Чарлс Мун Бенет
Бунтовният остров (1)

ОСТАВЕНИ НА ОСТРОВА

Едва в последната минута бях избран да придружавам капитана на брега. Когато четиримата моряци се наведоха над веслата, вътрешно се засмях от радост, защото очаквах приятна разходка по сушата. Но капитан Дик Хътълстоун бе на друго мнение.

— Стой в лодката, момче! — заповяда той, когато стъпи върху златния пясък на заливчето, в което бяхме влезли. — Вие, другите, елате с мен!

— Слушам, сър! — извиках, колкото можех по-бодро, но ги гледах със завист в душата си как се отдалечават. Капитанът вървеше пръв, много стегнат и изправен, а след него, в малка група — моряците: Дик Денджър с широката си, провлачена крачка; Чири Сам с ръце в джобовете и готов да си засвири някоя песен, ако капитанът не изглежда толкова сериозен; Олд Троуър, сбръчканият старик на екипажа, който, роден на борда преди шейсет години, едва ли бе прекарал толкова много дни на сушата през целия си живот; и последен от всички, Боксър Джим, гигантът на кораба. Завиждах му повече за широките рамене и чудесните мускули, отколкото за разходката.

За момент се изкуших да не изпълня заповедта на капитана, да почакам, докато той изчезне между високите палми по брега, после да се измъкна сам за едночасова разходка. Но мисълта за камшика ме възпря. Макар и доста добър капитан, Хътълстоун можеше да бъде и ужасно строг, когато не се изпълняват заповедите му. Знаех това от личен опит.

Ето защо, макар и недоволен, се настаних удобно в лодката. Трябва да съм спал около един час, когато оръдеен гръм ме събуди и ме накара да подскоча. Като се изправих, едва не извиках, тъй като видях нашият кораб да излиза с разперени платна от залива.

Втори поглед ми откри причината за това. Красив тримачтов кораб бързаше към острова с издути платна. На главната му мачта се развяваше зловещото знаме с черепа и кръстосаните кости.

Докато го следях, огнен блясък светна от носа му и почти веднага се вдигна цял фонтан вода от морето близо до „Светла зора“. Не чаках повече, изскочих от лодката и хукнах по дирите на капитана, които се виждаха ясно на пясъка, но когато стигнах до палмите, дирята изчезна, а гърмът на втори изстрел ме накара да продължа, макар да не знаех накъде. Щастието ми помогна и след пет минути се натъкнах право на капитана, който с пламнало лице тичаше към брега.

— Стрелят по нас, сър! — викнах в бързината.

— Чувам! — отвърна той рязко. — Какъв е този кораб и какво направи „Светла зора“?

— Пиратски кораб, сър, с черно знаме! А „Светла зора“ излиза от залива.

— Може би това е добър план. Но ако аз бях на борда, щях да спра и да се бия. Дик Хътълстоун никога не е бягал от бой, но помощникът ми е мирен човек. Жалко, че не е поддържал по-добро наблюдение и сега трябва да бяга.

Той нададе гневен вик, когато разбра, че неговият кораб бяга подплашено, като го оставя на острова. Белите му ръце запипаха дръжките на посребрените пищови, забучени в пояса му. После, като се обърна внезапно към мен със своя хладен, пронизващ поглед, попита:

— А как стана, та не видя, че идва пиратът? Оставих те да пазиш лодката!

Сведох глава от срам, макар че не бе моя работа да пазя кораба, и едва не му казах това. Тъкмо тогава един от моряците дотърча и капитанът се обърна към него.

— Е, Троуър?

— Няма никаква възможност да се качим на борда, сър! „Светла зора“ замина, но пиратът бързо го настига. За мистър Тъмбълтън остава само едно — да се обърне и влезе в бой с него.

— Тогава ще се качим в лодката и ще се опитаме да ги настигнем. Познаваш ли пирата?

— Не мога да кажа с увереност, сър, но мисля, че това е „Пламтящ кръст“. Той има много тайни убежища из тия места, както знаете.

— Добре, Троуър, върни се и доведи другите! Ти, момче, ела с мене!

Капитан Хътълстоун тръгна с такива големи крачки, че аз трябваше да подтичвам, за да вървя с него. Но когато излязохме на брега, пиратът бе вече настигнал нашия кораб и оръдията на двата противника гърмяха толкова трескаво, колкото можеха да бъдат пълнени и насочвани.

— Пипай бързо, Мартин! — извика капитанът. — Когато хората дойдат, да тръгнем веднага!

Тласнахме лодката и поставихме веслата в готовност на местата им. Докато вършехме това, помислих каква лудост ще направим, ако се впуснем с такава черупка към мястото, където бушуваше морският бой. Стигаше само един случаен снаряд, за да ни потопи, а ако стигнем до „Светла зора“, преди да бъде пленена или потопена, значеше да рискуваме живота си безполезно. Но когато капитан Хътълстоун дадеше заповед, малцина смееха да я оспорят открито.

