Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (89)

LXXXVIII

Отказът да бъдем трансцендентни:

— Аз — казват те.

И се тупат по корема. Сякаш имаше някой в тях, през тях. Същото е и с камъните на храма, които биха казали: „Аз, аз, аз…“

Така е и с онези, които осъждах да добиват диамантите. Потта, напрежението, затъпяването се превръщаха в диаманти и светлина. И те съществуваха чрез диаманта, който беше тяхно значение. Но дойде денят, в който се разбунтуваха. „Аз, аз, аз!“ — викаха те. Ето че отказваха да се подчиняват на диаманта. Не искаха вече да се самоосъществяват. А да се чувствуват почитани заради тях самите. Те предлагаха себе си за модел вместо диаманта. Бяха грозни, понеже са красиви в диаманта. Защото камъните са красиви в храма. Защото дървото е красиво в имението. Защото реката е красива в империята. И хората възпяваха реката: „Ти, кърмилнице на нашите стада, ти, бавна кръв на равнините ни, ти, водителко на корабите ни…“

Но тези тук се възприемаха като цел и вече се интересуваха само от онова, което им служеше, а не от нещо по-висше от тях, на което самите те щяха да служат.

И затова избиха принцовете, стриха на прах диамантите, за да ги поделят между всички, тикнаха в тъмниците търсачите на истини, които един ден биха могли да властват над тях. „Време е, казваха те, храмът да служи на камъните.“ И всички се разотиваха обогатени, така си мислеха, с късовете от храма, ала лишени от божествената част в себе си, превърнати в обикновени развалини!