Тур Хейердал
Експедиция „Тигрис“ (9)

9. Сред долината на Инд, в търсене на Мелуха

В понеделник, 30 януари, небосклонът над Пакистан сияеше яркосин и по морето не се забелязваха разрошени гребени, когато норвежкият спасителен влекач „Язон“ се плъзна зад Рас Ормара и навлезе в просторния залив от западната му страна.

Бурята, ударила крайбрежието преди три дни, бе стихнала и сега капитан Хансен от Берген, застанал на командния мостик, с бинокъл на очи търсеше следи от корабокрушение. Нищо подобно не съзираше. Огледа за отломки сред нападалите скали и коварните пясъчни коси в подножието на каменистия бряг, ала без резултат.

Кротко закотвена сред залива обаче се виждаше някаква лодка с форма на полумесец — най-чудноватият плавателен съд, който капитанът и неговият дванайсетчленен норвежки екипаж бяха срещали някога на вода. Не беше арабско дау. Нито пък китайска джонка. Да не говорим за пакистанско кану. Дори нямаше изписано име на кърмата, защото не бе нищо повече от огромен сноп слама.

Бавно 1200-тонният спасителен кораб приближи успоредно до странната ладия и хвърли котва. Откритият от норвежките моряци съд се оказа изоставен, но осигурен за дъното с котви. Нямаше жива душа на палубата и в двете плетени колиби на борда. Но масата отвън беше отрупана с чаши и чинии, плюс един празен тиган, а отстрани на камъшените стени висяха да съхнат акулови опашки и простряно бельо. Няколко къса сушена риба бяха закачени на вантите, докато в двете малки балкончета извън борда край кърмата намериха топчета тоалетна хартия.

Капитанът и неговите хора се заеха да огледат продълговатия пясъчен провлак в края на залива и забелязаха група хора, скупчили се в един участък от плажа. Бяха се наредили гъсто в кръг и гледаха нещо, междувременно други люде дотичваха откъм сушата, да видят и те това, което бе на пясъка. Капитан Хансен спусна на вода лодката за приземяване и с част от екипажа си побърза към брега. Неговият кораб „Язон“ бе пристигнал в този див залив по нареждане на норвежкото корабоспасително сдружение „Салватор“ от Берген, след като Радио Бахрейн бе предало съобщение, че плавателният съд „Тигрис“ от Ларвик, Норвегия, е претърпял крушение западно от Рас Ормара в Пакистан.

Плоскодънната лодка на „Язон“ удари дъно, преди да стигне плажа; след това капитанът и неговият първи офицер оставиха моряците да се оправят с подскачащата лодка, изгазиха до брега и се отправиха към многолюдната тълпа. Двамата деликатно си пробиха път до вътрешността на образувания от човешки тела кръг и се оказаха сред зрителите на първия ред, които наблюдаваха ориенталски танци в съпровод на тъпани и схватки по борба. Настанени на видно място в кръга, почетни гости на това представление бяха група брадати чужденци от различни етнически групи в любопитно съчетание и те, както и домакините им, дотолкова се забавляваха, че пристигането на новодошлите почти не бе забелязано.

В този момент аз не бях там и тепърва ме очакваше изненада. Заедно с Герман бяхме отишли до селото и на връщане пешком през провлака гледахме да побързаме, та да не изтървем танците, които местният учител бе устроил на плажа за наше развлечение. След като превалихме дюните, тутакси съзряхме странния кораб, закотвен край „Тигрис“ сред залива — дотам стигнахме, когато преди два дни времето се оправи. Никога не бях виждал подобен плавателен съд, но щом Юри се запъти да ме посрещне, придружен от двама руси европейци, разбрах, че ей сега ще се запозная с неговия капитан.

— Говорите ли английски? — попитах аз, като се представих. Не бе трудно да забележа, че Юри едва се сдържа да не прихне.

— Името ми е капитан Хансен — отговори непознатият на норвежки и добави, че, да, говори английски, но ако нямам нищо против, бихме могли да беседваме на майчиния си език.

Пакистански песни, съпровождани от ритми на тъпани от акулова кожа, изпълваха въздуха; по пясъка се мятаха танцьори и борци — с една дума, плажното увеселение бе в разгара си, докато аз най-сетне се опомних от смайването си и попитах капитан Хансен какво търси със своя норвежки спасителен съд сред такова запуснато място като Ормарския залив. Обясних, че независимо от тия буйни танци за добре дошли, полицията в селището ми бе доверила, че Ормара е затворена за чужденци. Селяните помнеха едно-единствено посещение на чужденец досега — някакъв човек дошъл по суша да събира камъни тъдява.

Капитан Хансен отвърна, че е пристигнал тук с разрешение на бреговата охрана в Карачи. Неговият спасителен влекач действувал навред по света. В момента работел в делтата на Инд — изтеглял заседнали съдове от тинестите наноси в лабиринта от канали между мангровите мочурища. Тъкмо се били върнали в Карачи, след като помогнали на някакъв стар гръцки кораб, запалил се извън пристанището, когато получили нареждане по радиото да спасяват „Тигрис“ в западната част на Ормарския залив.

— Обаче идваме тук, намираме „Тигрис“ здрав и читав на котва, а на плажа — песни и танци!

Помъчихме се да отгатнем какво би могло да се е случило, тъй като лично не бяхме изпращали никаква радиограма, докато дрейфувахме в прибоя на Ормарския залив. В същност през това време нашият радист Нормън беше на брега с Рашад, а когато се върна през нощта да се люлее в прибоя на котва заедно с нас, вече нямахме нужда от никого, пък и никой не бе в състояние да ни се притече незабавно на помощ. Може би именно мълчанието ни и фактът, че същия ден страховита пясъчна буря се бе разразила от Арабския полуостров по посока на Пакистан, бяха довели до предположението, че „Тигрис“ е претърпял крушение. Ала записаното от мен в експедиционния дневник същата нощ гласи:

„Ужа̀сен вятър от морето вие в мачтите, докато ние танцуваме в прибоя с главозамайващи плясъци. Затуй лягаме да спим напълно облечени, край нас е истински пъкъл от вълни, които ни подмятат нагоре-надолу, светкавици прорязват небесата, а вятърът и морето предизвикват такъв шум, че скакалецът в камбуза едва се чува. От дауто ни извикаха, преди да заминат, че тази котвена стоянка е безопасна за нас, но не и за тях. Сигурно ще се върнат утре или ще пратят някой друг. Инш Аллах. Не изпитваме удоволствие, че лягаме да спим. В момента бурният вятър вие кошмарно. Ще издържат ли котвите? Инш Аллах.“

На другата сутрин се събудихме в утихнал залив. Оказахме се в прикритие — сега вятърът духаше от сушата. Навътре в морето вълните белееха. Още в четири часа̀ след полунощ бях събуден от настъпилата промяна, която усетих дори в съня си. Отново бе се възцарила онази особена тишина, сякаш плавахме в реките на Ирак; прибоят внезапно бе изчезнал, нямаше повече подскоци, само едно плавно полюляване от борд на борд. Ала в далечината дочух познатия грохот на разбиващи се вълни — долиташе откъм сушата. Очевидно от другата страна на тесния провлак се вдигаше яростен прибой — вятърът бе променил посоката си със сто и осемдесет градуса. Сега бурята връхлиташе върху залива при селището източно от Рас Ормара. Дауто би било в по-изгодно положение, ако бе останало откъм нашата страна.

В нощния мрак скалите, които ни закриляха, приличаха на ледникови образувания, надигнали се от морските дълбини. Цветът на плитката вода бе по-млечен от всякога, независимо че приливът беше настъпил и брегът на няколкостотин метра пред нас отново представляваше само тясна плажна ивица. В камбуза заварих Тору, който ми предложи чаша кафе. Всичко се бе наредило така добре, че просто не беше за вярване. Върнах се в постелята, ала не успях да заспя повторно. Между бързоногите облаци по небосклона съзирах луната, очертанията на Голямата мечка и Полярната звезда.

Когато слънцето изгря, небето бе чисто и вятърът продължаваше да духа откъм сушата. Най-сетне целият екипаж седна наново около трапезата. Герман поднесе за закуска овесена каша и пресни яйца, запазили се досега благодарение на това, че всяко едно бе обмазано с масло преди заминаването. Дружелюбна група рибари, говорещи урду, които Карло доведе, предложиха да ни покажат хубава котвена стоянка в средата на залива. Понеже Нормън и Рашад вече бяха ходили в селото предишния ден, сега ги оставихме да дежурят на „Тигрис“, докато останалите се отправиха към брега, свободни от наряд за днес. Двама по двама дингито ни превози до плиткото и оттам изгазихме до широкия и красив плаж. Бели пясъци с километри се виждаха навред, но не и какъв да е човек… освен самите нас, закрачили боси по раковини и мидени черупки, плашейки малките рачета, които панически се втурваха към влажните си убежища, докато стигнем до сухия пясък, където се обухме.

