Чарлс Буковски
Всичко на масата (37)

37.

Но имаше и хубави мигове. Старият ми приятел от квартала Джийн, година по-голям от мен, познаваше едно друго момче, Хари Гибсън, който беше участвал в един професионален боксов мач (и беше загубил). Един следобед бях при Джийн и двамата пушехме цигари, когато се появи Хари Гибсън с два чифта боксови ръкавици. Ние с Джийн пушехме с двамата му по-големи братя, Лари и Дан.

Хари Гибсън беше наточен.

— Някой иска ли да се пробва? — попита той.

Никой не отговори. Лари, най-големият брат на Джийн, беше на около двайсет и две. Беше най-голям, но някак си плах и недоразвит. Имаше огромна глава, беше нисък и набит, доста добре сложен, но се стряскаше от най-малкото нещо. Така че всички погледнахме към Дан, следващият по възраст, след като Лари каза: „Не, не искам да се бия“. Дан беше музикален гений, който почти бе спечелил стипендия за музикалното училище, но не съвсем. Както и да е, след като Лари отказа да поеме предизвикателството на Хари, Дан си сложи ръкавиците, за да се боксира с Хари Гибсън.

Хари Гибсън беше като товарен влак с лети джанти. Дори слънцето блестеше по ръкавиците му по някакъв по-особен начин. Движеше се прецизно, уверено и грациозно. Подскачаше и пристъпваше около Дан. Дан вдигна ръкавиците си и зачака. Първият удар на Гибсън влезе направо през гарда му. Трясъкът беше толкова силен, сякаш някой стреля с пушка. В двора имаше курник с няколко пилета и две от тях така се стреснаха от шума, че подскочиха във въздуха. Дан отхвърча назад. Просна се по гръб на тревата и разпери ръце като някакъв евтин Христос.

Лари го погледна и каза:

— Аз си тръгвам.

После бързо отиде до вратата, отвори я и изчезна в къщата.

Ние отидохме при Дан. Гибсън стоеше прав до него и леко се подхилкваше. Джийн се наведе и повдигна главата на Дан.

— Дан? Добре ли си?

Дан поклати глава и бавно се изправи до седнало положение.

— Господи Боже, юмруците на този човек са като смъртоносно оръжие. Махнете тези ръкавици от ръцете ми!

Джийн развърза едната ръкавица, а аз свалих другата. Дан се изправи и се повлече към задната врата бавно като старец.

— Ще си легна… — каза и влезе.

Хари Гибсън вдигна ръкавиците и се обърна към Джийн:

— Ами ти, Джийн?

Джийн се изплю в тревата:

— Мамка му, ти какво се опитваш да направиш? Да нокаутираш цялото семейство?

— Знам, че ти си най-добрият боксьор, Джийн, но въпреки това с теб ще карам по-леко.

Джийн кимна и аз му завързах ръкавиците. Биваше ме за тази работа.

Двамата застанаха един срещу друг. Гибсън започна да се върти около Джийн и да се готви за удар. Първо тръгна надясно, после наляво. Подскачаше и се навеждаше. После пристъпи напред и удари силен ляв прав на Джийн. Ударът попадна точно между очите му. Джийн бързо отстъпи назад, но Гибсън го последва. Когато го настигна до курника, го спря с лек ляв в челото и после заби силен десен прав в лявото слепоочие на Джийн. Джийн се запрепъва назад покрай телената мрежа за пилетата, докато не се блъсна в оградата, а после започна да отстъпва покрай нея, вдигнал ръце да се предпази. Не се опитваше да отвръща на ударите. Дан излезе от къщата с парче лед, увито в парцал. Седна на стъпалата на верандата и притисна парцала към челото си. Джийн продължаваше да отстъпва покрай оградата. Накрая Хари го заклещи в ъгъла между оградата и гаража. Заби едно ляво кроше в стомаха на Джийн и когато Джийн се преви, го изправи с десен ъперкът. Това не ми харесваше. Гибсън не караше по-леко с Джийн, както беше обещал. Развълнувах се.

— Удари го това копеле бе, Джийн! Мръсен измамник! Удари го!

Гибсън свали гарда, погледна ме и дойде при мен.

— Я повтори какво каза бе, боклук!

— Насърчавах моя човек — обясних.

Дан отиде при Джийн и се зае да му сваля ръкавиците.

— Не ме ли нарече „измамник“?

— Ти каза, че ще караш по-леко с него. Но не го правиш. Удряш го всеки път, когато можеш.

— Лъжец ли ме наричаш?

— Просто казвам, че не си държиш на обещанията.