Докато чакахме хората, наблюдавахме жадно изхода на боя. Пиратът бе много по-голям кораб и канонадата от негова страна бе двойно по-мощна от нашата. Част от платната ни бяха съборени и паднаха в морето. Нашият огън скоро престана. Различавахме фигури от екипажа, които работеха като демони, за да отрежат съборените части. „Пламтящ кръст“ (ако той бе наистина пиратът) стреляше непрестанно към безпомощния кораб.

— Те ще се качат на борда скоро — промърмори капитанът. — О, само да бях там, срещу им!

Докато говореше, четиримата ни моряци изскочиха от дърветата и хукнаха към лодката.

— Скачайте вътре, момци! — извика капитанът. — Ще трябва да гребете мъжки, за да стигнем „Светла зора“ навреме и да я защитим от оня разбойник.

Олд Троуър бе в лодката за миг, но Чири Сам поглеждаше въпросително, а Дик Денджър открито изрази мнението си:

— Нима ще се мъчите да отидете на кораба, сър? Та това е сигурна смърт!

— Смърт или не — отиваме! Няма да гледам как заграбват кораба ми, без да нанеса поне един удар за него! Хайде, живо!

Неговият тон бе тъй решителен, че Чири Сам, до голяма степен против волята си, зае мястото си в лодката и взе греблото. Но Дик Денджър все още упорстваше.

— Гледайте, сър! — извика той, като протегна ръка. — Те вече се доближават.

Това бе истина. Без да обръща внимание на огъня на нашия кораб, пиратът приближаваше бавно. След няколко минути куките щяха да бъдат хвърлени, двата кораба вкопчени, а пиратите — на борда ни.

— Толкова по-наложително е да бързаме — ревна капитанът. — За последен път ти казвам, Денджър, качвай се в лодката!

Но Денджър не помръдна. Тогава капитанът извади единия от пищовите си и го насочи в гърдите на моряка. Боксър Джим предотврати по-нататъшните действия. Той вдигна Денджър като дете и го тръшна в лодката.

— Брат ми е на борда на „Светла зора“ — каза той. — Мислиш ли, че ще го оставя да умре сам?

С един мощен тласък той бутна лодката на дълбоко, като се метна в нея през кърмата. Щом видя, че няма какво да се прави, Денджър взе веслата и лодката заплава под дружните им удари. Морето бе доста тихо. Напредвахме бързо, но преди да бяхме изминали и четвърт от разстоянието между брега и „Светла зора“, двата кораба бяха скачени. Оръдейният огън престана, като се замени със звъна на сабя в сабя и с буйните викове на нападателите, устремили се към нашия злощастен кораб.

Борбата не трая дълго. Дрънченето на оръжие скоро заглъхна. Погледнах капитана, за да видя дали не се отказва от лудото си намерение. Зъбите му бяха здраво стиснати и в очите му имаше блясък, вещаещ смърт за първия пират, който му се изпречи. Но не ни бе писано да умираме още. С необичайна бързина пиратите пуснаха в ход своя кораб и пленения и веднага отплаваха от острова. Като видя това, капитан Хътълстоун изруга яростно и се изправи в лодката, размахвайки юмрук към отдалечаващите се врагове. Едничкият отговор беше нов снаряд от задното им оръдие, който падна близо до нас.

— Страхливци! — извика капитан Хътълстоун, като се отпусна на седалката. — Бягат от една лодка!

— Страхуват се от друго — отговори Олд Троуър. — Я погледнете там, сър!

Наистина, в началото на залива се виждаха снежнобелите платна на голям военен кораб. За секунда гневът на капитана се превърна в радост и той потри ръце възбудено.

— А, „Светла зора“ не е загубена все пак и ако имам късмет, ще видя тези негодници увиснали на нейната мачта!

Колкото до мен, аз не бях толкова сигурен. Пиратът и неговата плячка имаха голяма преднина и до настъпването на нощта не оставаха много часове. Обаче на едно корабно момче не прилича да противоречи на капитана си, затова си седях тихо и наблюдавах гонитбата.

Хората бяха престанали да гребат и наблюдаваха напредването на военния кораб толкова напрегнато, колкото и аз. Той мина на около един километър от нас.

Едва след като корабите се скриха зад хоризонта, капитанът даде заповед да се отправим към острова. Хората направиха това с готовност, с изключение на Боксър Джим, който изпитваше изключителна обич към брат си, а той бе останал на „Светла зора“ и сега бе или мъртъв, или пленник. Забелязах сълза в очите на честния човек, която той изтри гневно с длан.

