Август дойде и аз отново се озовах в блатата. Август е най-горещият месец в Южен Ирак. Термометърът се колебае между 40° и 50°С на сянка, ала на откритата мочурлива местност, където режехме тръстиката, нямаше никаква сянка. Хванали извити мачете, обитателите на блатата настъпваха в тръстиковите гъсталаци с бързина и порив на воини, а стройните зелени стебла падаха след тях като посечени отряди. Жегата бе толкова непоносима, че скоро аз се изтощих само от гледане — проследявах сражението от борда на кануто — и щом моят арабски преводач, жител на мочурищата и с речников запас от няколко десетки английски думи, ме увери, че тук вече не се въди билхарция, аз скочих и се присъединих към маданите, които, напълно облечени, газеха до кръста във водата. От опита си по Нил и езерото Чад бях заразен с ужасен страх към малките червеи билхарция, които живеят в черупки сред тръстиката и само за секунди могат да пробият човешката кожа, за да снесат яйцата си в тялото. Наслаждавах се на бавно течащата вода в протока, докато не се появи една красива охлювообразна раковина, носена от течението. Вдигнах я и въпросително я показах на моя зает със сечене на тръстика осведомител.

— Това ли? — рече той. — Това е само къщата на билхарция.

С един скок се озовах обратно във водонепромокаемия машхуф. По-добре да се потя като в сауна, отколкото да се разхлаждам в поток, пълен с билхарция.

Съвсем изгубих броя на машхуфите, натоварени до върха със зелена берди, които мъжете и жените от Ал Гасар насочваха с дългите си пръти към бреговете на блатата, където оставяха тръстиката да се суши. Нарязаното количество създаваше впечатление, че възнамерявам да построя кораб с големината на Ноевия ковчег.

Междувременно трябваше да се върна в Европа за няколко седмици, за да организирам експедицията — от странноприемницата в Райската градина не бих могъл да организирам нищо. В Багдад от стаята в хотела за кратко време ми се удаде да разговарям по един кремаво оцветен телефонен апарат с Осло, Токио и Сидни. Но телефонът в моя Едем представляваше някаква отживелица, завещана от стара администрация — реликва, която се задвижваше с манивела като демодиран „Форд“. Ако в крайна сметка успеех да се свържа, предполагайки, че насреща ми е Лондон, цялата странноприемница се скупчваше около мен да слуша и крещи в слушалката, додето разберем, че слабото пращене, достигнало до нас, идва от нещастния телефонист в Курна, на две крачки оттук, който отчаяно се мъчи да ни обясни, че линията с Басра е прекъсната, затова днес нищо няма да излезе. Един английски инженер би целия път от Басра дотук, за да ме утеши с новината, че бил натоварен от Багдад да изгради модерна телефонна линия. Ще бъде готова догодина. Добри вести, няма що! — за тия, които ще дойдат много след като ние сме си заминали.

Петролният бум, който бе поставил началото на бурно строителство и повсеместен внос на всякакви стоки от външния свят, бе причина всички внесени продукти да се изкупуват веднага щом пристигнат, а огромният флот от танкери и товарни кораби, които навлизаха в устието на реката, бе прекалено многоброен за капацитета на пристанището. Кораби от най-различна националност оставаха на котва в залива по два, три, четири месеца в очакване да им дойде редът, за да навлязат нагоре по реката и да стоварят „багажа“ си. От индийска дървесина и бамбук до датско краве масло и американски замразени пилета, всички стоки изчезваха от складовете, преди да се добера до тях. Ако бях предпочел да превозя багажа по море до иракския бряг, имаше опасност корабът да се застои на котва в залива. Разрешението на въпроса бе само едно. Всичко потребно за експедицията трябваше да се събере на определено място и оттам да се изпрати по суша с чартърен автомобилен транспорт до Ирак.

И така, избрах Хамбург. Немски приятели ми помогнаха за три дни да приключа с покупките на необходимите неща, с изключение на тръстиката берди, разбира се. Една въжарска работилница отклони чуждите поръчки за найлонови въжета и приготви километри от най-разнообразни конопени въжета за стягане на снопите и за текелажа. Два дванайсетметрови ясенови стълба бяха отсечени за нашата двукрака мачта, която щеше да бъде изработена от истински корабостроител от старата школа; той издяла на ръка също две седем и половина метрови кърмови гребла и шест обикновени гребла с удължени вретена, тъй че да могат да се подкъсяват пропорционално с постепенното потъване на тръстиковия плавателен съд във водата. Друг не по-малко истински и съвестен майстор уши от египетско памучно платно две квадратни ветрила, които се стесняваха отгоре надолу, както е било в праевропейски времена. Едното бе по-голямо и по-тънко от другото, предназначено бе само за хубаво време. Необходим ни бе бамбук за надстройката. Трябваше ни също дъждосъбирател, флагове и сигнални светлини, газови фенери за осветление, примуси и кухненска посуда. Не биваше да забравяме рибарски принадлежности. Както и малката надуваема динги^[1], снабдена с извънбордов двигател от шест конски сили и предназначена за ползване от фотографите — да ни снимат отстрани по време на плаването.

Пазаруването завърши с набавяне на хранителни припаси и всички останали битови принадлежности, включително бидони с питейна вода за единайсет души в продължение на три месеца; същевременно се надявахме, че ще можем да се снабдяваме с допълнителни продоволствия по време на самото пътуване. При предишния експеримент се бяхме постарали да се храним само с продукти, с каквито древните мореплаватели са запасявали своите плавателни съдове. За експедицията „Ра“ закупихме единствено храна, която може да се съхрани в глинени гърнета и плетени кошници, а водата държахме в делви и кози мехове. Пътешествието премина, без да изпитаме никакви диетични проблеми, затова сега бе излишно да повтаряме същия опит. Въпреки това на борда на тръстиков кораб без електричество за хладилник бе възможно да се складират само строго определени храни. Безсмислено бе да взимаме прясно месо, плодове и зеленчуци, дори повечето консервирани храни щяха да се развалят при температурите, които очаквахме преди и след тръгването. Независимо от всичко багажът ни възлизаше на тонове хранителни припаси и екипировка — колкото да се напълни цял транспортен влекач с дължина дванайсет метра; всичко вече бе запечатано, след одобрението на иракското посолство в Бон, и подготвено за двуседмичния път от безмитното пристанище на Хамбург до вратите на странноприемницата в Райската градина.

От Хамбург отлетях за Лондон, за да се срещна с представителите на един международен телевизионен консорциум, образуван специално за случая от Би Би Си. След дълго умуване, писане на машина и преписване най-сетне бе подписан договор от трийсет и една страници, по силата на който шест телевизионни компании от Великобритания, Франция, ФРГ, Япония, Швеция и САЩ се задължаваха да финансират плаване с тръстикова лодка, като закупят четири едночасови, все още незаснети, предавания за експедиция, която все още не бе започнала. Изготвянето на контракта се усложняваше допълнително от факта, че аз единствено можех да уточня откъде ще почне плаването, но не и накъде ще продължи или колко дълго ще трае, понеже на тия въпроси самите ние още търсехме отговор. Трудността бе преодоляна, като в договора се записа, че ще плаваме дотогава, докогато плавателният съд се поддава на управление и е в състояние да се държи над водата. Американският член на консорциума, Националното географско дружество и техните телевизионни продуценти от компанията WQED настояваха да пратят с нас свой оператор, който ще има право да записва и заснема всичко казано и извършено на борда. Неговото единствено задължение ще бъде да снима, дори ако корабът потъне. Съгласих се. Подписахме всички.

С известна неохота после посетих с представителя на Би Би Си университета в Саутхамптън, където по моите чертежи бяха изготвили пластмасов модел на тръстикова ладия с дължина метър и осемдесет. С него трябваше да се проведат изпитания в аеродинамична тръба и резултатът да се заснеме. Удоволствие бе да се наблюдава как големият модел с жълт цвят подскача по вълните, докато морските експерти от университета натискаха бутони за радиоуправление, тъй че кърмовите гребла се завъртаха, малката лодка се обръщаше и заставаше напреки на вълните. Дори се врязваше в тях, щом максималната площ на гребловите пера биваше увеличена, и постигаше истински халс.

Изводът от експеримента бе следният: колкото по-голямо е ветрилото и колкото по-големи или по-надълбоко във водата са гребловите пера, толкова по-добре двуребрият сал-кораб лавира срещу вятъра. Крайните резултати от изследванията в аеродинамичната тръба щях по-късно да получа по пощата. Все пак съществуваха няколко дребни несъответствия: моделът бе изработен от пластмаса, а не от тръстика; никой не можеше да каже колко дълбоко ще гази тръстиковият кораб, нито пък за колко време променящата се плаваемост ще снижи първоначалния му надводен борд. Освен това предаването на модела за изпитания се забави и данните от аеродинамичната тръба щяха да стигнат до нас твърде късно, за да направим промени в размерите на ветрилата и греблата, които вече бяха готови, понеже в противен случай щяхме да изтървем срока за отпътуването на багажа от Хамбург.

В околностите на Саутхамптън се намира красивото имение „Бродландз“, домът на генерал-адмирал граф Маунтбатън Бирмански, където бях поканен на обяд. Общото ни влечение към морето, както и към други средства за общуване между отделните нации, се бе превърнало в основа за нашето приятелство през последните години. Големият ентусиазъм бе подтикнал стария морски лорд^[2] да ме направи почетен вицепрезидент на световната организация „Обединени колежи“, на която той бе много деен президент. Като член на кралското семейство и бивш вицекрал на Индия лорд Маунтбатън имаше приятели и връзки вред по света, та бе сполучил да привлече в уейлзкия „Атлантик колидж“ студенти чак от Китай. Освен на задачата да сдружава способни момчета и момичета от всички държави, „Обединените колежи“ отделяха голямо внимание и на водното спасяване, и на ветроходството като спорт.

Преди време бях дал дума на лорд Маунтбатън да имам пред вид някои студенти-дипломанти, ако пак реша да предприема морски експеримент. Ето сега ми се удаваше възможност да изпълня обещанието си. Желанието ми бе да събера истински интернационален екипаж за проектираното плаване с начален пункт — Ирак. Бившият генерален секретар на Обединените нации У Тан бе позволил „Ра I“ и „Ра II“ да плават под знамето на ООН, а неговият приемник Курт Валдхайм любезно бе приел това разрешение да се отнася и за предстоящата експедиция. Съобщих на „Обединените колежи“, че възнамерявам да отдам предпочитание на всеки член от екипажите, участвували при предишните им плавания с тръстиков съд, който би пожелал да тръгне отново с мен, но, добавих, не бих имал нищо против да разчитам на резерви, подбрани от организацията. Затова ректорите на различни колежи разпратиха съобщения до свои студенти, като приложиха екземпляр от проспекта с изложение на плановете ми, който току-що бе разпространен от телевизионния консорциум, съставен от Би Би Си. Преподавателите пък трябваше да ми изпратят списък с препоръчани от тях студенти-дипломанти, подбрани измежду кандидатите.