Приятно бе да забележим колко плитко гази по вълните „Тигрис“ и да си дадем сметка, че стъпваме на пакистанска земя. Намирахме се в част от брега, наричан днес Макран, ала нищо чудно за шумерите това да е било преходна област между Макан и Мелуха, тъй като най-западните военни градежи на цивилизацията от долината на Инд бяха зад нас.

Пясъците извън обсега на вълните бяха пълни с глинени чирепи. Ала на този нисък провлак едва ли биха могли да се намерят някакви особени древни останки, защото, както в Месопотамия, морското равнище тук е било по-високо в шумерската епоха. Тогава тази пясъчна коса вероятно е била напълно под водата, а скалите на Рас Ормара са образували остров. Местните геологически находки обаче бяха поразителни: Асбьорн откри, че варовиковите скали са пълни със съвършено овални топки от мек варовит камък, големи колкото портокал, които съдържаха страшно красиви вкаменелости: чудати раковини, миди и подобни на червеи животинки. Екипажът събра доста големи количества за спомен. Съвсем различен от варовиковите скали бе силно втвърденият пясъчник, който образуваше ниския провлак и се издигаше в поредица от заоблени тераси, успоредни на плажа, възникнали в резултат от поредните изменения на бреговата линия при всяко ново спадане на океана. Това наблюдение бе важно, защото, както изтъква Дейлз, то означава, че древните укрепления при Суткаген Дор и Сотка-Кох са били изградени до някогашния ръб на морето.

Щом стигнахме темето на пясъчния провлак и тръгнахме през него, установихме, че повърхността е залята с керамични чирепи, сякаш местното население беше натрошило и изхвърлило цялата си глинена посуда, след като търговците от Карачи им бяха донесли съвременни метални тенджери и паници. В същност първите хора, които видяхме, бяха няколко жени в дълги роби до пети, избягали от нас, крепейки тенекиени съдини на глава. Недалеч от нашия плаж бе изкопан кладенец и отвред идваха жени да черпят вода от него.

Както бе споменал Рашад, постройките по следвания от нас път толкова приличаха на характерните тръстикови жилища на обитателите от иракските блата, че просто бе трудно да се проумее как е възможно хора от пустините и хора от мочурищата да строят домовете си по еднакъв начин, без да имат общо наследство. Когато най-после стигнахме самото село Ормар а, от другата страна на дюните, видяхме, че дори рогозените къщи са правоъгълни, с островърхи или плоски покриви като по-новите каменни колиби. Иначе селището създаде у нас прелестното усещане за едно общество с дълбоки корени в миналото и оскъдни присадки от външния свят — неговата околна среда се състоеше от море, крайбрежни скали и пустиня. Цялата суша наоколо представляваше безплоден пущинак — чисто бели пясъчни дюни, прилични на дебели преспи сняг, се простираха досами селото. Път до Карачи нямаше, само камилски пътеки, а в противоположна посока, на запад, можеше да се стигне с джип до праисторическото укрепление на Сотка-Кох и Пасни. Докато по-голямата част от Пакистан все повече изпадаше под влияние на врявата от модерния Карачи, Ормара със заобикалящата го пустиня, както и мочурищата в делтата на Инд предлагаха големи естествени препятствия срещу проникването на техническата революция. Ормара търпеливо чакаше своя ред да прескочи в двайсетия век. Междувременно животът тук протичаше в по-тясно съгласие с моята представа за едно затворено, цивилизовано общество от третото хилядолетие преди новата ера, отколкото всичко, виждано от мен по земята, с изключение на съществуването, водено от прекрасните обитатели на блатата в Ирак и от загубилите усещане за време планински жители на Оман. Както неведнъж ми се е случвало сред други изолирани общества, тук отново изпитах чувството, че днешният крайно взаимозависим свят, с всичките му проблеми за осигуряване на петрол и военно надмощие, може би изглежда нестабилен, но ако някога загине, каквато е била съдбата на Шумер и цивилизацията в долината на Инд, камилските кервани от Ормара ще продължат да вървят, натоварени с палмови листа и камъш за строеж на сгради, с риба, фурми и зеленчуци за прехрана. Гордите местни жени пак ще намират начин да се обличат в пъстроцветни одежди и да се носят ефирно през дюните, тръгнали за мляко и вода, а мъжете все ще ловят риба и ще обработват плодосни нивици сред палмите.

Ала днес дръзки търговци правят всичко възможно, за да превърнат живота на ормарските рибари в стремеж за печалба на пари. Ормара вече намираше пазар за своите продукти в лицето на морските търговци, които идваха с дау от Карачи, разположен наблизо по същия бряг в източна посока, и от Коломбо, столицата на далечния остров Цейлон. Местният поминък се състоеше от риболов на акули. В резултат на тая търговия клетите селяни засега се бяха сдобили с повече мухи, нежели с пари. Никой от нас през живота си не бе виждал такива невероятни количества мухи — отпърво само небрежно ги отпъдихме и съсредоточихме вниманието си върху чаровното селце с неговите три малки джамии и чаршия, сякаш взета от приказките на „Хиляда и една нощ“. Преминахме през навалица от камили, магарета, кучета, котки, пилци и следвани по петите от орляк дечурлига, бяхме посрещнати от група брадати мъже със смесени пакистански и арабски черти, повечето с тюрбани на глава, а един бе с великолепен сребрист фес. Някои имаха внушително изгърбени носове, други бяха с по-плоски, негроидни физиономии — с една дума, същата забележителна човешка смесица, каквато за пръв път бяхме видели в Оман. Щом ги попитахме дали разбират английски или арабски, мъжете поклатиха глава и заговориха на урду.

Всички ни посрещнаха усмихнати, с жестове за добре дошли, освен един чудак с рошава брада, който изтегли кривия си ятаган, обърна острието към стомаха си и сетне го размаха над главите ни. После се скри в тълпата, без да предизвика особена реакция у другите, които единствено се помъчиха да ни обяснят, че този странник е религиозен фанатик, като посочиха първо към себе си и след това към джамията с думите: „Аллах! Аллах! Аллах! Аллах!“ После те махнаха подир свирепия мъж и взеха да кълчат телата си, затворили очи като в транс, мърморейки презрително: „Алли-алло, алли-алло.“

Без да схванем особено добре тия пояснения за местните религиозни обичаи, ние продължихме по търговската улица, която едва ли бе по-дълга от нашата тръстикова ладия и се състоеше от пет-шест малки шатри, издигнати с пръти метър над пясъка. Всяка една представляваше голямо колкото куклен дом магазинче, отворено отпред, където по турски седеше единственият продавач със стоката пред себе си. Записах съдържанието на най-малкото дюкянче: седем моркова и пет картофа. В повечето магазинчета бяха изложени чинии и купи, пълни със зелени, сиви и бели варива или семена, ала в едно имаше бисквити, арабски цигари, калъпи груб сапун и бонбони. Най-кокетният от всички бе дюкянът на дългобрадия местен шивач, чиято игла, щом почнеше да шие, почти докосваше плетените стени на тавана и стените. В съседство с него кажи-речи се препънахме в някакъв човек, който клечеше насред улицата и продаваше чай, приготовляван на открит огън, подхранван с дървени въглища. Из тая екзотична тълпа не можеше да се срещне ни една жена, ако не се броят красивите момиченца, на възраст шест-седем години, и старите баби с халки през носа, на които висяха окачени зелени камъчета.

Навсякъде гъмжеше от мухи в кошмарни количества, ала броят им тук направо бе скромен в сравнение с това, което ни очакваше да видим, когато стигнахме крайморската част на селцето. Там имаше няколко заградени участъка, опасани с плетени рогозки от палмови листа на височина човешки бой, но ако имахме желание да се изправим на пръсти, можехме да надникнем над оградата и да станем свидетели на варварска сцена. Току под носа ми някакъв мъж стоеше до колене в кална дупка, изкопана в земята, и тъпчеше рибешки тела, големи колкото него, докато навред около дупката се търкаляха грамадни акулови глави, раззинали паст на вси страни. Един старец стърчеше между главите с кофа в ръка и сипваше вода в дупката, където по-младият мъж настойчиво трамбоваше върху обезглавените акули в калта. А щом свърши да мачка, младежът измъкна акуловите тела от помията и ги нахвърля по земята, която навсякъде бе осеяна с оваляни в пясък филета, перки и глави. Повечето от тия глави принадлежаха на акули и на гигантски скатове, чиито зли очички и исполински озъбени челюсти властвуваха над пейзажа. Някакво друго босоного момче се появи с дълга вила на рамо и се залови да подбира и обръща по-малките филета, като ги подреждаше в редици и ги трупаше на купчини, сякаш бяха сено. В средата на цялата тая сцена стоеше една дългокрака камила с два огромни коша на гръб, които лека-полека бяха напълнени догоре от двама мъже, които подбираха само сухи, хванали пясъчна корица филета — види се, единият бе продавач, а другият — купувач.

