Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (100)

XCIX

И все пак, тъй като бях обикнал свободата, която накара да зазвънти сърцето ми, и тъй като бих пролял кръвта си, за да я завоювам, и тъй като съм наблюдавал блесналия поглед на хората, борещи се за това завоевание (докато другаде съм виждал опасни и разпенени като животни тези, които със загрубяло сърце бяха устремени към запасите и навирили зурла, се превръщаха в прасета около копанята);

понеже съм виждал как пламъкът на свободата придава сияние на хората, а тиранията ги затъпява,

и понеже не ми е присъщо да изоставям нещо от себе си, и презирам пазара на идеите, знаейки, че ако думите въобще не се отчитат пред живота, тъкмо думите трябва да променим, и че ако ти грешиш, парализиран в едно безизходно противоречие, тъкмо фразата трябва да разчупим, и че ти е потребно да откриеш планината, откъдето равнината ще се покаже осветена;

откривайки тук едновременно, че единствено възвишени са душите, които са били създадени, изковани и изградени като крепости чрез принудата, чрез култа и чрез церемониала, който е едновременно традиция, молитва и неоспоримо задължение

и че единствено красиви са гордите души, които не приемат да се преклонят, държат хората изправени в мъченията, вътрешно свободни, без да се отричат от вярата си, следователно вътрешно свободни да избират, да вземат решения и да се женят за тази, която обичат, въпреки недоволството на тълпата и изпадането в немилост пред владетеля,

хрумна ми мисълта, че нито принуда, нито свобода имаха смисъл. Защото от никое от моите движения не трябва да се отказвам, въпреки че думите, които ги означават, си показват език една на друга.