Чарлс Буковски
Всичко на масата (7)

7.

Постоянно имаше боеве. Учителите изглежда не подозираха за тях. И винаги ставаше още по-зле, когато валеше дъжд. Всички момчета, които идваха с чадъри на училище или носеха дъждобрани, веднага бяха набелязвани. Родителите на повечето от нас бяха твърде бедни, за да купуват такива неща. Когато все пак ни ги купуваха, ние ги криехме в храстите. Всички, които ходеха с чадъри или дъждобрани, се смятаха за женчовци. След училище винаги ги биеха. Майката на Дейвид го караше да ходи с чадър дори когато не валеше, а само беше облачно.

Имаше две големи междучасия. Първокласниците се събираха на собственото си игрище за бейзбол и се разделяха на отбори. Двамата с Дейвид заставахме заедно. Винаги се случваше едно и също. Мен ме избираха предпоследен, а Дейвид го избираха последен, така че вечно бяхме в различни отбори. Дейвид беше по-зле и от мен. Тъй като беше кривоглед, дори не виждаше топката. Аз пък не знаех как се играе. Никога не бях играл с децата от квартала. Не знаех нито как се хваща топката, нито как се удря. Но ми се искаше да се науча, защото играта ми харесваше. Дейвид го беше страх от топката, а мен — не. Удрях силно, по-силно от всички останали, но никога не улучвах топката. Веднъж я избих в аут. Това ми хареса. Друг път направих технически фал. Когато стигнах до първа база, момчето от другия отбор ми каза:

— Друг път няма да се добереш дотук.

Аз застанах пред него и го погледнах. Жвакаше дъвка, а от носа му стърчаха дълги черни косми. Косата му лъщеше от вазелин. Винаги беше ухилен.

— Какво зяпаш? — попита.

Не знаех какво да отговоря. Не бях свикнал да водя разговор.

— Момчетата ми казаха, че си откачен — добави той. — Но мен не ме е страх от теб. Някой ден ще те причакам след училище.

Продължавах да го гледам. Лицето му беше ужасно. Тогава питчърът се засили, метна топката и аз се втурнах към втора база. Тичах като луд и стигнах навреме. Топката пристигна след мен. Не можаха да ме изгорят в аут.

— Ти си аут! — изкрещя момчето, което беше наред да е съдия.

Аз се изправих. Не можех да повярвам.

— Казах, АУТ! — изрева съдията.

Тогава разбрах, че съм аутсайдер. И двамата с Дейвид бяхме аутсайдери. Другите искаха да съм „аут“, защото така трябваше. Знаеха, че с Дейвид сме приятели. И заради Дейвид не искаха и мен. Докато се отдалечавах от игрището, видях Дейвид на трета база, обут с късите си панталони. Синьо-жълтите му чорапи се бяха смъкнали до глезените. Защо си беше избрал точно мен? Бях набелязан за жертва. Същия следобед след училище си тръгнах много бързо и се прибрах вкъщи сам, без Дейвид. Не исках пак да гледам как го бият съучениците ни или майка му. Не исках да слушам тъжната му цигулка. Но на следващия ден, когато седна до мен в обедната почивка, му изядох пържените картофи.

 

 

Дойде и моят ден. Бях висок и се чувствах много силен на мястото на батъра. Не можех да повярвам, че съм толкова зле, колкото им се искаше. Удрях накриво, но силно. Те също знаеха, че съм силен, а може би и „откачен“. Но аз имах някакво чувство, че вътре в мен има нещо истинско. Може би беше просто втвърдено ако, но все пак беше повече от това, което имаха те. Дойде моят ред да удрям.

— Ей, дойде ред на ГОСПОДИН АУТ! ГОСПОДАРЯТ НА МЕЛНИЦИТЕ!

