Лиза Рогак
Неспокойно сърце (15) (Животът и времето на Стивън Кинг)

14. Краят на цялата бъркотия

С идването на 2005 г. Стив и Таби навлезли в спокойния ритъм да прекарват половин година в Мейн, а другата половина — във Флорида. Докато неговият график ставал все по-разреден (може би този път все пак имало нещо вярно в заявленията му за „оттегляне“), децата му започнали да градят собствени кариери.

Първият сборник разкази на Джо — „Призраци от XX век“ (20th Century Ghosts) — бил публикуван през 2005 г. в ограничен тираж от 2000 екземпляра от „Пи Ес Пъблишинг“ — малко издателство за специализирана литература, след като всички американски издатели, прегледали книгата, я отхвърлили. Тя обаче спечелила две награди „Брам Стоукър“ и Световната награда за фентъзи (сред останалите наградени същата година били Харуки Мураками и Джордж Сондърс), както и Британската награда за фентъзи за най-добър сборник художествена литература.

Джо искал колкото може повече да се дистанцира от баща си, избирайки да пробие изцяло със свои усилия. Когато започнал да пише сериозно и да изпраща творбите си малко след като завършил колеж, избрал за свой писателски псевдоним името Джо Хил. „Реших, че ако започна да пиша художествена литература в същия жанр под името Джоузеф Кинг, ще изглежда все едно съм се хванал за пешовете на баща си — обяснява той. — А като Джо Хил можех да пиша каквото си искам. Имах десет години, в които да пиша, без да ми тежи бремето, че съм син на прочут писател.“

Стилът му на работа се различава значително от този на баща му. „Не съм от хората, които могат или искат да напишат по тридесет разказа на година — казва той. — Отнема ми месец или повече, за да напиша хубава история, а не една седмица. Ужасно се старая да не съм отегчителен и внимавам да избягвам наречията; именно така бих описал своите творби: разкази на ужасите с много малко наречия.“

Джо срещнал жената, която щяла да стане негова съпруга, Лианора Ла Гранде, в курса по изящни изкуства на университета „Колумбия“. „Много мъже се женят за жени, които приличат на майките им — казва Джо. — Аз обаче се ожених за жена, която прилича на баща ми. Давам някой нов ръкопис на нея и на него, после сравнявам двата и виждам едни и същи забележки.“ Джо добавя, че Лианора чете и ръкописите на Стив.

Също като баща си, и Джо започнал да се изявява и в други области. Свързал се с редактора на „Марвъл Комикс“ и написал сценария за „Фенове“ (Fanboyz) — история в 11 страници за „Спайдърмен до краен предел“ (Spider-Man Unlimited). „С работата над този сюжет осъществих една от най-големите си детски мечти“, казва той.

Също като по-големия си брат, Оуен, след като завършил колежа „Васар“, получил магистърска степен по изящни изкуства от университета „Колумбия“, макар че имал известни опасения за включването си в тази програма. „Писателските курсове не са за всеки и ако искате да пишете чисто жанрови истории, ще се сблъскате с големи трудности“, казва той. Но впоследствие имал голяма полза от времето, прекарано в „Колумбия“. „Имах прекрасни преподаватели, които наблягаха сериозно на детайлите, на прецизността, на доброто писане и ми помогнаха да извлека от себе си творби, с които много се гордея.“

За разлика от брат си обаче, той решил да не сменя името си. „Естествено имам предимство като писател заради известността на името ми, но това е и недостатък, защото хората очакват писанията ти да са просто семейни упражнения, които не струват нищо — отбелязва Оуен, и това е основната причина разказите му да са различни от тези на баща му. — Пиша по-съвременна белетристика без свръхестествени елементи. Исках да намеря собственото си място в света, а не да си изкарвам прехраната с неговото име.“

Първата книга на Оуен — „Всички сме замесени“ (We’re All in This Together) — сборник от една новела и четири разказа, била публикувана от издателство „Блумсбъри“ през юни 2005 г. Както и при баща му, вдъхновението за едноименната новела се родило от две коренно различни места: „Бях ужасно потиснат, след като Буш спечели изборите през 2000 г. Хранех безумната надежда, че той ще се откаже от властта, защото не е спечелил с убедително мнозинство. Замислих се що за човек действително би направил нещо по въпроса и как би обяснил постъпката си.“ След това се сетил за едно семейство от Бангор, което пишело лозунги и рисувало картинки на табло, изкарано пред дома им, в зависимост от сезона. Накрая съчетал двете идеи в новелата.

