Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (216)

CCXV

Неподвижни сте, понеже подобно на кораб, който след акостиране освобождава товара си и облича в ярки цветове пристанищните кейове — и наистина тук са и сърмените тъкани, и червените и зелени подправки, и слоновата кост — ето че слънцето като река от мед по пясъците донася светлината. И вие застивате, без да помръднете, удивени от красотата на зората, по склоновете на хълма, издигащ се над кладенеца. И животните с огромните сенки също са застинали. Никое не помръдва: те знаят, че всички поред ще пият. Но една подробност още отлага процесията. Още не е раздадена водата. Липсват големите корита, които хората донасят. И с ръце на кръста ти гледаш в далечината и казваш: „Какво правят те?“

Тези, които ти си изтеглил от недрата на очистения от пясъка кладенец, са оставили сечивата си и скръстват ръце на гърдите. Усмивката им те е предизвестила. Има вода. Тъй като човекът в пустинята е животинче с непохватна муцунка, което пипнешком търси цицката. Успокоен, ти се усмихна. И като видяха, че се усмихваш, камиларите се усмихнаха на свой ред. И ето че всичко е усмивка. Пясъците, озарени от светлина, и твоето лице, и лицата на хората и може би дори нещо от животните под кожата им, понеже те знаят, че скоро ще пият, и са там, неподвижни, съвсем укротени в насладата. И нещо в тази минута напомня морето, когато през разкъсаните облаци плисва слънцето. И ти усещаш изведнъж присъствието на Бог, без да разбираш защо, може би заради разнасящия се дъх на награда (защото един жив кладенец в пустинята е като подарък, никога не можеш напълно да разчиташ на него, никога не ти е твърдо обещан), също и заради очакването на близкото причестяване с водата, което винаги ви задържа неподвижни. Понеже тези там, скръстили ръце на гърдите, изобщо не са помръднали. Понеже ти, с ръце на кръста, навръх хълма, продължаваш да гледаш все същата точка на хоризонта. Понеже животните с огромните сенки, наредени в процесии по пясъчните склонове, още не са потеглили на път. Защото тези, които носят големите корита, откъдето се пие, още не се появяват, и ти продължаваш да се питаш: „Какво правят те?“. Всичко е отложено отново и все пак всичко е обещано.

И вие обитавате покоя на една усмивка. И несъмнено скоро ще изпитате насладата от водата, но вече ще става дума само за удоволствие, докато сега става дума за любов. Докато сега хора, пясъци, животни и слънце са сякаш свързани в значението си чрез един обикновен отвор между камъните и край теб вече се намират само предметите на един и същ култ, само елементите на един церемониал, само думите на един химн.

И ти, великият жрец, който ще застане начело, ти, генералът, който ще заповяда, ти, церемониалмайсторът, неподвижен, с ръце на кръста, още задържащ своето решение, ти се допитваш до хоризонта, откъдето ти носят големите корита, в които се налива водата за пиене. Понеже още липсва един предмет за култа, една дума за поемата, една пионка за победата, една подправка за угощението, един почетен гост за церемонията, един камък за светилището, за да блесне то пред погледите. И вървят някъде онези, които носят като ключов камък на свода големите корита и на които ще извикаш, щом се появят: „Ей, вие там, побързайте де!“ Те няма да отговорят. Ще изкачат хълма. Ще коленичат, за да нагласят съдовете си. Тогава ти ще направиш един-единствен жест. И ще заскърца въжето, което помага на земята да роди, животните ще задвижат бавно процесията си. И хората ще започнат да ги упътват в предвидения ред, като ги удрят с тояги и надават срещу тях гърлени заповедни викове. Така ще започне да тече според своя обред церемонията за даряване на вода под бавното възлизане на слънцето.