обезболяващи лекарства. Погледнал я и си помислил: „Боже мой, пак станах наркоман. Това ме ядоса не по-малко от нараняванията. Ако смятах, че в сполетялото ме нещастие има нещо несправедливо, то бе, че след като се бях борил толкова време и бях спечелил битката с какви ли не наркотици и алкохол, сега отново трябваше да ги вземам.“

Решил, че единственият начин да се справи с редицата силно пристрастяващи болкоуспокоителни, които вливали в тялото му (като „Перкосет“ и „Викодин“, които на драго сърце би изгълтал преди малко повече от десетилетие), бил да следи колко болкоуспокоителни взема и да се погрижи те да бъдат под препоръчителната доза. „От друга страна, не съм отказал наркотиците и алкохола, за да страдам, така че ако съм в ситуация, в която нещо ме боли и лекарствата ще успокоят страданията ми, съм склонен да ги вземам“, казва Кинг.

Във вторник, 22 юни — денят след втората серия операции, — лекарите му казали, че биха искали да започне да ходи до края на седмицата, и го попитали дали има някакви краткосрочни цели, които иска да осъществи.

Стив отвърнал, че на 13 юли във Фенуей Парк ще се състои мачът на звездите на бейзбола. „Дали ще мога да го гледам в инвалидна количка? — запитал ги той. — Две сестри в стаята се спогледаха съчувствено и сърцето ми изтръпна.“

Влязъл отново в операционната в сряда, 23 юни — третата серия лечебни процедури за пет дни. Същата вечер, когато Източен Мейн бил връхлетян от свирепа гръмотевична буря, предизвикала прекъсвания на тока из целия щат, бил на операционната маса. През тази нощ електричеството в болницата непрекъснато примигвало и лампите угасвали няколко пъти, но със захранването нямало проблем, благодарение на аварийните акумулатори и двата генератора на болницата.

Насрочили му нов маратон в операционната за петък, но лекарският екип го отменил, загрижен за количеството упойка, прието от Кинг в трите дълги серии от операции само за пет дни. В края на първата седмица Стив вече можел да направи няколко крачки с помощта на кинезитерапевтите и помощно приспособление за ходене.

Щял да прекара следващите три седмици в болницата и да се подложи на още две дълги операции.

 

 

По-късно разследването показало, че когато Брайън Смит блъснал Стив, идвал от къмпинга, в който отседнал, и отивал до местния магазин, за да си купи шоколадчета „Марс“. Един от хората на шерифа се срещнал с Кинг в болницата и отбелязал, че кутията „Пепси“, която Стив пиел, е с по-висок коефициент на интелигентност от Смит. По-късно Кинг казал: „Струва ми се, че за малко не бях убит от персонаж, излязъл сякаш от някой мой роман. Направо е смешно.“

Макар и Смит да заявил пред Кинг на мястото на инцидента, че дори не са го глобявали за неправилно паркиране, истината била съвсем различна. В действителност списъкът с пътните нарушения на Смит бил доста дълъг, като някои от провиненията извършил още като малолетен, когато имал само шофьорска книжка. Някои от по-скорошните му присъди включвали няколко случая на шофиране в нетрезво състояние, а веднъж не спрял на вдигната полицейска палка. Само през 1998 г. три пъти му отнемали книжката.

Удивително е, че на 19 юни Смит не бил изследван за наркотици или алкохол на мястото на инцидента.

 

 

Когато Стив се върнал у дома си в Уест Бродуей, животът му коренно се променил. Отслабнал с 18 килограма, за него се грижели медицински сестри по 24 часа в денонощието, гълтал по стотина хапчета на ден и ежедневно започнал да се подлага на болезнено мъчителни физиотерапевтични сеанси.