Също като брат си, Оуен се запознал с бъдещата си съпруга, Кели Брафет, докато учел в „Колумбия“. Когато журналистите го интервюирали за книгата му, не пропуснали да отбележат, че двойката живее в постройката на бивша католическа църква в Бруклин. Брафет, авторка на романите „Джоузи и Джак“ (Josie and Jack) (историята на брат и сестра, психологически зависими един от друг) и „За последно видян да си тръгва“ (Last Seen Leaving) (разказващ за майка и дъщеря, отчуждени една от друга), казва, че Оуен прилича на баща си по своите работни навици. „Оуен работи много повече от мен, което ме кара да се чувствам виновна и да работя повече“, отбелязва тя.

Мисловните траектории на Оуен също следват тези на баща му. Брафет разказва как той се прибира у дома, след като е ходил до магазинчето на ъгъла за сандвич, и вече му е хрумнала идеята за следващия му роман. „Имам страхотна идея за сюжет — казвал той. — Виж сега, има един клоун, страдащ от синдрома на Турет, който ходи по рождени дни; брат му е финансов съветник, двамата отиват на подводен риболов в Средиземно море и се оказват заобиколени от купища амфори с древен зехтин.“

От своя страна, Стив харесва творбите и на двамата си сина, макар че вижда ясни различия между тях: Джо очевидно гравитира към писането на жанрова литература, а Оуен прилежно я отбягва. „Чета нещата на Джо и те ме увличат, защото изгражда интересен сюжет и напрегнати конфликти — казва Стив. — А Оуен пише повече като Брет Ийстън Елис — за модерните в момента нюйоркски взаимоотношения. В това има две много хубави неща. Първото е, че писанията на Оуен нямат никаква прилика с моите творби. А второто — слава богу, че е добър.“

Наоми също намирала стабилна опора в избраното от нея призвание на проповедник. Завършила с магистърска степен по богословие богословската школа „Медвил Ломбард“ през юни 2005 г., където спечелила наградата „Робърт Чарлз Билингс“ за отлично учение, присъждана на студентите с най-високи академични постижения. След завършването била ръкоположена от своята църква (Първа универсалистка църква в Ярмут) и по-късно същото лято й поверили първата енория: Унитаристко-универсалистката църква в Ютика, щат Ню Йорк.

Както и в периода, когато ръководела ресторанта, тя настръхвала, ако някой отворел дума за родителите й. Запитана какво я е привлякло към унитаристката вяра, тя отвръща: „Всички идваме и си отиваме от този свят с първични усещания: страхопочитание, почуда, страх, трепет, удивление. Всичко останало са просто обяснения.“

След като се установила в северната част на щат Ню Йорк, на Стив му се наложило да промени автоматичния отговор, който давал през годините на въпроса откъде черпи идеите си. „Казвах, че ги намирам в едно магазинче за идеи втора употреба в Ютика. Нося си ги вкъщи, отупвам ги от праха — и ми вършат идеална работа. Но когато Наоми стана пастор в Ютика, трябваше да престана да се шегувам с това.“

Но това не означавало, че ще спре да се шегува с нея. „Подкачам я, че унитаризмът е Бог за хора, които не вярват в Бог, а тя само се засмива.“

През лятото на 2007 г. Наоми напуснала длъжността пастор в Първа унитаристка църква в Ютика, Ню Йорк, за да стане проповедник в унитаристко-универсалисткото паство „Река от трева“ в Плантейшън, Флорида.