— Няма полза от жалби — каза капитанът, когато отново се врязахме в пясъка на брега. — Ако „Светла зора“ се отърве, ще дойде да ни вземе. Ако ли не, ще бъдем изгнаници на този пуст остров, освен ако военният кораб не ни е видял, което е съмнително. Но ето що! Първо, ще трябва да намерим място, където да скрием лодката. Ти, Джим, и ти, Троуър, ще се погрижите за това. Останалите ще се опитаме да намерим нещо за ядене и да изберем място за спане през нощта. Ще трябва да бързаме. Слънцето скоро ще залезе и ще се стъмни. Вземи това буре за вода, Денджър.

С буренцето на рамо Денджър тръгна след нас по пясъчния бряг, а двамата в лодката загребаха надясно, за да намерят скривалище. Там навярно щяха да открият подходящо място, защото храстите стигаха до самата вода. В това време капитанът ни заведе до горичката от кокосови палми, спря и се обърна към мен.

— Хайде, Мартин, да видим какъв моряк си! Качвай се на дървото и свали няколко кокосови ореха.

Денджър ме повдигна и аз успях да се изкатеря по една палма до мястото, където висяха големите орехи. След като отрязах достатъчно, капитанът ми каза да спра и аз се плъзнах надолу по-бързо, отколкото възнамерявах, като тупнах на земята тъй тежко, че се раздрусах целият.

Седнахме на сухата земя (Джим и Троуър се бяха върнали) и изядохме скромната си вечеря. Капитанът яде малко. Мислите му се носеха след кораба и от време на време забелязвах болезнен спазъм по лицето му. Боксър Джим бе също тъй мълчалив, мислеше си дали някога ще види брат си. Другите трима разговаряха с нисък глас, но изблиците на смях от време на време показваха, че не се тревожат много от нашето положение. Както повечето моряци, те бързо се примиряваха с всичко, което ги постигнеше. Аз се бях наситил на кораба и гледах на предстоящия престой на този красив остров както ученикът гледа на ваканцията си.

Но докато ядяхме в бързо спускащата се тъмнина, ми се стори, че чувам пеене в далечината. Отпърво помислих, че така ми се е счуло. Колкото повече обаче се ослушвах, толкова по-уверен ставах: далече някъде хора пееха високо и доколкото можех да съдя, те бяха на острова.

Ослушах се толкова напрегнато, че забравих да ям. Троуър започна да ме дразни, че нямам апетит. Тогава им казах защо се ослушвам.

— Глупости, момче! Тъй ти се струва — каза капитанът. Но Джим вдигна пръст в знак на мълчание. И тогава всички чухме по-ясно отпреди: като че ли невидимите певци бяха усилили гласовете си.

— Имаш право, момче! — каза капитанът, когато песента свърши. — Какви хора може да са те?

— Може да са изхвърлени на острова като нас — предположи Олд Троуър.

— По-вероятно е да са от оная пасмина, която избяга със „Светла зора“ — отговори Дик мрачно. — Най-добре ще е да се скрием от тях.

— Може би си прав, Джим — продължи Троуър. — Тези пирати имат много убежища и складове по тукашния бряг. И кои други освен пирати ще седнат да реват пиянски песни? Не е зле да отидем и видим.

— Да стоим тук, казвам аз — промърмори Денджър. — Тук сме в безопасност!

— Моят съвет е по-уместен — отвърна капитан Хътълстоун спокойно. — Ти никога не си бил много досетлив, Денджър. Ако тези певци са пирати, те, разбира се, не подозират патето присъствие и през нощта имаме възможност да се приближим до тях и видим колко са. Тогава ще решим дали да ги нападнем, или да се скрием.

— Да, капитане — съгласи се Джим охотно.

— Аз пък казвам да си стоим тук — промърмори Денджър.

— Настоявам да идем да видим кои са тези певци — отсече капитанът. — Хайде, момчета!

Той скочи веднага, както и всички ние, с изключение на Денджър.

— Хайде, Денджър, ставай! Живо!

— Денджър се изправи бавно, но не за да изпълни заповедта на капитана. Опря гръб на палмовото дърво и заплашително извади пищов:

— А какво право имате вие да давате заповеди? Няма кораб, няма служба! И аз съм равен на господаря си. Ако искате да си пъхнете главата в примка, пъхнете я. Аз си оставам тук! Какво ще кажеш, Сам?

Но капитан Хътълстоун пренебрегна предложението му.

— Денджър! — каза той със суров и жесток глас. — Ти вече втори път оспорваш заповедите ми. Направиш ли това още веднъж, кълна се, че ако останеш жив, ще те нашибам с камшик като бунтарско куче, когато отново се приберем на кораба!

