Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (75)

LXXIV

Виждал съм ги как придават форма на глината. Идва жена им, докосва ги по рамото, време е за хранене. Но те я отпращат при лъжиците, увлечени от творбата си. После идва нощта и сред бледата светлина на маслените лампи ти пак ги заварваш да търсят в глината една форма, която не биха могли да изкажат с думи. И малко се отдалечават, ако са пламенно усърдни, тъй като тя е прикрепена към тях като плода на дървото. Те са ствол, напиращ от сокове, за да я храни. Те не ще изоставят творбата си, докато тя сама не се отдели като готов плод. Къде си видял в момента, когато хвърлят всички сили, да придават значение на парите, които ще спечелят, на почестите или на крайната съдба на тяхното изделие? По време на работа те не работят нито за търговците, нито за самите себе си, а за пръстената урна и за извивката на дръжката й. Те будуват заради една форма, която бавно изпълва с доволство сърцето им, както у жената се пробужда майчината любов, когато оформеното дете помръдва в утробата й.

Но ако аз ви събера, за да ви подчиня на голямата урна, която изграждам в сърцето на градовете, за да пребъдат, на хранилището за мълчание в храма, тогава добре е в извисяването си той да изтръгне от вас нещо и вие да можете да го обикнете. Добре е да ви накарам да построите корпуса, палубите и мачтите на един платноход, който ще потегли в морето, после в някой хубав ден, като ден за сватба, да го облечете в платна и да го подарите на морето.

Тогава шумът от вашите чукове ще се превърне в химн, вашата пот и тежко дишане от умората ще са пламенно усърдие. И пускането на вода на кораба ще бъде чудодеен жест, защото вие ще сте обсипали с цветя водите.