Лиза Рогак
Неспокойно сърце (5) (Животът и времето на Стивън Кинг)

4. Град Отчаяние

Месец преди да завърши колежа, Стив бил арестуван от полицията в Ороно, Мейн, при странен инцидент, в който били замесени трийсетина гумени конуса за поставяне по пътните платна. След тежък запой в местен бар той поел към къщи с колата, но по пътя ударил един от тях толкова силно, че откъснал гърнето на раздрънкания „Форд“ комби, който карал по онова време. По-рано същия ден видял, че пътната служба поставя нова маркировка на пешеходните пътеки из целия град и гумените конуси били сложени, за да не настъпват шофьорите и пешеходците още влажната боя.

Но не и Стив. Той толкова се възмутил, че трябва да купува ново гърне на колата си, че решил да даде хубав урок на градската управа. „На пияна глава реших да обиколя града и да събера всички конуси — спомня си той. — На следващия ден щях да ги занеса заедно с откъснатото ми гърне в кметството като проява на справедлив гняв.“

Събрал около стотина конуса в задната част на комбито, но му свършило мястото. Знаел, че има още много, затова се върнал в апартамента, за да разтовари автомобила, след което да продължи обиколката на улиците и да събере останалите „виновници“. Но когато понапълнил колата един полицай го забелязал, включил синята си лампа и не след дълго видял достатъчно конуси в комбито на Стив (въпреки че това бил вторият му набег), за да го арестува за кражба. „Ако ме бяха хванали със стотината, които вече бях скрил в апартамента си, щяха да ме обвинят за кражба в особено големи размери“, казва той.

Насрочили процеса за август.

 

 

Стивън Кинг завършил Мейнския университет в Ороно през пролетта на 1970 г. с бакалавърска степен по английска литература и сертификат, който му давал право да преподава в гимназия. Военната комисия, на която минал веднага след завършването си, го категоризирала като 4-F и негоден за военна служба поради високо кръвно, влошено зрение, дюстабан и спукани тъпанчета.

Несъмнено за първи път в живота си, вместо да се сеща с погнуса за садистичния лекар от детството си, може би се е почувствал поне мъничко благодарен.

Въпреки че вече не бил студент, Стив продължил да пише за „Мейн Кампъс“. Един от поместените там разкази бил „Слейд“ (Slade), който започнал да пише на зелената хартия със странен формат няколко месеца преди това.

Първото дете на Таби, Наоми Рейчъл, се родило на 1 юни 1970 г., малко след завършването на Стив, но година преди нейното дипломиране. Макар че и двамата били на седмото небе от радост, те, естествено, се притеснявали как ще се грижат за дете, след като едва успявали да издържат самите себе си. Както възнамерявал от самото начало, Стив кандидатствал за учителска длъжност в Хампдън Академи, а когато не намерил свободни места, потърсил работа в няколко други гимназии в района, но и там се сблъскал със същия проблем.

Трябвало да изкарва пари, а не искал да се връща на работа във фабрика „Уоръмбо“, затова се хванал в една бензиностанция в Брюър, където обслужвал колонките за гориво. Работните условия били замислени така, че служителите да са непрекъснато на крак. Ако клиентът поръчал да му напълнят резервоара догоре, Стив трябвало да превключи в режим „продавач“.

„При напълнен резервоар можете да избирате между Чашата (грозна, но издръжлива чаша за вода, в каквито ви сервират по закусвалните) и Хляба — по-голям от стандартния самун порест бял хляб — разказва той. — Ако забравим да попитаме дали да ви проверим маслото, получавате горивото безплатно. Ако забравим да ви благодарим — също. И познайте кой плащаше безплатния резервоар гориво? Точно така — разсеяният оператор на колонката.“

След като платил сметката за няколко безплатни резервоара с гориво на клиенти, Стив си научил урока, макар и работата да била крайно отегчителна. През август дошъл ред на процеса му за кражбата на конуси и той помолил за почивен ден, за да отиде в съда. Но за да не си помисли шефката му, че е взел на работа нехранимайко, той й поискал почивен ден, за да отиде на погребението на един роднина на Таби.

Отишъл в Областния съд в Бангор, решил да се защитава на делото сам, без адвокат, и моментално бил признат за виновен. Съдията го глобил сто долара, но Стив наскоро бил продал свой разказ на ужаса на списание „Адам“, наречен „Салът“ (The Float). В него четирима колежани стигат с плуване до сал насред езеро в един есенен ден, но се сблъскват с ужасяващо създание, спотаило се в мрачните води. Стив използвал чека от списанието, за да плати глобата. Само да знаел съдията откъде идват парите…

На следващия ден, когато отишъл на работа в бензиностанцията, бил уволнен, задето посочил невярна причина за отсъствието си предния ден. Един от роднините на шефката проследил Стив до съда и разказал на леля си, че нейният служител е бил на дело същия ден.

Трябвало веднага да си намери друга работа; кандидатствал на няколко места и му предложили работа за 1,60 долара на час в пералнята „Ню Франклин“, която обслужвала търговски обекти и фирми.

Обмислил предложението доста дълго и сериозно, преди да приеме. Все пак в един момент и майка му работила в пералня, а последното, което искал, било да повтаря живота й — нещо, с което тя напълно би се съгласила.

Въпреки колежанската си диплома, той поел по същия депресиращ път, изминат от майка му Рут: да издържа съпруга и бебе се оказал голям стрес за Стив. Макар и дълбоко в себе си да знаел, че най-лесно ще му бъде да повтори живота на баща си, да каже някой ден след вечеря, че отива за цигари, а после да наведе глава и да хване пътя, без да се обръща назад. И през ум не му минавало да избере тази възможност.

Освен това се свързал с редактор в Ню Йорк, който харесвал творбите му и смятал, че има бъдеще като писател.

След завършването на колежа Стив работел над роман, който кръстил „Да го направиш“ (Getting It On) — историята на гимназист, който убива двама от учителите си и взема за заложници съучениците си от часа по алгебра. Завършил го през лятото и решил, че е не по-лош (или дори по-добър) от много подобни романи, които четял по това време, затова решил да го изпрати в някое издателство. Наскоро прочел романа „Корпорация Паралакс“ (Parallax View) от Лорън Сингър, от който бил възхитен. Смятал, че между романа на Сингър, издаден от „Дабълдей“, и неговия има известни прилики, затова го опаковал и го адресирал до редактора на „Корпорация Паралакс“, издателство „Дабълдей“, Ню Йорк. Стив обаче не знаел, че този редактор е напуснал, така че ръкописът му се озовал на бюрото на друг литературен редактор на име Бил Томпсън.