Унитаристко-универсалисткото вероизповедание е известно с това, че приема в редиците си гейове и лесбийки, и макар че е топло приета в собствената си църква, Наоми лесно се ядосва на онези, които съдят за нея по сексуалната й ориентация. Иска й се да се закани гневно на света с юмрук, въпреки че е ръкоположена за проповедник.

„Мъча се да съм толерантна към богословието, което не ми дава право да съществувам — пояснява тя. — Което обрича на пламъците на Ада и вечно проклятие гейовете и лесбийките, жените свещеници, унитаристите универсалисти. Парадоксът е, че се уча да обичам по-пълноценно хора, отвръщащи поглед от нас, макар че и ние сме хор — създадени и обичани от Бог.“

Наоми твърди, че не е изоставила безвъзвратно семейния бизнес: „Всички в моето семейство разказват истории. Другите използват писменото слово, а аз разказвам истории чрез моите проповеди.“

Тя говори за проповедите по начин, който много напомня описанието на баща й за писането. „За мен изнасянето на проповед е вълнуващо преживяване. Също като да танцуваш дълго време. Усещането ти за начало и край се стопява и никога не знаеш какво ще се случи.“

Тя е възприела и навика на баща си да включва икони от попкултурата в проповедите си. През есента на 2007 г. споменала в проповедите си „Островът на непригодните играчки“, „Мечо Пух“ и „Харолд и лилавият пастел“, както и много други.

Естествено Стив и Таби се гордеят с порасналите си наследници. „Голяма изненада е, когато децата ти внезапно се окажат силни и зрели хора — казва Табита. — Дълго време най-важното за мен като родител бе това, че никой от тях не е влязъл в затвора.“

 

 

През юни Кинг получил и награда за цялостно творчество от Канадската асоциация на книжарите. Той бил първият й чуждестранен носител от учредяването й през 2000 г.

Писателят често се появявал и на церемонии по награждаване в чест на други знаменитости. Стив и Таби планирали да присъстват на вечеря в Лос Анджелис, организирана от еврейска филантропска организация в чест на актьора Били Кристъл, но Таби не отишла, защото не й било добре. Стив се обадил на Кати Кеймън Голдмарк, която свирила с него в „Римейндърс“, и я поканил да го придружи вместо Таби. Тя приела с удоволствие. Тъй като имала непринуден севернокалифорнийски стил на обличане, „от офиса му ми се обадиха три пъти, за да се уверят, че зная, че трябва да се появя с официална рокля — смее се тя. — Когато влязохме през вратите на хотела, за да отидем на банкета, експлозията от светкавиците на фотоапаратите и хората, които подскочиха към Стив, беше ужасяваща. През живота си не бях виждала папараци и съм сигурна, че никога повече няма да видя, но тогава осъзнах, че подобни неща му се случват непрекъснато.“

Голдмарк била впечатлена от спокойното му държание. „Не можехме да водим разговор или дори да си довършим изречението, защото непрекъснато се приближаваха хора, които искаха да говорят с него. Тогава видях живота му в този свят в по-различна светлина и разбрах защо групата е толкова приятно и спокойно място за него — защото хората в нея не гледат на него като на шантава знаменитост.“ След многогодишно прекъсване Стив отново свирил с „Римейндърс“ в Уебстър Хол в Ню Йорк на 1 юни във връзка с изложението „БукЕкспо Америка“ (ВЕА).

„Това е като летен лагер за възрастни — казва Ейми Тан. — Готова съм да избивам китове, за да участвам.“

Кинг твърди, че никога не е приемал групата на сериозно и че свири в нея за забавление. „Някой беше казал, че «Римейндърс» без Стивън Кинг е като «Грейтфул Дед» без Джери Гарсия, което много ме ласкае — казва той. — Много е забавно да правиш нещо, което е по-скоро хоби, отколкото работа.“

Естествено съзнавал, че колегите му в групата са на друго мнение. „Дейв, Ридли и Грег [Айлс] гледат много сериозно на групата — казва Кинг. — Все едно гледаш трима отличници, които се подготвят за теста GRE. Аз съм само украсата.“