Приятно бе отново да прекрача прага на „Бродландз“ и да се насладя на обяда в просторната трапезария с изглед към парка, залесен със стари гигантски дървета. Между тревата едва се забелязваше мъничко дръвче, което лично бях засадил при последното си посещение тук, според традицията.

— Можете ли да повярвате, Тур, че ме забъркахте в международна разпра?

Лорд Маунтбатън ме изгледа строго, докато заемахме места около масата в присъствието на неговия адютант, а сетне иконом във военноморска униформа поднесе пъпеш.

— Вярвам ви, разбира се — отвърнах със смях, за да покажа, че, естествено, не му вярвам.

— Предизвикахте гнева на шаха да се стовари върху мене — продължи спокойно моят домакин.

Засмях се отново и с апетит захапах от хладния пъпеш.

— Не ще и дума, разбира се!

Лорд Маунтбатън остави приборите си и се втренчи в мен.

— Интересно, как бих могъл да ви убедя, че не се шегувам?

И лордът изпрати адютанта си да донесе писмото от Имперския двор в Техеран. То представляваше многословен и остър протест срещу формулировката на известието, изхождащо от „Обединени колежи“, относно замисляната от мен експедиция с тръстиков съд. Иранският посланик в Лондон бе телефонирал на лорд Маунтбатън още преди писмото да пристигне, тоест веднага след като печатният проспект на Би Би Си е бил разпространен по радиото и телевизията. Бяха цитирани думите ми, че възнамерявам да се спусна по Шат-ал-Араб в „Арабския залив“. Как е възможно една международна университетска организация, оглавявана от генерал-адмирал, да прибягва до употребата на несъществуващо географско понятие? Не е ли това резултат от засилващата се тенденция да се ласкаят арабите? Истинското и единствено наименование на въпросната водна площ е „Персийски залив“ и именно Британското адмиралтейство е кръстникът на този залив.

Искрено съжалявах. Ето ти един непредвиден проблем за мореплавател на тръстиков кораб, който е решил да изпита качествата на един древен плавателен съд в един съвременен свят. Обясних на лорда, че първоначалното ми намерение е било да използвам названието „Персийски залив“, както са ме учили в училище. Ала длъжностните лица в Багдад надлежно ме поправиха, поправиха и изложението ми до средствата за масова информация, като дадоха пределно ясно да се разбере, че ако искам да отплавам от иракски брегове, ще трябва да навляза в „Арабския залив“.

Лорд Маунтбатън призна затруднението ми, но се противопостави дори на термина „Заливът“, използван дипломатично в корабоплавателните среди с цел да се разграничи този залив в Стария свят от Мексиканския. Като разрешение на въпроса лордът предложи тази географска единица да не се споменава изобщо. Макар че нямах желание да обиждам никого, все пак не можех да отплавам в нищото, затова се свързах с Норвежкото външно министерство. Тяхната практика била, отговориха ми оттам, да назовават залива „Персийски“, когато става дума за пристанище на иранския бряг, и „Арабски“, в случай че пристанището се пада на територията на някоя арабска държава. Но след като нашата експедиция щеше да плава в открито море, за пристанища нямаше място в проектите ни. И тъй потърсих съвет от служител в отдела за информация към Обединените нации.

— Сложен проблем — призна той. — Всички страни около залива, в който смятате да плавате, са запланували съвещание за борба със замърсяването на техните общи води, ала още не можем да се спрем на названието, с което да се уточни къде се намират тия води!

Това бе предупреждение, идващо да ми подскаже, че през двайсети век, с всичките му радарни системи и маяци, съвсем не е лесно да се опазиш от подводни рифове.

Надявах се „Обединените колежи“ да ми предложат някой наистина екзотичен кандидат и останах малко разочарован, когато видях имената на двама млади скандинавци да оглавяват списъка: единият бе норвежец, студент-медик; другият — датчанин, студент по математика. Като бивш сержант в инженерните войски, норвежецът притежаваше рядко предимство: имаше опит в работа с въжета и мостостроителство — тъкмо такъв човек ми трябваше, защото корабът ни щеше да бъде изграден само от тръстика и въжета. Дори мачтата и каютите щяха да бъдат прикрепени към корпуса без нито един пирон. От друга страна, още в самото начало бе необходимо да разполагаме с мостоподобна конструкция от пръти и греди, нещо като стапел, който да улесни подреждането на тръстиковите снопи по време на строежа и спускането на вода по-късно. Телефонирах на младия кандидат в Норвегия, и Ханс Петер Бьон, който настоя да го наричам ХП, с раница и фотоапарат се присъедини към мен в Рим, откъдето заедно отлетяхме обратно за Багдад.

След седемчасов път с кола стигнахме Райската градина един ден по-късно от предвиденото. Очаквах камионът от Хамбург да пристигне всеки момент и исках да присъствувам при разтоварването на хранителните припаси за експедицията, та без забавяне да ги складираме на сянка в странноприемницата, преди да се развалят под пекналото слънце.

По стъпалата на странноприемницата за моя изненада ни пресрещна някакъв млад европеец, с лице, почервеняло от пришки, понесъл сноп немски пушени колбаси — точно такива бях купил в Хамбург, — който след миг цамбурна във водите на Тигър. Очите му бяха заслепени от струяща пот, та едва ли ни и забеляза, когато му се представих и го попитах какво прави.

— Пълен крах! — рече той. — Всичката храна е развалена. Камионът замина за Хамбург без мене и аз тук сам трябва да изхвърля всичко в реката!

С един скок ХП прелетя над перилата на терасата и излезе от водата, прегърнал като бебе гигантски салам. Последният. Другите бяха отнесени от течението, нищо не бе останало и в складовата стая, до която потният германец вече бе успял да се добере и да изрови бут пушена шунка и кашон консерви с норвежка скумрия, за да последват и те съдбата на немските салами.

Осъзнах, че сме пристигнали в последния момент. Досущ робот, непознатият продължи да сипе храни в реката, додето не го накарахме да седне при нас на една от разтоварените въжени намотки и да обясни същността на знаменитата идея да се домъкнат толкова хранителни припаси чак от Хамбург, за да са хвърлят във водите на Тигър.

— Митницата… — изпъшка той. — Митницата…

Наложи се Али, симпатичното момче от странноприемницата, да изтича за кутия студена бира, преди да ни се удаде да разберем нещо от тази налудничава история. Непознатият бе специален пратеник на отличната хамбургска компания „Монтан транспорт“; пратен бил с двамата шофьори на камиона, за да им помогне да минат безпрепятствено митниците и да осигури бързо разтоварване на багажа в сенчестия склад на странноприемницата. Горещо било даже в Европа, а камионът не бил снабден с хладилник, затова пратеникът настоял шофьорите да побързат, та да съкратят предвиденото за превоза време от две седмици. В това отношение успехът му бил по-голям, отколкото очаквал. Някъде в Южна Турция кюрди им устроили засада и захванали да стрелят. Шофьорът на волана настъпил газта. По влекача имало доста дупки от куршуми, когато настигнали цял конвой от транспортни камиони, понесли се с отчаяна скорост час по-скоро да влязат в Ирак. В суматохата пропуснали да вземат необходимия документ от иракската митница, където ги очаквали със специална заповед от Багдад да се отвори товара. Но вместо да спрат на границата, те се юрнали на юг в области с още по-високи температури, пресекли цяла Месопотамия, подминали Багдад, че и Райската градина, и се озовали край корабите в задръстеното пристанище на Басра, където никой нямал нареждане да им съдействува. Някакъв полицай ги упътил и ненадейно те се видели впримчени в огромния митнически двор на пристанището. Не намерили място да паркират на сянка. Вън температурата била 45°С, а в кабината на влекача — 70°, според разстроения пратеник. След три дни, прекарани в митницата, тримата немци били ни живи, ни умрели; дори бамбукът, който носели, почнал да се пука от жегата — все едно седели върху товар с фишеци. На края някакъв доброжелател с познания по английски им помогнал да телефонират в министерството в Багдад и с това приключила бъркотията: те и камионът били освободени от кошмарния капан.

Докато слушахме разказа, на няколко пъти ни стряскаха яростни гърмежи: дебелият бамбук продължаваше да губи влага и издаваше пукот със сила на пушечен изстрел.

Нищо чудно, че двамата шофьори бяха побързали за дома, оставяйки специалния пратеник да оправя кашата, което той бе решил да стори, като изхвърли всичките ни хранителни продукти в реката. Най-напред се бе справил със сиренето: 40 кг подбран норвежки чедър^[3], 24 кг едам^[4] и различно количество от други видове, способни да издържат на умерена горещина. После на дъното бяха отишли протекли консерви с течна супа, разтопено краве масло и разнообразни пушени меса. Когато пристигнахме, почти бяха ликвидирани и 20 кг от специално приготвения салам „полони“.

ХП с нож в ръка очисти прясно напъпилата плесен от парчето полони, което току-що спаси, и погълна един резен с видима наслада. Бързешком се върна в реката, ала нищо повече не намери. Подобен колбас втори път нямаше да вкусим. Все пак благодарение на спасеното парче през цялото време на строежа ние и гостите ни в странноприемницата имахме на разположение най-вкусните сандвичи от този вид, каквито никой от нас досега не бе опитвал.

Видът на консервите обаче уплаши и нас. От цилиндричната им форма не бе останало и помен, всичките бяха станали валчести като гюлета — това обикновено е сигурен знак за отровно съдържание. Напълних цял чувал с по една кутия от всеки вид и по пратеника ги проводих със самолет от Багдад до Хамбург за лабораторно изследване, преди да решим дали да хвърлим на боклука всичката тая скъпа храна за експедицията. Няколко дни след това цялата ни колекция от гюлета придоби характерната за консерви форма — кутиите просто се бяха надули от ужасната жега. А ония нещастни приятели от Хамбург са седели отгоре им през това време!

