Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ham On Rye, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 55 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Чарлз Буковски. Всичко на масата
Американска, първо издание
Превод: Богдан Русев
Редактор: Мария Коева
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Мария Христова
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 21
ИК „Фама“, 2006 г.
ISBN-10: 954-597-227-0
ISBN-13: 978-954-597-227-0
История
- — Добавяне
14.
След това, в болницата, попиваха коленете ми с парчета памук, които бяха намокрени с нещо. Пареше. Лактите ми също пареха.
Над мен се беше навел доктор, а до него стоеше медицинска сестра. Бях в леглото, а през прозореца грееше слънцето. Стори ми се много приятно. Докторът ми се усмихна. Сестрата се поизправи и също ми се усмихна. Тук наистина беше приятно.
— Имаш ли си име? — попита докторът.
— Хенри.
— Хенри кой?
— Чинаски.
— От Полша, а?
— Не, от Германия.
— Защо никой не иска да бъде от Полша?
— Аз съм роден в Германия.
— Къде живееш? — попита сестрата.
— Живея с нашите.
— Честно? — попита докторът. — И къде живеят вашите?
— Какво е станало с лактите и коленете ми?
— Бутнала те е кола. Имаш късмет, че не си попаднал под колелата. Свидетелите казват, че шофьорът бил пиян. Ударил те и избягал. Но те успели да му запишат номера. Ще го хванат.
— Имате хубава сестра — казах аз.
— Е, благодаря — каза тя.
— Искаш ли да ти уредя среща с нея? — попита докторът.
— Какво е това?
— Искаш ли да излезеш с нея? — поясни той.
— Не знам дали мога да излизам с нея. Много съм малък.
— За какво?
— Нали знаете.
— Ами — усмихна се сестрата, — след като ти оздравеят коленете, обади ми се и ще видим какво ще се получи.
— Извинете ме — рече докторът, — но трябва да се погрижа за друг пациент.
После излезе.
— Кажи сега — продължи сестрата. — На коя улица живееш?
— Улица „Вирджиния“.
— Кажи ми номера, сладурче.
Казах й на кой номер живея. Тя попита дали имаме телефон. Аз й казах, че не знам номера.
— Няма проблеми — успокои ме тя. — Ще го разберем. А ти не се тревожи. Извадил си късмет. Разминало ти се е само с една цицина и охлузвания.
Беше мила, но аз си знаех, че след като ми оздравеят коленете, повече няма да иска да се виждаме.
— Нека да остана тук — казах й аз.
— Какво? А, тоест не искаш да се върнеш у дома при вашите?
— Да. Мога ли да остана тук?
— Не може, сладурче. Тези легла ни трябват за други хора, които наистина са болни или пострадали от нещо.
После ми се усмихна и излезе от стаята.
Когато баща ми дойде, направо влезе в стаята и ме вдигна от леглото, без да продума. После ме изнесе от стаята и навън по коридора.
— Малко копеленце! Колко пъти съм ти повтарял да погледнеш и в ДВЕТЕ посоки, преди да пресичаш улицата?
Той бързо крачеше по коридора. Минахме покрай сестрата.
— Довиждане, Хенри — каза тя.
— Довиждане.
Качихме се на асансьора заедно с някакъв старец в инвалидна количка. Зад него стоеше медицинска сестра. Асансьорът тръгна надолу.
— Май ще се мре — рече старецът. — Не искам да умирам. Страх ме е от смъртта…
— Не се ли наживя, дъртак такъв! — измърмори баща ми.
Старецът в кабината, изглежда, се стресна. Асансьорът спря. Вратата остана затворена. Едва тогава забелязах, че имаше оператор, който го управляваше. Седеше на малко столче. Беше джудже, облечено в яркочервена униформа, с червена фуражка.
Джуджето вдигна поглед към баща ми:
— Сър — обърна се към него. — Вие сте отвратителен глупак!
— Ей, дребосък — отговори баща ми. — Отваряй шибаната врата или ще ти скъсам гъза от бой.
Вратата се отвори. Излязохме от болницата. Баща ми ме понесе през моравата пред сградата. Все още бях облечен с болничната нощница. Баща ми бе натъпкал дрехите ми в торба, която държеше в ръката си. Вятърът вдигна нощницата ми и аз видях ожулените си колене, без превръзки и боядисани от йода. Баща ми почти тичаше през моравата.
— Когато пипнат този кучи син — заяви, — ще го съдя! Ще го осъдя до последния цент! Ще ме издържа, докато умре! Писна ми от шибания млекарски камион! Млекарна „Златна ера“! Златна ера, колкото е златен косматият ми гъз! Ще се преместим да живеем край южните морета. Ще ядем само кокосови орехи и ананаси!
Баща ми стигна до колата и ме сложи да седна отпред. После се качи от другата страна и запали двигателя.
— Мразя пияници! Баща ми беше пияница. Братята ми са пияници. Пияниците са слабаци. Пияниците са страхливци. А пияниците, които блъскат хората с коли и бягат, трябва да лежат в затвора до живот!
Докато пътувахме към къщи, той продължаваше да ми говори:
— Знаеш ли, че край южните морета туземците живеят в колиби от трева? Просто берат храната направо от дърветата, само кокосови орехи и ананаси. И си мислят, че белите хора са богове! Туземците ловят риба и пекат глигани, а техните момичета танцуват по цяла нощ, облечени са само с полички от трева и чешат мъжете си зад ушите. Млекарна „Златна ера“ — косматият ми гъз!
Но мечтата на баща ми нямаше да се сбъдне. Наистина хванаха човека, който ме беше блъснал, и го пратиха в затвора. Той обаче имаше жена и три деца, а работа — не. Беше пияница и нямаше пукнат долар. Държаха го в затвора известно време, но баща ми не заведе дело. Както каза самият той, „Не можеш да източиш кръв от шибано червено цвекло!“