Тур Хейердал
Експедиция „Тигрис“ (11)

11. Пет месеца за нас, пет хилядолетия за човечеството

Появата на нова луна като че отбеляза началото на нов етап в нашето плаване в момент, когато се отдалечавахме от Сокотра, първия африкански остров. През нощта „Тигрис“ попадна в бурно море при променливи ветрове и веднъж на двамата с Нормън едновременно ни се стори, че съзираме черните очертания на високия западен нос, докато се плъзгахме сред оскъдната светлина на нежния сребърен сърп на луната. Сбогом, Сокотра! За известно време далеч, в посоката, откъдето бяхме дошли, виждахме да проблясват мощни прожектори. Призори целият висок западен бряг на острова се разстла зад нас, а късно сутринта вече бяхме отново сами сред океана, заобиколени от голяма част от предишната ни морска свита.

Два дни по-късно преминахме с добра скорост близо край необитаемия птичи остров Кал Фарун — снажен и изто̀чен като акулов зъб, лъснал от гуано. Направи ни впечатление, че в пилотския справочник за района скицата на Кал Фарун по погрешка е разменена със скицата на Джазират Субуния, и предположихме, че малко кораби смеят да приближават насам, тъй като в същия справочник се споменаваше за силни приливни течения, които обръщат посоките си между тия скалисти островчета. Ала тъкмо в този момент, когато слънцето и небосводът червенееха по залез, бяхме настигнати от два кораба, приближаващи от различни страни към нас; единият от тях явно идваше откъм Сокотра. Корабите смениха курса и се насочиха право към нас, борд на борд, и щом отгатнахме намеренията им да застанат от двете ни страни, издигнахме флага на Обединените нации. Двата кораба незабавно отговориха, издигайки съветските цветове, и скоро ние успяхме да прочетем имената им: „Анапски“ и „Ачуйевски“. Това бяха два руски траулера, които очевидно бяха от дълго време по море и се нуждаеха от боядисване. Юри се покачи на покрива и радостно взе да подскача и да размахва кепето си. Край нас непрекъснато кръжаха цели ята морски птици и устремно се спускаха да ловят риба. Отначало нашето присъствие не предизвика никаква реакция от страна на трийсетчленните екипажи на двата кораба, независимо че всички моряци се бяха наредили по перилата на палубите и ни наблюдаваха, докато техните траулери вече бяха ярко осветени, понеже мракът се спусна веднага след залеза на слънцето.

Двата руски кораба намалиха ход и останаха да ни придружават в близост отстрани на кърмата, като единият надуваше сирената си. Асбьорн на бърза ръка напомпа дингито, двамата с Юри скочиха в него и се понесоха по черните вълни към „Ачуйевски“, стигнаха и Юри се качи на борда. Половин час по-късно той се завърна с огромен, дълбоко замразен костур, десеткилограмова торба с обезглавени, дълбоко замразени скариди, чувал картофи и сноп стари руски карти на залива, към който напредвахме. Два дни ядохме вкусни скариди в по-големи количества, отколкото иначе бихме посмели (бояхме се да не се развалят от горещината). Двата траулера се отправиха към Аден.

Отново останахме сами и за последен път можехме на воля да лежим върху покрива и да възкресяваме дните, когато човекът е прекосявал тукашните води, за да търгува и да разнася кълновете на своята култура. През I век от новата ера историкът Плиний Стари разказва каква наистина внушителна по обем търговия се е осъществявала по негово време от кораби, плаващи между Египет и Цейлон, с продължение от Цейлон до „страната на китайците“. Той дава пределно ясно да се разбере, че римляните са черпали познания за ветроходството в местни води от древните египтяни, които са знаели точно в кой сезон накъде да се насочат и кога да вдигнат ветрило. Благодарение на Плиний и неговия осведомител, прочутия египетски библиотекар и географ Ератостен, ние знаехме, че „Тигрис“ не е първият тръстиков кораб, извършил това леко плаване. Римският историк пише, че „със съдове, направени от тръстика и стъкмени, като лодките по Нил“ в по-ранни времена египтяните посещавали не само Цейлон, но достигали и до източния бряг на Индия, за да търгуват с обитателите по поречието на река Ганг. Плиний съобщава точния ветроходен маршрут, който Ератостен научил от египетските морски търговци, и заявява, че плаването от пристанищата в Червено море започва в средата на лятото, когато изгрее Сириус. После „по обратния път мореплавателите вдигат платна от Индия в началото на египетския месец Тибис, сиреч нашия декември, или не по-късно от шестия ден на египетския Мечир, което на нашия календар означава преди 13 януари…“.

„Тигрис“ бе напуснал долината на Инд едва на 7 февруари; знаехме, че тръгваме прекалено късно, и платихме за това със счупена топмачта. Но тъй или иначе стигнахме африкански води. Нашите затруднения обаче не идваха толкова от късното отплаване, колкото от закъснялата ни поява в историческото летоброене. Прекосили бяхме Индийския океан с няколко века закъснение и не ни бе разрешено да се приземим в Пунт. В момента се движехме в опасна близост с този забранен бряг и трябваше да маневрираме с връхна предпазливост, за да не попаднем в кръгозора на нос Гуардафуи, най-издадената точка на Африканския рог, откъдето източният бряг рязко завива на запад-югозапад, навътре в Аденския залив.

— Според мен трябва да се придържаме южно от централната линия на Аденския залив — забеляза Нормън — и преди всичко е необходимо да бъдем изключително прецизни. Проливът между Азия и Африка е само 15 мили широк и ние трябва да го уцелим.