Томпсън писал на Стив, че романът му харесва, но че има нужда от известно преработване и посочвал промените, които желаел да направи младият автор. Ужасно развълнуван, Стив нанесъл корекциите и изпратил отново преработения ръкопис. След няколко месеца ръкописът се върнал с бележка, че другите редактори в издателството искали да видят още няколко промени. Стив преработил романа за втори път и отново изпратил ръкописа.

Томпсън му го върнал за трети път с извинения, молейки за още промени, които този път изисквала редакционната колегия. Стив се поколебал, но решил, че такива са правилата в издателския бизнес, затова прилежно последвал препоръките на колегията и за пореден път им изпратил ръкописа.

Когато дебелият пакет се върнал за четвърти път с обратния адрес на „Дабълдей“, Стив паднал духом. Разкъсал плика, само за да открие, че след толкова положени усилия и въпреки че направил всичко, което искали от него редакторите, „Да го направиш“ бил отхвърлен.

„Това бе болезнен удар за мен — пише по-късно той, — защото прекалено дълго време ме бяха оставили да тая някаква надежда.“

Известно време близал рани, преди да се захване със следващия си проект. Все пак Томпсън харесвал стила му на писане и му казал, че ако зависело само от него, отдавна щял да приеме „Да го направиш“ за публикуване. Освен това Стив не се чувствал напълно обезсърчен, защото вече научил доста неща за редакторската работа и за дребнавостите, които някои редактори предпочитали, а други ненавиждали. По-късно Стив щял да открие, че Бил всъщност е разпратил романа му на няколко познати редактори в други издателства с надеждата да го пласира там — нещо, заради което щял да си загуби работата, ако шефовете му научели.

Бил помолил Стив да го има предвид за други книги, върху които ще работи, затова Стив взел следващия си роман и му го изпратил. „Дългата разходка“ разказвал за група от стотина момчета, които участват всяка година в изтощителен поход с безброй правила (няма почивки, скоростта им на ходене не бива да пада под 6 км/ч), който продължава, докато остане само един. Събитията се развили по същия начин: Бил препоръчал няколко промени, след това другите редактори поискали да се съобрази с техните предложения, след тях романът бил предаден на редакционната колегия, която в крайна сметка отхвърлила проекта.

Всичко това ставало, докато Стив се трудел на пълен работен ден в пералнята и пишел разкази за мъжки списания, където имал по-голям успех, отколкото с „Дабълдей“.

През лятото осъществил първата си продажба за „Кавалер“ и „Нощна смяна“ (Graveyard Shift) бил публикуван в октомврийския брой на списанието за 1970 г. Сюжетът разказвал за гигантски плъхове в мазето на стара фабрика и за мъжете, изпратени да прочистят това мазе. За основа използвал дочутите истории от екипа по почистването за Четвърти юли във фабрика „Уоръмбо“. Морис Деуолт бил редакторът, натоварен с преглеждането на изпращаните от неизвестни автори разкази в „Кавалер“, модна алтернатива на „Плейбой“, чието издаване започнало в края на 60-те. Заедно със съвременните статии и литература, основната притегателна сила на списанието се криела в снимките на оскъдно облечени жени фотомодели.

Един ден Деуолт се обадил на своя главен редактор Най Уилдън, за да му каже, че току-що е прочел изумителен разказ от писател на име Стивън Кинг. „Но — разказва Уилдън — той допълни, че разказът няма почти нищо общо с онези, които публикувахме в списанието. Казах му все пак да го донесе и докато го четях, успя да ме смрази от страх.“

Написал на Стив, че приема разказа и че ще му плати сто долара. Стив веднага му върнал отговор, че приема офертата и приложил още няколко разказа, които Уилдън да прегледа.

Естествено това било списание с голотии, но Стив знаел, че трябва да мине по този път и бил все така оптимист за бъдещето си. Продължил да чете жадно всичко, до което можел да се добере — колкото по-популярен бил жанрът и колкото по-кичозна била корицата, толкова по-добре. Понякога обаче с изненада вземал книга в библиотеката, която нямала корици. „Отварях я и на първа страница виждах нещо от рода на: «Авторът изказва благодарности на фондация „Гугенхайм“, която финансира написването на тази книга» и си мислех: «Ах, ти, шибано копеле, от къде на къде ще ти дават пари, за да си седиш на задника в някоя горска хижа в Ню Хампшир, а аз се трепя да пиша книги нощем и имам изгаряния от белина по целите си ръце? Кой си ти бе, мамка ти?!»“

„От ноздрите ми направо излизаше пара, толкова ме беше яд и завиждах на тези хора — разказва Стив. — И си мислех, че им дават парите, защото си правят четки един на друг относно литературните си предпочитания. Някой преподавател по английска литература казва на своя студент: «Трябва да прочетеш нещо от Натаниъл Хоторн» и хлапакът се връща и казва: «Леле, шефе, Натаниъл Хоторн е страхотен. Ще ми разпишете ли молбата за стипендията „Гугенхайм“?» Направо се вбесявах при тази мисъл.“

Що се отнася до развоя на събитията вкъщи — Стив и Таби възнамерявали да се оженят, но тя имала едно условие: Стив да си намери по-хубава работа от тази в пералнята. Затова той обещал напролет отново да си потърси работа като учител.

„Ожених се за нея заради тялото й, макар и тя да твърди, че е било заради пишещата й машина“, шегува се по-късно Кинг. И наистина, нейната „Оливети“ била доста по-добра от древната „Ъндъруд“, на която тракал Стив още от края на 50-те години. Но пишещата машина била една хубава допълнителна примамка. „Нейната имаше доста квадратен шрифт, напомнящ нацистки поздрав.“

 

 

Стив и Таби се оженили на 2 януари 1971 г. в Олд Таун, родното градче на Таби. Стив платил 15,95 долара за два еднакви венчални пръстена от бижутерията „Дейс Джуълърс“ в Бангор. Церемонията се състояла в католическата църква (религията на Таби), а приемът се провел в методистката църква (вероизповеданието на Стив от неговото детство).

Макар че Стив си търсел друга работа, нямало много свободни места, затова той още работел в пералнята, когато се оженили. Насрочили специално датата така, че да не съвпадне със смяната му в „Ню Франклин“. „Оженихме се в събота, защото пералнята беше затворена в събота следобед — разказва той. — Всички там изказаха своите благопожелания, но въпреки това ми удържаха от заплатата, задето не се явих тази събота вечер.“

Таби завършила Мейнския университет през юни 1971 г. със специалност история. Дипломирането й дошло след доста дълго бъхтене, защото продължавала да ходи на лекции, докато била бременна, и дори след това, когато трябвало да гледа новороденото.

Щом завършила колежа, тя се сблъскала със същия проблем като Стив: не можела да си намери работа, която да отговаря на квалификацията й, а останалите били доста под нивото й. Кандидатствала в „Дънкин Донътс“. Отначало управителят не искал да я вземе заради бакалавърската й степен, но в крайна сметка склонил.