Макар че членовете на групата обичали да свирят, Ридли Пиърсън казва, че основната причина да насрочат турне в три града била възможността да прекарат известно време заедно. „Ако свирим само една вечер, няма да имаме достатъчно време да си поговорим на воля с всеки от групата — обяснява той. — Когато сме на турне, сме затворени в самолети или автобуси, а точно това ни харесва, защото ни се удава възможност да се видим, да си говорим и да се забавляваме заедно. Разбира се, групата би трябвало е станала доста добра, след като свирим заедно вече 15 години, но всъщност не е така. Но пък приятелството ни укрепна.“

Макар че Стив много обичал да ходят на турнета, Таби станала по-предпазлива. „Тя е доста по-трезвомислещ човек от Стив и много се старае да го предпази — казва Пиърсън. — Помня как веднъж ми каза, че не иска заради тази група Стив да бъде сполетян от съдбата на Джон Ленън.“

Пиърсън си спомня един концерт в Роуд Айлънд, където се наложило двадесетина щатски полицаи да образуват човешка барикада, за да премине Стив през тълпата: „Беше истинско безумие, също като с Бийтълс. Хората ни хвърляха разни неща и се опитваха да го докоснат.“

 

 

През юни 2007 г. бил публикуван романът „Блейз“ (Blaze). Това била книга на Бакман, която Стив написал преди „Кери“ и която нарекъл един от неговите „куфарни романи“ — писан за упражнение и отдавна забравен.

Франк Мюлер, професионален четец на аудиокниги, който прочел няколко от книгите на Кинг за издание на компактдиск, бил трайно инвалидизиран след катастрофа с мотор през есента на 2001 г. и повече нямало да може да работи. Останал без пари, не си направил здравна застраховка и имал стари задължения към данъчните власти. Бил с едно дете, а само дни преди злополуката разбрал, че жена му чака и второ.

Стив редовно слушал аудиокниги и дори участвал като четец в някои звукозаписни сеанси, затова много уважавал работата на Мюлер. „Това е изтощителен труд, защото се правят множество дубли. Работата не е никак лесна — казва Стив. — Мисля, че една книга не съществува истински, докато не бъде пренесена в аудиоформат. Хубавата творба става още по-добра, когато я четат на глас, а лошата бива безмилостно изобличена. Все едно да вземеш мощен фенер и да осветиш структурата на нечие лице. Когато го направиш, дори умело поставеният грим не може да прикрие лошия стил на писане.“

Стив се измъчвал заради приятеля си и много добре знаел колко трудно се възстановява човек от злополука, в която животът му е висял на косъм. Затова през 2002 г. учредил фондацията „Уейвденсър“, за да помогне на Франк. Но това накарало Стив да се замисли и за други изпълнители на свободна практика, които са пострадали при злополука или след заболяване, затова създал още една организация с идеална цел, наречена Фондация „Хейвън“, която отпускала средства на писатели, художници и изпълнители на свободна практика, неспособни да се издържат заради внезапно сполетяло ги инвалидизиране или болест.

Стив поканил авторите Джон Ървинг и Дж. К. Роулинг да участват в бенефис в две вечери, организиран в Рейдио Сити Мюзик Хол, наречен „Хари, Кари и Гарп“, за да може фондация „Хейвън“ да набере достатъчно средства и да започне да отпуска сумите.

Стив отдавна мислел да отстъпи авторските права върху някоя своя книга на фондацията, която щяла да получи 100 процента от приходите, идващи от аванси, проценти и продажби на чуждестранните права — и сега се сетил за „Блейз“.

Изровил ръкописа, препрочел го и решил, че не е чак толкова лош, а само се нуждае от малко преработка и доизпипване. „Скрибнър“ публикували романа през юни. „Буклист“ поместили възторжена рецензия, наричайки романа отдаване на почит към „За мишките и хората“ на Джон Стайнбек и той се изкачил на второ място в класацията с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ още през първата седмица след излизането си.