После дойде и първият политически прелом. Малката млада африканска република Джибути, разположена в самото дъно на Аденския залив, точно при входа за Червено море, даде съгласие да се приземим на нейна територия. Тази малка държава, която кажи-речи не представляваше нищо повече от едно хубаво пристанище, заобиколено от малко пустиня, беше неутрална.

Подминахме издадения нос на Пунт, без да го зърнем. Там някъде, далеч зад хоризонта, най-развитите нации на нашата цивилизация складирваха последните изобретения за изтребване на хора. Преди три хиляди и петстотин години царица Хатшепсут Египетска бе идвала дотук да вземе живи миртови храсти, които засадила в Тива.

Много време за размишления остава на човек, когато плава между два континента на борда на тръстикова лодка. С изключение на човешкия характер през последните пет хиляди години много неща са се изменили по всички материци на земята. Днес промените в заобикалящата ни среда са ускорени. Пътят пред нас е тъй неизвестен, както и по-голямата част от пътя зад нас, затова колкото по-добре разбираме миналото, толкова по-успешно ще можем да предвиждаме бъдещето. След като възрастта на човешкия род неотдавна бе тласната до над два милиона години назад, ще има какво да научим от бъдещите археологически разкопки. Най-голямото откритие през последните години е, че узнахме колко невероятно малко все още знаем за човешкото минало, за неговото начало. В първите десетилетия след Дарвин и преоткриването на шумерската цивилизация мислехме, че сме получили всички отговори: джунглата е създала човека, а две големи и плодородни речни низини са люлка на първите цивилизации. Египет и Месопотамия. Имаше логика.

Не будеше изненада, че около 3000-та година пр.н.е. две величествени цивилизации внезапно са се въздигнали една до друга в Близкия изток. Райската градина е там, а Адам и Ева са се родили само няколко хилядолетия по-рано. После дойдоха откритията в поречието на Инд. Първо излязоха на бял свят добре запазените градове-близнаци Мохенджо-Даро и Харапа. Но сетне в същата долина археолозите попаднаха на останалите от първите цивилизовани градостроители развалини, датиращи приблизително от 3000-та година пр.н.е. Трите големи цивилизации около Арабския полуостров са се появили във вид на вече развити, организирани общества на удивително високо равнище, като и трите са забележително сходни помежду си. Несъмнено се създава впечатление, сякаш сродни духовници-царе са пристигнали по това време отнякъде със своите надлежни свити и са ръкоположили династиите си в райони, обитавани дотогава от по-примитивни или, в най-добрия случай, културно изостанали племена.

Как би могло да се получи това внушително, наглед внезапно процъфтяване на човешките способности на три различни места едновременно, ако не е съществувала някаква връзка помежду им? Ако този въпрос бе уместен и преди, сега за него има безспорно още по-големи основания, след като се установи, че третото хилядолетие преди новата ера не представлява своеобразен вододел в човешката еволюция и миграция; месопотамците, египтяните и цялото човечество изобщо са разполагали поне с два милиона години, за да изминат независимо пътя от палеолита до бронзовата епоха. Като имаме пред вид това, как можем да си обясним факта, че по едно и също време три народа, строители на плавателни съдове от тръстика, са се впуснали към далечни земи да търсят калай и мед — двата метала, необходими за получаване на бронз, отливан във восъчни матрици? Едва ли има някаква естествена връзка и между обработката на бронз и, да речем, появата на писменост или употребата на колесници; все пак обаче най-изненадващо трите цивилизации са споделили всички значими човешки изобретения и вярвания, сякаш са се вдъхновявали една от друга или са произлезли внезапно от едно тесто.

 

 

Почиваме на твърда историческа основа, когато признаваме, че именно от обширните плодородни поля на Египет и Шумер са се разпространили всички цивилизовани умения в древността — първо из Близкия изток, после в Крит, Гърция, Рим и накрая в останалата част от Европа. Известно е, че цивилизацията от долината на Инд, с нейните усъвършенствувани пристанища на морския бряг, е оказала влияние в далечни области на Индия. След като Плиний удостоверява, че в праисторически времена Цейлон е търгувал с Китай, едва ли е имало какво да попречи на цивилизованите люде от Харапа да сторят същото и да разпространят знания, важни за предстоящото израстване на великата китайска цивилизация, която е процъфтяла не след дълго. В селцето Ормара ние видяхме, че крехки, примитивни дау редовно идват от Цейлон да взимат товари акулово месо. Морето бе техният естествен път, а не индийските джунгли. При наличието на Цейлон като географско средище на изток и на Бахрейн — на запад, хората от цивилизацията в долината на Инд не са били непременно лишени от сведения за всяка по-напреднала нация по крайбрежието на Азия в епохата, когато техните плавателни съдове са запорили морската шир.

Хронологически всички големи цивилизации от древността, известни днес, са се появили поред във вековете непосредствено след третото хилядолетие и са обитавали трите плодородни речни долини около Арабския полуостров. Ала колкото и да е значима тяхната поява, тя все пак не отбелязва зараждането на цивилизования човек, истинското начало. Много утвърдени възгледи рухнаха отново, когато преразгледаните и съпоставени карбонови датировки разкриха, че цивилизовани хора са населявали няколко острова с най-невероятно разположение, преди да се преселят и основат първите династии в трите големи речни низини. Не маловажни каменни градежи са били вдигнати на островите край Великобритания, на Малта и Бахрейн, преди да бъдат изградени където и да било другаде. Дълго поддържаните теории относно зараждането на човешката цивилизация днес се оказват несъстоятелни.