По време на всичките ми морски пътешествия се е случвало да ям акула — месото й не е лошо, стига късовете да се накиснат за една нощ във вода, та да излезе амонякът от клетките. Акулата е примитивна риба и няма органи за отделяне на урина — затова тя прониква в кръвта й. Сега разбрахме какво в същност правят местните хора: изцеждаха и промиваха амоняка от грамадните акулови филета, преди да ги оставят да съхнат и сетне да ги отпратят към далечни пазари. Камиларят в момента купуваше филета, за да ги предложи като деликатес на своето племе, живеещо някъде в пустините на Макран или по-далеч, а пред плажа на селото стояха на котва две дау в очакване на своите товари. „Коломбо“, казваха селяните, сочейки към гемиите — същото потвърди и учителят. В много джобове щеше да капне печалба от тия хванали пясъчна корица акулови филета, преди да се изконсумират в Шри Ланка — острова на юг от Индия. Тази пряка презокеанска търговия с далечния Цейлон, осъществявана от малотонажни съдове, изглежда, почиваше на стари традиции и силно ме впечатли.

Видели бяхме доста акули по своя път до Ормара, но малко от тях можеха да се сравняват по големина с повечето от изкланите тук. В открития океан пред Рас Ормара би трябвало да се въдят безкрайно много човекоядни чудовища, ако се съдеше по гротескната гледка от зейнали челюсти — някои струпани, други пръснати между оградите. Ала не острите зъби на обезглавените хищници ни впечатлиха най-много, ами маската върху незатрупаните глави — плътна мозайка от лъскави синкавочерни зърна. Просто не можехме да повярваме, че е възможно обикновени къщни мухи да се натрупат така гъсто и в такива изумителни количества, докато Карло не се наведе със своя фотоапарат над една огромна глава. Синьо-черното покривало мигновено се вдигна и Карло почти се преметна назад, обвит в жужащ облак. Накъдето и да погледнехме — по оградите, по купчините риба, — всичко бе завито с плътни одеяла от мухи, които навремени като че полазваха една връз друга, в търсене на свободно място. Миризмата на цели поколения изклана риба се разнасяше с километри далеч от топлия въздух и сигурно бе раздразнила обонятелните органи на мухите, почнали да мигрират от всички части на Макран в Ормара.

Може би именно тази воня притъпи обонянието ми, та станах безчувствен към по-слаби миризми, когато излязохме на открития плаж и заварихме двама рибари да си правят ново дъсчено кану. Дървото бе бяло, ала другите канута, изтеглени на пясъка, бяха тъмнокафяви и изглеждаха покрити с дебел слой твърд, непромокаем лак. Лодкостроителите забелязаха, че разглеждам тази изолация, и пределно ясно дадоха да се разбере, че правят лака от маслото, добивано от черния дроб на акулите. Приближих нос до повърхността на кануто и взех да ду̀ша, ала не успявах да доловя никакъв мирис. Сетих се за разговорите с иракските рибари: на времето те бяха използвали акулово масло за импрегнация на своите дау и предлагаха да постъпя по същия начин с „Тигрис“. Не се съгласих. Спомних си каква кошмарна смрад се разнася от престояло на топло рибено масло и се боях, че почнем ли да воним на развалена риба, тутакси ще бъдем прогонени от нашия кораб. Тези ормарски канута бяха импрегнирани с чернодробно акулово масло, но изобщо не миришеха. Епосът за Гилгамеш — месопотамския цар, плавал до Дилмун — отново възкръсна в паметта ми. Като строял своя тръстиков кораб, той прибавил масло към зифта за импрегнация. Ние бяхме установили, че напласти ли се по тръстиката в чист вид, зифтът се пука. Може би трябваше да се смеси с катран и някаква мазнина, навярно чернодробно акулово масло. С нашата ладия — изработена от тръстика, рязана през август — можехме да плаваме още месеци, но ако бяхме направили импрегнация по тази рецепта, сигурно щяхме да предотвратим и най-малкото поглъщане на вода. Учехме се от хора с вековен опит и във всеки случай подготовката ни сега бе далеч по-добра в сравнение с първия неумел експеримент „Ра“.

 

 

Преброих повече от петдесет песа, преяли с рибешки вътрешности, които лежаха като мъртви по мокрия пясък на обширните приливни наноси. Морето се бе оттеглило отново. Радостно бе да знаем, че в момента „Тигрис“ е на вода, независимо от нравите на природната стихия. Опънът върху котвените въжета по време на бурята бе толкова силен, че вретената и на двете котви бяха изкривени, ала зацепилите лапи бяха удържали — навярно защото кърмата беше опряла дъно. След като разгледахме селото, побързахме назад, за да се уверим, че при двамата ни спътници, останали сами на борда, наистина всичко е наред. По обратния път през провлака за наша изненада срещнахме един млад лейтенант от пакистанската брегова охрана, който лагеруваше със своя отряд в четири палатки, опънати в края на драконовата опашка. Още щом се залови да ни разпитва какви сме и откъде сме, тонът му бе благоразположен, но като научи, че нашето малко „дау“ се казва „Тигрис“, преля от любезност. Лейтенантът разполагаше с радиостанция в своята палатка и бе получил съобщение от щаба на бреговата охрана в Карачи, че „голям кораб на име «Тигрис»“ кръстосва водите на Макран, след което му било наредено да не създава никакви трудности на екипажа, а да му съдействува с всички средства! Лейтенантът отговаряше за пакистанската част на макранския бряг.

Не знаехме, че достъпът до крайбрежието на Макран е забранен за чужденци, и изобщо не се помъчихме да узнаем защо, тъй като не бяхме в състояние да си представим, че някъде другаде може да ни посрещнат по-радушно. Лейтенантът от бреговата охрана, местният учител, полицаят и един специалист от Карачи, който наблюдаваше тукашния риболов, владееха английски и помежду ни възникна истинско приятелство. Местните жители, говорещи само урду, също проявяваха голямо гостоприемство — канеха хора от екипажа на гости в своите домове и им подаряваха пресни омари. Някои пък се връщаха на „Тигрис“ с други армагани: яйца и козе мляко.

Недоразумението, свързано с приземяването на нашия „голям кораб“, не бе изяснено по време на сутрешния разговор между лейтенантската палатка край Ормара и главната квартира на бреговата охрана в Карачи. Затова сега лейтенантът се отправи към своя предавател, за да докладва, че „Тигрис“ е намерен. А ние се върнахме на борда, където Нормън седеше в своя ъгъл и отчаяно се мъчеше да установи връзка с коя да е част от външния свят. Накрая успя да улови някакъв глас, който предаде смайващото съобщение, че един кораб, потеглил от Карачи за Дубай, ще се отбие в Ормарския залив да достави осемстотин галона вода на „Тигрис“! Нормън продра гърлото си да крещи в микрофона, че разполагаме с питейна вода за още три месеца и че нови осемстотин галона като нищо ще потопят ладията ни. Ала изглежда никой не го чу.

Когато разказахме тая история на капитан Хансен от „Язон“, той увери, че не ни носи никаква вода и не е на път за Дубай — имал нареждане да спаси „Тигрис“ и да го откара в Карачи. Беше готов да ни вземе на влекало веднага щом пожелаем.

Събрахме се да решим какво да правим. След премеждията със „Славск“ буря не можеше да ни сплаши толкова, колкото мисълта за влекало. Плановете ни бяха да останем на котва в залива на запад от Рас Ормара, докато времето се стабилизира, и сетне да отплаваме към Карачи. Възнамерявахме да отидем по суша до развалините на Мохенджо-Даро. Атмосферното налягане все още бе твърде ниско и ние смятахме да изчакаме такъв вятър, който хем няма да ни разбие в Рас Ормара, хем няма да ни запокити някъде из Индийския океан, преди да сме разгледали праисторическия град в долината на Инд. Можехме да хванем и камилския път и да стигнем по брега до древното укрепление при Сотка-Кох, но „Тигрис“ щеше да остане прекалено дълго без надзор. Ако приемехме предложението на капитан Хансен да ни откара на влекало за един ден до пристанището на Карачи, щяхме да имаме повече време за разглеждане на старините, и затова се съгласихме. Тъй че щом музикантите нарамиха тъпаните си и поеха с многолюдната тълпа обратно към селото, двата плавателни съда в Ормарския залив вдигнаха котва. Широкоплещестият и мощен „Язон“ застана начело, а „Тигрис“ го последва като играчка на верижка и преди да сме заобиколили Рас Ормара, мракът се спусна над нас.

 

 

Живописната действителност на прастарото селце Ормара още живееше в паметта ни, когато седмица по-късно прекрачихме прага на мъртвия праисторически град Мохенджо-Даро, разположен дълбоко навътре в долината на Инд. „Тигрис“ бяхме оставили привързан за една шамандура в оживеното модерно пристанище Карачи, където бяхме сърдечно посрещнати от пакистанските пристанищни власти, а от щаба на военноморския флот предложиха да охраняват нашия кораб пред сградите на Военноморската академия, докато свършим сухоземното си пътуване. Един млад гид от Националния музей на име Сани ни откара с микробус по хубави шосета през различни пакистански градове до развалините на Мохенджо-Даро, отдалечени на 350 мили от Карачи.