След време миризмата на понички станала за Стив и Таби не по-малко противна от тази на омарите. „Отначало ароматът беше приятен, на нещо прясно и сладко — разказва Стив, — но накрая ужасно ни втръсна. Оттогава просто не понасям понички.“

Таби възнамерявала да работи там само докато насмогнат със сметките. „Щом започнехме да се справяме, щях да напусна работа, защото иначе Стив работеше през деня, аз бях нощна смяна, не виждах Наоми, почти не се засичахме с него — не беше хубаво“, казва тя.

„Мисля, че още от началото с жена ми имахме много традиционни възгледи — заявява Стив. — Според мнозина от приятелите ни бяхме твърде старомодни. Родихме си деца и ги отглеждахме, водейки един традиционен семеен живот.“

Кинг осъзнал, че мечтата му да се прехранва с писане няма да се сбъдне скоро и когато в Хампдън Академи се освободило учителско място (училището, в което карал практиката си през последната година в колежа) през есента на 1971 г., той започнал работа с начална заплата 6 400 долара на година, което все пак било по-добре от пребиваването му в пералнята.

По това време Таби, Стив и Наоми живеели в каравана под наем край шосе 2 в Хърмън, на 12 километра от училището. Стив пътувал до там с „Буик Спешъл“, модел 1965. Преди да завърти ключа сутрин, стискал палци колата да запали; тя едва се държала да не се разпадне. Като учител по английска литература Кинг най-сетне успял да се възползва от колежанското си образование, макар и бързо да открил, че учителската професия не е каквото очаквал. „Мислех, че като преподавам в училище, си осигурявам живот на човек от средната класа — не знаех, че пак ще си бъда бедняк — казва той. — Да преподаваш в училище, е все едно на ушите ти да са прикачени проводници, които изсмукват цялата ти енергия. Прибираш се вкъщи, трябва да поправяш есетата на учениците и изобщо не ти е до писане. Мислехме да си купим кола, трябваше да водим нормален живот, а всъщност бяхме по-зле, отколкото когато работех в пералнята.“

Кинг смекчавал разочарованията на работното си място, като наблюдавал поведението на учениците. Почерпил много истории и идеи, като ги изучавал и ги мъчел в часовете си, макар и винаги по забавен начин.

Понякога заплашвал учениците, които си мълчали по време на обсъждане в класа, да ги накаже да напишат роман. „Когато бях стажант-учител, моята ръководителка имаше сигурен лек за «Класа на живите мъртви» — казвал той на учениците си. — Някой има ли представа защо Уили Лоумън от «Смъртта на търговския пътник» е изпаднал в толкова тежка депресия? — питаше тя. — Ако никой не отговори до петнайсет секунди, ще си сваля едната обувка. Ако до трийсет секунди още няма отговор, ще си сваля и другата. И така нататък. Когато започнеше да разкопчава ципа на роклята си, обикновено някой винаги изказваше мнение за депресията на Уили Лоумън.“

Помежду преподаването, поправянето на есета и отделянето на време за Таби и дъщеря им, Стив продължавал да намира време и концентрация, за да пише един-два романа, но открил, че писането на разкази е по-доходоносно и сигурно, поне в краткосрочен план. Той все още поддържал връзка с Бил Томпсън в „Дабълдей“, но след като обстойно преработил два романа, които въпреки това били отхвърлени, решил да съсредоточи усилията си в писане на разкази за мъжките списания, които можел да нахвърля за няколко часа и да продаде поне за двеста долара.

Освен „Кавалер“ и „Адам“ той пишел и за списания със заглавия „Пич“, „Джентълмен“, „Прасковки“, „Фукльо“ и „Галерия“. Когато казал на майка си, че редовно продава разказите си, тя много се зарадвала и естествено пожелала да ги види отпечатани. Макар че разказите били мистерии, различни от порнографията, публикувана на другите страници на списанията, той все пак не искал тя да узнае в какви списания са се появили. Затова Таби правела ксерокопия, но първо закривала рекламите за порнофилми, лосиони и сексиграчки, пълнещи полетата на страниците, на които се появявали неговите разкази.

Всъщност редакторите имали толкова високо мнение за творбите му, че му предлагали да пробва да напише и някои от порноразказите; в крайна сметка те се плащали по-добре от тези на ужасите. Той направил храбър опит, но да пише за секс просто не се връзвало с емоционалния му инструментариум. Написал петдесетина страници, преди да се откаже. „Думите бяха пред очите ми, но не можех да боравя с тях. Беше толкова шантаво, че просто прихнах да се смея — казва той. — Стигнах само до близнаци, които правят секс в басейнче за птици.“

Кинг твърди, че това не се дължало на някакво неудобство от секса, а по-скоро от смущението да пише за секс извън границите на моногамната връзка. „Без такива силни взаимоотношения, на които да се осланям, ми е трудно да сътворя сексуални сцени, които да са правдоподобни и впечатляващи или да движат сюжета. Щеше да се наложи да вкарвам секса произволно и по задължение — казва той. — Все едно — минаха две глави без сцена с чукане, я по-добре да плесна една тук.“

 

 

Решението на Стив да се съсредоточи върху писането на разкази дало плодове. През 1972 г. „Кавалер“ публикувало четири негови разказа: „Да страдат дечицата“ (Suffer the Little Children), „Петата четвъртина“ (The Fifth Quarter), „Полесражение“ (Battleground) и „Пресата“ (The Mangier). Това били сигурни пари и редовно публикуване на името му, а след като Най Уилдън му казал, че читателите започнали да искат неговите разкази, Стив бил на седмото небе. Не се бил отказал напълно от мечтата си да напише роман, който някое издателство ще пожелае да откупи, и все още от време на време водел кореспонденция с Бил Томпсън, но Стив нямал какво да му изпрати, а и вече бил доста по-предпазлив, след като обстойните му преработки се оказали напразни.

Стивън написал „Петата четвъртина“, разказващ за дребен престъпник, който иска да отмъсти за смъртта на свой приятел по време на провален обир, под псевдонима Джон Суидън. Избрал друго име, защото разказът бил по-различен от останалите, които писал за списанието. Той по-скоро бил типично криминале, отколкото свръхестествена история на ужасите, и като модел за него използвал писателите на криминалета от 50-те години. „Тогава пишеха под множество различни псевдоними, защото просто бълваха разкази на поразия — обяснява той. — Сега беше мой ред да бълвам на поразия, затова използвах името Джон Суидън, но повече не се върнах към него, защото не ми хареса особено.“

Когато дошла лятната ваканция, Стив отново се хванал на пълен работен ден в пералня „Ню Франклин“ и макар че това била потна, неблагодарна и изтощителна работа, тя си имала и добрата страна, както и периодът, в който работел във фабрика „Уоръмбо“ след завършването на гимназията. Средата в пералнята и работещите в нея от време на време му давали идея за някой разказ.