Самата наука е озадачена. Нямаше кога да се преработят учебниците по история и сега всички те са в противоречие с историческата истина. Ала, от друга страна, не могат така лесно да се поправят, докато повечето учени не се съгласят с това. Днес част от тях приемат, че човешката цивилизация трябва просто да се е зародила независимо на няколко острова хилядолетие или повече преди да се е разпространила в речните долини на континентите. Според тези учени първите цивилизовани хора са успели да постигнат напредък благодарение по-скоро на мира и сигурността, при които са живели поради изолацията си, отколкото на връзки с чужди земи, обществена организация и богата реколта от зърно. Други твърдят, че подобна теория изпада в противоречие с основните понятия на социалната антропология. Бедните на плодоносна почва и полезни изкопаеми островчета не предлагат нито една от съществените предпоставки за създаване на цивилизация. Още повече цивилизациите не се зараждат за два дни — щом към четвъртото хилядолетие преди новата ера около Великобритания са обитавали цивилизовани люде, в такъв случай те би трябвало да са пристигнали там по това време, или пък още по-рано по тия места са се появили варвари и е имало време да се цивилизоват.

Какъвто и да бъде отговорът, вниманието ни отново е насочено към плавателния съд като отличителен знак на началото. Цели родове — цивилизовани или примитивни — са плавали вкупом по море. Това потвърждава факта, който ни е известен от фреските в Сахара и скалните релефи край Червено море: корабостроенето е било умение с история, когато се е наченало граденето на пирамиди. Реките и моретата са били открити за пътуване, докато джунглите са били непроходими.

Поразяващо е отсъствието на всякакви сведения за нашето минало през периода от два милиона години, разделящи най-старите кости на първобитен човек, намерени в африканската тиня, и доказателствата за мореплаване в пределите на Средиземно море и извън него, които датират отпреди шест до седем хилядолетия. Сетне следва нова, значително по-къса празнина до внезапната поява на могъщи, обожествявани царе и техните свити от опитни занаятчии, художници, архитекти, астрономи и книжовници, които към 3000-та година пр.н.е. се установяват около устието на месопотамските реки и край бреговете на Нил и Инд. Тези дати са само километрични знаци, нищо повече. По-голямата част от миналото на човека е безследно изчезнала. Погребана или изличена. В течение на тези два милиона години от човешкото развитие ледове са властвували и отстъпвали на земята. Суша се е появявала и потъвала. Горист хумус, пустинен пясък, речна тиня и вулканична пепел са скрили от нашия поглед огромни участъци от някогашната площ на земята. Морското равнище се е изменило: седемдесет процента от планетата ни се намира под повърхността на океана, а подводната археология едва е направила своя прощъпалник в крайбрежните райони.

 

 

Навик стана да откриваме в морето потънали кораби, пълни с антични амфори и други товари, ала да се помисли, че е възможно от океанското дъно да се извадят още останки от човешко присъствие, засега е привилегия само на научната фантастика. Все пак не напълно, защото рибарски траулери измъкнаха от дъното на Северно море кремъчни остриета на стрели — свидетелство, че човекът от каменната епоха е ловувал на суша в област, която измененията в морското равнище са скрили от погледа на сухоземния археолог. Съвсем доскоро целият научен свят се отнасяше с присмех към теорията на Вегенер за континенталния дрейф; и все пак днес е доказано, че Вегенер е прав и неговите възгледи бяха възприети по принцип от геолозите тъкмо в момент, когато палеонтолозите установиха, че поне още една нула трябва да се прибави към цифрата, означаваща утвърждаваната досега възраст на човека.

Дали басейнът на Атлантика е получил днешната си форма и дълбочина преди появата на човека? Все още не е известно кога точно е потънала последната част от Централния атлантически хребет — приблизителната дата се колебае толкова, колкото и възрастта на древния човек. Ала във всеки случай знаем, че някакъв могъщ природен катаклизъм е настъпил в Атлантика през един достатъчно късен период, за да съвпадне с необяснимото раздвижване сред всички познати нам древни цивилизации. Последиците от бедствието трябва да са били най-тежки за създателите на културните паметници по островите около Великобритания, понеже катастрофата е предизвикала траен пролом в дъното на Атлантическия океан, просякъл потъналата в зеленина Исландия. По-късно вулканична лава е изхвърлила попаднало в процепа дърво, което бе датирано посредством радиовъглероден анализ от около 3000-та година пр.н.е.

Като се вземе пред вид допустимата грешка при радиовъглеродна датировка от плюс-минус един век, геологическият катаклизъм в Атлантика от третото хилядолетие преди новата ера съвпада с внезапното процъфтяване на човешка култура в споменатите три речни низини. Ала не само там. Археологията откри, че около 3000-та година пр.н.е. нова епоха е започнала дори на остров Кипър — по това време неолитните поселища биват изоставени от своите обитатели; съществуват предположения, че причината може да се корени в появата на някое необяснимо природно бедствие. Третото хилядолетие преди новата ера също се определя от археолозите като дата, означаваща края на неолитния етап и началото на нов културен период на остров Малта. И на Крит археолозите попаднаха на доказателства за повсеместен природен катаклизъм и разместване на земните пластове, възникнали около 3000-та година пр.н.е.; тогава обитателите на острова са били принудени да търсят убежища в пещери, а след това са изградили селища на издигнати места — хълмове и пр.