Първата цел, която му поставила неговата физиотерапевтка, била да успее да сгъне коляното си на 90 градуса. „Болката беше непоносима и къщата се изпълваше с писъците ми — разказва Кинг. — Не мога да си представя как горката ми жена издържа, но физиотерапевтката само се смееше и ме караше да продължа още малко. Казвах й, че не мога и искам да престанем, но тя не ме оставяше на мира.“

След няколко седмици вкъщи една от сестрите му доверила, че преди да ги зачислят към него, техният шеф ги предупредил при никакви обстоятелства да не подхвърлят шеги, свързани с „Мизъри“. Стив й благодарил за откровеността и казал, че никоя от останалите не е засягала темата, макар че, като се има предвид любовта му към черния хумор, това поне за малко щяло да отвлече вниманието му от болката.

Освен че трябвало да преодолява физическата агония, Стив бил измъчван от слабост и не бил сигурен дали някога ще може отново да пише, като се имат предвид безбройните странични ефекти на толкова много лекарства. Но точно пет седмици след инцидента прописал. Макар и да не била най-дългата му пауза като писател, този път тя му била наложена против волята му и най-мъчително понасял именно нея.

Но писането се оказало много по-трудно, отколкото очаквал: „Отначало ми се струваше, че никога през живота си не съм писал. Все едно започвах отново от нулата. Имаше един ужасен момент, в който не знаех дали не съм забравил как се прави.“ Не бил сигурен дали за това е виновна липсата на увереност, дали е страничен ефект от многото лекарства, или е празнота в паметта, породена от това, че не е писал дълго време. Писал десетина-петнайсет минути и спрял. Минали няколко дни, преди да събере кураж и да прочете какво е написал. Изреченията били малко насечени, но най-много се притеснявал дали в тях има смисъл — оказало се, че има.

Постепенно се въоръжил с търпение и започнал всеки ден да пише малко повече от предишния, докато накрая стигнал до час и половина на ден. Заради фрактурата на бедрената му кост го боляло да седи пред бюрото. Можел да пише на кухненската маса, стига да е седнал върху куп възглавници. Върнал се към „За писането“ — документалната книга, върху която работел, когато го сполетяла злополуката.

Понякога пишел на лаптоп, друг път пишел на ръка с писалка „Уотърман“, защото така му било по-удобно и можел да пише по-дълго време. Вместо пръстите му да летят по компютърната клавиатура, бил принуден да забави темпото, което променило и стила му на писане. Ако пишел вечер, вместо да работи на светлината от лампата, той палел свещ и работел на трептящата светлина от пламъчето й.

Писането му помогнало да се върне към нормалния си живот, доколкото било възможно при тези обстоятелства, а и отвличало вниманието му от постоянната болка. Започнал да пише „Капан за сънища“ (Dreamcatcher) в средата на ноември.

Макар че отдавна свикнал сам да управлява живота си, осъзнал, че в сегашното си физическо състояние това е почти невъзможно. Наложило се тотално да сдаде контрола на други хора. „Превърнал съм се в напълно пасивна личност — казва той. — Човек веднага осъзнава, че е пострадал сериозно, че не може сам да се справя с живота и че ще трябва да разчита на помощ от други хора, за да се оправи — затова просто се предава.“

Въпреки своята бдителност обаче, скоро Стив започнал да взема повече от необходимите дози лекарства, и по-специално „ОксиКонтин“, предписано от един от лекарите му, който дошъл да го прегледа след първата операция, и забелязал, че Кинг натиска помпичката за морфин по-често, отколкото трябва. Писателят осъзнал, че отново е пропаднал в бездната на пристрастяването, тъй като болката от фрактурите, счупванията и последвалите операции била твърде непоносима, за да се справи без помощта на солидни дози болкоуспокоителни. Разликата между сегашното му пристрастяване и онова, от което се отървал преди десетина години било, че този път съзнавал съвсем ясно какво става и си дал дума веднага, щом болката отслабне, да откаже опиатите за втори път в живота си.

Но все още не бил напълно готов това да стане: „Вземах хапчетата, докато най-накрая вече нямах нужда от тях, но пак продължих да ги вземам, защото болката е субективно усещане. Пристрастената част от ума ми започна да си измисля болка, само и само да получава болкоуспокоителните.“

Скоро след злополуката, в резултат на солидните дози морфин и един куп други болкоуспокояващи, които вземал, за да се справи с болката от трите хирургически маратона през първата седмица в болницата, започнал да страда от халюцинации. В една от тях му се привидяло, че Том Гордън от последната му книга е избил семейството му и че писателят е в болницата само защото знае за престъплението, и смята, че играчът на „Ред Сокс“ го търси, за да убие и него.