Един от колегите на Кинг в пералнята бил с отрязани до лактите ръце и трябвало да използва протези с куки. Работел там от близо три десетилетия и един ден обслужвал машината за гладене и сгъване. Работниците били кръстили машината „Пресата“, защото смазвала ръцете на онези, които по невнимание ги доближавали прекалено много до нея. В този злощастен ден машината случайно захапала вратовръзката на въпросния човек. Опитал се да я издърпа, но лявата му ръка била засмукана. Инстинктивно понечил да я издърпа с другата, но и тя попаднала в машината.

Когато Стив работел там в началото на 70-те, човекът с куките се представял на новите колеги, като първо пускал гореща и студена вода върху куките, а после издебвал нищо неподозиращия работник и ги поставял на тила му. След като Стив неведнъж станал свидетел на тази дебелашка шега, а и самият той опитал неприятното докосване, решил, че от това ще излезе добър разказ. В резултат се появил „Пресата“.

Един летен ден през 1972 г. приятелят на Стив, Флип Томпсън, се отбил в караваната на семейство Кинг в Хърмън, за да ги навести. Прочел някои от разказите, които Стив пишел, както и някои от публикуваните в мъжките списания, и започнал да го критикува. В началото на 70-те движението за правата и свободите на жените било в разцвет и всеки просветен мъж, който се надявал да спечели съвременната жена, трябвало да се отнася с разбиране към проблемите на жените.

Флип попитал защо Стив продължава да пише такива мъжкарски глупости за списания с голотии.

„Защото тези разкази не се продават твърде добре в Космополитън“, бил отговорът на Стив.

Флип го обвинил, че е напълно лишен от чувствителност спрямо жените, а Стив му отвърнал, че ако иска, може да я взима под внимание, докато пише, но че „Кавалер“ и другите списания, които купували разказите му, не търсели такова нещо.

„Ако си писател и реалист относно работата си, можеш да направиш почти всичко, което искаш — контрирал Флип. — Всъщност, колкото по-голям прагматик и авантюрист си, толкова по-добре можеш да се справиш.“

Приятелят му се обзаложил с него на 10 долара, че не може да напише разказ от женска гледна точка. От известно време обмислял идея, която според него била подходяща за „Кавалер“, разказваща за отритнато от обществото момиче със свръхестествени способности, което си отмъщава на момчетата, тормозили я цял живот. Върнал се в спомените си към дните в гимназията и към съучениците си аутсайдери: едно момиче, което имало само една рокля и я носело през цялата учебна година, и друго, което израснало с разпятието в цял ръст в дома си.

Откакто се върнал на работа в пералнята „Ню Франклин“, вниманието му било привлечено от възрастна работничка, която била религиозна фанатичка, и си помислил, че може да я използва за образа на майката на отритнатото момиче.

Вече имал основата на разказа. Сега трябвало само да седне и да го напише.

За място на първата сцена избрал момичешката съблекалня. Написал първите няколко страници за гимназистката, чиято първа менструация се появява, докато е под душа, и започва да крещи, защото си мисли, че ще й изтече кръвта и ще умре. Тя не е запозната с житейските факти, защото свръхрелигиозните й родители не смятат, че трябва да говорят за секса със своите деца.

Съученичките й реагират, като започват да хвърлят тампони по нея — и тогава се натъкнал на непреодолима преграда. Откъде са взели момичетата толкова тампони? Не се ли продават от монетни автомати? Не знаел. Все пак само веднъж му се било случвало да влиза в момичешката съблекалня, докато работел заедно с брат си Дейвид през лятото като пазач в гимназия „Брунсуик“.

Затова попитал Таби за монетните автомати. Тя се засмяла и му обяснила, че автоматите били безплатни.

„Историята никак не беше лека — казва Стив. — В нея се разказваше за момичета, за момичешки съблекални, за менструация — все неща, за които не знаех нищо. Айсбергът се оказа доста по-голям. Ставаше въпрос за жени! За момичета! Жените са достатъчно трудна тема! А момичетата са още по-загадъчни.“

Той продължил да се поти над разказа, но след като бил написал петнадесет страници без празни параграфи, се отказал и го хвърлил в кошчето. Не само че имал проблеми с женската част на разказа (може би в крайна сметка Флип щял да се окаже прав), но и историята не можела да се побере само в три хиляди думи, което било ограничението за разказите, помествани в „Кавалер“ — само един разказ с по-голяма дължина успял да му продаде.

„Разказът е като пръчка динамит с къс фитил — обяснява той. — Палиш го — и край. Внезапно осъзнах, че искам по-дълъг фитил. Исках читателят да осъзнае, че с това момиче злоупотребяват, че стореното от нея всъщност не е зло, и дори не е отмъщение, а просто така се нахвърляш върху някого, когато си дълбоко засегнат.“

След като изхвърлил страниците, почувствал нужда да разпусне. Представата на Стив за рая (освен да прекара цял ден пред пишещата машина) била да вземе вана, докато пуши цигара, пие бира и слуша мач на „Ред Сокс“ по транзистора, подпрян на мивката. Именно така го заварила Таби, когато влязла в банята, изключила радиото и размахала смачканите страници под носа му. „Трябва да продължиш този сюжет — казала му тя. — Добър е.“

„Но аз не знам нищо за момичетата!“, възразил той.

„Аз ще ти помогна.“

Флип може и да бил прав, но той не знаел, че Стив има и друг източник, който да му помогне да вникне в женската психика.

Таби му казала също, че историята заслужава повече от три хиляди думи и че може да се превърне в пълнокръвен роман. В колежа Таби привличала Стив отчасти и защото била неговият идеален първи читател. „Тя е ненаситен читател и страхотен критик — казва той. — Ако ми каже, че нещо не се получава, ще ми обясни защо е така и ще предложи няколко различни начина да го оправя.“

И тъй, той пригладил смачканите страници и се върнал към сюжета. Вдъхновението му засякло, когато стигнал до сцената на абитуриентския бал, след като Кери е дала воля на телекинезата си. „Исках тя да смаже тези хора, но не можех да измисля как точно да стане това — разказва Стив. — Таби предложи тя да използва усилвателите и електрическото оборудване на рок групата.“

Кинг черпел и от собствения си опит като преподавател в гимназията. „В образа на Кери Уайт има и нещо от мен — признава той. — Видял съм гимназиалната общност и от двете страни, както и всеки друг учител. Веднъж я виждаш от класната стая, където се хвърлят ластици, и втори път — зад учителското бюро.“

Той последвал съвета на Таби, разширил историята и само за три месеца написал ръкопис от 70 000 думи. Бил окуражен от напредъка си и от това как се развил романът, но не всичко било наред. Не само че трябвало да работи в пералнята от понеделник до петък и през ръцете му да минават ресторантски покривки, пълни с парченца от омари и миди, както и окървавени чаршафи от болници, по които пълзели и червеи, но и често се налагало семейството да се мести. След раждането на Наоми те живели последователно в два апартамента в Бангор (единия на Понд Стрийт, а другия — на Гроув Стрийт) и в каравана до Клат Роуд в Хърмън.