Топката полетя към мен. Замахнах и усетих как бухалката я улучва точно така, както ми се искаше толкова отдавна. Топката полетя нагоре, все по-нагоре и ПО-ВИСОКО, отвъд очертанията на игрището, много НАД крайния бранител. Той се казваше Дан Брубейкър, но не можеше да направи нищо друго, освен да стои и да гледа как топката прелита над главата му. Изглеждаше така, все едно никога няма да падне на земята. Тогава Брубейкър хукна след топката. Искаше да ме изгори. Но нямаше как да успее. Топката падна и се изтърколи чак до игрището, където играеха петокласниците. Бавно дотърчах до първа база, стъпих на нея, погледнах момчето там, бавно се затичах към втора база, докоснах я, добрах се до трета, където стоеше Дейвид, дори не го погледнах, стъпих на базата и се върнах обратно на мястото на батъра, без дори да тичам. Беше най-великият ден в историята. Беше най-великият хоумрън, постиган от първокласник! Когато стъпих на мястото на батъра, чух един от играчите, Ървинг Боун, който се обърна към капитана на отбора, Станли Грийнбърг:

— Дай да го включим в редовния отбор.

(Редовният отбор играеше в първенството срещу другите училища.)

— Не — каза Станли Грийнбърг.

Станли излезе прав. Никога повече не направих хоумрън. Повечето пъти дори не улучвах топката. Но винаги си спомнях за онзи хоумрън и макар че останалите продължаваха да ме мразят, омразата им беше по-поносима, сякаш вече не бяха съвсем сигурни защо.

 

 

С футбола беше още по-зле. Играехме само с докосване. Аз не можех да хващам топката или да я хвърлям, но все пак ме включиха в една игра. Когато техният нападател мина покрай мен, го хванах за яката и го повалих на земята. Той тръгна да се изправя, а аз го ритнах. Не го обичах. Беше онова момче от първа база с вазелина по косата и космите в носа. Станли Грийнбърг дойде при нас. Беше най-едър от всички първокласници. Можеше да ме убие, ако поиска. Той беше нашият водач. Каквото кажеше той, това ставаше.

— Ти не разбираш правилата — каза ми той. — Повече няма да играеш футбол.

Преместиха ме във волейболния отбор. Там играех волейбол с Дейвид и останалите. Не ми харесваше. Те викаха, крещяха и се вълнуваха, но другите играеха футбол. Аз също исках да играя футбол. Трябваше ми само малко практика. Волейболът беше срамно нещо. Волейбол играеха момичетата. След известно време спрях да играя. Просто стоях в центъра на двора, където никой не играеше на нищо. Всички останали играеха на нещо. Всеки ден отивах там и чаках да свършат двете големи междучасия.

Един ден, докато стоях там, стана още по-лошо. Една футболна топка долетя отнякъде и ме удари по главата. Паднах на земята. Зави ми се свят. Останалите се струпаха около мен и започнаха да се кикотят:

— Ей, вижте, Хенри припадна! Припадна като госпожица! Вижте, вижте Хенри!

Изправих се, а слънцето се завъртя около главата ми. После застина мирно. Небето се приближи към очите ми и стана плоско. Все едно бях в клетка. Останалите стояха около мен със своите лица, носове, усти и очи. Толкова много ме дразнеха, че аз си помислих, че нарочно са ме халосали с топката. Не беше честно.

— Кой ритна тази топка? — попитах.

— Питаш кой ритна топката ли?

— Да.

— И какво ще направиш, когато разбереш?

Не отговорих.

— Беше Били Шерил — каза някой.

Били беше един шишко, който всъщност беше по-добър от останалите, но все пак беше от тях. Тръгнах към Били. Той не помръдна. Когато се приближих достатъчно, той замахна пръв. Почти не усетих. Цапардосах го зад лявото ухо, а когато се хвана за ухото, го ударих в стомаха. Той падна на земята и остана там.

— Стани и се бий с него, Били — нареди Станли Грийнбърг.

Станли вдигна Били и го бутна към мен. Забих юмрук в устата му и той се хвана за нея с две ръце.

— Окей — каза Станли. — Аз ще се бия вместо него!

Момчетата се разшумяха радостно. Аз реших да бягам, защото не исках да умра. Но тогава дойде един учител.

— Какво става тук? — попита той.

Наричаше се господин Хол.

— Хенри се заяжда с Били — каза Станли Грийнбърг.

— Така ли е, момчета? — попита господин Хол.

— Да — отвърнаха те.

