Стивън Хънтър
47-ият самурай (45)

45.
Гласът на стоманата

Суогър се обърна и се отдалечи към вратата нарамил меча на Мурамаса. Хакамата му бе вързана по традиционния начин с въженце под формата на цифра осем на гърба му, коланът му — стегнат, платът на дрехите — все още безупречно изгладен. Свърна в уличката отдясно, извървя петдесетина метра, после зави наляво и влезе през отворената порта на парка Кийосуми в бледата светлина на зората.

Попадна в приказна страна. Всичко беше покрито с тънка снежна пелена, абсолютно спокойно в минутите преди развиделяване. Видя пред себе си езерото, гладка огледална повърхност, която се набраздяваше само от време на време от някой от декоративните шарани, проблясващ над водата за миг, преди да се гмурне отново. В единия ъгъл тръстики, все още зелени, защото по вертикално разположените им листа не се задържаше сняг, леко се поклащаха, повече от вътрешни вибрации, отколкото от някакъв полъх във въздуха. Отсреща, под бяла като слонова кост снежна глазура, се издигаше павилион с неколкоетажен керемиден покрив с изящните извивки, характерни за азиатската архитектура, крепящ се на яки махагонови колони, между които тъмнееха матовите стъкла на прозорците. Дърветата бяха покрити по различен начин, сякаш всяко бе облякло различна бяла дреха: боровете — изцяло загърнати, върбите — по-непокорни, като тръстиките, все още зелени в по-голямата си част. Във водата плаваха патици, големите риби се показваха и отваряха усти, снегът бе хрупкав като захар, очертанията на предметите бяха ясни като изсечени от опитен резбар. Не се виждаха сгради. Сцената бе като вдъхновена от хайку: „Градина, 5:32, на зазоряване.“ Той би добавил: „1702 година“.

На едно островче отляво, на стотина метра от него, Суогър видя човешки силует. Тръгна по пътеката натам, прескочи няколко камъка, наредени за по-пряко минаване през едно заливче, наведе се, за да мине под върбите, качи се по дървено мостче, водещо към острова.

Кръглото парче земя, издигнато над водата, бе с диаметър около десет метра, брегът беше изграден от подредени с вкус камъни, някои — с тънка бяла покривка. По края растяха върби, приведени под тежестта на снега, зелени листа с бяла глазура, на места обагрени в пурпурно от слънчевите лъчи, проникващи през плътните ниски облаци. От време на време на водната повърхност се пукаше мехур, излизащ от устата на някой шаран, изплувал, за да лапне нещо или просто да се оригне.

Кондо стоеше изнесъл напред единия си крак в типична воинска поза, издаваща немалък нарцисизъм. Както Суогър, и той държеше саята на рамо, почти като пушка. Върху хубавото му, симетрично лице играеше подигравателна усмивка. Приличаше на джазмен, готвещ се да изпълни виртуозно парче, или на кетчър в бейзбола, очакващ да хване топката. Мускулите му бяха напрегнати и се очертаваха под черното церемониално кимоно, цялото му тяло сякаш излъчваше жизненост.

— Е — заговори той, когато Суогър се приближи, — достойно ли умря Мива?

— Не особено. Приказваше някакви глупости.

— Уви, слушал съм ги много пъти. Ти, Суогър сан, ще умреш достойно, сигурен съм.

— Съмнявам се. Мисля, че ще пищя като малко дете, но понеже не смятам да се случи в близките трийсет години, сега няма за какво да се притеснявам.

На увереното лице на Кондо се разля още по-широка усмивка. После забеляза нещо.

— О, виждам, че баща ми ти е дал меча на Мурамаса. Явно още вярва в тези глупости. С най-голямо удоволствие ще му го занеса обратно още днес. Няма да му кажа нищо, той ще се досети какво означава. Това ще е отмъщението ми към него. Представям си каква мила семейна среща ще бъде.

— Ще получи само главата ти в торба.

— Щом татко ти помага, значи те е изпратил при Дошу. Той е бил и мой учител. Това е много лошо за теб, да знаеш. С Дошу можеш да напреднеш само до определено ниво. Въображението му е ограничено. Дано да знаеш повече от осем удара, ако искаш да оцелееш повече от минута срещу мен. А когато взема главата ти, ще се погрижа и Дошу да научи за това. Иска ми се да можех да го видя.

— Сигурно си нервен, щом говориш толкова много. Не съм дошъл да си приказваме, а да се бия.

— Не съм нервен. Нямам търпение да започнем. Това е съдбовен ден за мен. Не помогнах на Мива да спечели изборите, което толкова искаше, но какво от това? Както обичам да казвам, той бе просто един производител на порнофилми. Сега обаче ми предстои да се бия и да победя един истински самурай, за което съм мечтал от години. Така ще победя баща си и понеже той е живата памет на самураите в Япония, ще вляза в историята.