Макар че на Стив му харесвало да преподава и с нетърпение очаквал да се върне в класната стая през септември, той започвал да сънува кошмари, че до края на живота си ще си остане учител по английска литература с един куп ръкописи, забутани в чекмеджето на бюрото му или в шкафа в коридора. „Докато пишех «Кери», имаше моменти, в които се чувствах потиснат и много отчаян“, казва той.

След като завършил ръкописа, мислел да го изпрати на Бил Томпсън, но се въздържал. Все пак „Дабълдей“ вече отхвърлили два от романите му — защо биха приели именно този? Вместо това го пъхнал в чекмеджето и започнал да обмисля идеята за следващия.

В часовете по английска литература, които водел за петокласниците в Хампдън Академи, заедно с „Нашият град“ (Our Town) от Торнтън Уайлдър^[1] Стив преподавал и за романа „Дракула“ (Dracula). Разбира се, обичал да говори за вампири с учениците си, но изследвал и описанията на Уайлдър за взаимоотношенията между жителите на малкия град и как този град обикновено не се променя. Тъй като самият той бил от малко градче, много лесно можел да се отъждестви с героите.

След един дълъг ден в училището, но преди да се оттегли в пералното помещение, което по съвместителство било и негов кабинет в караваната, той обсъдил на вечеря двете творби с Таби.

„Представяш ли си Дракула да дойде в Хърмън?“, подхвърлила му тя.

Мозъкът на Стив заработил на пълна скорост и му хрумнала идея за роман, в който се разказва за малко градче в Мейн, завладяно от вампири, с работно заглавие „Второто пришествие“ (Second Coming).

Харесвало му да пише романи, но отново осъзнал, че разказите, които продава на мъжките списания, слагат хляба на масата вкъщи. Затова продължил да ги изпраща на Най Уилдън. По това време му трябвали повечко сигурни пари, защото Таби отново била бременна. Второто дете на семейство Кинг, Джоузеф Хилстръм Кинг, се родил на 4 юни 1972 г.

Таби го кръстила на Джо Хилстръм, познат повече като Джо Хил — синдикален организатор и композитор от началото на XX век. Хил бил екзекутиран през 1915 г. за убийство, което така и не станало ясно дали е извършил, и вдъхновил неколцина автори да съчинят песни и стихове за живота му. Едно от стихотворенията, написано от поета Алфред Хейс през 1930 г., било превърнато в песента „Снощи сънувах, че виждам Джо Хил“ (I Dreamed I Saw Joe Hill Last Night) от композитора от епохата на Великата депресия Ърл Робинсън, която певицата Джоан Баес (един от рок идолите на 60-те) изпяла на фестивала в Уудсток.

 

 

През есента на 1972 г. Стив се върнал към преподаването в Хампдън Академи. Бил добър учител, но колегите му често забелязвали, че вниманието му е насочено другаде.

„Кинг беше многообещаващ учител — казва Робърт Роу, директор на «Хампдън». — Рядко можеше да го срещнеш без книга под мишница, а ако имаше свободно време, все четеше. Но винаги отделяше и време да пише.“

Бренда Уили била ученичка на Кинг в „Хампдън“. „Беше добър учител, който имаше по седем часа дневно и занималия след това — спомня си тя. — Казваше ни, че обича да пише, и мисля, че искаше и ние да пишем. Беше забавен и имаше хубаво чувство за хумор.“

През есента той преподавал по цял ден, връщал се вкъщи, поправял есетата, подготвял уроците си за другия ден и накрая се оттеглял в пералното помещение на караваната, за да пише. Отделял поне по няколко часа на вечер, седнал в това тясно пространство, за да трака разкази на пишещата машина.

Един ден Стив и Таби взели децата и поели към Даръм на гости на майка му. Наоми често развивала ушни инфекции и по обратния път на север демонстрирала ясни признаци, че се разболява, като през цялото време хленчела и плачела. Стив вече знаел от опит, че им трябва амоксициклин (който наричали „розовото нещо“), но той бил скъп, а в този ден нямали и пукната пара. Почувствал как в гърлото му се надига безпомощен гняв и отчаяние.

Когато се прибрали в Хърмън, Таби разтоварила колата и прибрала децата, а Стив проверил пощенската кутия и намерил в нея писмо и чек за 500 долара за разказ, който бил изпратил на „Кавалер“ преди няколко седмици. Когато Таби се появила на вратата с двете ревящи деца, той й казал да не се притеснява, защото вече могат да купят от „розовото нещо“.

„След това започнаха да идват други, много по-големи чекове — разказва той години по-късно, — но този беше най-хубавият. Да мога да кажа на жена си: «Ще решим проблема. А причината да можем да го решим е, че се избавихме от бедността с писане.»“

Въпреки идващите от време на време чекове, които сякаш им падали като манна небесна, в първите няколко години от брачния им живот парите никога не стигали. На всеки няколко месеца се обаждали на телефонната компания да изключи телефона им, защото просто нямали достатъчно пари в края на всеки месец, за да си плащат сметката. Стив знаел, че малко съпруги проявяват такова разбиране като Таби. „Имаше моменти, в които можеше да ме попита: «Защо не престанеш да прекарваш по три часа всяка вечер в пералното помещение, да пушиш цигари и да пиеш бири, които не можем да си позволим? Защо не си намериш истинска работа?»“

Нещата вървели толкова зле, че ако била поискала от него да работи вечер на още едно място, щял да го направи. По това време изгледите да се хване на почасова работа били съвсем реални. Дискусионният клуб в „Хампдън“ се нуждаел от нов преподавател съветник и името на Стив било издигнато като кандидатура. Заемащият длъжността получавал 300 долара за учебна година — хубава сумичка, която определено щяла да им бъде от полза, — но щяло да се наложи да работи и вечер.

Когато казал на Таби за длъжността „съветник на дискусионния клуб“, тя го попитала дали допълнителната работа ще му оставя време да пише; отвърнал, че времето му за писане значително ще намалее.

„Значи не бива да приемаш“, заявила му тя.