 

 

През 2007 г. Стив и Таби отново разширили недвижимата си собственост. През май купили още една къща на остров Кейси в Оспри — на 3 километра от онази, която купили преди пет години. С цена 2 200 милиона долара, новата къща им излязла доста изгодно в сравнение с основната, която сега се оценявала на повече от 12 милиона долара.

През октомври пък купили съседното на дома им в Бангор имение. Бялата викторианска къща с мансарден покрив, известна като „Дом Чарлз П. Браун“, била построена през 1872 г. и тогава цената й била 10 000 долара. Според градските регистри, сега семейство Кинг платило 750 000 долара за нея. Стив споменал, че иска да превърне къщата в библиотека или може би в музей; че планира да построи подземен тунел, свързващ двете къщи, и да се вози с количка от едната до другата.

„Фантазирам си така, а Таби ми казва: «Защо ни е да го правим?» Отвръщам й: «Защото можем!»“

 

 

Стив бил избран за гост-редактор на антологията „Най-добрите американски разкази за 2007 г.“ (Best American Short Stories 2007), публикувана през октомври. В известен смисъл затворил кръга. Разказите били неговото начало като писател и му спасявали кожата редица пъти в младостта му — както с чека, пристигнал тъкмо когато Наоми получила ушна инфекция и Таби привършила розовото лекарство от предишното заболяване на пеленачето.

Всъщност през тази година Стив бил много търсен на пазара на разкази. Ото Пензлър възнамерявал да го покани за гост редактор на „Най-добрите американски мистерии за 2007 г.“, но Хайди Питлор, редакторка на „Най-добрите американски разкази“, го изпреварила. „Е, ще трябва да го поканя някой друг път“, казал Пензлър.

При новината, че Кинг ще бъде редактор на антологията за 2007 г., се понесло неизбежното мърморене за принизяването на американската култура. Но явно е бил окуражен от компанията на предишните редактори на сборника: Маргарет Атууд и Ричард Форд, Майкъл Кабън и Уолтър Моузли.

Макар че предишният му сборник разкази „Всичко е съдбовно“ излязъл пет години по-рано, Кинг твърдял, че все още обича този формат и иска той да продължи да съществува, въпреки че броят на пазарите за разкази стремглаво намалявал през годините.

„Малко се поотдръпнах от писането на разкази и реших, че ако отново се запозная с положението на този пазар, ще ме осени ново вдъхновение и пак ще ми се прииска да ги пиша — заявява Кинг. — Никога не съм губил вкуса си за това и би било тъжно да разбера, че умението, което някога съм имал, ме е напуснало.“

И той се хвърлил стремглаво в проекта: „Исках да разширя игралното поле и да открия разкази в интернет и в списанията, които не съм виждал представени в сборник дотогава, като «Списание за мистерии на Елъри Куин» и «Списание за фентъзи и научна фантастика». Мисля, че през целия си живот не съм работил по-упорито върху някоя книга от тази.“ Питлор казва, че прочела повече от 4 000 разказа и прехвърлила на Кинг 120 от тях, за които смятала, че са достатъчно добри, но докато ловувал сам, той преценил, че е преровил над 400 разказа.

Длъжността му на редактор постигнала точно това, което искал от нея: дала нов енергичен тласък на умението му да пише разкази. Горе-долу по същото време, в което антологията се появила на пазара, Стив продал разказ на „Списание за фентъзи и научна фантастика“, което му платило 500 долара. Макар че някои считат, че това е било проява на благотворителност от страна на Кинг, той не е съгласен и на преден план отново излиза старият пестелив жител на Мейн:

„Не бих казал, че е проява на благотворителност, защото мога да си купя доста топли вечери с тези пари, но много бих искал списанието да достигне до по-широка читателска аудитория“ — подтекстът бил, че списанието най-вероятно щяло да поръча по-голям тираж и да го разпродаде до последния брой, тъй като името му е на корицата.