Дик Денджър се изсмя малко неспокойно, но прикри страха си зад привиден кураж.

— Заплашвайте колкото си искате — каза той, — защото злите думи не жилят тъй, както камшикът. А него вие никога няма да опитате вече на гърба ми! Корабът ви отиде, човече, и тук ние, изхвърлени на брега, сме равни помежду си! Вие можете да правите каквото си искате. Няма да ви се меся. Но и аз ще се погрижа вие да не ми се месите!

— Капитан бях — каза Хътълстоун — и капитан си оставам, докато не отидем в някое пристанище отново! За последен път питам, Денджър, ще изпълняваш ли заповедите ми?

Денджър хладнокръвно насочи пищова си към гърдите на капитана и отговори остро:

— Не!

— Ако стреляш, ще предупредиш тия певци, че има и други на острова! — извика Сам с внезапна тревога.

Но преди думите да излязат от устата му, капитанът бе свършил работата. Светкавично се отпусна на едно коляно, тъй че пищовът сочеше над главата му. В същото време сграбчи китката на бунтовника. Остро извиване, вик от болка и пищовът на Денджър падна на земята, след което капитанът сложи крак върху него.

— Ще се подчиняваш ли сега? — измъкна един от пищовите си и го насочи право в главата на Денджър.

— Да, сър! Не се сърдете — замоли Денджър. — Аз само изказах мнението си, честна дума!

Капитанът изкриви устни в презрителна усмивка, без да обръща внимание на негодника.

— Тогава вървете след мене внимателно — заповяда капитанът и тръгна между дърветата.

Наредихме се подире му в една редица. Бях близко до капитана и сърцето ми тупкаше при мисълта за предстоящото приключение. Джим вървеше най-отзад, както забелязах, навярно за да държи под око Денджър и Сам, от страх да не избягат.

Сега певците смениха песента си и ревяха в хор нещо непознато за мен. Водени от шума и при светлината на луната, която осветяваше пътя ни, вървяхме бързо, макар и предпазливо. Внезапно капитанът спря.

— Гледайте! — прошепна той, когато другите се струпаха наоколо.

Далеч, през една пролука сред дърветата, видяхме червена точка.

— Те нямат никакъв страх, щом палят огън и реват тъй, че могат да се чуят от километри — забеляза капитанът.

— Освен ако не са пияни, сър — добави Олд Троуър. — Ромът лесно запраща предпазливостта по дяволите и затваря вратите пред здравия смисъл.

— Толкова по-безопасно ще се приближим тогава, момчета. Слушайте! Те спряха да пеят.

Пропълзяхме достатъчно близко, за да ги наблюдаваме. С изненада видях, че не са повече от двайсетина.

Бяха хора със злодейски вид. Повечето от тях се бяха изтегнали на земята, близо до огъня, който пращеше весело в тихата нощ и от време на време пръскаше облак искри във въздуха. Един от тях, слаб кривокрак човек, с цигулка в едната си ръка, отмерваше такта с лъка в другата и стоеше малко настрани от останалите. Срещу него друг, навярно главатарят, разположил се на малко буре, също тактуваше, като за палка му служеше празна бутилка.

Когато певците ревнаха отново с грубите си гласове, започнах да наблюдавам човека върху бурето. Той беше същински гигант, но дебел и неподвижен.

— Да, хубава песен — извика гигантът, когато смехът стихна. — Ще изпием по чаша в чест на певеца! Ставай, Стъмпи, и налей на всички!

При неговите думи една фигура стана от мястото си край огъня. Стъмпи бе ниско човече, почти джудже, което разнасяше питието от един на друг, оглеждайки се, като че ли се страхуваше. Когато приближи до главатаря на групата, то получи плесница, която го накара да политне назад в огъня.

— Ах ти, говедо! — гигантът скочи на крака и го блъсна. — Два пъти вече разливаш рома върху мен!

Джуджето загуби равновесие и седна сред пламъците. То се изправи в миг и започна да пищи отчаяно. Дрехите му се бяха подпалили и то скачаше и тичаше наоколо.

Не получи ни помощ, ни съчувствие от другарите си. Напротив, докато се мяташе лудо от един към друг, гръмки кикотения и груби шеги се разнасяха отвсякъде.

— Боже Господи! — измърмори Боксър Джим до мен. — Ако тия гадове не му помогнат скоро, той ще изгори жив! Не можем ли да направим нещо, сър?

Но преди думите да излязат от устата му, капитанът бе решил да действа. С гневно възклицание той скочи на крака и без да гледа дали го следваме или не, се затича към мястото, където клетото джудже се гърчеше на земята. Само Дик Денджър се дръпна настрана. Останалите последвахме капитана. Колкото и бързо да тичахме, той стигна при огъня двайсетина крачки преди нас.