Стив бил благодарен за благословията на жена си, но въпреки това се чувствал като въжеиграч над пропаст. Напрежението от работата в пералнята, която не харесвал, и от вечния недостиг на пари, за да плати сметките, постепенно се натрупвало. Единствените две неща, които му помагали, били писането и — все по-често — пиенето.

„Започнах да пия прекалено много и да пръскам пари за покер и билярд. Знаете как става: петък вечер е, осребряваш чека със заплатата, отиваш в бара и почваш да обръщаш чашите; преди да се усетиш, вече си профукал половината бюджет за храна за следващата седмица. Целта ми винаги беше да се натряскам яко — доколкото можех да си го позволя. Никога не съм разбирал хората, които пият само по едно-две, за мен това е все едно да целуваш сестра си. И до ден-днешен не мога да си представя защо някой ще пие умерено, а няма да иска да се отреже.

Вече се виждах 50-годишен, с прошарена коса, с увиснали бузи, с паяжина от спукани капиляри по носа в резултат на злоупотреба с уиски (в Мейн ги наричаме пиянски татуировки), с цял прашасал куфар непубликувани романи, мухлясващи в мазето, и си представях как до края на живота си ще преподавам английска литература в гимназията и ще начесвам литературната си краста (колкото е останала дотогава) като консултант на училищния вестник или като водя курс по творческо писане.“

Естествено обичал семейството си. „От една страна, исках само да съм в състояние да се грижа за прехраната им и да ги закрилям, но от друга, в мен бушуваха цял куп неприятни емоции — от възмущение, през гняв, та понякога дори и до омраза. Въртях се в порочен кръг: колкото по-нещастен и неадекватен се чувствах, защото си мислех, че съм се провалил като писател, толкова по-често прибягвах до бутилката, което само допълнително натягаше напрежението вкъщи и ме потискаше още повече. Таби се ядосваше заради пиенето ми, естествено, но ми казваше, че ме разбира.“

„Най ме беше яд за петте долара, които отиваха всяка седмица за стека цигари — разказва тя. — Вбесявах се от факта, че буквално изгаря парите.“

„Единственото нещо, което ни спасяваше да не затънем съвсем, бяха разказите за мъжките списания — признава Кинг. — Давал съм автографи върху някои от тези списания през годините и като се сетя в какво положение съм бил, докато съм писал тези разкази, по гърба ми винаги пробягва ледена тръпка.“

Един ден Стив се прибрал от работа, а Таби го чакала на вратата с протегната ръка. „Дай си портфейла“, казала му тя. Той й го подал, а Таби изпразнила всички кредитни карти, картите за бензин и картите за пазаруване в супермаркета. След това взела една огромна ножица и ги срязала на две.

„Но нали с тях си плащаме сметките!“, възразил Стив.

„Не — отвърнала тя. — Само плащаме лихви. Повече не можем да си го позволим, трябва да се справяме с това, което изкарваме.“

След като известно време слушала мрънкането и оплакванията на съпруга си, Табита му казала, че е време да спре. „Каза да престана да се самосъжалявам и да насоча енергията си към пишещата машина — разказва той. — Послушах я, защото беше права, а гневът ми беше много по-ползотворен, когато го впрегнех в писането на десетина разказа.“

 

 

Джордж Маклауд, старият му съквартирант от колежа, им идвал от време на време на гости, докато Стив и Таби живеели в Бангор. „Апартаментът беше мизерен, децата търчаха навсякъде, а Стив тракаше на машината, свит в един ъгъл — разказва Маклауд — Шумът не му пречеше. Дори да се намираше насред претъпкана с хора стая, той се намяташе с плащ и изчезваше, увит като в пашкул, в сигурния свят на въображението си, където се потапяше в сюжета и героите си. В ума му пръстите му непрекъснато бягаха по клавиатурата.“

Стив все още бил съсредоточен върху бълването на разкази за мъжките списания, защото те почти със сигурност му носели по двеста или повече долара, макар, разбира се, да продължавал да мисли и за романите си — тези, които вече бил написал, тези, които били в процес на писане, и тези, чиито идеи все още се въртели в ума му. Макар че все още поддържал връзка с Бил Томпсън в „Дабълдей“, редакторът не се бил чувал с него от месеци, затова решил да му се обади. Попитал защо Стив не му е пращал нищо напоследък, добавяйки, че не му се ще да научи, че вече е подписал договор с друга издателска къща.

Решавайки, че няма какво да губи, Стив изровил ръкописа на „Кери“ от чекмеджето и го изпратил на Бил, макар и да не хранел голяма надежда, че тази книга ще обърне нещата в негова полза. Всъщност дори смятал, че от всичките му романи „Кери“ ще бъде най-трудно продаваем.

„Докато работех върху него, си повтарях, че върви много добре, но никой няма да иска да чете измислена история за някакво момиченце от забутано градче в Мейн — казва той. — Романът е мрачен, потискащ и е фентъзи.“

Когато обаче Томпсън го прочел, го харесал и решил, че този път наистина ще успее да го продаде. Но, както и преди, имал нужда от преработка. Макар че не му се искало пак да увещава Стив да прави поправки, знаел, че този роман има най-голям шанс от всички досегашни да пробие. Обещал на непубликувания си автор, че ако направи промените, ще направи всичко по силите си, за да бъде романът издаден.

В края на краищата историите за духове и ужасии били излезли на мода. През юни 1971 г. излязло изданието с твърди корици на „Екзорсистът“ (The Exorcist), а очакваният с голямо нетърпение филм по книгата трябвало да се появи по екраните през декември 1973 г. „Другият“ (The Other) — филм за еднояйчни близнаци, единият от които е добър, а другият — лош, излязъл през 1972 г. и станал касов хит. А и хората все още обсъждали „Бебето на Розмари“ (Rosemary’s Baby) след премиерата му през 1968 г. Издателите и кинопродуцентите се надпреварвали да търсят следващата сензация в жанра на ужасите и Бил Томпсън имал предчувствието, че „Кери“ ще напипа златната жила. Романите, които Стив изпратил преди това на Бил, не спадали към категорията на ужасите, а „Кери“ бил точно такъв.

Въпреки съмненията си, Стив послушно преработил ръкописа, пратил го отново на Бил след няколко седмици и веднага забравил за това, връщайки се към писането на няколко разказа, които можел бързо да продаде срещу пари в брой на Най Уилдън от „Кавалер“. Подновил и работата си по „Второто пришествие“, но го преименувал междувременно на „Сейлъмс Лот“ (Salemt’s Lot).

 

 

В един сив мартенски ден в края на зимата, през 1973 г., лошото настроение на Стив било в унисон с времето навън. Отново бил в класната стая и преподавал на отегчените ученици, а домашният телефон на семейство Кинг за пореден път бил изключен.