Написал и още един разказ, озаглавен „Много тясно място“ (А Very Tight Place), тъй като името му е на корицата. Когато двамата с Таби били във Флорида, Стив правел ежедневната си разходка по един сравнително безлюден път. В един късен следобед видял преносима химическа тоалетна, поставена на строеж. Всички работници си били отишли и той, който все още бил на километър и половина от къщи, решил да се възползва от нея.

Докато влизал вътре, усетил как кабинката леко се заклатила и умът му веднага включил на скорост. „Ако някоя от тези тоалетни падне върху вратата си и вътре има човек, той здравата ще загази. Веднага се сетих за По и разказа му «Преждевременно погребение» (The Premature Burial), както и за всички разкази за погребани приживе хора, които бях чел, но никога не бях чел история за човек, затворен в преносима тоалетна. Лично аз не страдам от клаустрофобия, но си помислих: «Боже мой, това е страхотна идея!»“

 

 

Есента на 2007 г. продължавала да е натоварена — през ноември на екран излязъл филмът „Мъглата“ (The Mist). Стив написал новелата още през 1980 г.

По онова време живеел в Брайтън, Мейн, и отишъл на пазар да купи някои неща за Таби. Запътил се към касата да плати, но внезапно вдигнал поглед и забелязал, че цялата предна стена на супермаркета е направена от стъкло. Първата мисъл, която изникнала в ума му при вида на тези огромни прозорци, била: „Какво ще стане, ако гигантски насекоми започнат да се удрят в стъклото?“

Както обикновено, след тази идея включил на скорост. Новелата се появила в „Тъмни сили“ (Dark Forces) — антология под редакцията на Кърби Маколи, бившия му агент.

Когато Франк Дарабонт написал сценария за „Мъглата“, той умишлено променил края на новелата, който в най-добрия случай бил неясен. Макар че обикновено Стив не обичал някой радикално да променя сюжетната му линия, този път нямал нищо против; всъщност дори бил на мнение, че Дарабонт, който бил и режисьор на филма, е внесъл значително подобрение в историята.

„Реших, че краят е страхотен, но все пак ме потресе — казва Стив. — Знаех какво ще стане още първия път, когато видях филма на груб монтаж, и въпреки това ме потресе. Трябваше да го изгледам и втори път, за да свикна с идеята, че това вероятно е единственият възможен край, с оглед на света, създаден в тази история.“

 

 

„Дума Ки“ (Duma Key) бил публикуван през януари 2008 г. и представлявал поредното изследване на нови територии за Стив. Първо, действието на романа се развивало във Флорида и Минесота и второ — в него се разказвало за разведен мъж, който започва да рисува като хоби — и двете били далеч от личния опит на Кинг.

„Обичам изкуството, но не бих могъл да нарисувам и котка — казва той. — Затова взех чувствата, които изпитвам към писането, и ги изразих в книга за художник. В края на краищата последното, което ми трябва в моите книги, е още един писател.“

Искрата, от която се родил романът, пламнала по време на ежедневната му следобедна разходка. „Вървях по един безлюден път (вече се разхождам само по такива) и видях табела с надпис: «Внимание: деца». Запитах се: «За какви деца трябва да внимава човек?» И тогава в ума ми изникна картина на две мъртви момичета.“

Макар че критиците посрещнаха „Дума Ки“ с ласкави отзиви и романът застана под номер едно в класациите с бестселъри веднага след излизането си, Стив се примирил с мисълта, че вече не е на върха, когато става дума за бестселъри. Често споменават Том Кланси, Джон Гришъм и Кинг като автори от един ранг, но влиянието на Кинг сред читателите вече се е поизхабило и броят на продадените екземпляри от книгите му спада по-бързо от този на другите двама — тенденция, зародила се в момента, в който започна да се отклонява от праволинейната формула в жанра на ужасите, направила го известен. Например първият тираж на „Романът на Лизи“ наброяваше 1,1 милиона екземпляра, а общия брой екземпляри на „Град Отчаяние“ и „Отмъстителите“ беше 3 милиона. Освен това книгоиздателският бизнес и общият брой на читателите са се променили драматично от публикуването на „Кери“ насам.