Дори в по-късни периоди пагубни вълни с гигантски размери неведнъж са поразявали цивилизовани общества. В последните години внимание привлякоха предположенията за чудовищните вълни, които някъде между 2000-та и 1400-та година пр.н.е. трябва да са причинили разрушения по всички средиземноморски острови и континентални брегове, когато изригва вулканът на Санторини и погребва целия остров с всичките му обитатели и строежи. Откриването на една изчезнала островна цивилизация под вулканичната пепел на този остров, разположен между Крит и Гърция, накара множество сериозни учени да възкресят отдавна загубилата доверие легенда за Атлантида. Човек наистина може да се зачуди защо отново трябва да се разисква толкова спорната гръцка версия на приет за египетски първоизточник, след като остров Санторини изобщо не е потънал, нито пък се намира в Атлантическия океан — два съществени момента в мита за Атлантида. Ала изчезналата Атлантида владее въображението на всички ни единствено поради това, че един прославен елин е писал за нея преди близо две хиляди и четиристотин години. Положително в неговото описание са отразени мисли и идеи относно „началото“, според представените в писмена форма възгледи на хора, които са се интересували от миналото в онзи ранен период на документираната история.

Колкото до мен, аз подхвърлях немалко плитки шеги за възможността да открием Атлантида, когато полагахме пределни усилия да се задържим на вода с папирусовата ладия „Ра I“ в същия район на океана, където египтяните твърдят, че била потънала Атлантида. Все пак с надежда в гласа си казвахме, че нашата цел е да разберем докъде е била в състояние да се разпространи древната средиземноморска цивилизация, а не къде, според египтяните, се е зародила човешката култура.

За разлика от експеримента „Ра“ задачата на „Тигрис“ бе да проследи началото на историята, според шумерските писмени паметници. Така стигнахме до Дилмун, където, казват шумерите, са се заселили техните деди след световната катастрофа, при която по-голяма част от човечеството е загинало. Когато се проучва становището на древния човек относно нашето начало, навсякъде се натъкваме на разкази за някакво наводнение. Дълго преди християнството да проникне в Елада гърците са притежавали три различни версии за това пагубно бедствие: първо са имали свой оригинален мит за потопа, чрез който техният върховен бог Зевс е наказал човечеството; сетне — вече в предхристиянски времена — са възприели юдейския вариант от елинизираните евреи; и накрая, независимо от предишните две легенди, са усвоили египетската версия в резултат на тесните им връзки със страната в Нилската низина. Ако държим на мнението на древните хора, чийто културен произход търсим, трябва да обърнем внимание на техните истории за потопа, които засенчват всичко случило се преди това. Египтяните не правят изключение, ако можем да се доверим на Платон.

Около четири века преди Христа мислителят Платон написва своите диалози „Тимей“ и „Критий“. Там Критий разказва на Сократ за разговора на Солон с мъдрите жреци от Саис — египетски град при делтата на Нил. Читателят научава, че историята е чудновата, „но Солон, най-мъдрият от седемте мъдреци, на времето потвърдил нейната истинност“. Солон заразправял на египтяните за началото на човешката история, според спомените на гърците, за Девкалион и Пира, преживели потопа, като се помъчил да изброи техните потомци, за да разбере преди колко време е бушувал потопът. Тогава се намесил един възстар египетски жрец, който му казал, че гърците са като децата — без древна култура и спомени отпреди последното наводнение. Не един потоп поразил Средиземноморието и разрушил развиващите се цивилизации, като помел в морето всички книжовници и учени от Гърция и околните земи. По тия места оцелели само неграмотни и неуки овчари и козари, живеещи в планините. Ето така „писмената и другите неща, необходими за една цивилизация“, били унищожени и гърците и техните съседи трябвало „да почнат отначало, като деца“, в пълно невежество относно някогашните си културни постижения. Ала тези катастрофални наводнения не ударили Египет по същия начин. Според стария жрец писмени паметници от най-древни времена били надлежно съхранени в египетските храмове. Жрецът обяснил, че най-старите текстове описват важните събития, които според него са се случили девет хиляди години преди посещението на Солон в Египет:

„Летописите ни разказват как вашият град е възпрял един могъщ народ, който войнствено поел от родината си в Атлантическия океан, за да нападне градовете в Европа и Азия. Защото по онова време Атлантическият океан е бил плавателен. Срещу протока, който вие наричате Херкулесовите стълбове (както ти каза), имало един остров, по-голям от Либия и Азия, взети заедно; от там в онези дни пътешественици са могли да стигнат до другите острови, а от тях — и до континента насреща им, който е обграждал това, което наистина може да се именува океан. Защото морето до протока, за който говорим, прилича на езеро с тесен излаз; водите отвъд са истинският океан, а сушата, която изцяло го заобикаля, правилно се именува континент. Та на този остров Атлантида се въздигнала могъща и забележителна династия от царе, които владеели целия остров и много други острови, както и части от континента, а освен всичко отвъд протока подчинили на свойта власт Либия, чак до границите с Египет, и Европа, до Тирения.“

Както са обрисувани в този разказ, градовете, храмовете и каналите на атлантите могат да се съпоставят с най-внушителните строежи на фараоните и несъмнено са наситени с египетски аромат, ала все пак описанието на местното пристанище е най-малкото впечатляващо: „… проходът и самият пристан са били задръстени от огромен брой търговски кораби, дошли от всички краища на света, а от тях ден и нощ се разнасяла човешка глъч и всякакъв шум“.