По високоговорителя прозвучало съобщение, че съпругата на Стив го търси по телефона (използвала телефона на една съседка, ако имало нещо спешно) и, ако обича, да заповяда в учителската стая. Втурнал се натам с две мисли в главата си: че някое от децата е тежко болно или че „Дабълдей“ са решили да откупят „Кери“.

Когато вдигнал слушалката, Таби му съобщила, че Бил Томпсън е изпратил телеграма. В нея пишел, че книгата ще бъде публикувана и предлагал аванс от 2 500 долара. Съпрузите изпаднали в екстаз.

По-късно Бил казал на Стив, че не само много е харесал романа, но щом го пуснал да обикаля из издателството, светкавично се разчуло за него, особено заради началната сцена, в която Кери за първи път получава менструация в съблекалнята, а момичетата започват да я замерят с тампони. Жените редактори преснимали ръкописа на ксерокс и раздавали копията на секретарките в компанията, които пък тайно ги давали на свои приятелки.

Ръкописът почти не се нуждаел от промени или преработки, но Стив искал да направи една важна промяна. Докато пишел „Кери“, той избрал за място на действието градчетата Боксфърд и Андоувър в щат Масачузетс, защото изобщо не си и помислял, че романът ще бъде публикуван. Но когато Бил го приел, Стив му казал, че иска действието да се развива в Мейн.

След продажбата на „Кери“, Стив купил син Пинто — първата нова кола на семейство Кинг за малко над 2 000 долара и се преместили в четиристаен апартамент на Санфърд Стрийт №14 в Бангор срещу месечен наем от 90 долара.

Но най-хубавото от всичко било, че напрежението, което измъчвало Стив при мисълта, че се е провалил в основната си роля — да изкарва прехраната на семейството, — вече го нямало. „Не зная какво щеше да стане с брака ми и разсъдъка ми, ако «Дабълдей» не бяха откупили «Кери»“, казва той.

След като се нанесли в новия си апартамент, си сменили номера на телефона. Което се оказало разумен ход.

След като „Дабълдей“ откупили правата за изданието с твърди корици, Бил Томпсън казал на Стив, че издателската къща възнамерява да продаде правата за изданието с меки корици и че могат да очакват от 5 000 до 10 000 долара от тази продажба, които ще бъдат поделени между компанията и автора, както било упоменато в договора.

Макар че Стив се изкушавал да напусне работата като учител, за да се отдаде изцяло на писателската професия след продажбата на правата за изданието с твърди корици, той знаел, че не може да си го позволи. Примирил се, че идната есен ще се наложи да преподава английска литература на навъсените петокласници за трета поредна година.

Но в Деня на майката^[2] през 1973 г. всичко се променило. Таби завела децата на гости при семейството си в Олд Таун, а Стив прекарвал следобеда в апартамента, наслаждавайки се на спокойствието, което му позволявало да се заеме със „Сейлъмс Лот“.

Телефонът иззвънял. Търсел го Бил Томпсън и Стив си помислил, че е странно да му звъни в неделя. Попитал го дали е седнал.

„Трябва ли да съм седнал?“

Тогава Томпсън му казал, че правата за изданието с меки корици на „Кери“ са продадени на „Ню Америкън Лайбръри“.

„За каква сума?“

„Четиристотин хиляди долара.“

Стив помислил, че казва „40 000 долара“, което пак била доста по-голяма сума, отколкото бил виждал дотогава.

„Четиридесет хиляди е чудесна сума!“

Но Томпсън го поправил: „Не, Стив, четиристотин хиляди. Шестцифрено число.“

Половината от тях — 200 000 долара — се полагали на Стив.

Писателят не бил послушал съвета на редактора да седне някъде. Телефонът бил монтиран на стената в кухнята и когато осъзнал каква цифра са му казали, краката му се подкосили. „Плъзнах се надолу по стената, докато ризата ми изскочи от панталоните и задникът ми опря в балатума“, разказва той. Продължили да разговарят още двадесет минути, но когато приключили, Стив не можел да си спомни и дума от разговора освен цифрата 400 000 долара.

Нямал търпение Таби да се прибере. Известно време кръстосвал назад-напред из кухнята, но внезапно му хрумнало да купи на Таби подарък. Разбира се, свръхактивното му въображение веднага му сервирало един куп притеснения.

„Докато прекосявах улицата, все си мислех, че ей сега отгоре ми ще връхлети някой пиян шофьор и ще ме прегази; тогава всичко щеше да си дойде на мястото“, казва той. Отправил се по най-прекия път към универсалния магазин „Ла Вердиер“ на няколко пресечки оттам и похарчил 29 долара за сешоар за съпругата си, която останала до него и не престанала да вярва в писателските му способности дори когато самият той бил изгубил всякаква надежда. „Вървях предпазливо по улиците, оглеждайки се и на двете страни.“

Когато няколко часа по-късно тя се прибрала вкъщи с децата, Стив й подал сешоара, ухилен до ушите. Тя се ядосала, казвайки, че не могат да си го позволят. Той отвърнал, че могат, и й обяснил защо. После и двамата се разплакали.

По-късно Томпсън казал на Стив, че първоначалната оферта на „Нешънъл Американ Лайбръри“ за правата за изданието с меки корици било 200 000 долара, което сварило всички в „Дабълдей“ неподготвени. Според Томпсън, Боб Банкфърд, мениджърът на издателството, отговарящ за препродажбата на права за издания с меки корици, бил страхотен играч на покер и щом получил първоначалната оферта на „НАЛ“, се поколебал, а след това им заявил провлечено, че са очаквали малко повече. Тогава издателството удвоило офертата.

С тези пари Стив откупил свободата си. Сега вече определено можел да напусне учителската работа и да се занимава с онова, за което бил роден: да пише романи.

И което било още по-хубаво, сега Бил Томпсън с нетърпение очаквал следващия роман на Стив. Писателят насочил цялото си внимание към завършването на „Сейлъмс Лот“.

Стив и Таби не можели да повярват на късмета си. „Все едно някой беше отворил вратата на затвора ни — разказва той. — Животът ни се промени толкова бързо, че почти година след това се разхождахме ухилени глуповато до ушите, без да смеем да повярваме, че завинаги сме се измъкнали от капана на бедността.“

Преди да се продадат правата за изданието с меки корици, Стив купил само една книга с твърди корици през живота си: „Смъртта на президента“ (Death of a President) от Уилям Манчестър, която била предназначена за подарък. Сега вече можел да купува такива издания на корем, колкото си иска.