— Елате и сложете ръкавиците на този боклук!

Джийн и Дан дойдоха при мен и започнаха да му връзват ръкавиците.

— Карай по-полека с него, Ханк — рече ми Джийн. — Все пак вече се е уморил да се боксира с нас.

В един паметен ден двамата с Джийн се бяхме били с голи юмруци от девет сутринта до шест вечерта.

Джийн се беше справил доста добре. Аз имах малки ръце, а когато имаш малки ръце, трябва или да можеш да удряш адски силно, или да имаш някакви боксови умения. Аз имах само по малко от двете. На следващия ден цялата горна половина на тялото ми беше лилава от натъртванията, устните бяха подути, а два от предните ми зъби се клатеха. А сега трябваше да се бия с момчето, което беше натупало момчето, което беше натупало мен.

Гибсън пристъпи наляво, после надясно, сетне ме атакува. Изобщо не видях кога дойде левият прав. Не знам къде ме улучи, но паднах от един удар. Не болеше, но паднах. Станах. Щом можеше да ме събори с лявата ръка, какво оставаше за дясната? Трябваше да измисля нещо.

Хари Гибсън тръгна наляво, на мое ляво. Вместо да се изместя надясно, както очакваше той, аз също се изместих наляво. Той, изглежда, се изненада и когато се срещнахме, аз завъртях едно сляпо ляво кроше, което силно го халоса някъде високо в главата. Чувството беше страхотно. Щом можеш да удариш някого веднъж, ще можеш да го удариш и втори път.

После отново застанахме един срещу друг и той отново ме атакува. Левият прав на Гибсън ме уцели, но аз свих глава надолу и встрани с цялата бързина, на която бях способен. Така десният му удар, който последва, прелетя над главата ми и не ме улучи. Пристъпих към него, прегърнах го и го ударих отстрани в ребрата. Двамата се откъснахме един от друг и аз се почувствах като професионалист.

— Можеш да го победиш, Ханк! — извика Джийн.

— Разкажи му играта, Ханк! — изкрещя Дан.

Скочих към Гибсън и пробвах да го ударя директно с десен прав. Не успях и той бързо контраатакува с ляво кроше, което ме перна по челюстта. Видях зелени, жълти и червени светлини, после той заби един десен ъперкът в корема ми. Юмрукът му сякаш стигна чак до гръбнака ми. Сграбчих го в клинч. Но поне този път не ме беше страх и чувството беше страхотно.

— Ще те убия бе, копеле! — заканих му се.

После просто започнахме да си разменяме удари, без боксови хватки. Неговите бяха бързи и силни. Той беше по-точен и имаше повече сила, но аз също успявах да го фрасна и от това ми ставаше добре. Колкото повече ме удряше, толкова по-малко усещах. Бях се стегнал и се наслаждавах на боя. После Джийн и Дан застанаха между нас и ни разтърваха.

— Какво става бе? — попитах. — Защо спирате боя? Мога да го победя!

— Не се излагай, Ханк — отвърна Джийн. — Я се погледни.

Погледнах се. Цялата ми риза отпред беше потъмняла от кръв, а тук-там се виждаше и гной. Ударите му бяха спукали три-четири плюски. Това не ми се беше случило при боя с Джийн.

— Нищо ми няма — казах аз. — Просто лош късмет. Не съм ранен. Оставете ме и ще го смажа.

— Не, Ханк, може да пипнеш някаква инфекция или нещо подобно — възрази Джийн.

— Добре де, мамка му — казах. — Махнете ми ръкавиците!

Джийн развърза ръкавиците. Когато ги свали, забелязах, че ръцете ми треперят — най-силно пръстите, а по-слабо нагоре към раменете. Пъхнах ги в джобовете си. Дан свали ръкавиците на Хари.

Хари ме погледна:

— Бива те, хлапе.

— Благодаря. Е, чао, момчета…

И си тръгнах. Когато се поотдалечих, извадих ръце от джобовете си. Изкачих се по алеята до тротоара, спрях, извадих цигара и я пъхнах в устата си. Когато се опитах да драсна клечка кибрит, не можах, защото ръцете ми трепереха прекалено силно. Затова просто им махнах, много небрежно, и си продължих по пътя.

Когато се върнах вкъщи, се погледнах в огледалото. Доста добре, по дяволите. Започвах да се справям.

Свалих си ризата и я хвърлих под леглото. Трябваше да намеря някакъв начин да почистя кръвта. Нямах кой знае колко ризи и нашите веднага щяха да забележат, ако някоя липсва. Но за мен този ден най-сетне се беше оказал успешен, а дотогава не бях имал много такива.