Чарлс Буковски
Всичко на масата (10)

10.

Лайла Джейн беше на моите години и живееше в съседната къща. Все още не ме пускаха да играя с другите деца от квартала, но понякога ми ставаше много скучно да седя в спалнята. Тогава излизах в двора и разглеждах разни неща, предимно буболечки. Или пък сядах на тревата и си фантазирах. Едно от нещата, които си представях, беше как съм велик бейзболист — толкова велик, че можех да ударя топката и да направя хоумрън всеки път, когато си поискам. Но аз нарочно щях да пропускам, за да заблудя другия отбор. Щях да удрям само когато искам. И един сезон, в началото на юли, щях да съм направил само един хоумрън и да удрям успешно само на 13,9% от мястото на батъра. По вестниците щяха да напишат: „ХЕНРИ ЧИНАСКИ ВЕЧЕ НЕ МОЖЕ ДА ИГРАЕ“. И тогава щях да започна да улучвам. Както никога досега! Веднъж щях да си направя шестнайсет хоумръна един след друг. Друг път щях да заставам на мястото на батъра двайсет и четири пъти поред в една и съща игра. До края на сезона вече щях да посрещам 52,3% от всички удари.

Лайла Джейн беше от красивите момичета, които бях виждал в училище. Тя беше от най-милите, а живееше точно до нас. Един ден, докато бях на двора, тя застана до оградата и ме погледна.

— Ти не играеш с другите момчета, нали?

Загледах я. Имаше дълга червеникавокафява коса и тъмнокафяви очи.

— Не — отвърнах. — Не играя с тях.

— Защо?

— Стига ми да ги виждам в училище.

— Аз съм Лайла Джейн — рече тя.

— Хенри.

Тя продължи да ме гледа, а аз седях на тревата и гледах нея. После тя попита:

— Искаш ли да ми видиш гащите?

— Давай — казах аз.

Тя си вдигна роклята. Гащичките й бяха розови и чисти. Изглеждаха добре. Тя продължи да държи роклята си нагоре и се завъртя, така че да я видя и отзад. Отзад също изглеждаше добре. После спусна роклята.

— Чао — каза и си тръгна.

— Чао — отговорих аз.

Това започна да се случва всеки следобед.

— Искаш ли да ми видиш гащите?

— Давай.

Гащичките й почти всеки път бяха с различен цвят и всеки път изглеждаха все по-добре.

Един следобед, след като Лайла Джейн ми показа гащичките си, аз й предложих:

— Хайде да се поразходим.

— Добре — каза тя.

Изчаках я пред вратата и двамата тръгнахме заедно по улицата. Беше много красива. Вървяхме, без да си говорим, докато стигнахме до една незастроена площадка. На нея растяха високи, зелени бурени.

— Хайде да идем там — казах аз.

— Добре — каза Лайла Джейн.

Двамата навлязохме сред високите бурени.

— Покажи ми пак гащите.

Тя вдигна роклята си. Бяха сини.

— Хайде да легнем тук — предложих аз.

Двамата легнахме сред бурените, аз я хванах за косата и я целунах. После й вдигнах роклята и погледнах гащичките и. Сложих си ръката на дупето й и пак я целунах. Продължих да я целувам и да я стискам за дупето. Доста дълго време. Накрая казах:

— Хайде да го направим.

Не бях много сигурен какво точно се прави, но някак си чувствах, че има и още.

— Не, не мога — възпротиви се тя.

— Защо не?

— Защото онези мъже ще ни видят.

— Кои мъже?

— Ей там! — посочи тя.

Погледнах между бурените. На половин пресечка оттам някакви мъже поправяха уличната настилка.

— Не могат да ни видят!

— Могат!

Изправих се.

— Да му се не види! — казах, излязох на улицата и се прибрах вкъщи.