Налагаше се да попълним припасите си и поради напредналото време този път се принудих да поръчам превозът да се извърши по въздуха. Транспортните агенти обещаха да пратят товара на летището в Багдад и съобщиха на министерството номера на стоковия опис и часа на пристигане, понеже от министерството предложиха да докарат нещата с камион до Райската градина. Денят на пристигането дойде, жегата продължаваше да ни съпътствува и пратката изчезна. Хамбург потвърди, че хранителните продукти са били изпратени, багдадското летище отговори, че изобщо не са пристигнали. След като изкарах една седмица на тръни, на края ме споходи лудата идея да пратя някой при същите ония дяволски митничари в пристанищния град Басра. Три дни по-късно моят неуморим пратеник се завърна грейнал: бе открил загубените продукти.

ХП и аз заемахме две от всичко трите приятни и просторни спални в странноприемницата и целият любезно настроен персонал бе на наше разположение. Али и Мохамед бяха безупречни, дори знаеха малко английски. Поднасяха ни се отлични арабски ястия в празната трапезария, която бе толкова голяма, че замислях да вържем тръстиковите снопи вътре, ако жегата се задържи и през другия месец. Ставахме от леглата веднага щом огненото пустинно слънце се подаде иззад Тигър, утринната прохлада и първият душ в банята действуваха освежително. Сутринта, след пристигането ни в Райската градина, побързах да се излегна във ваната си, като я оставих да се препълни с възможно най-студената вода, докато по едно време две дълги и кафяви антени колебливо се подадоха от преливната тръба и чифт безизразни очи крадешком надзърнаха към мен. Миг по-късно огромна хлебарка се гмурна във ваната, последвана от още една и още една, и още една — изброих всичко двайсет и две. В присъствието на тая плуваща армада за секунда изскочих от водата и се помъчих, източвайки ваната, да ги натикам в канала, ала те бяха твърде едри, та трябваше да ги изгреба с един буркан, преди да ги хвърля в тоалетната. Събудих ХП и му предложих да се разхлади в банята. Почаках минута-две и сетне чух вик иззад стената.

— Знаеш ли какво ми се случи? — попита ме той, когато седнахме сред моравата на закуска.

— Знам — отвърнах. — Колко преброи?

Чакаше ни много работа, додето приготвим корабостроителницата за пристигането на всички наши помощници: арабите — обитатели на блатата, южноамериканските индианци, бомбайските моряци на „дау“^[5], а и членовете на експедицията от няколко континента. Трите спални не биха могли да поберат всички, разбира се — горе на тавана имаше още две обитаеми стаи, а навред из странноприемницата щяхме да поставим матраци и походни легла.

За обитателите на блатата лодката все още изпълнява ролята, която камилата някога е изпълнявала за техните съседи.jpg

Плаващи тръстикови острови и речни брегове в южен Ирак.jpg

Стари и нови култури се преливат в окрайнините на блатата. Жени пренасят берди за нашата тръстикова ладия.jpg

От дървен материал бе изградено скеле, тъй че да придаде правилна форма на кораба и да поеме тръстиковата рогозка, изработена от южноамериканските индианци, която щеше да обвие четирийсетте и четири снопа, приготвени от обитателите на блатата.jpg

Двамата с ХП се заловихме да подготвим терена за изграждането на стапел и строително скеле едновременно. Смятах да прокопаем в градината две дълбоки и широки успоредни траншеи, та да могат лодкостроителите да работят под двуреброто тяло на плавателния съд, когато дойде време да се обвържат спираловидно с дебело въже последните два снопа. Шестима работници пристигнаха от Курна с кирки и лопати и скоро почнаха да изравят големи квадратни шумерски тухли с жълт цвят, които изхвърляха настрана с кошници, носени на глава. Археологическата ми съвест моментално ме накара да прекъсна работата в Райската градина, но не след дълго ХП се наведе и измъкна от изкопа малка жива костенурка. Сетне и аз забелязах нещо интересно: между действително хилядолетните тухли се подаваше гърлото на счупена бирена бутилка; ясно бе, че други преди нас са преорали целия район и после са засипали траповете, та да подравнят терена за строежа на странноприемницата.

Подновихме работата, но на третия ден, тъкмо когато почнахме да съзираме някакъв задоволителен резултат, пристигна делегация от достопочтени джентълмени в европейски дрехи, които за мое удивление взеха да мерят нашия изкоп. Малко по-късно един от работниците приближи и се обърна на арабски към Каис, моя млад преводач, който седеше до мен под приятната сянка на една финикова палма и недоумяваше какво става.

— Казали, че трябва да копаем два метра по̀ към пътя — преведе той думите на работника.

— Ами! — тръснах аз глава. — Трябва да сме колкото е възможно по-близко до реката.

Работникът се отдалечи и копането продължи, но скоро арабинът пак се върна.

— Казали, че нишаните ни не са на една линия със странноприемницата!

— Глупости! — отсякох. — Не е необходимо. Копаем точно където трябва.

Работникът отново си тръгна, ала тъй като забелязах оживление край изкопа, упътих се нататък да успокоя хората и да разсея очевидното недоразумение. Някакъв дребен на ръст, сърдечен човек, с впечатляващ нос и добри познания по английски, представи своите спътници и себе си, след това с две ръце крайно любезно ми очерта къде би желал да минава изкопът.

— Да, има известно разминаване — признах, — но колкото е по-близо до брега, толкова по-лесно ще бъде спускането на вода.

— Какво спускане? — изсумтя той и ме изгледа така, сякаш съм избягал от лудницата.

— Как какво? — засмях се аз. — Да не мислите, че ще оставя кораба да си стои на брега?

— Какъв кораб? — Сега непознатият наистина се облещи насреща ми и долната му челюст увисна. — Тук няма да има никакъв кораб.

Мой ред бе да заподозра дребния мъж пред мен в бягство през оградата на някое психиатрично заведение.

— Наречете го купчина слама, ако щете, но за мен ще бъде кораб — заявих аз.

Малкият човек отстъпи крачка назад и ме измери с крайно подозрителен поглед:

— Подигравате ли се с мен?! Съжалявам, сър, но имам пълномощия от Министерството на информацията!

— Та същото министерство ми даде разрешение да строя тук — отвърнах аз, като взех да се опасявам, че се е получило някакво голямо недоразумение. Сега малкият човек изглеждаше наистина нещастен:

— Но моля ви се, сър, пазарил съм зидари и дърводелци да почнат работа утре, ще пристроим нови двайсет и пет стаи към странноприемницата точно на това място.

Види се, деловите ни контакти бяха с два различни отдела в същото министерство. Трябваше все някак да разрешим този проблем.

— Ако вие вдигнете пристройката си сега — рекох, — аз после няма да мога да построя кораба си тук. Но ако свършим с кораба сега, ние ще отплаваме, тъй че само след два месеца вие ще имате възможност да почнете строежа си.

Нисичкият инженер ми хвърли отчаян поглед, после посочи върха на палмовото дърво над главите ни:

— Виждате ли тая финикова палма? Ще ме намерите обесен там, ако се върна, без да съм свършил работата си!

Всички прихнахме да се смеем при тази капитулация и понеже мистър Рамзи бе пристигнал с всичкия си багаж, аз се съгласих да остане с нас в странноприемницата, а пък добродушният управител му застла едно резервно легло в своята стая. По този начин един непредвиден инженер в известен смисъл се присъедини към експедицията като консултант по местните въпроси; от него, както щяхме да се убедим, действително имахме нужда.

Горе-долу по същото време се появи друг изключително любезен и вежлив господин на средна възраст, и той с куфар в ръка. Мистър Шакер ал Турки бе определен от управата на Багдадския музей да бъде мой гид и офицер за свръзка. Той пристигна точно когато вторият товар с хранителни припаси бе изчезнал, и споходен ненадейно от щастието да разполагам с двама преводачи, аз пратих Шакер в Басра, родния му град, да търси загубената пратка. Ала той едва бе отпътувал и от Багдад успяха — чудно как — да се свържат по телефона с Райската градина: министерството бе научило, че в момента имам под ръка двама преводачи, затова Каис тутакси бе отзован в столицата.

Каис не обичаше тукашните места, наричаше ги пущинак, и замина още същата вечер. И тъй, оказах се изобщо без преводач, когато на другата сутрин армия от говорещи арабски шофьори на камиони и обитатели на блатата похлопаха на вратата. Поне Али и Мохамед да бяха тъдява. Арабите сочеха пътя отвън, задръстен от товарни автомобили, натоварени до небето със суха, златиста берди. Машините стояха наредени и чакаха, чакаха да обясня какво трябва да се прави. Втурнах се и отворих желязната порта на Райската градина, където бяха прокопани двете траншеи. Камионите едва смогваха да минат между тухлените колони, ограждащи входа. През живота си не бях виждал толкова много камиони, влекачи и булдозери, колкото срещнах в Ирак — правителството внасяше с хиляди наведнъж, и когато кметът на Курна получил заповед от Багдад да ми съдействува при пренасянето на тръстиката от мочурливите брегове край Ал Гасар, той решил да изпрати цял батальон машини, та да свърши работата за един ден. Щом автомобилната совалка влезе в действие, около мен в тясното пространство зад градинската ограда понякога се струпваха до девет камиона едновременно, опитвайки да се отърват от товара си, като непрекъснато предизвикваха задръствания и в усилията си да маневрират, тъпчеха вече разтоварените крехки стебла. Аз се щурах между шофьорите, те пък крещяха гневно помежду си на арабски, а на мен приветливо се усмихваха, като съвсем добросъвестно пренебрегваха всички заповеди, които изричах на различни европейски езици, за тях до един — гръцки. Привечер бях вече грохнал от ръкомахане, сочене и препъване между тръстиката. Когато падна здрач, намерих се сам с тихата река, застанал до Адамовото дърво — двете колони на портата бяха разбити от камионите; цялата градина представляваше неописуем хаос от кама̀ри тръстика; нямаше място къде да стъпиш, камо ли да построиш кораб.

Едва-що цялото количество изсушена на слънце берди пристигна и ето че на другата сутрин, сякаш по магически начин, Гатае и неговите избраници се появиха. Гатае бе схватлив човек и незнанието на езика за него не бе пречка. С помощта на Мохамед накарах обитателите на блатата да вържат първия стегнат здраво тръстиков сноп с дължина осемнайсет метра; това те сториха с удивителна бързина и сръчност. Ала за моя изненада се получи много по-дебело руло, отколкото човек може да обгърне, при това — толкова тежко, че според Гатае щели да са необходими приблизително осемдесет души да го вдигнат и пренесат до проектираното скеле. Явно, за да построим кораба, ни трябваха далеч повече, но къде-къде по-тънки снопи.