Подробните сведения за този атлантически остров и величието на неговата култура и мощ са нещата, които най-силно интересуват египетските духовници и гръцкия разказвач, докато драматичните подробности около потъването му са предадени крайно пестеливо: „В по-късно време се явили земетресения и наводнения с изумителна сила и в течение на едно-единствено ужасяващо денонощие всичките ваши бойци били погълнати от земята, а остров Атлантида бил залят от морето и изчезнал, та ето затова до ден днешен морето в тази област е непроходимо за корабоплаване, понеже непосредствено под повърхността има тиня, останала от потъналия остров.“

От другата страна на Атлантическия океан духовниците на ацтеките и маите също са притежавали летописи, изписани с йероглифи, повечето от които са били изгорени от испанците. Въпреки това конквистадорите пишат за вярата на мексиканските аборигени в съществуването на опустошителен потоп и съществуването на земя, потънала в Атлантика. Ацтеките са взели своето национално наименование от този остров, който на техен език наричат „Ацтлан“, като добавят, че там е било предишното им отечество. Всичките им религиозни вярвания почиват на твърдението, че техните царски родове са произлезли от някакви бели хора с бради, приличащи на испанците, които дошли от потъналата земя и посветили своите примитивни предшественици в обредите, свързани с боготворенето на слънцето, както и във всички останали цивилизовани умения: четмо и писмо, отглеждане на памук, летоброене и архитектура, включително познания по строителство на градове и пирамиди. Удивително точният календар на маите, по-прецизен от нашия днес с половин ден на всеки пет хиляди години, започва с нулева година на 4 „Ахау“ 2 „Кумху“, което, обърнато в съвременно летоброене, означава 12 август 3113 г. пр.н.е. Астрономическият часовник на маите е по-точен от нашите приблизителни радиовъглеродни датировки.

 

 

При възрастта на човешкия род от два милиона години отново буди учудване това близко съвпадение във времето с катаклизма, разполовил Исландия, и началото на нова културна ера в Крит, Кипър, Малта, Египет, Месопотамия и долината на Инд. Задоволителен отговор на въпроса, защо маите са избрали датата 12 август 3113 г. пр.н.е. за начало на своето летоброене, досега не е открит. Нулевата година на всички други календарни системи съвпада с някое важно събитие в живота на основателите на съответните религии: будизъм, юдаизъм, християнство и мюсюлманство. Религията на маите е създадена от Кукулкан — свещения цар-жрец, който пристигнал отвъд Атлантика и твърдял, че произхожда от Слънцето.

Възможно ли е, разсъждавах аз, всички тези поклонници на Слънцето през август 3113 г. пр.н.е. да са били прогонени от първоначалната си, неидентифицирана родина от някакъв природен катаклизъм, още неизвестен нам?

— Вижте луната!

Това бе Герман, извикал удивен от кърмовия мостик. Затворих книгите си, прибрах бележките и се измъкнах навън, да видя какво е учудило толкоз моя мексикански приятел. С един скок ХП влетя в каютата и грабна астрономическия алманах на Нормън. Небето бе ясно, но луната чезнеше: вече не бе плосък и сияен диск, а сферичен и блед балон. После почна лека-полека да се скрива. Изглеждаше зловещо. „На 24 март 1978 г. пълно лунно затъмнение над част от Азия и Индийския океан“, прочете ХП. Наблюдавахме класическата гледка, която е била тълкувана от праисторическите звездобройци като лошо знамение. Не бяхме ни най-малко суеверни, ала тази нощ споделяхме мрачните предчувствия на древния човек, докато плавахме край брега на Пунт при добра скорост, но и нащрек да не се отклоним в зоната на военните действия.

Три дни по-късно една красива птица, която можеше да разперва на главата си внушителен гребен от пера, долетя от Африка и кацна на щага. Това беше „упупа“ (папуняк), наричана от викингите „военна птица“ (hoerfugl), която са смятали за предзнаменование на война. Карло заяви, че в Италия тази птица е известна като „петелът на Марс“ (gallo-di-Marte), кръстена по името на римския бог на войната. За древните мореплаватели тия поличби щяха да бъдат предостатъчни и ние лесно можехме да си представим какво впечатление щеше да предизвика у тях, ако откриеха в следващия момент това, което на нас вече бе известно: война действително бушуваше отвъд самия хоризонт.

Същата нощ Тору се обади с вик от мостика:

— Чувате ли?

Чувахме. И в каютата долавяхме далечния тътен от пушечна и артилерийска стрелба, който долиташе откъм левия борд.

На другия ден до ушите ни стигна усилващо се бръмчене от самолетен двигател.

— По дяволите, идва право към нас! — изкрещя Детлеф от мостика.

Всички се втурнахме на палубата под пекналото слънце на Аденския залив тъкмо навреме, за да видим как един двумоторен боен самолет пикира над импровизираната ни топмачта, и то тъй ниско, че ветрилата се изпълниха с вятър от лицевата страна под удара на въздушната струя. Едва не закъснях да спра Детлеф, който вече бе прекрачил с единия си крак отвъд перилото на мостика, готов да скочи зад борда. Вдигнахме флага на Обединените нации. Самолетът обърна и, отново много ниско, полетя обратно към нас.

— Връща се! — креснах аз, щом го видях.

Рашад извика в суматохата, че това са митничари, дошли да ни бомбардират, тъй като са ни взели за контрабандисти. Асбьорн пък подметна, че сигурно са ни избрали за учебна мишена.

— Ура, това са американци! — Нормън заподскача и взе да маха с ръце за поздрав от покрива на каютата, докато летците наново пикираха ниско над нас. Някой ни махна дружелюбно от пилотската кабина. Отдъхнахме си.