По това време майка му работела в „Пайнланд Трейнинг Сентър“, дом за умствено изостанали в Ню Глостър, Мейн, на 30 километра северно от Портланд. „Сервираше храната, чистеше подлогите и носеше зелена униформа“, разказва Стив. Той отишъл в „Пайнланд“, за да й съобщи за продажбата на изданието с меки корици. „Тя буташе количка с чинии — спомня си Кинг. — Изглеждаше ужасно изтощена; беше отслабнала с 18 килограма и умираше от рак, но дори не й бяха поставили диагноза. Казах й: «Мамо, стига толкова», и това бе последният й работен ден. Още не бях получил парите от продажбата на правата, но взех заем от банката и тя отиде да живее при брат ми в Мексико, Мейн.“

Новината за толкова солидна продажба на права за първи роман на неизвестен автор бързо се разчула и, естествено, Холивуд не закъснял да почука на вратата. Правата за кино версията били откупени от „Туентиет Сенчъри Фокс“, а след това били прехвърлени на „Юнайтед Артистс“.

Въпреки внезапния приток на пари — повече, отколкото се надявал да види през живота си, Стив открил, че му било трудно да ги харчи. Таби казвала, че става смешен; след толкова години на бедност най-сетне бил постигнал успех и трябвало да похарчи част от парите и да се позабавлява.

„С Таби спорехме за пари след продажбата на «Кери» много повече, отколкото преди — казва Кинг. — Тя искаше да си купим къща, а аз отказвах, защото не се чувствах сигурен. Направо се беше отчаяла от мен.“

След толкова години, в които едва свързвали двата края и след толкова лъжовни стартове с преработени романи, които не се продавали, той не се доверявал изцяло на споходилия го късмет. „Мислех, че този успех няма да се повтори повече, затова е по-добре да харчим парите пестеливо — казва Кинг. — Може децата да ядат бисквити и фъстъчено масло за вечеря, но нищо — нека ядат! Аз ще продължа да пиша.“

Като преподавател му оставал само месец; той приключил учебната година в „Хампдън“ и след като били прекарали първите няколко години на брачния си живот в Бангор и околните градчета, двамата с Таби решили да се преместят в Южен Мейн, за да са по-близо до майката на Стив. Наели къща край езерото Себаго в Норт Уиндъм, на 26 километра северозападно от Портланд и на 210 километра от Бангор. Преместили се там през 1973 г., в края на лятото.

Стив повикал приятеля си от колежа Джордж Маклауд да му помогне; той бил изненадан да научи, че Стив буквално не знае какво се прави при преместване, макар че няколко пъти се били местили от един запуснат апартамент в друг.

Маклауд взел назаем от приятел една стара камионетка (Интернешънъл Травълол), закачил отзад една каравана и натъпкал вътре целия багаж на Стив. Семейство Кинг се натоварили отпред и Маклауд потеглил, казвайки си наум, че участва във версия на „Селяндури в Бевърли Хилс“, само че в Мейн. „Минахме по магистрала 95 и вкарахме оскъдната му покъщнина в просторната като палат къща сред проливен дъжд — разказва Маклауд. — Тя си беше огромно имение и бе съвършено празна.“

След като се нанесли, Стив започнал да пише редовно по няколко часа на ден, а от време на време посещавал и майка си.

Довършил „Сейлъмс Лот“ и го изпратил на Бил Томпсън заедно с „Пътна мрежа“ (Roadwork) — още един роман, който написал, докато учел в колежа, разказващ за човек, принуден да напусне дома си, когато общината решава да построи нова магистрала, минаваща през къщата му и през пералнята, в която работи. Когато Стив запитал редактора си коя от двете книги иска да публикува по-напред, Бил отвърнал, че отговорът няма да му хареса. „Каза ми, че в «Пътна мрежа» прозира по-голяма честност, че е истинско авторско произведение, но че иска първо да издаде «Сейлъмс Лот», защото смята, че ще има страхотен комерсиален успех“, разказва Кинг. Предупредил, че съществува риск Стив да хлътне в стереотипа на автор на ужасите. „Като Едгар Алън По и Мери Шели? Беше ми все едно. Наистина ме вкараха в този стереотип, но в тази основна рамка успях да напиша твърде разнообразни неща.“

Но първо, както обикновено, Бил помолил Стив да направи някои промени. „Предложи да преработя малко книгата в началото, за да не разкривам твърде рано всичко на читателя, но аз му казах, че харесващите този тип литература така или иначе ще разберат, че става въпрос за вампири“, казва Стив.

Редакторът учтиво възразил: „Не пишеш за аудитория от 40 000 души. Искаме да разшириш диапазона си, за да се харесаш на милиони читатели, а те не четат «Странни истории».“ Стив направил промените и по-късно се съгласил, че Томпсън е бил много прав.

Редакторът поискал Стив да преработи и една от сцените, в която Джими Коуди, местният лекар, е изяден жив от орда плъхове. „Бях описал как го покриват като гърчещ се космат килим, хапят и дъвчат, а когато се опитва да изкрещи предупреждение към приятеля си на горния етаж, един от тях се вмъква в отворената му уста и му прегризва езика — казва Стив. — Много харесвах сцената, но Бил даде да се разбере, че е изключено «Дабълдей» да публикуват такова нещо; в крайна сметка се съгласих и нанизах горкия Джими на един куп ножове. Но просто не беше същото, по дяволите!“

Докато Стив пишел „Сейлъмс Лот“, си представял Бен Миърс като актьора Бен Газара, макар че в романа умишлено описал чертите на лицето му доста бегло. „Обикновено не описвам героите, за които пиша, защото не смятам, че е нужно — пояснява той. — Ако се възприемат от читателите като истински хора, те сами ще си изградят представа за тях. За Бен Миърс бях споменал единствено, че има черна, леко мазна коса. Тогава някой ми каза, че Газара е твърде стар за ролята, която бях предназначил за Бен Миърс. По-късно го гледах в някакъв гангстерски филм и си помислих: «За бога, наистина е твърде стар.»“

Бил Томпсън му дал оферта за „Сейлъмс Лот“ още преди „Кери“ да излезе от печат и сключил договор със Стив за поредица от книги. Междувременно здравословното състояние на Рут се влошавало и вече не й оставало много време. Стив се почувствал измамен. След всичко, което майка му направила за него — насърчавала го да пише, лишавала се от храна, за да има той малко джобни пари в колежа — сега нямало да доживее да се порадва на първия му публикуван роман, макар че видяла коректурите на „Кери“, които Стив й прочел.

На 18 декември 1973 г. Рут Кинг починала от рак на матката и същата нощ се случило нещо, взето сякаш от книгите, с които Стив израснал. „В нощта, когато майка ми почина от рак — буквално в същата минута — синът ми се задави ужасно в леглото си у дома — разказва Кинг. — Вече беше почнал да посинява, когато Таби най-сетне успя да отстрани предмета, запушил дихателните му пътища“. Дотогава Стив нямал страх от задавяне, но сега примирено го прибавил към списъка на страховете си.