Мохенджо-Даро буквално означава „могила на мъртвите“ и никой днес не знае какво е било действителното название на града през неговия хилядолетен живот — от около 2500-та до 1500-та година пр.н.е. В началото на III век от новата ера пристигнали будистки мисионери и построили малък храм върху останките. До 1922 г., когато археолозите обърнали внимание на този обект и подхванали разкопки, самото място не представлявало нищо повече от гигантска пясъчна могила, осеяна с отломки. Дотогава не се знаело за съществуването на погребаната цивилизация. У учените едва сега се зараждало подозрението, че долината на Инд е дала убежище на една изключително древна култура. Изследователската работа, начената след Първата световна война от Р. Д. Банерджи и останалите членове от експедицията на сър Джон Маршъл, бе продължена от мнозина други, тъй че днес има разкрита поселищна площ от 240 акра с обиколка близо три мили. Независимо от това големи участъци от някогашната метрополия в най-долния пласт все още са дълбоко погребани и непроучени. Околните низини, които едно време са били напоявани поля, засадени с финикови палми, смокинови дръвчета, пшеница, ечемик, памук, грах, сусам и други селскостопански култури, сега представляват безплодни пясъчни ивици, осеяни тук-таме с прашни тамарискови^[1] храсталаци. Широката река Инд някога е текла край градските пристани, но постепенно се е отдръпнала. И климатът се е променил — станал е сух и не толкова благоприятен. Също като пустинните развалини на Ур и Вавилон, Мохенджо-Даро днес се намира далеч от всякакъв водоизточник. Останките на древни жилищни сгради и дюкяни се редуват в продължение на цяла миля по посока на спокойната река, която едновременно е съхранявала и заплашвала града. Разкопките разкриха, че поселището седем пъти е било наново застроявано след наводнения, преди да бъде изоставено по неизвестни причини — ние можем само да правим догадки защо около XV век пр.н.е. цялото население внезапно е изчезнало. Много от скелетите, намерени сред развалините, говорят за насилствена смърт в сражение. Сър Мортимър Уийлър и други специалисти предполагат, че макар влошените климатични, икономически и политически условия нищо чудно да са отслабили тази здраво изградена цивилизация, по-вероятно е нейното унищожение да е било довършено от повсеместните удари на арийското нашествие от север. Плодоносните низини, изхранвали цивилизацията от долината на Инд в продължение на хиляда години, тогава били завоювани от арийците, които пристигнали не по море, а през високопланинските проходи от вътрешността на континента. Тези нашественици са говорели санскритски и за означаване на неарийците впоследствие употребявали несанскритската чуждица „Млекча“ — дума, която Биби импровизирано отъждествява с Мелуха и смята, че би могла да бъде оригиналното нарицателно име на цивилизацията в долината на Инд.

Дали Млекча за арийците или Мелуха за шумерите, основателите на метрополията, известна нам като „Могила на мъртвите“, са оставили следи, които правят дълбоко впечатление на всеки посетител. Това е паметник на вековната хармония на човечеството — един урок за нас да не подценяваме интелекта и възможностите на хората, които са живели много преди нас или са наши съвременници, но обитават затънтени краища на света. Отделете наследените знания, трупани в продължение на стотици поколения, и сетне сравнете каквото остане с умението на основателите на цивилизацията в долината на Инд. Като отчитаме възрастта на човечеството със седемцифрени числа, ние почваме да разбираме, че човешкият ум е бил напълно развит към третото хилядолетие преди новата ера. Жителите на Мохенджо-Даро и техните нецивилизовани съвременници биха могли не по-трудно от всеки днешен африканец или европеец да се научат да шофират, да включват телевизионен приемник и да връзват вратовръзка. Що се отнася до мисленето и изобретателността, малко е било прибавено или отнето в изграждането на човешкия род през последните пет хилядолетия. Като има това пред вид, посетителят на Мохенджо-Даро ще остане с впечатлението, че създателите на този град с всичките му принадлежности, или за рекордно късо време са надминали по находчивост целия тогавашен свят, или пък подобно на арийците са емигранти, донесли със себе си вековно културно наследство.

Учените са на едно мнение: градът Мохенджо-Даро е бил изграден по предварителни планове, съставени от опитни архитекти, членове на строго организирано общество. На този вид градоустройство са подражавали, без никога да го превъзхождат, следващите градостроители, работили в течение на четири хиляди години из Средна и Западна Азия. Дори в началото на нашия век някои азиатски градчета още пазеха своето добро естетическо равнище.

На пръв поглед между мъртвия град в долината на Инд и шумерските поселища се забелязва малка разлика: в центъра се издига възвишение с храм на върха, заобиколен в подножието с лабиринт от улици и развалини. В най-древни времена обаче този храм не е съществувал — за беда преди хиляда и петстотин години будистите са изменили връхната част на оригиналния градоустройствен план, като са построили там свое светилище във вид на кръгообразна кирпичена стена плюс известен брой монашески килии, разположени на най-високата тераса под нея. Ала първосъздадените основи на връхния храм са правоъгълни и стъпаловидни, поради което се създава впечатление, че будистките монаси са пригодили към своите изисквания един терасиран, пирамидален хълм.

Щом закрачихме между тухлените зидове, някои от които представляваха останки от високи двуетажни сгради, ние тутакси понижихме глас, като да бяхме влезли в светиня. Тук нямаше големи храмове, нито величествени дворци, всичко говореше за изравнено жизнено равнище, независимо че най-масивните постройки бяха скупчени в централната част, нагоре по терасите към извишеното светилище, където преобладаваха будистки развалини. Първостроителите на града са почнали да градят с ясна идея какво искат да постигнат, очертавайки успоредни улици от двете страни на четириъгълното възвишение в средата. Тези улици, с посока север-юг и изток-запад, са прави и широки, някои са истински авенюта с широчина до десет метра; те разделят целия град на правоъгълни парцели, всеки с дължина 400 метра и ширина 200 или 300 метра. Вратите и оскъдните прозорци на повечето къщи бяха обърнати към тесните странични улички, достъпни само за пешеходци, сякаш за да се избегне шумотевицата и прахолякът на главните улици, където, съдейки по местните художествени образци, са преминавали каруци, теглени от чифт волове, а понякога от слонове, и натоварени със строителни материали и стоки за продан. Това, което правеше най-силно впечатление, бяха обилните доказателства за високо развито чувство за хигиена. Независимо че нямаше внушителни дворци или други строежи, подсказващи за грандоманията на някой тоталитарен владетел, за простолюдието е била прокарана сложна канализация: улиците бяха обточени със зидани канавки и на определени промеждутъци големите тухлени плочи, които покриваха тези канали, бяха снабдени с подходящи отвори, та да могат чрез тях каналджиите да чистят отпадъците — археолозите дори бяха открили известно количество такива отпадъци, струпани край един от люковете.

Между къщите също имаше тръбопроводи за прясна вода, както и една голяма обществена баня или къпалня, вероятно построена за очистителни обреди. Размерите на този басейн бяха единайсет и половина метра на шест и половина, с дълбочина два и четирийсет, стените бяха водонепроницаеми, изградени от два реда тухли, замазани със зифт, а помежду им имаше още един пласт зифт, дебел два сантиметра и половина. Освен добре проектирания басейн, който бе прекалено дълбок, за да стига човек дъното, ако е напълнен догоре, в съседство се намираше една зала на колони, очевидно предназначена за церемонии, и още една постройка с допълнително уплътнени стени, плюс уединен двор с неясно предназначение. Наред с всичко това в града бе открито цяло богатство от находки, които вдъхваха живот на пустите степи. Някогашните обитатели бяха оставили съдове, изображения и орнаменти от трайни материали, вариращи от базалт и керамика до бронз, злато и скъпоценни камъни. Всичко, което не бе унищожено от времето, бе излязло на бял свят след грижливи разкопки. Сред тия открития се включват гравираните и красиво декорирани печати от онзи вид, който бе стигнал до древните търговски партньори на тукашните жители в Месопотамия и на островите Файлака и Бахрейн. Въпреки че не можем да четем това писмо, миниатюрните изображения на божества, човекоподобните животни и митичните сцени, изрязани върху печатите, оставят у нас впечатление за художествен стил, светоглед и теокрация, които са поразително сходни с шумерските и, в по-малка степен, с древноегипетските. Многобройни керамични фигурки и няколко прекрасни бронзови статуетки изобразяват нормални човешки същества, заети с всекидневни дейности. Малки глинени образци представят жени, коленичили да мелят брашно за хляб, докато бронзови фигурки показват обкичени с накити танцьорки, застанали в елегантни пози. Срещат се и изображения на мъже с двуколки, запрегнати с по чифт волове, и бронзови миниатюри на великолепни колесници. Някои от тези фигурки, като например обредната глинена птица на две колелца, толкова си приличат с художествените образци на другите две големи цивилизации от същата епоха, че направо озадачават специалистите.