Норис беше заснел и записал целия епизод и сега, седнал на покрива, пренавиваше лентата да види какво е излязло от записа, когато всички, с изключение на мен, отново се втурнаха на палубата, щом чуха моя вик: „Пак идва!“, последван от записаното бръмчене. Посмяхме се, но не за дълго, понеже лентата на Норис още не бе свършила, когато бученето в небесата се върна, вече по-силно от преди, пък и не бе същото. Вдигнахме очи нагоре и съзряхме един военен вертолет да идва право към „Тигрис“; Нормън извести с тревога, че не е американски.

Всички бяхме готови да се хвърлим зад борда, щом масивната бойна птица се спусна толкова ниско над мачтата, че ние успяхме да забележим как униформените мъже в кабината ни поздравяват и сочат отличителните си знаци: бяха французи! Едва французите се изгубиха в синевата и ето че се появиха два други вертолета от срещуположни страни. Това изглеждаше неприятно. Срещнаха се над „Тигрис“, но за нас опасност нямаше, защото единият беше американски, а другият — френски. Дружелюбните пилоти ни фотографираха отгоре. Дружелюбни бяха към нас, но не и към хората в околния район. Достигнали бяхме дъното на Аденския залив. Откъм левия ни борд остана Сомалия и фронтовата линия, охранявана от двете страни при подкрепа на великите сили. Откъм десния ни борд бе Южен Йемен, също в разпра със своите съседи, и старото, прочуто пристанище Аден, и то недостъпно.

Нормън особено много държеше да се възползваме от благоприятната си позиция в момента, за да преминем направо през тесния Баб-ел-Мандебски проток и да продължим нагоре в Червено море. Ала след като нито една от двете държави на Червено море непосредствено отвъд протока не бе отговорила на молбата ни за разрешение да се приземим на нейна територия, единодушно решихме да се насочим към Джибути — малката страна, която гостоприемно ни позволи да стъпим на африканския бряг, отсам Баб-ел-Мандебския проток.

На 28 март съзряхме сините планини на Африка и през нощта ориентирахме курса си по светлините от брега. Доста преди пукването на зората подминахме фаровете пред пристанището на Джибути и хвърлихме котва. Щом взе да се зазорява, установихме, че се намираме в съседство с някакъв грамаден линеен кораб. Слънцето се показа и една малка яхта дойде от брега, за да приведе в пристанището „Тигрис“, който премина с издуто ветрило край флагманския кораб и други бойни единици от френския флот в Индийския океан. Старото пристанище изглеждаше задръстено от военни кораби, дошли тук да защищават неутрална Джибути от евентуална агресия от страна на воюващите държави, които се сражаваха навсякъде около нея. Тази малка република току-що бе получила независимост от Франция. Всички военноморски единици бяха почернели от офицери и матроси, излезли на палубата да поздравят мирния „Тигрис“, когато аз извиках „Свали ветрилото!“ и извих румпела, та да се приготвим за закотвяне. Нормън се покатери на мачтата и сам-самичък умело свали реята на палубата, докато останалите от екипажа се занимаваха с кърмовите гребла, бамбуковите пръти и котвите.

Да ни посрещнат и да приберат заснетия филмов материал в Джибути бяха пристигнали Брус Нормън и Рой Дейвис от Би Би Си. Те донесоха от Лондон вестта, че е изключено да се приземим на етиопска земя откъм Червено море. Масава, откъдето преди бях натоварил папируса от езерото Тана, необходим за изработката на „Ра I“ и „Ра II“, и тъкмо по тази причина исках там да бъде крайният пункт на експедицията „Тигрис“, след пет-шестдневно плаване от Джибути, сега се оказа в обсада. Градът и пристанището били в ръцете на етиопците, но входът към залива и околните брегове се държали от еритрейските освободителни сили и всеки нарушител се застрелвал без предупреждение. След това известие обаче Рой тържествено ми връчи две писма от властите в Северен Йемен. Едното бе от посланика на Йеменската арабска република в Лондон, Мохамед Абдула Ал-Ерияни, а другото — от пълномощния министър, Мохамед Ал-Макхади. Посланикът изтъкваше интереса на Северен Йемен към хода на нашата експедиция, изразяваше благопожелания за успешния й завършек и даваше думата на министъра. Министърът пишеше: „Мога да ви уверя в нашата пълна подкрепа и съдействие по всяко време, тъй като експедицията на д-р Тур Хейердал е забележително и достойно начинание. Искрено ваш…“

 

 

Имаше на какво да се радваме. Сега можехме да починем ден-два и сетне да продължим през протока, за да спрем в Северен Йемен — на срещуположния бряг от Масава, но това в същност нямаше значение.

На суша попаднахме сред приятелски настроени черни африканци и се настанихме в хотел „Сиеста“. Никога не ще забравя огромната сочна и подлютена пържола, която ми бе поднесена тъкмо когато ме повикаха на телефона. Нови нареждания от Лондон! Северен Йемен бе оттеглил разрешението си „Тигрис“ да плава в териториалните му води „поради липса на сигурност“. Тъй като ние не разполагахме дори с пистолет на борда, естествено никой нямаше да се бои от нас. Крайно приятелските писма, получени преди това, посочваха, че властите са загрижени по-скоро за нашата безопасност, нежели за своята. Със знамето на ООН, вдигнато на флагщока, и с екипаж, съставен от хора от изток и от запад, бавният шумерски ма-гур щеше да бъде изкусителна плячка за съвременните пирати. Намирахме се в един от смутните райони на нашата днешна планета. Тогава още никой нямаше представа как ще се развият нещата по-нататък, но като че страх и несигурност вече владееха всичко: на другата година при атентати в два последователни дни бяха убити президентите на Северен и Южен Йемен.