Господин Хол стисна ухото ми и не го пусна по целия път до кабинета на директора. Когато стигнахме, той ме бутна на един стол пред някакво празно бюро и почука на вратата на директора. Влезе вътре и постоя известно време, а когато излезе, просто си тръгна, без да ме погледне. Седях пет-десет минути, после директорът се появи и седна зад бюрото. Беше много представителен мъж, с буйна бяла коса и синя папийонка. Изглеждаше като истински джентълмен. Казваше се господин Нокс. Господин Нокс сплете пръсти и ме погледна, без да продума. Вече не бях толкова сигурен, че е истински джентълмен. Май искаше да ме сплаши, както правеха и останалите.

— Е — каза той най-сетне. — Разкажи ми какво стана.

— Нищо не е станало.

— Ти си набил Били Шерил. Родителите му ще искат да разберат защо.

Не отговорих.

— Мислиш ли, че можеш да раздаваш справедливост по този начин всеки път, когато нещо не ти харесва?

— Не.

— Тогава защо го направи?

Не отговорих.

— Мислиш ли, че с нещо превъзхождаш останалите хора?

— Не.

Господин Нокс поседя, без да казва нищо. Държеше дълъг нож за разрязване на писма и го плъзгаше напред-назад по зеленото сукно на бюрото. На бюрото му имаше голяма мастилница със зелено мастило и поставка за писалки с четири писалки. Чудех се дали ще ме набие.

— Тогава защо го направи?

Не отговорих. Господин Нокс продължаваше да плъзга ножа напред-назад по сукното. Телефонът звънна. Той вдигна.

— Ало? А, госпожо Кирби? Какво е направил? Какво? А защо вие не се погрижите за дисциплината? Сега съм зает. Добре, ще ви се обадя, когато свърша с този тук…

Той затвори. Отметна хубавата си бяла коса от очите с една ръка и ме погледна.

— Защо ми усложняваш живота?

Не му отговорих.

— Смяташ се за много печен, а?

Мълчах.

— Яко хлапе, а?

Около бюрото на господин Нокс летеше една муха. Мухата се завъртя над зелената мастилница. После кацна върху черната капачка на зелената мастилница и започна да си чисти крилцата.

— Окей, хлапе, и ти си як, но и аз съм як. Дай да си стиснем ръцете.

Аз не се смятах за много як, така че не си дадох ръката.

— Хайде де, дай си ръката.

Протегнах ръка към него, той я хвана и започна клати нагоре-надолу. После спря и ме погледна. Имаше ясносини очи, по-сини от папийонката му. Очите му бяха почти красиви. Не откъсваше поглед от мен и не ми пускаше ръката. Започна да стиска все по-силно.

— Искам да те поздравя, защото си толкова як.

Продължи да стиска все по-силно.

— Според теб аз як ли съм?

Не отговорих.

Той приклещи костите на пръстите ми една в друга. Усетих как костите във всеки пръст се врязват в плътта на съседния. Пред очите ми се завъртяха червени кръгове.

— Смяташ ли, че съм як? — повтори той.

— Ще те убия — казах аз.

— Какво?

Господин Нокс още повече затегна хватката си. Ръката му беше като менгеме. Виждах отблизо всяка пора по лицето му.

— Яките типове не крещят от болка, нали така?

Вече не можех да го гледам. Захлупих лице към бюрото му.

— Як ли съм, а? — попита господин Нокс.

И стисна още по-силно. Прииска ми се да изкрещя от болка, но се опитвах да не издам звук, за да не ме чуят в класните стаи.

— Як ли съм, а?

Помълчах още малко. Никак не ми се искаше да отговарям. Накрая казах:

— Да.

Господин Нокс ми пусна ръката. Не смеех да я погледна. Оставих я да виси отстрани до тялото ми. Забелязах, че мухата е отлетяла и си помислих, че сигурно не е толкова лошо да си муха. Господин Нокс пишеше нещо на един лист.

— Виж сега, Хенри, пиша бележка на вашите и искам да им я дадеш. И ти ще им я дадеш, нали така?

— Да.

Той сгъна бележката, сложи я в плик и ми го подаде. Пликът беше запечатан, пък и аз нямах никакво желание да го отварям.