Щом Шакер се завърна от своята успешна мисия, в продължение на два дни хвърлихме всички хора да съберат тръстиката и да я подредят в близост до мястото на строежа — трупаха я на успоредни купи с височина на човешки бой и пространство помежду им — колкото да се минава. Натрошените стебла нахвърляхме по речния бряг и онези от тях, които не бяха събрани от старите жени за гориво, тозчас се превърнаха във флотилия от тръстикови салове, накачурени с ликуващи момчета и момичета.

Материал за строежа на дървения стапел — временно легло за нашия плавателен съд — не бе лесно да се намери в Ирак. От най-ранните художествени творби и писмени плочки знаем, че шумерските земи първоначално са били покрити с гори, но тия лесове постепенно са били изсечени от древните хора и дървеният материал по-късно е представлявал съществена част от вноса, ако се съди по клинописните източници, където се изброява съдържанието на корабните товари. Днес цената на вносната дървесина е много висока и за нас бе истинско щастие да открием един сбутан склад за дървен материал край доковете на Басра, който разполагаше с дълги необработени пръти, доставени от горите в северните планински райони. Подобни върлини ни трябваха със стотици и ние гледахме да подберем възможно най-правите и с най-малко чворове. Като военен специалист по мостостроителство ХП успя да превърне обелените клони и клонки в як, укрепен напречно скелет, размерен и пригоден така, че да даде формата и големината на тръстиковата лодка, щом снопите се поставят в него. Сериозен проблем възникна от липсата на дъски за високите части на скелето. В окончателния си вид корпусът на кораба щеше да се състои от две масивни тръстикови рула, всяко с диаметър три метра в средата, които постепенно ще изтъняват, като при носа и кърмата ще се извиват нагоре до височина от около шест метра. Налагаше се да имаме достъп до тази височина посредством комбинираната конструкция от стапел и скеле.

Види се, Аладиновата лампа продължаваше да работи за нас: два камиона използвани за скеле талпи и дъски от сандъци бяха стоварени за нас край оградата тъкмо когато най-много ни трябваха. В същност какви ли не слухове се бяха разпространили по течението на реката, стигайки до ушите на другите европейци, установили се временно на работа в страната. Мълвата твърдеше, че вдигаме строително скеле в двора на странноприемницата и вече сме накупили тонове тръстика, тъй че няма съмнение — каним се да строим нова хартиена фабрика! Далеч нагоре по реката наистина се строеше една немска хартиена фабрика и германските предприемачи, които ни навестиха да видят какво става, научиха, че се готвим да правим тръстиков кораб и после да отплаваме заедно с един техен сънародник на борда. Надолу по течението, под Басра, се намираше почти завършена циментова фабрика, строена от датчани, и когато собствениците й наминаха към нас, разбраха, че техен съотечественик също ще потегли с тръстиковата лодка. В резултат на немското и датското посещение в Райската градина се изсипаха два купа талпи и дъски, които днес в Ирак струват колкото злато, както е било и в шумерско време.

Построеният от ХП дървен стапел бе майсторска конструкция, която заслужаваше да съществува трайно заради своята съвършена архитектоника и елегантни линии. Тъкмо се канехме да подхванем главната работа — с тръстиката, подредена естетично на удобни места, — когато нова делегация от араби с европейски вид навлязоха в градината с рулетки в ръка и закрачиха между купите.

Подушил нови неприятности, аз вежливо пристъпих към групата. И така, дошли са да строят чешма и тръстиката трябва да се премести, защото сме я поставили точно там, където ще бъде чешмата.

— Чешма ли? — учудих се аз. — А не може ли чешмата да почака, докато свършим с кораба?

Не, чешмата била нужна в момента.

— Ами ей там при дърветата отвъд пътя има една голяма чешма, само че е развалена. Не можете ли да я поправите? — казах аз и посочих към отдалечения на петдесет метра от оградата порутен градеж с ръждясали тръби и чучури, сух като чироз.

Не, чешмата трябва да бъде точно тук, и те великодушно ни предоставиха цяла седмица да разчистим средата на градината. Нашият шишкав приятел, кметът на Курна, обясни доста любезно, че чешмата била нещо важно.

Изгубихме още един ден в повторно пренасяне на крехката тръстика; този път от строителната площадка я прехвърлихме в близост до Адамовото дърво и така опразнихме исканото място. После от Курна пристигнаха двама стари работници с кирка и лопата на рамо и се запретнаха да копаят голяма кръгла дупка, дълбока до коляно и с размери на малък плувен басейн. До края на престоя ни в Райската градина строителството на чешмата остана на това дередже, ала нашите клети работници, които трябваше да носят на глава наръчи тръстика от купите при Адамовото дърво, все се натъкваха на новоизровената яма и сетне се изкачваха от другата й страна, та да оставят товарите си край корабостроителницата.

Календарът сочеше, че наближава денят, когато от Южна Америка ще пристигнат индианците аймара, за да превърнат вързаните от арабите снопи в тръстикова лодка. Без тяхна помощ никога не бихме съумели да създадем сърповиден плавателен съд, който да устои на океанските вълни. Обитателите на блатата бяха изкусни майстори в правенето на всякакви изделия от тръстика, ала лодкостроителството с тръстикови рула за тях бе отдавна забравено изкуство, така както е потънало в забвение в днешен Египет и в много други райони на древна култура, където някога е процъфтявало. Ала има и едно съществено изключение: сложните принципи на този тип лодкостроителство все още съществуват непокътнати в областта около останките от най-внушителната праисторическа цивилизация в Южна Америка, Тиауанако. Там, край бреговете на езерото Титикака, високо в Андите, индианците аймара, кечуа и уру продължават да строят плавателни съдове, еднакви с разпространените в древен Египет и Месопотамия. Когато след откриването на Америка испанците проникнали дотук, индианците край езерото им казали, че техните предци за пръв път видели такива лодки при пристигането на чуждоземните, които някога дошли в страната им и издигнали в Тиауанако колосалната стъпаловидна пирамида-храм и гигантските каменни статуи, а после враждебни племена изтласкали пришълците към крайбрежието, откъдето те отплавали в Тихия океан.

Местните жители разказали на испанците, че водач на чужденците бил божественият цар-жрец, познат под името Кон-Тики, плюс наставката на езика кечуа Виракоча, което означава морска пяна. Кон-Тики-Виракоча твърдял, че е потомък на слънцето и заръчал небесните му прародители да бъдат изобразени на керамика и каменни релефи като човешки същества с птичи глави и крила. Ала Кон-Тики и неговите спътници били истински хора — високи на ръст, с бяла кожа и бради също като испанците, само че облечени различно: носели широки роби, дълги до глезените и привързани с пояс, и били обути в сандали.

Когато испанците открили старите каменни статуи и златните фигурки, изобразяващи Кон-Тики-Виракоча точно както индианците го описвали, у тях се породило съмнение да не би някой апостол от Божигроб преди тях да е прекосил Атлантика, понеже абсолютно същата история вече били чули и в Мексико. Заобиколени от исполински стъпаловидни пирамиди и грамадни каменни статуи, ацтеките посрещнали Кортес не по-различно от начина, по който инките приели Писаро в Перу. Те разказали на европейците, че много преди тях бели брадати мъже дошли отвъд Атлантика и научили праотците на ацтеки и маи как да строят пирамиди в прослава на слънцето, показали им тайните на йероглифното писмо и ги запознали с цялото богатство на една цивилизация, останала непозната за примитивните индианци на север от Мексико и южно от тясната ивица земя сред Андите в Южна Америка. Навсякъде в границите на този непрекъснат пояс са открити останки от някаква погребана цивилизация, разпространила се сред различни индиански племена, които неизменно приписват създаването на постройките на брадати пришълци с бяла кожа, чийто водач бил потомък на слънцето. Във всяка област той носи различно име. Ацтеките го наричат Кецалкоатл, маите — Кукулкан, а инките — Виракоча. Отначало испанците били толкова объркани, че в Мексико европейските монаси взели Кецалкоатл за св. Тома, а в Перу основали орден на името на св. Вартоломей, за да изразят почитта си към една огромна брадата статуя на Кон-Тики-Виракоча в Кана, северно от Титикака.

Легендата гласи, че на един остров в езерото Титикака, по-късно наречен Островът на Слънцето, царят, дошъл от слънцето, и неговите бели придружители встъпили в брак с местни жени. После с флотилия от тръстикови лодки се отправили да цивилизоват индианците уру и да изградят внушителния култов и културен център Тиауанако.

Оттогава насам изкуството да се строят тръстикови лодки, процъфтявало сред всички индианци, населяващи езерните брегове, където тръстиката, камъкът и кирпичът са единствените градивни материали. Индианците уру, които някога са господствували над цялата област чак до тихоокеанското крайбрежие, днес не само строят лодки от тръстика, ами и живеят в тръстикови домове върху плаващи тръстикови острови, също като обитателите на блатата в Южен Ирак.

За строежа на папирусовата ладия „Ра II“ бях привлякъл в Африка четирима индианци аймара от езерото Титикака, придружени от преводач. Благодарение на своя опит, придобит в съжителство с бурното планинско езеро, те успяха да построят тръстикова лодка, която издържа всички изпитания и прекоси Атлантическия океан без никакви повреди. Ала когато „Ра II“ по-късно бе пренесена в музея „Кон-Тики“ в Осло и набъбналите, подгизнали тръстикови снопи полека-лека изсъхнаха, гордият кораб се сгърчи като кожа без скелет и нито европейските корабостроители, нито учените успяха да го поправят и възвърнат сърповидната му форма. Макар да бяхме видели с очите си как бе построен плавателният съд, древната лодкостроителна техника бе толкова самобитна, че управителният съвет на музея се принуди да покани същите четирима индианци и техния преводач в Осло да реставрират ладията. И тъй като никой друг не бе способен да построи тръстикова лодка като тях, имах намерение да опитам за трети път да ги склоня да пресекат Атлантика, сега — за да дойдат в Ирак.

