Чарлс Буковски
Всичко на масата (22)

22.

Веднъж, точно както беше станало с Дейвид в началното училище, едно момче се лепна за мен. Беше дребен, слаб и почти нямаше коса. Момчетата му викаха Плешко. Истинското му име беше Илай Лакрос. Името му беше готино, обаче той — не. Но ми се залепи. Изглеждаше толкова жален, че не можех да му кажа да се разкара. Беше като помияр — изтормозен от глад и ритници. Не ми беше приятно да се влачи навсякъде с мен. Но тъй като знаех какво е чувството да си помияр, не го изгоних. Той ругаеше на почти всяко изречение, поне по една ругатня на изречение, но само се преструваше, защото не беше боец, а страхливец. Аз не бях страхливец, но пък не бях съвсем наред, така че може би сме си пасвали.

Почти всеки ден след училище ходех с него до тяхната къща. Той живееше с майка си, баща си и дядо си. Имаха малка къща срещу малък парк. Техният квартал ми харесваше, защото там имаше големи сенчести дървета, а тъй като някои хора ми бяха казвали, че съм грозен, винаги предпочитах сянката пред слънцето, мрака пред светлината.

Докато вървяхме към тях, Плешко ми беше разказвал за баща си. Баща му бил лекар, прочут хирург, но му отнели правата, защото се пропил. Един ден се запознах с бащата на Плешко. Той седеше на стол под едно дърво и нищо не правеше.

— Татко — каза Плешко. — Това е Хенри.

— Здравей, Хенри.

Напомни ми за първия път, когато бях видял дядо, застанал на стълбите пред къщата си. Бащата на Плешко имаше черна коса и черна брада, но очите му бяха същите като на дядо ми — блестящи като диаманти и някак неземни. А собственият му син, Плешко, изобщо не беше блестящ.

— Хайде — подкани ме Плешко. — Ела с мен. Слязохме в едно мазе под тяхната къща. Вътре беше тъмно и влажно и ние постояхме малко на вратата, докато очите ни свикнат с полумрака. Едва тогава видях редиците с бурета.

— В тези бурета има най-различни видове вино — обясни Плешко. — Всяко буре си има канелка. Искаш ли да пробваш?

— Не.

— Пий поне една глътка бе, мамка му.

— Защо?

— Нали си големият мъж бе, да еба?

— Як съм, да — съгласих се.

— Тогава пийни малко шибано вино!

Малкият Плешко ме предизвикваше. Няма проблеми. Отидох до едно буре и се наведох.

— Завърти шибаната канелка! Отвори си шибаната уста!

— Тук има ли паяци?

— Давай бе! Давай, дявол те взел!

Отворих уста под канелката и я завъртях. В устата ми протече някаква миризлива течност. Веднага я изплюх.

— Не бъди бъзльо! Гълтай, какво толкова!

Отворих канелката и устата си. Миризливата течност потече и аз я глътнах. После затворих канелката и се изправих. Помислих си, че повърна на място.

— Сега ти пий малко — казах на Плешко.

— Няма проблеми — съгласи се той. — Не ме е страх, мамка му!

Той се наведе под едно буре и отпи голяма глътка. Не можех да оставя дребосък като него да ме победи. Застанах под едно друго буре, отворих канелката и глътнах още малко. После се изправих. Започваше да ми става хубаво.

— Ей, Плешко — казах. — Това хич не е лошо.

— Ами пробвай още тогава, да еба.

Пробвах още. Вкусът все повече ми харесваше. Чувството също.

— Това е на баща ти, Плешко. Не бива да му го пия.

— На него не му пука. Той спря да пие.

Никога не ми беше ставало толкова хубаво. Беше по-хубаво от мастурбирането.

Вървях от буре на буре. Беше като магия. Защо никой не ми беше казал по-рано? С това нещо животът ставаше прекрасен, човек ставаше идеален и недосегаем.

Изправих се и се обърнах към Плешко.

— Къде е майка ти? Сега ще наеба майка ти!

— Ще те убия, копеле, само да си пипнал майка ми!

— Нали знаеш, че мога да те пребия когато си искам, Плешко.

— Да.

— Добре тогава, няма да пипам майка ти.

— Хайде да си ходим, Хенри.

— Чакай да пийна още малко…

Отидох до едно буре и опънах голяма глътка. После се качихме обратно по стълбата. Когато излязохме, бащата на Плешко все още седеше на онзи стол.

— В избата ли бяхте, момчета?

— Да — отвърна Плешко.

— Не сте ли се подкарали малко рано?

Двамата с Плешко не отговорихме. Отидохме до булеварда и влязохме в един магазин, в който се продаваше дъвка. Купихме си по няколко дъвки и ги натъпкахме в устата си. Той се притесняваше майка му да не разбере, че е пил. Аз не се притеснявах за нищо. Седнахме на една пейка в парка, започнахме да жвакаме дъвка и аз си помислих, че най-сетне съм намерил нещо, което ще ми помогне и ще ми служи дълго и вярно. Тревата в парка изглеждаше по-зелена, пейките в парка бяха по-красиви, а цветята сякаш се стараеха повече. Може би това нещо беше вредно за хирурзите, но хората, които искат да стават хирурзи, по принцип нещо не са в ред.