Сторило му се също, че един от посетителите му в болницата прилича на учител по физкултура, облечен целия в бяло, и че е герой от негов роман. Всъщност човекът бил главният ортопедичен хирург на Стив. Той добавя, че няколко пъти по време на болничния си престой „ми се струваше, че и аз съм герой от мой роман, което беше много ужасяващо“.

 

 

На 30 септември 1999 г. съдебният състав на област Оксфорд осъдил Брайън Смит по две обвинения: тежка телесна повреда и опасно шофиране. Смит протестирал срещу присъдата, заявявайки, че не е извършил престъпление и наричайки трагедията от 19 юни „неволна злополука“.

Стив и Таби били доволни от присъдата. „Смятам, че с осъждането на Брайън Смит съдебният състав постъпи правилно, за което съм му много благодарен — не само в качеството си на пострадал, но и като гражданин на щат Мейн — гласяло изявлението им. — Подобни присъди изпращат внушително послание: когато сядаме зад волана на нашия автомобил, ние сме отговорни за живота на хората и трябва да понесем последиците, ако не оправдаем тази отговорност.“

За да не реши Смит или някой негов роднина да спечели малко пари от ужасяващата история на микробуса, приятелят на Кинг и негов адвокат Уорън Силвър предложил на Смит 1 500 долара за возилото, които той приел. Известно време Стив премислял идеята да използва микробуса за набиране на средства на някой благотворителен бал в Бангор (срещу пет долара можеш да го праснеш три пъти с чука), но Таби го разубедила. В крайна сметка микробусът бил пресован на кубче в автоморгата.

Очилата на Стив, намерени от Брайън Смит на предната седалка на микробуса, имали по-голям късмет от тялото на писателя. Телените рамки се разкривили, но дори след удара на микробуса, носещ се с 65 км/ч, лещите не се счупили. Кинг решил да си ги ползва и ги сложил в нови рамки.

Същата есен, докато постепенно се възстановявал и започнал да дава интервюта, типичният му хумор се възвърнал. Кинг дал дума, че ако в края на октомври външният фиксатор е все още на крака му, ще окачи връвчица с лампички за Хелоуин на скобата на устройството.

Писателят осъзнал и че е време да приключи с обезболяващите лекарства. Макар и да усещал болките да отшумяват, заради няколкото предходни десетилетия на тежко пристрастяване към алкохола и наркотиците тялото му започвало да си измисля нови болки, за да оправдае опиатите. „Въобразявах си, че ме боли, за да вземам лекарствата. Дойде момент, в който или трябваше да престана, или щеше да се наложи да пълня предписания ми Викодин в ръчна количка“, шегува се той. Единственото решение било да спре лекарствата отведнъж. „Трябва просто да прочистиш тялото си от натрупаните опиати. Отне ми около две седмици. Гърчиш се, потиш се, лежиш буден нощем, въртиш се — но най-накрая всичко изчезва.“

Филмът „Зеленият път“ се появил по екраните на 10 декември; Стив вече бил достатъчно добре, за да присъства на премиерата. Роджър Ебърт от „Чикаго Сън-Таймс“ писал: „Отделяйки по-дълго време, за да позволи на филма да трае три часа, Дарабонт е превърнал «Зеленият път» в история, която се развива пълнокръвно пред нас и е богата на детайли и обем. Постиженията на филма щяха да са много по-слаби при двучасово времетраене.“ Джанет Маслин от „Ню Йорк Таймс“ отбелязва, че „заради непретенциозните, но силни и затрогващи изпълнения и дълготрайното повествование на г-н Дарабонт си струва въпреки всичко да поемете на това пътешествие“.

Несъмнено жената от бакалията отново би отрекла, че това е филм по произведение на Стивън Кинг.