За предпочитане бе новопостроеният съд да бъде спуснат на вода, че и да сме излезли от акваторията на залива, преди да завалят зимните дъждове, затова индианците трябваше да пристигнат час по-скоро след изсушаването на ожънатата през август тръстика. Ала през септември жегата продължи да властвува над блатистата низина на Южен Ирак, докато индианците аймара бяха свикнали да живеят на студено край бурните води на своето езеро, разположено на 3600 метра над морското равнище и обкръжено от планински върхари, най-високите от които са заснежени през цялата година. За индианците такава рязка промяна на климата би имала пагубни последици, та се наложи да отложа пристигането им, додето септемврийската горещина премине, но все пак необходимо бе да се направи нещо и от тяхна, и от наша страна за омекотяване на неизбежното климатично сътресение. Придружени от своя преводач, индианците напуснаха голия си остров сред водите на Титикака и се отправиха надолу през боливийските джунгли към изворите на Амазонка. Там те престояха две седмици и посвикнаха с топлината, преди да отлетят от Ла Пас за Багдад заедно с моя мексикански приятел Герман Караско, който по-късно щеше да се включи в експедицията.

От иракска страна Министерството на информацията щедро предложи да монтира климатична инсталация в една от двете стаи, приготвени за индианците в горната част на странноприемницата. Приличният на клетка апарат бе преместен от обичайното си място на долния етаж и скоро се превърна в кошмар за мен. С дни наред просто си висеше замрял и безполезен, сякаш канарчето е избягало, после ненадейно се изпълваше със свиреп тигров рев, понякога пък захващаше да се тресе като гърмящ вертолет, който се мъчи да излети, докато накрая чудото стана и грозното чудовище почна да бълва арктически мраз в празната стая тъкмо когато индианците пристигнаха.

Ала дотогава идиличната крайречна странноприемничка за кратко заприлича на оживен морски курорт, да не кажа лудница. Накичени от глава до пети със снимачни камери и триножници, петима араби от Багдадската телевизия с трясък влетяха през вратата и моментално се заловиха да ни снимат във всевъзможни положения. Заеха стаята на Шакер, който се сгъчка при управителя и инженера. Арабите едва бяха успели да разопаковат багажа си, когато нов телевизионен екип от петима британци, изпратени от Би Би Си, завзе постройката със своите сто и три сандъка, кашони, кутии и чанти, които останаха да задръстват всички стълбища и коридори, додето техните арабски колеги любезно не им отстъпиха стаята на Шакер, а се преместиха на тавана до „хеликоптера“, пазен за аймара. След това нашествие пристигна фин млад арабин и с приятен глас се представи на безупречен английски: Рашад Назир Салим, студент по живопис в Багдад, препоръчан от норвежкото консулство като представител на Ирак в състава на експедицията. На пръв поглед ми се видя твърде изнежен за сурово морско пътешествие, но тъй или инак, пратихме го да спи при ХП. След него един по един заприиждаха съсипани и плувнали в пот люде, съвсем непознати за мен: някакъв немски репортьор, един фотожурналист от САЩ, двама норвежки журналисти, репортьор от Багдад, един шведски журналист и още един немски; подир седемчасовия път от Багдад дотук с такси през нажежена от слънцето местност всички до един търсеха бира, баня и легло. След тях вече изгубих броя на новодошлите. Добродушният управител не остави никого навън, някои бяха настанени в един килер без прозорци, на дюшеци, подредени между надвиснали камари чаршафи, които заплашваха да се срутят и да затрупат спящите под тях, ако много силно хъркат.

Странноприемницата в Райската градина буквално се пукаше по шевовете, а най-важните особи още не бяха дошли. Освен южноамериканските индианци очаквахме трима азиатски моряци на „дау“ от Бомбай, както и всички членове на експедицията от Азия, Америка и Европа. Обхванат от паника, потърсих връзка с Министерството на информацията в Багдад и научих, че границите на страната все още са непристъпни за туристи и журналисти, но, според дадената дума, властите пропускат всеки, който каже, че отива при мене. Обещаха отсега нататък да се допитват до изготвения от мен списък на очакваните лица, ала добавиха, че известно количество репортьори вече са на път за Райската градина.

Индианците аймара трябваше да бъдат превозени през горещите области дотук нощем. Огненото слънце обаче бе в зенита си, когато един закрит пикап удари спирачки пред пренаселената странноприемница и петима набити и широкоплещести мъже, всеки облечен в дебело пончо от ламска вълна и плетена шапка с наушници, тромаво се измъкнаха отвътре и мълчаливо ме прегърнаха — така поздравяваха първенците, по същия начин бяха постъпили на времето и с норвежкия крал. После се здрависаха с останалите и ме последваха горе, хванали по една торбичка, чието съдържание ми бе добре известно: кръгъл, полиран от вода камък и дървена кука — неща, необходими за обвързване на тръстиката. Новодошлите не пропуснаха да спрат пред кошмарната климатична инсталация, която по издавания шум сега приличаше на клетка с освирепяла полярна мечка, и щом дойдоха на себе си, най-сетне разбрах, че тия хора, засмени до уши срещу мен, са петима стари приятели: тримата братя Хуан, Хосе и Деметрио Лимачи и Паолино Естебан, всичките индианци аймара от остров Сурики в езерото Титикака, както и техният боливийски преводач Луис Зебальос Миранда от музея „Тиауанако“ в Ла Пас.

Нашите невъзмутими лодкостроители аймара не показаха ни най-малка изненада, когато влязоха в Райската градина и видяха безкрайните купи тръстика. Ала щом застанаха пред Адамовото дърво, очите им се разшириха за момент и те тутакси свалиха своите вълнени шапки, разкривайки гарваново черните си коси. Сетне насочиха вниманието си отново към струпаната берди, отделиха няколко стръка, разцепиха ги с пръсти и безстрастно отсъдиха, че тая тръстика не става за лодкостроителство. Гатае и останалите обитатели на блатата любопитно се бяха скупчили около нас и наблюдаваха дребните индианци, сякаш са същества, долетели от луната. Арабите бяха много удивени, че това южноамериканско племе от лодкостроители се нарича аймара, а като добавих, че съседите им край езерото се зоват „уру“ и живеят върху плаващи тръстикови острови, досущ като обитателите на блатата, съвсем се смаяха. Нашите арабски помощници останаха толкова изненадани от това, защото близкият град Амара и развалините на Ур за тях са две от най-важните наименования в областта на мочурищата.

Гатае ме помоли да обясня на скептично настроените индианци, че сега тръстиката е крехка като хартия, ала потопи ли се във вода, ще стане яка и гъвкава като въже. Този факт бе добре известен на аймара, понеже тяхната тръстика „тотора“ от Титикака притежава същото качество. Все пак за тях берди не струваше. Строежът на нейните стебла не бе така прост, както на тотора или на папируса, доставен за построяването на „Ра II“ в Мароко. Папирусът бе дори по-монолитен и по-добър от тотора. Но тази тръстика се разклонява на тънки стръкчета като тревата, без да има обособено стебло, и те не знаеха как да подходят към нея.

Индианците побързаха да се върнат в своята прохладна стая и аз се уплаших да не би да са решили да си вървят.

Нямаше как да не призная, че между берди и другите два вида тръстика има съществена разлика. А и ни предстоеше експеримент с плавателен съд, изграден от съвършено нов материал. Единствено сладкият вкус и пухестата сърцевина изглеждаха същите. При тотора и папируса ефирната вътрешност навсякъде е обвита с тънка непромокаема ципа и източеното стебло прилича на клон с триъгълни възлести образувания, от корена та до рошавия цвят на върха. Тръстиката берди обаче се състои от множество отделни пластове сърцевина и ципа, завити един в друг като при млад лук, а овалното в основата стебло постепенно се разлиства в продълговати и остри стръкове. Ципата на берди е плътна и по непромокаемост положително не се различава от папирусовата и понеже вода може да проникне само през отрязаните краища, берди притежава поне едно предимство: тъй като откъм върха стеблото остава непокътнато, вода би могла да влезе единствено през долната част, докато прерязаните при цвета стръкове на другите видове тръстика засмукваха вода и от двата края.

Щом привечер захладня, четиримата аймари слязоха за повторен оглед. С умелото посредничество на сеньор Зебальос Гатае и аз сполучихме да ги убедим, че ако само ни покажат как да сглобим тръстиковите рула във формата на лодка, обитателите на блатата сами ще вържат снопите по мярка, каквато кажат индианците.

По време на цялата експедиция едва ли имаше нещо по-приятно за наблюдаване от спонтанно възникналата дружба и взаимно уважение между индианците и арабите от блатата, когато хората от тия две различни раси приседнаха рамо до рамо и се заловиха с тръстиката. В очите на сеньор Зебальос и четиримата аймари проблесна изненада и възхищение, щом видяха как арабите отбраха няколко наръча най-хубава тръстика и умело ги вързаха с въжени примки в твърди и гладки снопи, сякаш направени от първокласна тотора. Индианците заключиха, че иракските араби превъзхождат мароканските, които не умеят да обработват тръстиката така. Очевидно тия араби са потомци на Адама.

Подхванахме разговор, като индианците се обръщаха към сеньор Зебальос на своя роден език, той ми превеждаше на испански, аз споделях думите му с мистър Шакер на английски, а той на арабски предаваше на арабите от блатата желанията на аймарите. Този начин на общуване бе твърде муден, пък и не просъществува дълго. На следващата сутрин заварих индианците аймара и арабите от блатата — едните облечени с дебели пончо и вълнени шапки, другите с леки кафтани и дълги роби — наклякали около една голяма рогозка, която заедно бяха изработили. Разговаряха помежду си, кимаха и се усмихваха, искаха си и си подаваха един на друг върви и стръкове тръстика, сякаш всички свободно владееха есперанто. Отначало поспрях зад една палма, додето се убедя, че не се заблуждавам, и чак тогава се осмелих да приближа, за да чуя кой е общият им език. Установих, че не съм в състояние да разбера и думица. След малко Зебальос и Шакер дойдоха и заявиха, че индианците говорят аймара, а арабите — арабски: два толкова различни езика, колкото са китайският и английският. Ала за тия земни и будни хора тръстиката бе средство за общуване. При наличието на такива чудесни партньори като арабите от иракските блата групата от Титикака не скри готовността си да построи лодка с каквито ще да са размери. Мина още един ден и ето че намерих снажния достолепен Гатае, навлечен в късо кафяво пончо с вълнена ушанка на глава, докато Зебальос и неговите широкоплещести индианци бяха потънали в дълги арабски роби и приличаха на пет бели призрака. Отстрани смяната на облеклата изглеждаше страшно смешна: индианците непрекъснато се препъваха в провисналите поли на дрехите си, а Гатае бе измъчван от горещина и силен сърбеж. В Басра се помъчихме да намерим няколко сламени шапки за индианците, които те носиха само един ден и после пак нахлупиха своите вълнени ушанки.

