Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (105)

CIV

Те обсаждаха баща ми:

— На нас се пада да управляваме хората. Ние познаваме истината.

Така говореха тълкувателите на геометрите в империята. И баща ми им отвръщаше:

— Вие познавате истината на геометрите…

— И какво? Това не е ли истината?

— Не — отговаряше баща ми.

— Те познават — казваше ми той — истината за своите триъгълници. Другите познават истината за хляба. Ако го омесиш лошо, той няма да бухне. Ако фурната ти е прекалено нагорещена, прегаря. Ако е твърде студена, тестото залепва. И все пак, въпреки че от ръцете им излиза хрупкав хляб, който е радост за зъбите ти, майсторите — хлебари не тръгват настойчиво да ме молят да управляват империята.

— Може би имаш право по отношение на тълкувателите на геометрите. Но има историци и критици. Те са превели доказателства за човешките дела. Те познават човека.

— Аз — рече баща ми — поверявам управлението на империята на оня, който вярва в дявола. Защото още от времето, откакто човек го усъвършенствува, той твърде добре обърква непонятното поведение на хората. Ала безспорно дяволът за нищо не служи, за да обясни зависимости между линии. Затова изобщо не очаквам от геометрите да ми покажат дявола в триъгълниците си. И нищо от триъгълниците им не може да им помогне да направляват хората.

— Неясен си — казах му, — всъщност вярваш ли в дявола?

— Не — рече баща ми.

Ала добави:

— Какво значи да вярваш? Ако вярвам, че лятото кара ечемика да узрее, аз не казвам нищо плодотворно, нито оборимо, понеже най-напред съм нарекъл „лято“ сезона, в който ечемикът узрява. Същото се отнася и за другите сезони. Но ако извлека зависимости между сезоните, като зная например, че ечемикът узрява преди овеса, аз ще повярвам в тези зависимости, понеже те съществуват. Малко се интересувам от взаимосвързаните обекти: послужих си с тях като с мрежа, за да хвана плячка.

И баща ми допълваше:

— И тук е същото, както при статуята. Би ли си представил, че при твореца става дума за описание на една уста, един нос или една брадичка? Не, разбира се. А само за отклика на тези неща едно на друго, който ще бъде например човешка болка. И който е възможно да усетиш, защото ти общуваш не с нещата, а с възлите, които ги свързват.

— Само дивакът вярва — додаде баща ми, — че звукът е в барабана. И обожава барабана. Друг вярва, че звукът е в палките, и боготвори палките. Трети вярва, че звукът е в силата на ръката му и го виждаш да вири ръка във въздуха. А ти признаваш, че той не е нито в барабана, нито в палките, нито в ръката, и наричаш „истина“ барабаненето на барабанчика.

Тъй че отказвам да сложа начело на империята тълкувателите на геометрите, които боготворят като идол онова, което е послужило за строеж, и затова, че ги е развълнувал един храм, обожават властта му в камъните. Те биха дошли да управляват хората със своите истини за триъгълници.

Все пак аз се натъжих:

— Значи не съществува истина — казах на баща ми.

— Ако успееш да определиш — обясни ми той с усмивка — на кое пожелание на знанието е отказан отговор, аз също ще заплача за несъвършенството, което ни пречи. Ала не схващам предмета, който ти се стремеше да обхванеш. Оня, който чете любовно писмо, се усеща препълнен догоре, каквито и да са мастилото и хартията. Той не е търсел любовта нито в мастилото, нито в хартията.