Изведнъж се оказа, че няма накъде да отплаваме. Научно погледнато, без значение бе дали ще прибавим още пет дни плаване към един експеримент, продължил пет месеца. Ала най-много ни огорчи това, че връщайки се в нашия свят, при нашите съвременници, ние се сблъскахме отново с резултатите от двайсетвековния прогрес след времето на Христос — миролюбивия моралист, чието рождение означава нулевата година на нашето съвремие. А сега тук, навред около нас, прекрасни хора биваха обучавани от нашите военни експерти как да се убиват един друг, и то с помощта на най-съвършените средства, измислени от човека до днес — в края на петото хилядолетие от известната на науката история.

Не споделих лошите новини с развеселените си приятели. Напуснах празненството и прекарах цяла нощ легнал по гръб в каютата, докато се взирах в камъшения таван и обмислях какво можем да направим. Трябва да изоставим кораба и да прекратим експедицията тук, това бе ясно. До този момент изобщо не бяхме се замисляли какво ще правим сетне с „Тигрис“; в същност ние храбро бяхме си обещали да останем на борда, додето тръстиката е в състояние да плава. Така се случи, че все още газехме твърде плитко — широчината на надводния ни борд бе същата като на „Ра I“ и „Ра II“ при тръгването от Мароко. Външната обвивка от рогозки наистина вече се прокъсваше и бе пострадала от замърсяването на океана, но четирийсетте и четири вътрешни снопа, вързани от арабите в иракските блата, бяха непокътнати, непокътнат бе и кърпежът от палмови листа във вълнореза. След експедициите с „Кон-Тики“ и „Ра II“ и двата съда бяха откарани в Осло (и сега са изложени с вдигнати платна в музея „Кон-Тики“). Ала с построяването на нова зала за „Ра II“ не остана място за други пристройки. Ако бяхме изоставили „Тигрис“ в замърсеното пристанище на Джибути, въжетата скоро щяха да изгният и за няколко месеца красивата тръстикова ладия щеше да се разпадне. Предприемчиви люде от разни части на света бяха готови да купят „Тигрис“ — последното предложение бе от шкипера, който ни изведе на влекало от Карачи. Но аз не можех да се примиря с мисълта нашият горд кораб да се превърне в странствуващо зрелище, попадайки в ръцете на някой спекулант. Освен всичко, бях крайно разстроен от кошмара на съвременната война и страданията на бежанците вред около нас. Сигурен бях, че останалият свят няма представа (както и ние доскоро нямахме) какво се разиграва тук; за външните хора, в това число и за нас, войната се водеше в някаква затънтена част на планетата, далеч от нашите домове, и представляваше нещо нереално, просто събитие в осведомителните бюлетини.

Взех тежко решение. Вместо да изгние, „Тигрис“ трябваше да завърши живота си достойно — като факел, призоваващ всички разумни хора да възстановят мира в този край на света, където човешката цивилизация е сторила първите си стъпки. Щяхме да запалим тръстиковите снопи при входа към Червено море, като огнен протест срещу надпреварата във въоръжаването и военните действия в Африка и Азия.

Когато екипажът се прибра на борда сутринта, съобщих решението си и всички се събрахме около масата за закуска. Отначало спътниците ми се смутиха, но сетне до един подкрепиха от сърце идеята.

Същия ден бях приет в двореца на Джибути от президента на републиката Хасан Гоулед Аптидон — един възрастен ръководител на една млада държава и същевременно мъдър, дружелюбен и човечен представител на черна Африка. Помолих го за разрешение да прекратим експедицията и да напуснем кораба си в неговата страна и обясних колко прецизно бяхме принудени да маневрираме, за да се доберем до територията на неутрална Джибути.

— Имали сте късмет — отвърна президентът с лека усмивка. — Вашият кораб е успял да избяга от бойното поле. А нашата малка нация трябва да остане тук, заобиколена отвсякъде с воюващи страни, при постоянен страх от вражеско нашествие.

Добави, че няма нищо против да слезем окончателно на джибутска земя, но трябваше да знаем, че страната е пълна с бежанци и всички сухоземни пътища към външния свят са блокирани, а единствената железопътна линия, до Адис Абеба, бе вдигната във въздуха. Известно количество месо се доставяше по въздуха от Найроби, иначе всякакви други продоволствия идваха със самолети от Париж, но хората пак търпяха лишения, понеже цените бяха твърде високи за тях. Освен с пристанище република Джибути не разполагаше с друг източник на приходи, тъй като цялата земя извън столицата бе абсолютно безплодна.

Сетне последва изключително сърдечен прием от френския контраадмирал Дарийо на борда на военноморския плаващ док „Ураган“, както и един студен обяд, даден в наша чест от очарователното американско семейство Шантъл и Уолтър Кларк, които не по-малко от нас бяха угрижени от обстановката в района. В качеството си на шарже д’афер Уолтър Кларк все още не бе имал време да открие американско представителство в Джибути — толкова млада беше републиката.

За нашия план трябваше да знае само един човек: шефът на пристанището. Иначе пристанищната пожарна команда и военните вертолети ведната щяха да довтасат, мислейки, че е избухнал пожар. Искахме да бъдем сами накрая.

След попълване на обичайните документи за отплаване „Тигрис“ бе изведен на влекало от пристанището и с вдигнати платна хвърли котва край фара на остров Муша — коралово островче извън пристанището. Преди да свалим флага на Обединените нации, написах писмо до човека, който бе дал право на „Тигрис“ да плава символично под този флаг. Писмото бе прочетено от всеки член на екипажа, за мнение.