През първия ден от съвместната им работа аймарите без помощта на преводач бяха успели да научат обитателите на блатата как да връзват особените рогозки, с които трябваше да се обвият двете половини на двуребрия кораб, и то плътно, като кожица на добре натъпкан колбас. По дължина тия рогозки бяха равни на целия плавателен съд и бяха сплетени ръчно по такъв начин, че всички стръкове тръстика да са обърнати в една посока и краят на нито едно стебло да не стърчи навън. Това бе от съществено значение по две причини: първо, за да се увеличи скоростта на кораба, и второ, да се ограничи просмукването на вода. Щом завършихме няколко рогозки, съставени от ивици с дължина по около осемнайсет метра и широчина деветдесет сантиметра, внимателно ги пренесохме с помощта на трийсет души в наподобяващия люлка стапел. Гигантската колбасена кожица вече бе готова да поеме здраво стегнатите тръстикови рула. Бях изчислил, че за да придадем на кораба желаните пропорции, ще са необходими трийсет и осем снопа с диаметър по шейсет сантиметра. Процепите между тях щяхме да запълним с наръчи тръстика. Арабите от блатата и аймарите работеха с такава скорост, че средно на ден връзваха по три големи снопа вместо един, както първоначално се предвиждаше. Рулата трябваше да бъдат доста по-дълги от пълната дължина на кораба, понеже в краищата бе необходимо да придобият характерна сърповидна извивка.

Не бе лесно да решим дали да използваме зифт за импрегнация или не. Учените изтъкваха, че моделите на шумерски тип лодки, намерени в Ур, са плътно облицовани със зифт. Духовниците напомняха, че Мойсей се е родил сред водите на Нил в покрит със зифт тръстиков кош, а Ной е спасил живота на своите спътници, като е импрегнирал тръстиковия си кораб по същия начин. Ала Гатае защищаваше казаното от стария Хаги: снопите могат да плават отлично и така, както са. Бяхме приготвили два еднакви четириметрови снопа за проба и единия занесохме в лодкостроителното селище Хуваир, където открихме някакъв риж и синеок арабин, прекарал живота си в импрегниране на машхуфи по същия начин и със същите инструменти — дървена шпатула и точилка, — които са били отличителни за тоя занаят още преди пет хиляди години. Чевръстите и точни действия на стария майстор будеха възхищение. Зифт набавяше от някакъв естествен кладенец нагоре по реката.

Арабинът облицова нашия сноп по всички правила и ние отчетохме, че приблизително шейсет килограма чер битум бяха наслоени върху малкото руло, за да се импрегнира тръстиката добре. Двата пробни снопа, единият насмолен, другият не, после бяха потопени във водите на Тигър и закотвени на дъното с тухли и късове старо желязо. Там щяха да престоят в продължение на шест седмици или — докато строежът на лодката приключи.

Успоредно с този експеримент ХП подхвана друг. Напълни стаята ми с прозрачни пластмасови шишета, прерязани наполовина, в които бе поставил стръкове тръстика — едни в сладка вода, други в солена. Някои бяха здраво стегнати в отсечената си основа с връв. Всички тръстикови снопчета плаваха така добре, че дори стебла с дължина до три метра, сложени отвесно в бутилка, оставаха прави, без да докосват дъното. Ала полученият резултат озадачи: подир няколко дни част от тръстиката за наше удивление взе да се повдига, навярно защото основата на тия стръкове бе набъбнала. ХП бе обхванат от оптимизъм и подметна, че в крайна сметка току-виж прелетим океана като цепелин. С течение на времето всички стръкове в сладка вода потънаха едва забележимо, а поставените в солена — никак.

Но щом аймарите се заловиха със строежа на кораба, натъкнахме се на не по-малко сериозен проблем, този път свързан със самата вода.

— Маку маи! Няма вода!

Това бе първата арабска фраза, която научих. Чувах я всеки ден. После: „Аку маи!“ „Има вода!“ Това бе обичайното възклицание на нашия дребен арабски инженер, мистър Рамзи, който щастливо се провикваше с тия думи към нас от покрива на странноприемницата.

Без да се залее с вода, тръстиката берди бе крехка като кибритена клечица и при огъване веднага се чупеше. Понеже зелената берди бе още по-чуплива, налагаше се тръстиковите стебла първо да се изсушат на слънце, сетне да се намокрят откъм външната им страна, та да станат гъвкави и годни за връзване на снопи и рогозки. Покрай разрастването на Багдад и другите големи градове нагоре по течението речните води вероятно бяха замърсени до такава степен, че биха могли да увредят сухата тръстика, ако всекидневно я бяхме заливали с кофи вода от реката, както с не особена охота правехме в началото. Мистър Рамзи обаче разреши проблема: от Басра бе донесъл два големи резервоара и след безкрайни усложнения успя да ги разположи на покрива. Посредством помпа те се пълнеха с пречистена питейна вода от Курна и сеньор Зебальос имаше възможност да пръска тръстиката и готовите снопи по цял ден. Ала водопроводът на странноприемницата черпеше вода от същите резервоари и потъналият до гуша в работа кухненски персонал, както и обитателите на пренаселените стаи непрекъснато се надпреварваха със Зебальос и неговия тънък гумен маркуч.

— Маку маи! — Зебальос и всички останали се бяхме научили да крещим с отчаяние тия думи, щом усетим пукота на сухата като чироз тръстика под краката си.

— Аку маи! — миг по-късно дочувахме гласа на дребния инженер, овладял отново положението на покрива с помощта на огромните си плоски клещи. Често триумфалният му вик биваше последван от гневния рев на някой журналист или телевизионен оператор, оказал се насапунисан под пресъхнал душ. Толкова се боях да не загубя услугите на мистър Рамзи, че веднъж дори го измъкнах от колата му, когато се опитваше да избяга за един ден в Басра.

Преди да се нанесем в странноприемницата „Райската градина“, министерството великодушно предложи да я затвори за външни посетители. Отказах да приема, понеже знаех, че просторната трапезария и терасата край реката са любими места на местните жители. Кметът и другите управници на Курна, както и невероятно голям брой учители от областта на блатата имаха навик да се събират тук привечер, за да изпият чаша чай или студена иракска бира. От друга страна, правех си сметка, че страната и без това е затворена за туристи; ала бях забравил десетките хиляди чужденци, които вече бяха пристигнали в Ирак, въз основа на договорите си с правителството, да съдействуват за развитието на индустрията в района на Багдад, Басра и петролните полета. А след като местната телевизия съобщи, че южноамерикански индианци работят в Райската градина, всичките тия чужденци се стълпиха край нашата ограда и докато руснаци, японци, немци и поляци нахлуваха в странноприемницата за студена бира, Али и Мохамед насочваха водата по тръбопровода към тоалетните, а Рамзи я връщаше обратно в нашия маркуч, и все така в неспирна надпревара.

— Маку маи! Аку маи! Аку маку!

Напук на целия хаос и огненото слънце плавателният съд добиваше форма. Сноп след сноп качваха на раменете си трийсетте мъже и подобно на осемнайсетметров китайски дракон се провираха между финиковите палми и купите тръстика, за да достигнат дървеното скеле и да положат товара си в гигантската колбасена кожица.

През последните дни времето малко позахладня. Три седмици бяха изтекли от пристигането на аймарите в началото на октомври и двете еднакви половини на масивния корабен корпус вече бяха готови. Двете части бяха отделени една от друга чрез широк проход, където трябваше да мине гръбнакът на плавателния съд, който представлява невидим трети основен сноп: професионална тайна на тази находчива корабостроителна техника.

В достигнатия етап на строежа все по-остро почнахме да чувствуваме отсъствието на тримата индийски моряци на дау, които отдавна би трябвало да пристигнат от Бомбай. Без тях бе невъзможно да приготвим специалното ветрило тип „дау“, за което бях доставил допълнително количество платно. Лодките дау, особен вид плавателен съд, използван в тукашните води от незапомнени времена, се отличават с ветрило, прилично на скосено древноегипетско платно. Несъмнено това ветрило представлява преживяла вековете преходна форма между най-ранния праисторически тип платна и съвременното триъгълно ветрило. Едно такова ветрило би било от голяма стойност за нашия експеримент, ала шивачът на платна от Хамбург не знаеше как да го изработи.

Пребродил бях речните брегове чак до залива, ходих дори в Кувейт да търся моряци на дау, които първо да ни помогнат да стъкмим лодката и после да ни преведат през лабиринта от рифове и танкери в залива, додето навлезем в океана. Ала по тия места не намерих ни един арабин, който да не е отрязал мачтата на своето дау и да не е монтирал на борда мотор — та горивото сега не бе по-скъпо от вятъра в тукашните страни!

Допреди двайсетина години Шат-ал-Араб, пък и Тигър са били осеяни с бели ветрила, издути над открити дау, превозващи фурми от плантациите до Басра. Днес тези горди ветроходни гемии могат да се видят единствено като търговска марка, изрисувана върху опаковките с иракски фурми без костилки.

Когато преди пет години за пръв път посетих Ирак, индийски ветроходни дау извършваха редовни курсове между Бомбай и Басра, но поради контрабанда този трафик сега бе временно преустановен. Затова индийският консул в Басра ми бе обещал да прати чрез „Мореплавателното сдружение“ в Бомбай трима професионални моряка на дау. Ала преди да се договорим напълно, консулът бе отзован от Ирак и аз възнамерявах лично да ида до Бомбай и да взема хората, но многобройните ми задължения все ме задържаха край корабостроителницата. Тогава Би Би Си даде дума да потърси от мое име моряци на дау чрез посредничеството на някаква бомбайска мореплавателна агенция. Изискванията ми бяха да се намерят трима души с отлични познания по ветроходство в залива и най-малко един, който сносно да говори английски.

Телеграма от Лондон потвърди, че тримата моряци били ангажирани и отлетели от Бомбай. Две седмици по-късно индийците още не бяха пристигнали и нова телеграма уточни, че следите им засега се губели в Ню Делхи, където спрели да получат обещаните иракски визи.

