Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ham On Rye, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 55 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Чарлз Буковски. Всичко на масата
Американска, първо издание
Превод: Богдан Русев
Редактор: Мария Коева
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Мария Христова
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 21
ИК „Фама“, 2006 г.
ISBN-10: 954-597-227-0
ISBN-13: 978-954-597-227-0
История
- — Добавяне
55.
След няколко вечери в стаята ми дойде Бекър. Сигурно моите родители му бяха дали адреса или пък ме беше открил чрез администрацията на колежа. Името и адресът ми бяха записани на студентската трудова борса, в графа „общи работници“. Бях добавил и лично съобщение: „Работя всичко законно и всичко друго“. Досега никой не ми се беше обадил.
Бекър седна на един стол и аз налях вино. Беше облечен с униформа на морски пехотинец.
— Виждам, че са те прикоткали — казах аз.
— Уволниха ме от „Уестърн Юниън“. Нямах друг избор.
Подадох му чашата:
— Значи не си го направил от патриотизъм?
— Луд ли си.
— А защо точно в морската пехота?
— Чух за тренировъчния лагер за новобранци. Исках да видя дали ще се справя.
— И се справи?
— Справих се. Но там наистина има откачени копелета. Почти всяка вечер става бой. Никой не го възпира. Бият се почти до смърт.
— Това ми харесва.
— Защо не се запишеш и ти?
— Не обичам да ставам рано и да изпълнявам заповеди.
— Какво ще работиш тогава?
— Не знам. Когато свърша и последния цент, просто ще изляза да живея на улицата.
— Там има големи откачалки.
— Навсякъде ги има.
Налях на Бекър още вино.
— Проблемът е, че не ми остава много време за писане — призна той.
— Все още ли искаш да станеш писател?
— Естествено. Ами ти?
— Аха — потвърдих. — Но е доста безнадеждно.
— Не си достатъчно добър или какво?
— Не, другите не са достатъчно добри.
— Как така?
— Четеш ли списанията? И сборниците с най-добрите разкази на годината? Има поне десетина такива.
— Да, чел съм ги…
— Четеш ли „Ню Йоркър“? „Харпърс“? „Атлантик“?
— Да…
— Сега сме хиляда деветстотин и четирийсета. А още се пише като през деветнайсети век — тежко, измъчено, претенциозно. Докато ги четеш, или те заболява главата, или заспиваш.
— Какъв е проблемът?
— Това е номер. Играта е нагласена, само за свои хора.
— Говориш така, все едно са те отрязали.
— Сигурен съм, че ще ме отрежат, ако се опитам. Защо да хабя пари за пощенски марки? Нали трябва да си купувам вино?
— Аз смятам да пробия — заяви Бекър. — Един ден ще видиш моите книги в библиотеката.
— Дай да не говорим за писане.
— Четох ти нещата — заяви Бекър. — Прекалено си кисел и мразиш всичко.
— Дай да не говорим за писане.
— Вземи Томас Улф например…
Майната му на Томас Улф! Все едно слушаш бабичка, която говори по телефона!
— Добре тогава, на кого се кефиш?
— Джеймс Търбър.
— С неговите буржоазни глупости…?
— Той поне е разбрал, че всички са луди.
— Томас Улф е здраво стъпил на земята…
— Стига бе, само гъзовете говорят за литература…
— Гъз ли ме наричаш?
— Да…
Налях му още вино, напълних и своята чаша.
— Много тъпо от твоя страна да облечеш униформа.
— Първо ме наричаш гъз, после тъпак. Мислех, че сме приятели.
— Ние сме приятели. Просто според мен не се пазиш достатъчно.
— Всеки път те виждам с чаша в ръката. На това пазене ли му викаш?
— Не знам по-добър начин да се пазя. Ако не можех да пия, отдавна да съм си прерязал проклетото гърло.
— Това са глупости.
— Щом дават резултат, значи не са глупости. Проповедниците от площад „Пършинг“ си имат своя бог. А аз си имам кръвта на моя бог!
Надигнах чашата си и я пресуших.
— Просто бягаш от действителността — отбеляза Бекър.
— И защо не?
— Защото никога няма да станеш писател, ако бягаш от действителността.
— Какви ги говориш? Писателите това работят!
Бекър се изправи:
— Когато говориш с мен, не повишавай тон!
— Какво ще правиш сега, ще ми надървиш кура?
— Ти нямаш кур бе!
Успях да го изненадам с един десен зад ухото. Чашата изхвърча от ръката му и той се олюля из стаята. Бекър беше станал силен мъж, много по-силен от мен. Той се блъсна в шкафчето, обърна се и аз веднага забих още един десен прав в бузата му. Той се люшна към отворения прозорец и аз се притесних да го удрям повече, защото можеше да падне навън, на улицата.
Бекър се стегна и разтърси глава, за да се свести.
— Добре — рекох аз. — Дай да пийнем нещо. Насилието ме отвращава.
— Добре — съгласи се Бекър.
Отиде да си вземе чашата. Евтиното вино, което пиех, нямаше коркова тапа, а запушалката просто се отвърташе. Отворих нова бутилка. Бекър протегна чашата си към мен и аз му налях. Налях и на себе си и оставих бутилката. Бекър пресуши чашата си. Аз пресуших своята.
— Без лоши чувства — казах аз.
— Естествено, братче — кимна Бекър и остави чашата си.
После ми заби един десен ъперкът в корема. Аз се превих на две, той ме блъсна отзад по тила и същевременно ме блъсна с коляно в лицето. Паднах на колене, а от носа ми по гърдите потече кръв.
— Налей ми пиене, братче — рекох. — Дай да седнем и да обмислим положението.