 

 

За известно време Лайла Джейн спря да ми се обажда всеки следобед. Нямаше значение. Беше дошъл футболният сезон и аз бях станал велик разпределител — поне във въображението си. Хвърлях топката на деветдесет метра и я ритах на осемдесет. Но на нашия отбор почти не му се налагаше да рита топката, не и когато аз успеех да я пипна. Бях най-добър в това да се забивам в най-едрите мъже от противниковия отбор. Направо ги мачках. Събираха се по петима-шестима, за да успеят да ме спрат. Понякога, както и при бейзбола, ми ставаше жал за тях и се оставях да ме спрат още на осмия или десетия метър. Тогава обикновено получавах тежка контузия и се налагаше да ме изнесат от игрището. Моят отбор започваше да изостава в резултата, да речем със седемнайсет точки срещу четирийсет за противника, и когато до края на играта оставаха само три-четри минути, аз се връщах на терена, направо бесен, че са ме контузили. Тогава стигах до тъчдаун всеки път, когато хванех топката. Публиката направо полудяваше от възторг! А когато играех в защита, спирах всички нападатели и пресичах всички пасове. Сякаш бях навсякъде по терена едновременно. Чинаски, Разярения бик! Когато до края на играта оставаха само няколко секунди, аз хващах топката дълбоко в нашата защита. Тичах напред, настрани, назад. Измъквах се от всички защитници поред и ги прескачах, когато падаха. Никой не ме пазеше. Играчите от моя отбор до един бяха женчовци. Най-сетне, когато петима противникови играчи вече се бяха вкопчили в мен, аз реших сам да си свърша работата и ги помъкнах през цялото игрище, пресякох тяхната линия и направих победния тъчдаун.

 

 

Един следобед в градината през задния вход влезе голямо момче и аз вдигнах очи към него. Просто си влезе, застана пред мен и ме погледна. Беше около година по-голям от мен и не беше от моето училище.

— Аз съм от училище „Мармаунт“ — каза ми той.

— По-добре да изчезваш — рекох му аз. — Баща ми всеки момент ще се върне от работа.

— Така ли? — попита той.

Изправих се.

— Всъщност какво искаш?

— Чух, че вие в „Делси“ се мислите за много яки.

— Печелим всички училищни първенства.

— Защото не играете честно. А ние в „Мармаунт“ не обичаме измамниците.

Беше облечен със стара синя риза, разгърдена до средата. На лявата му китка беше навит кожен каиш.

— Ти мислиш ли се за много як? — попита ме той.

— Не.

— Какво имаш в гаража? Май ще си взема нещо от вашия гараж.

— Не влизай там.

Вратата на гаража беше отворена, той мина покрай мен и влезе. Вътре нямаше нищо особено. Накрая той намери една стара, изпусната плажна топка и я вдигна.

— Май ще си взема това.

— Остави я.

— Друг път! — каза той и ме замери по главата.

Наведох се. Той излезе от гаража и тръгна към мен. Аз отстъпих.

Той продължи да върви подире ми из двора.

— Измамниците се провалят в живота! — каза той.

После замахна да ме удари. Аз се наведох. Усетих как въздухът се раздвижи около ръката му. Тогава затворих очи, скочих към него и започнах да удрям. Понякога улучвах нещо. Усещах, че и той ме улучва, но не болеше. По-скоро ме беше страх. Но нямаше какво да направя, освен да продължавам да го удрям. После чух глас, който каза:

— Престанете!

Беше Лайла Джейн. Влязла бе в двора. И двамата спряхме да се бием. Тя вдигна някаква стара консервена кутия и я хвърли. Кутията уцели момчето от „Мармаунт“ точно по челото и отскочи. Той постоя малко, после се разрева и избяга. Стигна до задната врата на двора, излезе на алеята и изчезна от поглед. От една малка консервена кутия. Бях много изненадан, че голямо момче като него си позволява да плаче така. В „Делси“ си имахме правила. Никога не издавахме нито звук. Дори женчовците мълчаливо си понасяха боя. Тези момчета от „Мармаунт“ май не ги биваше особено.

— Нямаше нужда да ми помагаш — казах на Лайла Джейн.

— Той те удряше!

— Не ме болеше.

Лайла Джейн тичешком прекоси двора, излезе през задната врата, влезе в техния двор и се скри в къщата.

„Лайла Джейн май все още ме харесва“ — помислих си аз.