Не е трудно човек да си представи какъв живот са водили хората, сред чиито поселища са намерени такива археологически находки: земеделските сечива и изображения на отглежданите от земеделеца смокини, зърно и памук; изящните бронзови куки на риболовеца; фините бронзови везни на търговеца с точни кремъчни мерки, както и неговите разнообразни и красиви печати; керамичните шедьоври на грънчаря — от пъстро украсени вази до съдини във форма на птици, животни и хора; хоросанът на бояджията; инструментите за рязане на дърводелеца; изработените от бижутера огърлици, пръстени и други накити, направени от злато и скъпоценни камъни; и не на последно място удивителните бронзови творения на ковача — от статуетки до ръчни огледала, създадени с умение чрез напредничавия метод на восъчно отливане. Дори комарджията напомня за себе си със своя зар, неотличаващ се по нищо от нашия, и с игралните дъски, снабдени със съответните късчета, които се местят по квадратите. В пълен контраст войникът е оставил малко следи от присъствието си в границите на древния град; това пък говори за едно невоеннолюбиво, заето с търговия и селско стопанство общество, разчитащо на своята погранична охрана, поддържана от укрепления на стратегически места по крайбрежието.

Намерените останки от скелети в гробището на Харапа не дадоха отговор относно неясния произход на цивилизацията от поречието на Инд. Ф. А. Кан твърди, че там се срещат погребения на хора с четири различни вида физика. Мнозинството от населението на Харапа, казва той, се е състояло от тъй наречения „средиземноморски“ тип, отличаващ се със среден ръст, удължена глава, тесен издаден нос и дълго лице. Ала има и друг тип — отново с удължена глава, но с по-могъщо телосложение и висок бой. Третият тип е с къс череп, а четвъртият е чисто монголоиден.

Все едно колко етнически групи са си подали ръка, за да образуват цивилизацията от долината на Инд. Интересното е как жителите на Мохенджо-Даро и Харапа са успели тъй внезапно и тотално да надскочат развитието на всички свои съвременници? Може би на този въпрос разкопките в Мохенджо-Даро и Харапа изобщо няма да дадат отговор. Нищо чудно тези градове да са били основани от вече цивилизовани поселници, дошли от Амри и Кот Диджи — две други могили, претъпкани с древни отломки, които се извисяват над низините в близост до делтата на същата река, Инд. Посетихме тия места, но освен втвърдени маси натрошен кирпич, чирепи, каменни отломки, кости и парчета годен за датировка въглен почти нищо друго не е останало там. Оскъдната информация, която може да се получи от тези дребни останки, породи у учените надежда, че не е изключено двете могили да крият съществени податки относно произхода на цивилизацията от поречието на Инд. Последните разкопки извадиха на бял свят разрушени реликви от една още по-стара и също толкова забележителна култура, чието съществуване приблизително бе датирано в границите между 3000-та година пр.н.е. или малко по-рано, до около 2500-та година пр.н.е., сиреч — когато са били основани Мохенджо-Даро и Харапа. Ако това е случайно съвпадение, наистина е поразително. Така цивилизацията от долината на Инд ще получи дата на своето зараждане, съвпадаща с ръкополагането на първите шумерски и египетски династии. Не е за чудене, че по-ограничените умове са готови да приемат най-безумната от всички хипотези: че в ония далечни времена цивилизовано общество на нашата планета би могло да дойде само от космоса.

Когато нашият гид Сани ни поведе между древните стени на Мохенджо-Даро, широките улици пустееха, а лишените от покриви развалини изглеждаха оголени и тъжни, зейнали срещу небето. Ала във въображението си ние изпълнихме просторните авенюта и тесните странични улички с образи, все още живи в паметта ни. В сравнение с Ормара животът в Мохенджо-Даро несъмнено е бил къде-къде по-живописен, привлекателен и богат. Лесно можехме да си представим глъчката на човешкия поток по главните улици, докато из тесните сокаци са мързелували на сянка други люде — задрямали кротко, седнали на приказка или увлечени в някоя игра. Човек едва ли не бе в състояние да чуе шумовете и да усети миризмата на впрегатния добитък, да долови дъха на сено и подправки, изпълващ по пладне въздуха между кирпичените зидове, да зърне как загорели мъже и жени бързат подир товарни животни; как трополят каруци, натоварени с палмови листа за строеж на покриви или с памук за тъкачите и с храни за пазара; как минават рибари с кошове на глава; как хлебари предлагат топъл хляб; как жени обхождат домовете с яйца, лакомства и южни плодове. Можеше да се чуе още бебешки плач, да се долови птича песен, звънтене на чукове от ковачницата, мучене на добитък и викове на деца, разлудували се из тесните улички, докато други малчугани седяха у дома си, а жреци ги учеха на писмото, което ние до ден днешен не сме успели да разгадаем.

Въображаемо трябваше да подсилим поне сто пъти впечатленията си от Ормара, за да възкресим живота в Мохенджо-Даро с неговите далеч по-големи измерения, по-широки улици и по-висок стандарт. Селцето Ормара изобщо не е било градено по план. Всяка колиба там е била издигана, където е най-удобно на рибаря, построил я за подслон на своето семейство. Това селище, както и повечето от този род, бе възникнало през вековете по естествен път, който не бе довел до никакви благоустройствени изобретения. Като канализация например. Докато крачехме през Мохенджо-Даро — нагоре по стълбищата между постройките, скупчени около възвишението в центъра, — разкритията на петдесетгодишните разкопки в мъртвия град ни накараха да се уверим, че се намираме в изоставената раковина на едно общество, управлявано някога от цар-жрец, смятан за полубог, за каквито са били смятани също владетелите на Месопотамия и Египет. Сред тия улици, приложно ориентирани по слънцето, наред с простолюдието са крачели мъдри мъже: висши духовници, книжовници, астрономи, архитекти, изобретатели. Първенците на това общество, заедно с елита на не по-малкия и маловажен град Харапа, отдалечен на 500 мили нагоре по реката, са създали една обща империя, оставила своите сгради и паметници навред из низините по поречието на Инд. Тяхната територия бързо се е уголемявала, за да стигне дължина хиляда мили по течението на реката от север на юг и два пъти по-голяма ширина по океанското крайбрежие: някъде от скалите на Макран до джунглите на Южна Индия. Навярно цялата тази земя шумерите са наричали „Мелуха“. На нас тя е известна като „цивилизация от поречието на Инд“, или „харапска цивилизация“, тъй като първите и най-значителни до днес археологически обекти, разкриващи нейното древно съществуване, бяха открити в области, познати под тези съвременни наименования. Разкопките показаха забележително сходство и непрекъснато покритие между културата в Харапа и Мохенджо-Даро, от тяхното едновременно създаване до гибелта им хилядолетие по-късно. И наистина, вместо напредък в строителните детайли се забелязва отстъпление, което някои учени смятат, че се дължи на ускореното строителство след разрушителните наводнения.

Загадката на цивилизацията от долината на Инд не се крие толкова във въпроса, защо е изчезнала, колкото във въпроса, как се е зародила. По подобие на Египет и Шумер тази цивилизация — последната от трите големи древни цивилизации, съществували в една епоха — не притежава ясно изразени местни корени дори при Амри и Кот Диджи: сякаш бе избрала плодородните брегове на широката плавателна река за нов дом на един клон от някаква стара могъща династия. Началото на цивилизацията в Месопотамия също се слага от поселници, които са знаели как да леят бронз от мед и калай, внасяни от чужбина, и са погребвали каруци с три впрегнати бивола в царските гробници, пълни и с други доказателства за едно равнище на култура, ненадминато по-късно нито от вавилонци, нито от асирийци.

Търсейки родината на изобретателите, да̀ли ни първото писмо и колелото, ние откриваме, че цивилизацията от поречието на Инд е не само поразително сходна с месопотамската и египетската, но и е подозрително съвременна на тях. Разликата от един-два века в определянето на толкова съществени крайпътни знаци в историята на човечеството може да се пренебрегне днес, когато се налага да преразгледаме старите представи и да мерим човешките постижения на скала с обхват повече от два милиона години. При пълния срив на утвърдените догми относно старостта на човека като вид ние трябва да пристъпяме на пръсти и не бива да се обвързваме слепешком със съществуващите предположения за възрастта и разпространението на цивилизациите. Знаем твърде малко. При това нови открития постоянно изменят все още неясната картина. Единственото, което знаем със сигурност, е, че основателите на египетските и шумерските династии са почнали да оставят следи по своите крайречни брегове — и да изобразяват големите тръстикови кораби на своите деди — тъкмо когато в долината на Инд се е развила поредната трета цивилизация. И трите са били установени в по една от трите главни речни низини, съсредоточени около Арабския полуостров.