Докато Би Би Си и бомбайската агенция правеха усилия да открият изчезналите моряци, в Райската градина почнаха да пристигат членовете на експедицията, та да помогнат при спускането на вода и изграждането на надбордовите приспособления. ХП отлетя у дома си в Норвегия, да се поразхлади и отпочине преди плаването, и на негово място като пръв мой помощник в корабостроителницата пристигна нов познайник: Детлеф Зойчек, млад капитан от германския търговски флот. След това дойдоха трима от изпитаните моряци на тръстиков съд, които бяха заедно с мен на „Ра I“ и „Ра II“: навигаторът на плаването и втори по ранг на борда, Нормън Бейкър от САЩ, експедиционният лекар, Юри Сенкевич от Съветския съюз, и италианският алпинист Карло Маури. Няколко дни по-късно се появиха новите участници: Тору Сузуки, подводен фотограф от Япония; моят мексикански приятел, странствуващ по земното кълбо, Герман Караско, който се бе завърнал в родината си, след като придружи аймарите от Боливия до Ирак; Асбьорн Дамхус, младият датчанин от „Обединените колежи“, и накрая тайнствената личност Норис Брок — американският кинооператор, прикачен към нас от „Националното географско дружество“ в качеството на страничен наблюдател.

Календарът показваше 2 ноември; всички бяхме насядали край една доста удължена маса в просторната трапезария и опитвахме превъзходната вечеря, когато Али донесе радостната вест, че е открил изчезналите индийски моряци: чакат със саковете си в приемната. Искрено развълнувани, зарязахме недоядените гозби и се втурнахме да посрещнем нашите спътници, които щяха да ни придружават най-малко през първата част от плаването. И ето пред нас бяха трима истински загорели индийски моряци „дау“. Имах чувството, че ги познавам от години, и си позволих да ги представя на приятелите си: Салеман Тайяб Чангда, Ибрахим Харун Содха и Абдул Алим Васта. Едва изчакахме да умият ръцете си и повлякохме гостите към трапезарията, удължихме още масата и ги сложихме да седнат при нас, та да се насладят на всички деликатеси, предложени от Али и Мохамед. Отначало смутени, а сетне предразположени от, види се, неочакваното ни дружелюбие, те се нахвърлиха върху печеното пиле и захванаха да пресушават бира след бира. Салеман говореше английски и превеждаше на другарите си.

След като и индийски се прибави към аймарски, арабски, японски, руски и всички западноевропейски езици, някой подхвърли, че по-добре ще е да се откажем от строежа на тръстиковата лодка и вместо нея да изградим наново близката Вавилонска кула, а щом я завършим, да основем училище по есперанто на върха й. Духът на многонационалната група бе висок и Мохамед непрекъснато носеше от кухнята пълни табли с бира, а празните кутии изнасяше на терасата. Обзет от любопитство, тръгнах след него и видях, че ги изхвърля в реката.

— Мохамед — рекох, — вие тук изхвърляте всичкия си боклук в Тигър. Къде според теб отиват тия бирени кутии?

Лицето на Мохамед се озари от щастлива усмивка:

— Може би в Америка?

Тримата индийски моряци бяха уморени от пътуването, пък и вече бе паднал мрак, затова разглеждането на кораба оставихме за сутринта. Всичките ни стаи, че даже фоайето и съседният бар за безалкохолни напитки бяха задръстени от заети легла и матраци, та се наложи тримата да се сместят на походни легла в складовата стая между стърчащи бамбукови стебла и намотки въже.

Призори на другата сутрин отидох да ги събудя. По пижами индийците ме последваха по стълбите, водещи до плоския покрив, откъдето се откриваше великолепна гледка към реката и градината. Нашият сърповиден плавателен съд изглеждаше чудесно в сивата зора — сякаш някаква нова месечина със златен цвят бе изтеглена на речния бряг, готова да потегли по водата отново. Тия дни аймарите бяха свършили най-сложната част от работата: успяха да съединят двете големи половини на кораба в монолитно цяло. Всяко от двете основни ребра запази цилиндричната си форма, след като многобройните снопи, образуващи сърцевината, бяха прилежно увити и стегнати в плетената тръстикова обвивка. Проходът, който доскоро разделяше двете части на кораба и им придаваше вид на две успоредни канута, сега бе запълнен с един източен сноп, изпълняващ функцията на гръбнак. Този придържащ сноп бе привързан към гигантските странични рула с помощта на стотици метри въже, дебело един сантиметър, което обвиваше корпуса спираловидно от кърмата до носа. Първо гръбначният сноп бе свързан с едната половина на кораба, после и с другата, посредством отделни въжета, които образуваха допълнителни спирали. Когато тия две спирални обвръзки бяха пристегнати максимално от мишците на всичките ни работници, подпомогнати от подпори и скрипци, двете половини бавно почнаха да се придвижват към гръбначния сноп, като буквално го сплескаха и той напълно изчезна между тях. В резултат се получи нещо подобно на монолитен катамаран, без свободно пространство между двата кила.

След като постояхме малко на покрива, заведох тримата сънливи индийци да огледат отблизо красивата ладия, на която липсваха само каюти и стъкмяване. Доста дълго те като че мълчаливо се възхищаваха на лодката. Накрая Салеман неуверено попита:

— А къде е двигателят?

— Какъв двигател? — учудих се аз. — Няма да има двигател!

— А как ще се движи? — полюбопитствува Салеман.

— С платна, разбира се. Ама вие не сте ли моряци на дау? — рекох аз и се втренчих в тримата мъже с шоколадов цвят на кожата, които не сваляха очи от тръстиковата лодка.

— Моряци на дау сме. Но нашите дау вървят с машини — отвърна равнодушно Салеман.

Нито един от тях нямаше понятие от ветроходство, да не говорим за ветрило „дау“! Бях направо ужасѐн. В края на краищата поне биха могли да ни преведат като пилоти през залива. Колко пъти са плавали между Бомбай и Басра?

Басра? Салеман погледна Ибрахим, Ибрахим погледна Абдул. Никой от тях не бе ходил в Басра. Дори не бяха виждали залива.

Примирих се. Трябваше да ги върна обратно в Бомбай. Индийците видимо изразиха облекчението си при това решение и с неприкрит ужас за сетен път изгледаха тръстиковата ладия. Ала преди те да поемат по дългия и скъпо струващ път към дома си, имах добрата идея да направя опит все пак да използвам познанията на Салеман по английски. Край Басра бяхме видели на котва няколко големи индийски дау, но всички усилия да установим връзка с ленивите им екипажи пропаднаха, понеже между тях не се намери човек, който да говори някой европейски език или поне арабски. Надявах се, че ако сред тях има моряк с познания по ветроходство, Салеман би могъл да свърши работа като преводач.

Тази вечер членовете на експедицията се канеха да отидат с микробус до Басра, където бяха поканени като почетни гости на вечеря, дадена от ректора на университета в града. Ала преди това Нормън, нашият навигатор и специалист-ветроходец, искаше да иде с тримата индийски моряци до пристанището на Басра, та с тяхна помощ да събере някакви сведения от съотечествениците им на котва в реката. Юри пък бе взел назаем от съветския генерален консул една чисто нова руска кола, а нашият преводач от Багдадския музей, Шакер, предложи да шофира.

Нормън и четиримата му спътници закъсняха за началото на вечерята в университета и в крайна сметка трябваше да почнем без тях. Навярно вече бяхме опитали десетина ароматни арабски блюда, кое от кое по-вкусни, когато някакъв мъж, бинтован от глава до пети като мумия, бе въведен от един възмутен келнер и се вкамени до вратата, досущ призрак! Един посинял нос и едно червено ухо бе всичко, което можехме да видим. Но тия белези са от нараняване! Та това е Нормън! Целият в превръзки, чакаше да бъде представен.

— Какво се е случило? — възкликнах ужасѐн.

— Колата изхвърча от пътя и се претъркули три пъти — издума под нос Нормън.

— Какво стана с индийците?

— Оправят ги в болницата.

— А Шакер?

— В полицията е. Нали той караше.

— Ами новата кола на съветския генерален консул?

— С колелата нагоре, абсолютна развалина.

За късмет раните на Нормън бяха само повърхностни и между превръзките по лицето му се намери достатъчно пространство, за да докаже, че не е загубил прословутия си апетит. Ала когато тримата злополучни индийци се появиха, накуцвайки — единият бе с наранен крак, другият с пострадала глава, третият с ударен кръст, — не обърнаха никакво внимание на трапезата, ами настойчиво ме замолиха да ги върна с първия самолет в Индия. Изпратих ги веднага щом успях да се свържа с Багдад по телефона. Те отлетяха от Ирак за Индия, но някъде по пътя изчезнаха и изобщо не се явиха в мореплавателната агенция в Бомбай.

Загазихме сериозно. До няколко дни трябваше да спуснем ладията на вода — зимата наближаваше, а вече се появиха и първите дъждовни капки, цял месец по-рано от обикновено. Нормън бе толкова впечатлен от получените резултати при пробите с модела в Саутхамптънския университет, че настоя да уголемим размерите на изработените в Хамбург пера на кърмовите гребла, както и площта на ветрилото. Разполагахме с допълнително платно за ветрило „дау“, само че нямаше кой да ни го направи и той предложи да изоставим тая идея и с резервното платно да наставим готовото вече ветрило. „Проста работа“, заключи Нормън и спря поглед върху чифт ножици.

Притежавахме само едно плътно и солидно ветрило с площ от около шейсет и пет квадратни метра, снабдено с уплътнения за въжетата, пришити към ръбовете заедно с люверси — странични халки за обтяжките, които се използват при смяна на халса. Второто ни ветрило представляваше просто едно допълнение, пригодено при слаб попътен вятър да развива по-голяма скорост без опасност от преобръщане. И то бе изработено от египетско памучно платно, ала бе доста по-тънко и имаше площ близо деветдесет квадратни метра.

Сред лодкостроителите в Хуваир сполучихме да намерим двама стари шивачи на платна, сетне Нормън разпори основното ветрило по централните шевове, та да снадим още плат в средата и по този начин да запазим непокътнати добре уплътнените ръбове с люверсите. Щом разпънахме отделните части на ветрилото по пода в трапезарията, майсторите пристигнаха, работиха половин ден и накрая заявиха, че не могат да наставят новите парчета, защото не разполагат с подходящи инструменти. Лошо, обадих се аз, тогава ще трябва да зашиете ветрилото, както си беше.