— Ставай — каза Бекър. — Това беше само началото.
Изправих се и тръгнах към него. Блокирах първия му удар, спрях десния с лакът и забих един къс десен прав в носа му. Бекър отстъпи крачка назад. Вече и двамата бяхме с разкървавени носове.
Пак го атакувах. И двамата се бъхтехме на поразия. Нанесох няколко добри удара. Той също успя да ми забие един успешен десен ъперкът в корема. Пак се превих на две, но този път веднага успях да се изправя и да контраатакувам с ъперкът. Улучих. Беше красив, късметлийски удар. Бекър залитна назад и се блъсна в шкафчето. Главата му се хласна в огледалото. Огледалото се пръсна на парчета. Беше зашеметен. Готово. Сграбчих го за ризата и здравата го фраснах с дясната си ръка зад лявото ухо. Той се свлече на килима и остана на четири крака. Отидох и с малко несигурна ръка си налях пиене.
— Знаеш ли какво, Бекър — казах му аз. — Горе-долу два пъти в седмицата пребивам по някого в тази стая. Ти просто дойде в неподходящ ден.
Пресуших чашата си. Бекър се изправи. Постоя малко, без да откъсва поглед от мен. После пак ме връхлетя.
— Слушай, Бекър… — казах аз.
Той направи финт с дясната ръка и стовари един ляв прав в устата ми. Пак се почнахме. Нямаше много защита. Само удари, удари, удари. Бекър ме повали върху един стол и столът се счупи. Успях да стана и да го посрещна, докато ме атакуваше. Бекър залитна назад и аз му вкарах още един десен. Той се блъсна с гръб в стената и цялата стая се разтърси. Бекър обаче се оттласна от стената и ми вкара един висок десен прав, от който пред очите ми заиграха светлини: зелени, жълти, червени… Тогава той ми заби един ляв в ребрата и още един десен в лицето. Замахнах, но не улучих.
Дявол да го вземе, помислих си, някой не чува ли всичко това? Защо не се качат и не ни разтърват? Защо не извикат полицията?
Бекър пак ми се нахвърли. Пропуснах едно дясно кроше и това беше всичко от мен…
Когато се свестих, беше тъмна нощ. Бях проснат под леглото и само главата ми стърчеше навън. Сигурно съм пропълзял там. Бях страхливец. Целият се бях оповръщал. Изпълзях изпод леглото.
После забелязах разбитото огледало и стола. Масата беше с краката нагоре. Отидох и се опитах да я обърна. Тя пак падна. Два от краката не се държаха. Опитах се да ги оправя, колкото можах. После пак изправих масата. Тя се задържа за момент и пак се катурна. Килимът беше подгизнал от вино и повръщано. Намерих бутилка вино, която лежеше настрани. Вътре беше останало малко. Изпих го и се огледах за още. Нямаше. Нямаше нищо за пиене. Сложих веригата на вратата. Намерих една цигара, запалих я и застанах на прозореца, загледан надолу към улица „Темпъл“. Навън беше хубава вечер.
На вратата се почука.
— Господин Чинаски?
Беше госпожа Канзас. Не беше сама. Чух и други гласове, които шепнеха. Беше дошла с мургавите си дребни приятели.
— Господин Чинаски?
— Да?
— Искам да вляза в стаята.
— Защо?
— Да сменя чаршафите.
— Болен съм. Не мога да ви пусна.
— Само искам да сменя чаршафите. Няма да се бавя.
— Не, не мога да ви пусна. Елате сутринта.
Чух, че си шепнат нещо. После се отдалечиха по коридора. Седнах на леглото. Трябваше да пийна, при това нещо по-силно. Беше събота вечер и целият град беше пиян.
Може би щях да успея да се измъкна незабелязано?
Отидох до вратата и я отворих съвсем малко, без да махам веригата, за да погледна навън. На най-горното стъпало стоеше филипинец, единият от приятелите на мисис Канзас. В ръката си държеше чук. Беше застанал на колене. Той вдигна поглед към мен, ухили се и заби един пирон в мокета. Преструваше се, че поправя нещо. Затворих вратата.
Непременно трябваше да пийна нещо. Закрачих напред-назад из стаята. Защо всички на света да можеха да се напият, а аз — не? Колко време трябваше да вися в тази проклета стая? Пак отворих вратата. Същата работа. Той вдигна поглед към мен, ухили се и закова още един пирон в мокета. Захлопнах вратата.
Извадих куфара си и нахвърлях вътре малкото дрехи, които притежавах.
Все още имах доста от парите, които бях спечелил на комар, но си знаех, че в никакъв случай няма да стигнат, за да платя щетите в стаята. Нито пък ми се искаше. Всъщност не бях виновен аз. Те трябваше да ни разтърват. Пък и огледалото беше счупил Бекър…
Събрах си багажа. В едната си ръка държах куфара, а в другата — портативната пишеща машина, прибрана в своя калъф. Известно време останах пред вратата. Пак погледнах навън. Онзи си стоеше там. Свалих веригата. После рязко отворих вратата и изскочих навън. Хукнах право към стълбището.
— ЕЙ! Къде отива? — попита дребният тип.
Все още стоеше на едно коляно. Понечи да замахне с чука, за да ме удари. Аз обаче силно забих пишещата машина отстрани в главата му. Разнесе се ужасен звук. Хукнах надолу по стълбите, прекосих фоайето и изхвърчах на улицата.
Може би го бях убил.
Затичах се надолу по улица „Темпъл“. После видях едно такси. Беше празно. Скочих вътре.
— Улица „Банкър Хил“ — наредих. — Бързо!