Разкопките в поречието на Инд, както проучванията в Месопотамия и Египет, далеч не са изчерпали запаса си от изненади за ония, които смятат, че историята начева с Колумб или, в най-добрия случай, с древните гърци и римляни. Макар вниманието на археолозите отначало да бе насочено естествено към сушата, където бяха открити Харапа и Мохенджо-Даро, постепенно стана ясно, че хората от цивилизацията по поречието на Инд са имали предпочитание към вода. Американският геолог Л. Р. Рейкс реконструира морското равнище и пътищата на голямата река през епохата на древната култура в долината на Инд и установи, че на практика всички поселища на тази цивилизация са били на морски или речен бряг. Напоследък интересът на учените към крайморските градежи се усили, тъй като стана очевидно важното значение на мореплаването и морската търговия за най-старите обитатели около Инд. Пионер в това отношение е С. Р. Рао — известен индийски археолог, който разкри голям брой селища на цивилизацията от долината на Инд, като постепенно насочи вниманието си към океанското крайбрежие. Той казва:

„Доскоро единодушно се смяташе, че цивилизацията по Инд не е разполагала с излаз на море… Последните проучвания обаче разкриха няколко харапски пристанища, които придават брегови характер на индската цивилизация и внушават идеята за съществуването на оживена търговия по море между хората от Инд и шумерите в края на третото и началото на второто хилядолетие преди новата ера… Ето защо цялата брегова линия около Куч, Катиавар и Южен Гуджарат, с обща дължина 1400 километра, през второто хилядолетие е била осеяна с харапски пристанища… А някои от тях са били създадени още през третото хилядолетие… по възраст никое заобиколено само от суша поселище на харапската култура не е толкова старо, колкото Лотал… Най-големият тухлен строеж, който харапите някога са създавали, представлява една гола площадка в Лотал, разположена в източната част на града, да служи като док за приставане на кораби и прехвърляне на товари.“

Праисторическото пристанище Лотал със своя голям тухлен док е може би най-подтикващото към размисъл откритие, свързано с цивилизацията от Инд. Изградено около 2300-та година пр.н.е., то се състои от огромен изкуствено изкопан басейн, ограден с плътни тухлени зидове. Запазените останки от тия стени и днес се издигат на три метра височина, укрепени отзад с кирпичен пристан с ширина от 13 до 20 метра. Самият басейн е около 215 метра дълъг и близо 46 метра широк, като е пригоден да приема кораби с дължина от 18 до 20 метра и широчина от четири до шест метра — размери, които надвишават тези на „Тигрис“. Рао изтъква, че два кораба биха могли да минат едновременно през широкия 12 метра вход към басейна, и заключава:

„Каква висока степен на инженерно умение е била достигната от обитателите на Лотал може да се разбере от находчивия начин, чрез който те са били в състояние да регулират притока на вода в дока при прилив и отлив. Те са успявали да осигурят плавателни условия за корабите в басейна, като при отлив са спускали клапа в отвесните жлебове, издълбани в оградните стени на преливника. А излишната вода при прилив е била оставяна да изтича през постоянно отворения преливник. В никое друго пристанище от бронзовата епоха — ранна или късна — не е откриван изкуствен док, съоръжен с водохващащо устройство. Нещо повече — в следхарапски времена хидротехниката специално в Индия не напредва изобщо.“

Какво е притежавала Индската империя в Лотал? Рао доказва, че този град е представлявал склад за областите от вътрешността на страната, където са се отглеждали в изобилие ориз, памук и пшеница. Освен това пристанището е имало свои работилници за направа на маниста, също е било важен център за обработка на слонова кост. Халцедон е бил донасян от вътрешността на империята, но находките на бивници и слонски кости показват, че там са били развъждани слонове. Според Рао основните продукти, изнасяни от Лотал, са включвали слонова кост, маниста от халцедон и стеатит, художествени инкрустации от раковина и навярно памук и памучни изделия. При наличието на Лотал, като пристанище със значение, цивилизацията от поречието на Инд с основание може да се приеме за Мелуха, откъдето халцедонови маниста, слонова кост и стеатит са стигали до древна Месопотамия, пряко или посредством Бахрейн. Рао също е открил една глава от теракота на „брадат мъж с шумерски черти“, която според него говори за връзка със запад, а в един търговски дом на пазарската улица в Лотал попаднал на „осем златни медальона, подобни на намерените в царското гробище при Ур“. Всичко това, казва той, прибавя допълнителна тежест към вече изровените в Ур 18 печата от индийски произход, освен откритите в Суса, Киш, Асмар, Хама, Лагаш и Тепе Гавра. В Лотал Рао дори се натъкнал на един цилиндричен стеатитов печат, който по изработка не е нито изцяло индийски, нито изцяло шумерски, а е почти еднакъв с печатите, намерени от датчаните в дилмунския пласт на Бахрейн. След като разглежда в специално научно съобщение този печат „от Персийския залив“, Рао заключава:

„Печати и други предмети от поречието на Инд не биха могли да стигнат до Ур, Киш, Лагаш, Тел Асмар, Брак, Дияла, че и по-далеч, ако не е съществувала оживена търговия, в която дейно са участвували търговци от Индия и района на Персийския залив. Използването на отделни видове печати в различните области подсказва, че е имало търговски посредници, които са водели сметки, оформяли са договори и са разпращали запечатани товари със стока. Главните им средища са били южна Месопотамия, Персийският залив и западното крайбрежие на Индия: по поречието на Инд, от една страна, и чак до Камбейския залив на юг, от друга.“

В Лотал също бяха изровени няколко корабни модела — грубо изработени от теракота, някои плоскодънни, а други с кил, като всички вероятно представляваха талисмани или предмети за дарение подобно на откритите в Месопотамия малки лодки, направени от теракота, зифт или сребро. Обикновено с груби форми и символично значение, тези керамични лодчици с нищо не подсказват за размерите и детайлите на един истински мореходен търговски кораб. И понеже действителните плавателни съдове не са били строени от глина, а от подлежащ на гниене плаващ материал, днес ние можем да разберем само по изумителните пристанищни съоръжения и по находката на един печат от особен тип, намерен на далечен остров, че морските търговци от Лотал са притежавали здрави кораби, подходящи за продължително плаване.

Тъй като нашият екипаж бе пристигнал в някогашните владения на цивилизацията от Инд с тръстиков кораб от шумерски тип и по своя път до тук бе попадал на лодки-снопи, преживели между другото до днес в Дилмун и Макан, ние като че имахме по-голямо основание от всеки друг, идвал тук преди нас, да любопитствуваме какъв вид мореплавателен съд са притежавали хората от поречието на Инд. Сякаш за да подскаже на потомството, жител на Мохенджо-Даро бе оставил след себе си друг един печат — друго парченце траен камък с изображение, каквото най-много ни трябваше. Макар и съвсем малко, това камъче запълни огромна празнина в ребуса, който се опитвахме да разрешим чрез експеримента с „Тигрис“. В големите музеи на Азия, Европа и Америка бях виждал предмети от цивилизацията по Инд, ала тази находка се намираше сред експонатите на една невзрачна импровизирана изложба, открита до развалините на Мохенджо-Даро, която сега ми готвеше неимоверна изненада.

— Гледай, лодка! — възкликна Тору и ме дръпна за ръкава, докато аз се любувах на едно каменно изображение с инкрустирани очи от късчета раковина — същите имаше и в Месопотамия. Отидохме до следващата витрина и трябваше да опрем нос о̀ стъклото, за да различим това, което бе поставено вътре: малък, жълтеникав на цвят стеатитов печат — правоъгълно парченце несмлян талк, не по-голямо от палец. Надписът до него гласеше просто: „Печат с лодка“. И лодката действително бе там, гравирана на плоската повърхност. Камъчето е било намерено счупено на две и сетне грижливо бе залепено от своя откривател. Символът, избран от някогашния притежател на печата, представляваше кораб — мореходен ма-гур с характерната сърповидна форма, предназначена за езда по океанските талази. Обичайните за тръстиков съд кръстовидни обвръзки бяха ясно изразени, както и двойката кърмови гребла и каютата между двете мачти, които изглеждаха двуноги и разкрачени — във всеки случай на едната от тях добре се виждаха напречниците на мачтова стълба от същия вид, който бяхме заели от египетските модели, за да пресъздадем на „Ра“ и „Тигрис“.

Трудно може да се случи неумелите драскотини по късче камък да направят на група мореплаватели по-силно впечатление от очертанията по тази реликва, останала от някой древен моряк или търговец и престояла хилядолетия под развалините на Мохенджо-Даро. Бившият собственик не би могъл да си представи че, всяка браздица, изрязана от него върху парченцето му стеатит, ще бъде изследвана с такова внимание и ще предизвика толкова вълнения. Ала ние не бяхме първите, забелязали образа върху тази находка. В съобщението за откриването й Ърнест Дж. Х. Маккей пише:

„Плавателният съд, изобразен на този печат, е смело, но грубо изрязан, очевидно с триъгълен резец, и несъмнено не е дело на опитен гравьор, от което идва и неговото значение, защото мотивът не е стереотипен, навярно поради неопитността на майстора. Лодката има силно извит нос и кърма — черта, която е характерна за всички древни изображения на лодки. Например същият тип лодки се наблюдава върху ранните минойски печати, преддинастическата керамика в Египет и цилиндричните печати от Шумер. В последната страна лодки от този вид са се използвали до асирийската епоха.“

Маккей оценява, че паралелните резкѝ означават обвръзката на плавателен съд, „направен от тръстика като примитивните египетски лодки и съдовете, които са се употребявали из блатата на южна Вавилония“. Той заявява, че на печата е изобразен плавателен съд от тип, разпространен в древен Мохенджо-Даро, и изказва предположение, че собственикът му вероятно е бил свързан по един или друг начин с мореплаване, щом толкова голямо внимание е обърнато на детайла.