Ала въпреки всички усилия арабските шивачи, Нормън и ХП, който донесе от Норвегия игли и ръкавици за шиене на платна, не успяха да възстановят разпореното платно в първоначалния му вид. А дъждовният сезон вече бе настъпил и нямахме време да изпращаме парчетата обратно за поправка в Хамбург — налагаше се да започнем плаването само с едно тънко ветрило за попътен вятър. За наш късмет през зимните месеци в залива духат предимно северни ветрове от Ирак. Тъй че постоянен попътен вятър щеше да ни следва по целия път до остров Бахрейн, а всички тук ни уверяваха, че там ще намерим не един и двама шивачи на платна, които да поправят ветрилото ни, даже не било изключено да попаднем и на моряци дау, които да заемат мястото на тримата отпътували индийци.

По-добра сполука има̀ Нормън, когато реши да увеличи размера на перата към кърмовите гребла — на помощ неочаквано ни се притече един наистина професионален дърводелец. По това време вече приличахме на обитатели на зоопарк. Всеки божи ден стотици работници от индустриалните райони идваха с претъпкани автобуси да зяпат през желязната ограда, отвъд която се виждаше чудатият плавателен съд — руснаци, източно- и западногерманци, поляци, японци, американци и най-вече скандинавци, без да се смятат местните араби. Редовен зрител бе и Йозеф Чилих, главен дърводелец на Поленски & Зьолнер — западногермански предприемачи, които строяха голяма хартиена фабрика нагоре по течението край Амара, предназначена да изработва хартия от блатна тръстика. Преди да се усетим какво става, всеки петъчен ден Чилих се хвана да работи при нас. С опитна ръка той помогна на Нормън да приготви и прилепи с туткал странични дъски към перата на кърмовите гребла, та накрая те придобиха такива гигантски размери, че бе необходимо да се удебелят вретената. След като по превъзходен начин снадиха и тях с още дървен материал, вретената също станаха колосални на вид, макар и не кръгли, а овални. Майсторите на тия внушителни дървени чудовища пламенно защищаваха своите крайно необичайни произведения: че вретената са овални, казваха, няма никакво значение, щом ще се въртят в отворена вилка, а не в цилиндричен отвор. Във всеки случай нямаше как да изтъним вретената, ако не намалим размерите и на перата, при което, както посочи Нормън, обезценяваме стойността на пробите със саутхамптънския модел. Нормън беше прав: защо ни трябваха тия изпитания, щом след това пренебрегваме резултатите от тях.

Ала за момент възникнаха далеч по-тревожни проблеми. Нормън, моята дясна ръка при предстоящото стъкмяване на тръстиковата ладия, бе повален на легло с температура над 40°С, същото сполетя нашия втори навигатор Детлеф, ХП, както и всички останали с изключение на Карло и на мен, докато Юри, макар и с болки, обикаляше от легло на легло със своя специален медицински комплект, създаден за съветските космонавти. Дори хората от телевизионните екипи се принудиха да пазят леглото и положението стана много сериозно. Холерна епидемия се бе появила в съседните арабски страни и според съобщенията вече върлуваше и в селищата надолу по реката, но от Курна нямаше известие за заболявания в тукашната област.

Докато почти всички лежаха болни, заваляха дъждовете. Истинските дъждове. Изливаха се, както е описано в легендата за Ной. Обитателите на блатата се прибраха в тръстиковите си домове и зачакаха островите им да се вдигнат и да заплават. Песъчливата глина в Райската градина се превърна в лепкава кал. С двама помощници се помъчих да покрия ладията ни с тръстика, та да я предпазим донякъде от водата, понеже вече ясно се забелязваше, че снопите натежават. Ужас ме обхвана, когато видях, че някои от отвесните стълбове на иначе отличния ни станел почнаха да поддават навън. Тонове вода навярно бяха попили в тръстиковия съд и скелето бе готово да рухне. Побързахме да забием в земята няколко странични подпори, за да подкрепим застрашената конструкция, а Мохамед изтича до Курна и се върна с огромно найлоново платнище, с което успяхме да покрием цялата лодка. Колкото и грозно да бе това зелено покривало, сега корабът ни приличаше досущ на Ноевия ковчег с неговия островърх покрив, по който струи дъждът, а локвите наоколо се увеличаваха и по размер, и по брой. Със свити сърца чакахме да видим дали дървеният стапел ще издържи тежестта. Издържа. А щом облаците се пръснаха и слънцето наново огря Райската градина, калта бързо изсъхна, грозният найлон бе свален и Ноевият ковчег стоеше на мястото си сух, сякаш бе заседнал на връх Арарат.

Време бе да решим дали да облицоваме нашата златиста ладия с черен зифт. Измъкнахме двата пробни снопа от дъното на реката. За наш ужас и двата потъваха във водата доста по-дълбоко от очакваното и явно бяха подгизнали. Изтеглихме ги на брега и с трион ги прерязахме през средата. Целите бяха пълни с вода, и двата. Зифтът бе напукан и очевидно никаква работа не бе свършил, само увеличаваше теглото на снопа.

Вдигнах очи към Гатае и неговите помощници, които стояха безмълвни край подгизналата тръстика. Бяха така озадачени, както аз бях разочарован. Единственото оправдание на Гатае бе, че е трябвало да оставим снопите да плават на повърхността, а не да ги закотвяме на дъното. Но аз възразих, че нашата ладия също ще бъде непрекъснато под вода — една част ще бъде потопена от тежестта на товара, друга ще бъде заливана от големите вълни. Гатае нямаше повече какво да каже и прегърбен, се отдалечи, съпроводен от мълчаливите си помощници. Останах сам с разрязаните пробни снопи. Стръковете берди в шишетата с питейна вода в моята стая се държаха съвсем другояче, особено стеблата, поставени в солена вода. Не е ли възможно замърсените води на Тигър да са причинили гниене на тръстиката? Припомних си, че тъкмо това бе се получило, когато служителите от „Папирусовия институт“ в Кайро бяха оставили тръстика за проба във вана със застояла вода.

Изхвърлихме подгизналите снопи, чието състояние подействува подтискащо на всекиго от нас, но тъй или инак, трябваше да се мобилизираме и да спуснем ладията на вода, преди да е рукнал следващият дъжд, който едва ли щеше да бъде тъй краткотраен. След избора на място за корабостроителница водата в речното корито бе спаднала много. Тигър пресича цял Ирак по дължина в ролята на своеобразен дренажен ров, като се захранва с вода само от валежите в Турция, и затова равнището й пада през лятото и есента, когато снегът в планините около Арарат вече се е стопил. Ала това бяха бели ядове. Винаги щяхме да успеем да довлечем тръстиковата ладия до водата. Голямото препятствие бе една висока и здрава бетонна стена, която местните власти бяха издигнали от терасата на странноприемницата до Адамовото дърво в краткия промеждутък от време, докато бях в Европа да организирам експедицията. Кметът обаче ме увери, че проблеми няма: когато поискаме, можем да разбием проход за спускането на вода.

Приблизителното тегло на нашия масивен тръстиков кораб бе около 33 тона и измисленото от мен водило за придвижването му до реката трябваше да се удължи, та да премине непредвидената стена. Тръстиковият съд бе построен в дървено скеле, което при спускането на вода щеше да остане на брега; самата лодка лежеше върху метална шейна, която щеше да придвижи плавателния съд в реката и сетне, щом ладията заплава, щеше да потъне. Плъзгачите на шейната бяха направени от стоманени греди, поставени отвесно върху релси от същия вид греди, но обърнати в легнало положение, за да образуват жлебове. Та ето тия релси трябваше да се удължат с още две дължини на ладията, та да стигнат до водата.

Ала първо бе необходимо да се справим със стената и за това се изискваше разрешение от местните власти. Съвсем живо си представих как до настъпването на дъждовния сезон купища книжа се разнасят нагоре-надолу по реката. Решихме, за по-кратко, направо да се договорим с двамата едри строителни предприемачи, които така бързо бяха вдигнали стената, като им предложихме срещу прилично възнаграждение да съборят творението си и после да го изградят наново.

Арабите приеха и с повторно ръкостискане дадоха дума да видят сметката на стената до пладне в деня преди спускането на вода. С готовност даже се съгласиха да получат половината от уговорената сума, ако не свършат работата о̀време. Дойдоха, както бяха обещали, и помолиха да вземат нашите кирки, но час по-късно видях широкоплещестите им гърбове спокойно да се отдалечават. Шакер се върна тичешком и предаде, че арабите се отказвали от поръчката, понеже стената била прекалено яка. Завтекох се да ги настигна и им казах, че щом са успели да вдигнат стената, трябва да могат и да я съборят. Ала те любезно ми обясниха, че умеят да строят, но не разполагат с инструменти за разрушаване. Довиждане.

С една кирка опитах що за чудо е тая арабска стена и само предизвиках рой искри. Искрено „благослових“ датската фабрика за цимент, разположена надолу по течението, която бе дала възможност на тия хора да забъркат бетон по-твърд от планинска скала. Тогава Нормън се измъкна от леглото си, очите му продължаваха да червенеят от треската. Наистина той бе запасен капитан трети ранг в американския флот, ала във всекидневния си живот бе строителен предприемач от Ню Йорк. Шакер го закара с автомобил до селския ковач, откъдето Нормън се сдоби с железни клинове и един гигантски ковашки чук, след което, без да се бавят, омаломощени от треската мъже заизлизаха с неуверена крачка от странноприемницата и поред заразмахваха тежкия ковашки чук; дори британските и арабски телевизионни оператори също се включиха в операция „Йерихон“. В крайна сметка отворът в стената бе пробит, с широчина — колкото бе необходимо.

Пътят към реката беше открит. Реката се втичаше в продълговатия залив, който се свързва с Индийския океан — океан, с когото досега не бях се счепквал. Край речния бряг зееше отворена портата към неизвестни приключения и докато нови дъждовни облаци се събираха на хоризонта, Ноевият ковчег бе готов да отплава.

Бележки

[1] Помощна лодка. Б.пр. ↑

[2] Така се наричат членовете на Адмиралтейския съвет в Англия. Б.пр. ↑

[3] Вид твърдо сирене с остър вкус. Б.пр. ↑

[4] Вид твърдо сирене с жълт цвят и по-мек вкус. Б.пр. ↑

[5] Вид едномачтов плавателен съд с голямо триъгълно ветрило, разпространен по арабското и индийското крайбрежие на Индийския океан. Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Тур Хейердал Експедиция „Тигрис“ (2)

Метаданни

Данни

Експедиция „Тигрис“

Информация

История

Сваляне / Връзки

2. В Райската градина

Тур Хейердал
Експедиция „Тигрис“ (2)