„В крайна сметка винаги се гледат продажбите — казва Кинг. — Гришъм продава четири пъти повече екземпляри от мен, но това вече не ме вълнува толкова. Поглеждам списъка с бестселъри на «Ню Йорк Таймс» и се питам: «За какво ми е да се бъхтя, за да вляза в този списък редом с Даниел Стийл, Дейвид Балдачи и книгите за прераждането?»“

Макар че от доста време съжалява за изявлението си от 1985 г. „Аз съм литературният еквивалент на хамбургер Биг Мак с пържени картофки“, вече не смята, че е нужно да го оспорва. „Все още си плащам за тази реплика — признава той. — С нея просто исках да кажа, че съм вкусен и се плъзгам гладко към стомаха, но не смятам, че постоянна диета от книги на Стивън Кинг би била здравословна за някого.“

„Силата му е в популярната култура и популярната литература — казва Джордж Маклауд. — Те са залегнали в основата на същността му и не мисля, че той ще се промени някога.“

След като са изминали над 35 години от публикуването на първата му книга, след като е натрупал творчество с такъв широк диапазон, и след признанието, че ако не пише, ще умре, би било разумно да заключим, че Стивън Кинг е превърнал писателското изкуство в наука, че го е ошлайфал до съвършенство. Но той твърди, че и след толкова години не му е станало по-леко — просто знае как да натиска правилните бутони, за да тече работата гладко. Макар да добавя, че не му е станало и по-трудно, открил е, че трябва да продължи да си проправя път в посоки, които са непознати за самия него.

Признава, че с течение на времето му е станало по-трудно да списва рубриката си в „Ентъртейнмънт Уийкли“: „Искам да бъде добра, но в същото време искам хората да я възприемат като небрежна и импровизирана, а не е лесно да го постигаш всеки път.“ Стив казва: „Трябва да се развиваш или да умреш. Ако имаш само един шанс да отидеш на танци, трябва да научиш повечко стъпки, а не само стандартния валс.“ И след като споменахме танци — той и Джон Мелънкамп вече полагат заключителните щрихи на съвместния им мюзикъл, озаглавен „Призрачните братя от област Даркленд“ (The Ghost Brothers of Darkland County), и го изпробват чрез четения и семинари, преди да започнат турне с него, което ще завърши на Бродуей.

Първоначално Мелънкамп предложил на Стив идеята да си сътрудничат в мюзикъл, чието действие се развива през 50-те години, и е взел за основа действителна история за двама братя, влюбени в едно и също момиче. Единият брат по невнимание застрелва другия и след това заедно с момичето тръгват да го закарат в болницата. Карат с превишена скорост и по пътя към болницата се блъсват в дърво и загиват. Мелънкамп предложил да композира музиката, а Стив да напише драматургията. Идеята много му допаднала и, по обичайния за него начин, седнал и натракал пиеса в 67 страници.

„Може да се каже, че Джон дойде при мен в подходящия момент — казва Стив. — Той практикува занаята си от много време, както и аз — моя. Джон се старае да запази свежестта на музиката си, затова опитва нови неща и формати.“

Двамата моментално си допаднали, когато започнали съвместната си работа, и се разбирали чудесно. „Харесвам Стив, той няма нищо общо с представите на хората за него — казва Мелънкамп. — И двамата с него много си приличаме. Той живее в затънтено градче — аз също. Не се чувства удобно на шумни събития и сред тълпи, както и аз. И двамата сме донякъде антисоциални и сме големи плямпала.“

Макар че Стив продължава да разширява кръгозора си, все още се бои да нагази в някои сфери. Например идеята отново да режисира филм от време на време му минава през ума: „Не бих се зарекъл, че няма да го направя, и смятам, че ще е страхотно да режисирам филм, без да съм натряскан до козирката, и да видя какво ще се получи.“

От доста време повтаря, че пише за нещата, които го плашат най-много, като плъхове и самолети, но все още не е успял да събере достатъчно кураж, за да се захване с една по-специална тема.