Ала вниманието, предизвикано от откритието на Маккей, далеч не бе толкова голямо, а и той успя да намери само още едно, доста по-грубо изображение на кораб, очертано върху керамичен чиреп, което ако няма друга стойност, поне ясно показва силно извития корпус на съда, двойна мачта с чифт реи и едно кърмово гребло с румпел. Все пак учените, които впоследствие забелязаха откритието, са единодушни в преценката си: „Лодката на печата несъмнено е направена от папирус“ и още: „Това е един прекрасен печат… ехо от праисторически Египет…“.

Дали древните обитатели край Инд действително са имали достъп до папирус? Папирусът е бил африканско растение. Първите египетски кораби наистина са изработени от папирус. По това време папирусът е растял в изобилие по цялото протежение на Нил и в други обширни области на Африка. Разпространил се е и в средиземноморската част на Мала Азия, където на отделни места расте и днес. Също там, по стените на древните пещери в Израел, са изобразени тръстикови кораби, каквито се срещат и върху хетските печати от Газиантеп, а пророк Исайя (18.2) споменава, че до там са идвали тръстикови кораби с пратеници от Египет. За известен период папирусът трябва да е бил познат и в Корфу, където местните рибари доскоро правеха папурови лодки и ги наричаха „папирела“. Папирус се е запазил до днес на остров Сицилия, докато на съседна Сардиния се срещат тръстикови лодки (но не от папирус). Този вид тръстика е бил пренесен от древните мореплаватели отвъд Гибралтар и засаден на Канарските острови, където римляните с изненада са го открили да расте по реките. Кой е отнесъл корени от това нежно сладководно растение до тия далечни атлантически острови не е известно, ала се знае, че финикийците са стигали до там. Те са изобразили модели на тръстиков кораб върху една от най-изящните си вази, открита наскоро на океанското дъно край тяхното старо пристанище при Кадис в Испания, но рисунки на папирус няма. При някогашното финикийско пристанище в Ликсус, на мароканския бряг откъм Атлантика, до неотдавна берберите строяха тръстикови лодки, но поради липса на папирус ги правеха от една по-некачествена речна трева. Папирусът на Канарските острови е бил изчезнал много преди идването на португалците през средновековието, които преоткриват островите две хилядолетия след финикийците и установяват, че светлооките островитяни „гуанче“ не умеят да строят плавателни съдове от никакъв материал, макар да сковават дървени ковчези за мумиите си и да практикуват черепна трапанация и други умения, които недвусмислено разкриват някогашните им връзки с моряците, идвали до тук от далечното късче земя в Средиземноморието. Наред с фрагменти от финикийски триноги вази археолозите откриха печати от теракота, абсолютно еднакви по вид и украса с характерните месопотамски печати. Сега те са изложени в музея на Гран Канария заедно със сбирка типични мексикански печати от теракота, за да се изтъкне поразителното сходство помежду им.

Несъмнено папирусът е бил най-полезното речно растение за древните навигатори за далечно плаване и нищо чудно да са били правени опити — с различен успех — за засаждане на папирусови грудки в области, където днес този вид тръстика не се среща. Огромни площи от блатата около най-старата мексиканска пирамида при Ла Вента край Мексиканския залив са заети от едно растение с цвят и стебло, които на непознавачите ще се сторят сходни с папирусовите във всяко отношение. В момента ботаниците проучват това растение, като подозират, че може да е потомък на папируса, наречен Cyperus papyrus. Този важен въпрос бе наскоро поставен на един етноботанически семинар от професор Донълд Б. Лорънс, член на катедрата по ботаника при университета на Минесота, който пише:

„Преоткриването на гигантската острица (Cyperus giganteus) по крайбрежието на залива в щата Табаско, Мексико, край останките на прочутата Олмекска култура, където е люлката на «първата американска цивилизация», както и установяването на нейната прилика с папируса, подтикнаха пишещия тия редове да приеме за вероятно, че гигантската острица води произхода си от споменатото растение, разпространено в Стария свят; че е пренесена на Новия свят от човека в древни времена (преди три хиляди години или повече и че тя е играла важна роля в установяването и развитието на Олмекската култура.“

Засега поне няма писмени сведения или други доказателства, които да потвърждават, че в Месопотамия е растял папирус. Следователно първият тръстиков ма-гур трябва да е бил направен от берди, като нашия. Берди вече бе доказала годността си за строеж на мореходни съдове — та ние все още бяхме на вода!

Недалеч от пустинните окрайнини на Мохенджо-Даро започваше зеленият пояс, където Инд лъкатуши по своя дълъг път към мангровите мочурища и морето. Без да губим време, напуснахме малкото музейче край развалините и се отправихме към речните брегове, които в древни времена са били под стените на града.

— Тръстика! Ей, това е берди!

Нормън пръв бе нагазил в блатата, за да отскубне стрък от избуялото в тях растение. И наистина, това беше берди! Трудно можеше да се сбърка типичният овален профил, съставен от няколко долепени стебла във форма на полумесец, с едропореста вътрешност и непромокаеми стени. Това бе растението, от което бяхме построили „Тигрис“. Дали е било донесено тук от човек или от природата, бе чисто ботанически проблем. Големи площи бяха обрасли в берди — навред, където ходехме в поречието на Инд, стига да имаше гола и влажна земя, веднага се натъквахме на буйно растящо берди. Излиза, че не папирус, а берди е била тръстиката, използвана от хората край Инд за строеж на кораби от същия вид като месопотамските и египетските. Търговците, пътували между Ур и Инд в праисторически времена, са имали добри възможности да поправят и дори да изграждат наново своите плавателни съдове, ако мисиите им са продължавали по-дълго, отколкото биха могли да издържат тръстиковите снопи на вода, без да загубят плаваемостта си.

На връщане към „Тигрис“ в пристанището на Карачи не бързахме да се прибираме и отново попаднахме в свят, където житейски порядки, раздалечени от 5000 години, съжителствуваха рамо до рамо и предлагаха цяло богатство от незабравими впечатления. Докато космическият век е пуснал непоклатими корени в градове като Карачи, снабдени с всичко, каквото може да се купи с пари, от рода на механични уреди, електронни устройства и прочие, черните пътища разкриват пред пътешественика всички етапи на няколкото дълги скока от бронзовата епоха в долината на Инд до съвременността. Очевидно арийските нашественици в своя ранен период не са успели да задушат или прогонят цивилизацията от Инд, преди нейните представители да са оставили трайно и ползотворно наследство навред из владенията си. Срещнахме племена от високопланинските плата на Белуджистан, чиито върхове бяхме видели в небето, приближавайки Макран, които идваха да се заселят край реката. Техните каруци, теглени от чифт волове, впрегнати на единичен ок, съвпадаха в най-малки подробности с керамичните модели от Мохенджо-Даро. И тъй като тия планинци никога не са стъпвали в музей, устройството на техните каруци явно бе подчинено на една традиция, която арийците не са разрушили. Някои от дървените колела бяха украсени с такава изящна резба, че спокойно биха могли да послужат за полилеи във всеки съвременен дом. Както и в Ормара, къщите на местното население напомняха за жилищата на арабите от иракските блата, които също бяха просто продължение на една древна архитектурна форма, добре позната от изображенията върху шумерските печати. В тези домове ние заварихме жени, седнали на земята, да мелят брашно с ръчна каменна мелничка, също както е показано на керамичните образци от Мохенджо-Даро и Ур. Само керамичната посуда бе отстъпила пред купешките метални съдове, иначе Мохенджо-Даро присъствуваше в цялото им имущество. Техните домашни животни бяха същите, които са били опитомени от основателите на цивилизацията от поречието на Инд; техните памучни дрехи бяха направени от растение, култивирано от тази цивилизация; техният тъкачен стан бе изобретен пак от нея. Дори зърното, от което месеха хляба си, бе ожънато за пръв път от тези първооткриватели и благодетели, за които те едва ли бяха и чували. Те се бяха задоволили с полученото наследство и не бяха прибавили към него нищо в продължение на четири хилядолетия до днес, когато бяха на път да приемат съвременния начин на живот.

Един мъж седеше пред своята сламена колиба и с ръце скалъпваше изпражненията от чифтокопитните си животни на малки, спретнати късове, които редеше да съхнат на слънце за гориво. Попитах го защо той и толкова много други мъже от неговото племе боядисват в червено косите и дългите си рошави бради. Отговори, че просто такъв бил обичаят.

Берди и касаб растяха вред около потоци и защитни диги — и двата вида тръстика се режеха за строеж на цели колиби или само за покриване на кирпичените домове. Повечето къщи във всички градчета бяха изградени от печени на слънце кирпичени тухли. Прототип на всички стари, все още обитаеми поселища очевидно бе Мохенджо-Даро, дори характерните тухлени канали бяха същите.

