Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (149)

CXLVIII

Ала както се разхождах без посока през едно непознато поле, успях да открия дигите, които създават устоите на човека. С бавната стъпка на моя кон бях поел по някакъв път, свързващ две села. Той би могъл да пресече напряко равнината, но бе последвал очертанията на една нива и аз изгубих няколко минути при този завой, а обширният квадрат с овес тегнеше върху ми, понеже оставен сам на себе си инстинктът ми би ме повел направо, ала тежестта на нивата ме караше да отстъпя. И съществуването на този квадрат с овес отнемаше частица от живота ми, тъй като му бяха посветени минути, които щяха да ми послужат за друго. И тази нива придобиваше власт над мене, защото се съгласявах да направя такъв завой, и тогава, когато бих могъл да пришпоря коня си през посевите, аз я почетох като храм. После моят път ме отведе покрай обградено със зидове имение. И почтително заобиколи имението и се отклони в бавна крива заради издатините и вдлъбнатините на каменната стена. И виждах зад зида дървета, израснали по-нагъсто от тези в нашите оазиси, и някакво сладководно езеро, което блещукаше през клоните. После минах покрай портал под листа и клони. И тук пътят ми се разделяше, като едното разклонение обслужваше това имение. И постепенно по време на бавното поклонение, докато конят ми се клатушкаше в издълбаните коловози или опъваше поводите, за да хрупа окосената трева край стените, ме обхвана чувството, че моят път с остроумните си отклонения, с отдадената почит и посветеното свободно време, със своето изгубено време като че ли под въздействието на някакъв обред или на царско преддверие, рисуваше лицето на един принц и че всички, които поемаха по него, друсани от двуколките си или полюлявани от бавните си магарета, без да го знаят, се упражняваха в любов.