„Искам да пиша за паяци, защото именно това е темата, от която почти всички се ужасяват — казва той. — За мен паяците са най-ужасните и гадни твари, за които се сещам.“

 

 

Днес работата е единственият му наркотик и обира луфтовете във вакуума на свободния му от наркотици живот: когато не пише, мозъкът и тялото му изпадат в летаргия.

Все още пуши цигари, макар че ги е намалил значително — само по три на ден. Отказал е алкохола, кокаина, силните обезболяващи лекарства и почти всеки друг известен опиат.

„Сега не съм толкова гневен като някога, защото вече не съм 25-годишен — казва Кинг. — На 60 години съм, а това няма как да не ти разкаже играта.“

И двете му благотворителни организации — фондация „Хейвън“ и фондация „Стивън и Табита Кинг“ се развиват отлично. „Стив вярва с религиозен плам, че трябва да плаща данък за успеха си, но не и аз — казва Таби. — Просто смятам, че не можеш да отнесеш парите в гроба със себе си, затова се опитваме да раздадем колкото можем. Правим го с удоволствие и ни се иска да можем да направим и повече. Имам усещането, че това е само капка в морето.“

„Раздавай по 10 цента от всеки долар, който печелиш, защото, ако не го направиш, държавата бездруго ще ти ги вземе — казва Стив. — Ако смяташ, че не можеш да си го позволиш, само виж какви данъци плащаш за всеки литър бензин, който купуваш.“

„Стив върви към края на една изключителна кариера — казва Тони Маджистрейл. — Има много пари, спечелил си е признанието на читателите и единственото, от което има нужда, е хората да го вземат на сериозно и да разберат, че не е просто писател на халтура.“

Но дори и това отношение на хората се е променило през годините, откакто „Ню Йоркър“ са публикували първия му разказ. Човек усеща, че той се чувства малко раздвоен от оказаното му уважение. „Хората ме питат кога ще напиша нещо сериозно, но от подобни въпроси винаги ми става болно — казва Кинг. — Не разбират, че е все едно да се приближиш до някого и да го питаш какво е усещането да си негър. Отговорът ми е, че съм възможно най-сериозен всеки път, когато сядам на пишещата машина. Нужни ми бяха двадесет години, за да започна да приемам спокойно този въпрос и да не изпитвам известен срам заради книгите, които пиша. Разбира се, винаги ще има пазар за боклуците. Вижте само Джефри Арчър! Писанията му са като секс между старци.“

Но едно нещо не се е променило: Стив все още не разбира защо хората се интересуват от живота му.

„Мисля, че всички писатели се чувстваме така — казва Ридли Пиърсън. — В края на краищата прекарваме повечето от времето си в някоя стаичка пред пишещата машина, а в това няма нищо интересно. Но той си е такъв — просто не е самовлюбен човек.“

Това обаче не означава, че няма желание да се конкурира с другите — точно обратното. „Въпреки факта, че го е постигал вече 36 пъти, Стив все още иска да е на челно място в класациите при всяка новоиздадена книга — казва Пиърсън. — Но не вижда в това нещо забележително и смята, че наоколо има много по-интересни хора от него.“

Той вече три пъти е ставал дядо; Джо и Лианора имат трима сина: Итън, Ейдън и Райън.

Заглавието на новия сборник разкази на Стивън е „Малко след залез-слънце“ (Just After Sunset), макар че първоначалното заглавие на книгата било „Неестествени копулации“ (Unnatural Acts of Intercourse). Книгата бе публикувана през ноември 2008 г.

„Ужасите винаги са се радвали на неотслабваща популярност — казва той. — Хората обичат да се спират и да позяпат някоя катастрофа. Там е разковничето.“

През годините се е изкушавал да се крие, да отрича кой е, когато го разпознаят. „В деня, в който отрека самоличността си, в деня, в който кажа, че не съм онзи, за когото ме вземат, ще напусна писателския занаят завинаги — казва Кинг. — Ще спусна кепенците, ще изключа компютъра и няма да напиша и дума повече. Защото, ако цената на професията ти е загубата на твоята самоличност, значи е дошло време да спреш.“