Умението да се прави кирпич е толкова древно, колкото е древна и цивилизацията в долината на Инд — същото важи за Месопотамия и Египет. Там, където това умение не е било развито от основателите на тия култури, по-късно е било разпространено от арабите, защото е прост и находчив строителен метод, съвършено благоприятен за земи без обилни валежи и без други строителни материали.

Спряхме да погледаме как селяните по поречието на Инд правят кирпичени тухли. Те ги скалъпваха в същите дървени форми с голям размер, които бях виждал да се използват в Ирак и Мексико, и след като сместа от пресята почва, слама и вода позасъхнеше, изваждаха ги от калъпите и ги оставяха да се пекат на слънцето. Самостоятелното достигане до този толкова елементарен похват в пустинни страни, каквито са земите по североафриканското крайбрежие от Египет до Мароко, не би изненадало никого, ала буди учудване откритието, че кирпичени тухли са били използвани от основателите на мексиканската цивилизация, създадена по гористия атлантически бряг. Кирпич е бил употребен от олмеките, неидентифицираните родоначалници на американската цивилизация, при строежа на ориентираната по слънцето култова пирамида в крайбрежните блата при Ла Вента, където е имало дърво и тръстика в изобилие. Кирпич е използван и от прединките в Перу, когато са градили своите пирамиди по крайбрежието във вид на ориентирани по слънцето зикурати с храм на върха. Пирамидата Серо Колорадо, разположена на северния перуански бряг, има площ 4000 квадратни метра и преди древните строители да са вдигнали тази колосална постройка, е трябвало да изработят около шест милиона кирпичени тухли. Въпреки тоталната разлика в климат и природна среда основателите на предколумбовите цивилизации в тропичните лесове на Мексико и пустините на Перу са умеели да градят в присъщ за Стария свят стил — с кирпичени тухли.

Когато видях магарета и камили да карат на пазара памук от долината на Инд, не можех да не насоча мислите си отново към древно Мексико и Перу. Доколкото науката е в състояние да установи, отглеждането на памук, благодарение на което е бил постигнат сорт с годни за превръщане в прежда влакна, води началото си от низините по поречието на Инд и по-късно се е разпространило в Египет. И все пак когато испанците достигнали Мексико и Перу, те заварили обширни поля, засети с култивиран памук. Загадка за учените и до днес представлява фактът, че отвесният стан с две основни греди, открит от испанските конквистадори да се използва от инките, е същият като употребявания в древен Египет и Месопотамия стан. Нещо повече — някои от декорираните керамични хурки за приготвяне на преждата са еднакви от двете страни на Атлантика и учените изтъкват, че дори дрехите, ушити от памучната тъкан, в определени случаи имат еднакви характеристики.

Но това не е всичко. Напоследък думата взеха ботаниците. Съвременните хромозомни анализи показаха, че памукът, отглеждан от древните обитатели на Мексико и Перу, е особен — той няма нищо общо с диворастящите американски сортове, които в действителност не образуват годно за превръщане в прежда влакно. Хромозомите на всички видове памук от Стария свят са различни от хромозомите на дивите американски сортове, т.е. предколумбовите памукопроизводители от Мексико и Перу по някакъв начин са се сдобили с памук от Стария свят, кръстосали са го с дивия местен памук и са получили чудесен, годен за прежда сорт, който е притежавал хромозомите и на двата кръстосани вида, съчетани в хибрид с удвоен брой хромозоми — единственият сорт в света с комбинация от двата типа хромозоми. Сега ботаниците оставят на изследователите на човешката култура да отговорят на въпроса: по какъв начин годният за превръщане в прежда памук от Стария свят — с хромозоми на сорта, култивиран от обитателите край Инд — е попаднал в ръцете на хората, основали цивилизациите в Мексико и Перу? Ако семената са били пренесени от птици или от вятъра, американският индианец би трябвало да оцени достойнствата на растението и да го засади в своите ниви, преди да е имало време да подивее. А после, щом влакното на новия памук се окаже по-ценно от влакното на дивия памук, индианецът би могъл да изобрети чекръка — за направа на прежда, сетне и стана — за превръщане на преждата в плат.

Има нещо комично в отчаяните усилия на толкова много археолози и антрополози да „пазят“ честта за първите действителни прекосявания на Атлантическия океан за испанците и викингите. Тоест за европейците, достигнали Канарските острови цели две хиляди години след финикийците, които неведнъж са плавали от Мала Азия до там с познавателна и колонизаторска цел. Кажи-речи се забелязва следа от религиозен фанатизъм в желанието на западния свят да разглежда Америка като творение на Европа — един континент, останал напълно изолиран от морето, докато местните туземци не били открити от цивилизованите християнски пионери. Би трябвало да гледаме по-широко на нещата. Изкуството на навигацията, писмеността, дори символа на кръста и религията, които сме отнесли в Америка, първо сме получили от Азия.

Запечатали богато на фотолента най-величествените арабски крепости, виждани някога от нас, докато главите ни вече се пръскаха от историческа информация и нови впечатления, водени от Сани, който неуморно ни подтикваше да разглеждаме все повече джамии и мюсюлмански чудеса, ненадейно се озовахме притиснати, босоноги и съсипани от умора, сред многолюдните тълпи в друга историческа светиня. Под звуците на тъпани и миризмата на тамян Сани разтика с лакти проход в навалицата, та да зърнем един свещен саркофаг — това бе гробницата от XIII век при Шаван, където е погребан Шабаз Куланда, разпространил исляма в тукашната област. Един мъж със забележително дълги ръце се извисяваше над всички и събираше книжни цветя от хората, които не успяваха да си пробият път до ковчега. Любопитството ми се разгоря, когато непознатият взе да крачи из тълпата, сякаш стъпил на кокили, и аз се пъхнах в образуващия се зад него „вакуум“ да видя как ходи. Ала за моя изненада панталоните му стигаха почти до земята. Странна шега в гробница, рекох си, човек да се качи върху рамената на друг и двамата да се загърнат с наметало. Но сетне съзрях най-грамадните човешки ходила и длани, които бях виждал през живота си — дори главата бе необикновено голяма, с гигантски очи и устни. В сумрака на старата гробница изглеждаше като че някой митичен великан се полюлява сред нас и аз на три пъти се приближавах към него, преди най-сетне да събера храброст и да го поканя да излезем вън на светло. Когато гигантът ми подаде ръка, имах чувството, че хващам бут. На излизане той трябваше да се наведе, та да мине през входа на гробницата, а като се струпахме около него да го измерим, оказа се, че е висок чисти 239 см. В долината на Инд видяхме много изключително високи хора, но чак толкова — не.

Струваше ми се, че за краткия престой в Пакистан бяхме успели да разгледаме едва ли не всичко, но щом се върнахме в Карачи, директорът на Националния музей Тасвир Хамиди ме попита дали сме ходили в Хасан Вахан. Дори не бяхме чували за подобно място.

Хасан Вахан било селище край едно езеро, свързано с Инд, недалеч от Мохенджо-Даро, където населението и до днес изработвало грънчарски изделия в стила на Мохенджо-Даро и водело съществуване, сходно с живота в мъртвия град. Освен това обаче голям брой дървени лодки постоянно плавали в езерото и в тях живеели потомците на някакъв древен народ. Рибарите, притежатели на тия лодки, имали един много странен обичай: те живеели на борда със семействата си и цялата покъщнина и изобщо не напускали плаващите си домове. Директорът на музея лично бе разговарял с един старец на повече от сто години, който никога не бил стъпвал на брега.

Много ми се щеше да се върнем повторно навътре в сушата и да посетим Хасан Вахан, но „Тигрис“ ни чакаше, закотвен в едно невероятно замърсено пристанище — океанът бе нашето предизвикателство, не езерата, и ние трябваше да се върнем на борда, да вдигнем ветрило и да напуснем Азия. Ала любезният пакистански археолог имаше да ми разкаже още неща, които ме накараха да забравя за езерните обитатели на Хасан Вахан. Тасвир Хамиди бе напълно съгласен, че древната цивилизация от поречието на Инд е поддържала връзки с Месопотамия, и ми показа предмети от поверения му музей, които разсеяха всички съмнения. Сред тях той обърна внимание на един „Гилгамешки“ мотив, както го нарече, изобразен върху печат от долината на Инд, където познатият месопотамски херой е застанал с разрошена коса между два изправени лъва. Гилгамеш! Легендарният цар на Урук, който отплавал към Дилмун да навести земята на своите най-древни деди. Славата на мита за Гилгамеш се е разпространила отвъд границите на остров Бахрейн и е достигнала поречието на Инд.

За мен повече нямаше никакво съмнение. Съгласен бях с мнението на учените, които отъждествяват района на Инд с Мелуха. Мелуха не би могла да бъде никъде другаде. Дилмун, Макан и Мелуха са били свързани. С нашия ма-гур посетихме и трите земи. А сега бяхме готови да се впуснем в нови приключения.