„До Генералния секретар на Организацията на обединените нации Курт Валдхайм

Днес, когато интернационалният екипаж на експерименталния тръстиков съд «Тигрис» приключва своето плаване, ние благодарим на генералния секретар за разрешението да плаваме под флага на Обединените нации и с гордост съобщаваме, че двойната цел на експедицията е постигната.

Нашето плаване бе с поглед към миналото, за да се проучат мореходните качества на един плавателен съд от праисторически тип, изработен в съгласие с корабостроителните принципи на древните шумери. Ала нашето плаване бе насочено и към бъдещето, за да покажем, че ограниченото пространство за живот не е пречка за мирното съвместно съществуване на хора, които се трудят за общото си спасение. Ние сме единайсет души от държави с различно политическо устройство. Заедно преплавахме с плоскодънна ладия от крехка тръстика и въжа разстояние от над шест хиляди километра — от република Ирак през емирата Бахрейн, султаната Оман и република Пакистан до създадената наскоро африканска държава Джибути. В състояние сме да оповестим, че въпреки различните си политически възгледи ние живяхме и се борихме с природните стихии в съвършено разбирателство и дружелюбие, споделяхме еднакво трудностите и при буря, и при безветрие, рамо до рамо в ограниченото пространство на кораба, ръководени винаги от идеалите на Организацията на обединените нации: сътрудничество за общо избавление.

Когато през ноември миналата година се качихме на нашия тръстиков кораб «Тигрис», ние знаехме, че заедно ще потънем или ще оцелеем, и тази мисъл скрепи дружбата ни. Когато сега, през април, всеки от нас тръгва към отечеството си, ние изпитваме уважение и симпатия към всяка една от държавите, представени на борда, и нашето общо послание не е отправено към определена нация, а към съвременния човек изобщо. Ние показахме, че древните обитатели на Месопотамия, поречието на Инд и Египет са успели да изградят най-ранните цивилизации в човешката история благодарение на взаимните си връзки, осъществявани с примитивни плавателни съдове, с каквито те са разполагали преди пет хиляди години. Културата се е създала въз основа на смислена и ползотворна обмяна на мисли и материални блага. Днес ние изгаряме нашия горд кораб с вдигнати платна, опънат такелаж и корпус в отлично състояние, за да протестираме срещу нечовечните прояви в света от 1978 г., с които се сблъскахме, щом достигнахме суша. Принудени бяхме да спрем при входа на Червено море. Обкръжени от бойни самолети и кораби, дошли от най-цивилизованите и развити нации на земята, поради липса на сигурност на нас ни бе отказано разрешение да се приземим в някоя друга страна, освен в малката и неутрална република Джибути, защото навред около нас братя и съседи се избиват със средства, доставени им от тези, които водят човечеството по нашия общ път към третото хилядолетие.

Към обикновените хора във всички индустриализирани страни отправяме своя призив. Ние трябва да осъзнаем безумната действителност на нашето време, която за всички нас се свежда само до неприятни заглавия във вестниците. Ще бъдем безотговорни, ако не настояваме пред политици и държавници съвременно въоръжение да не се предоставя повече на хора, чиито излезли от употреба бойни секири и мечове прадедите ни са заклеймили. Нашата планета е много по-голяма от тръстиковите снопи, които ни пренесоха през морето, и все пак е достатъчно малка, за да я грозят същите опасности, ако будните все още между нас не откликнат на въпиещата потребност от разумно сътрудничество, за да спасим себе си и нашата цивилизация от заплахата да превърнем Земята в потъващ кораб.

Република Джибути, 3 април 1978 г.^[1]“

Всички подписаха. Тур, Нормън, Юри, Карло, Тору, Детлеф, Герман, Асбьорн, Рашад, ХП, Норис. Единайсет души. Сетне за последен път седнахме да хапнем около дъсчената маса между двете каюти. Поднесоха се Юриевите сушени дълги стрелци, маринованите хвърчащи риби на Рашад, сухари. Незабравими мигове бяхме преживели около тази маса. Нормън отбеляза, че заедно сме преплавали 6800 километра — 4200 мили. Досега „Тигрис“ бе прекарал на вода 143 дни, или двайсет седмици и три дни; това прави почти пълни пет месеца.

Норис хвърли поглед на часовника си и направи знак към камерата си. Слънцето се снишаваше на небосвода. Скоро щеше да залезе зад сините планини на Африка, които се издаваха в морето във вид на тъмен нос при входа към Червено море. Всички с изключение на ХП, Асбьорн и мен, се прехвърлиха с дингито на ниския коралов остров. Наели бяхме малка яхта да ни откара обратно в пристанището. Шкиперът й и неговият помощник я откараха в безопасност зад островчето, щом разбраха какво сме намислили. ХП имаше чин на подривен сержант от запаса в норвежката армия и бе купил от някакъв фотографски магазин в Джибути един безобиден часовников механизъм. Удари последният час за „Тигрис“. Асбьорн отговаряше за нашите газени фенери по време на плаването и знаеше къде да намери гориво, ХП — къде да го разлее. Докато се прехвърлях в дингито, за да последвам останалите, хвърлих поглед към празната маса. Тази вечер никой не се бе погрижил да я почисти. Хранителни припаси за единайсет човека в продължение на още един месец, одеяла и всичко полезно на борда вече бе свалено на брега и раздадено на бежанците.

Наредихме се на брега. Никой не бе особено словоохотлив.

— Да свалим шапки — промълвих накрая, когато огнени пламъци изригнаха от вратата на главната каюта. Ветрилото се подпали с порой искри, озвучени от пукота на бамбука и пращенето на горящата тръстика. Всички мълчаха, само аз едва се чух да казвам:

— Добър кораб беше.