— Толкова много приказваш, че сигурно си мислиш, че цялото време във вселената е твое.

— Това е вярно. И ще ти кажа защо. Аз съм гений, а гениите винаги побеждават. Такива са законите на генетиката. В кръвта ми тече кръвта на поколения бойци. Освен това имам опит. Побеждавал съм в трийсет и два двубоя на живот и смърт. Знам какво да очаквам в един дуел. Имам сила и издръжливост. Имам информация за противника: знам осемте удара, на които Дошу те е научил, и лесно мога да парирам всеки от тях с една ръка. Знам също твоя личен стил: нанасяш ударите несигурно, най-добре изпълняваш миги кириаге, а краката ти винаги са нестабилни.

— Забравяш едно нещо: играя нечестно.

Мечовете бързо излязоха от ножниците, като змийски езици, рязкото изсъскване от търкането на полирания метал в дървото прозвуча силно в утринната тишина. Кондо беше много по-бърз. Суогър осъзна колко умно е постъпил, като е останал на разстояние — ако се беше приближил, японецът щеше да го разсече с нукицуке при изваждането на меча си от ножницата, още преди дуелът да е започнал.

Островът бе малък и Суогър видя в това предимство за себе си, защото колкото по-малко се налагаше да тича, толкова по-дълго щеше да запази силите си. Колкото повече се опита да се приближи до противника, толкова по-голям шанс щеше да има. Ако трябваше да тичат, размахвайки мечовете като на филм, бързо щеше да се изтощи и тогава никакви умения нямаше да му помогнат.

Реши да започне с нападение, най-печелившата му тактика, и смело пристъпи напред, бързо пресече половината остров, замахна отвисоко към врага си, който го чакаше изправен на пръсти, леко приведен, с насочен напред меч, абсолютно съсредоточен.

Боб се приближи, забравяйки правилното придвижване в залата с плъзгане на краката по пода. Това беше реалният свят, неравната земя бе покрита с туфи, навят сняг, камъни. Изкрещя: „Ай!“ и скочи напред, нанасяйки дясно кесагири, но Кондо, гъвкав, сякаш тялото му бе от живак, бързо отскочи встрани и контрира с много силен страничен удар, класическо йокогири. С бързина, от която сам се удиви, Суогър вдигна меча си навреме, за да парира, и двете остриета иззвъняха почти като музикален инструмент. Суогър почувства силата и точността на удара в мига, преди да отскочи на безопасно разстояние.

— Да, беше добре, на косъм, бързо действаш. И двамата знаем, че не можеш да издържиш на темпото ми. Всяка секунда е точка за мен. Не се налага да те убия бързо, достатъчно е да изчакам ръцете ти да омекнат — подигравателно каза бандитът.

В този момент раменете му се отпуснаха, сякаш смяташе да си почива, но Боб подсъзнателно усети, че е за заблуда. В следващата секунда Кондо се хвърли срещу него със страшна сила. В природата нямаше явление, на което да го оприличи, атаката не се поддаваше на сравнение. Суогър сам не разбра как оцеля след нея, защото нещо подсъзнателно пое контрол над действията му, мечът му сякаш не пожела да се дуелира с оръжието на Кондо Исами, а тромаво парира удара, от което японеца лесно можеше да се възползва. Кондо обаче не продължи атаката, а се оттегли.

— Не беше зле. Бавно, неиздържано, но още си жив. Да те пробваме пак.

С цуки, правият удар за пробождане, изпълнен със свити лакти, мечът на японеца се стрелна към лицето му като хищник, целещ се към очите, устата или гърлото му, и този път единственото, което спаси Суогър бе някакъв животински рефлекс, запазен може би още от динозаврите, който го накара да се дръпне назад, на сантиметър от върха на меча. Направи крачка вдясно и пробва страничен удар, йокогири. Преряза нещо, но се оказа само плат.

— Ау! — изръмжа Кондо, силно обиден, и гневът му мигновено се материализира в ожесточено диагонално кесагири, което Боб отби на косъм.

В следващия момент нещо твърдо го фрасна в лицето. Японецът, който нямаше достатъчно пространство да се дръпне и да използва острието си, просто се беше извъртял и го удари с ръкохватката, целейки да го зашемети, след което по-лесно да го довърши.

Суогър обаче още нямаше намерение да умира и се вкопчи в него, фрасна с глава лицето на японеца, което би повалило по-слаб човек на земята, но Кондо използва инерцията на удара, за да отскочи назад и да заеме отбранителна поза.

Двамата се втренчиха един в друг, задъхани, с разкървавени лица, търсещи слабите места на противника.

Кондо си пое леко въздух.

— Биеш се като селянин.

— Аз съм селянин — отвърна Боб.

Сега той опита цуки, бързото пробождане, но насочено по-ниско, към гърдите, с цел просто да прониже сърцето на врага си. Стори му се, сякаш му отне цял час. Мечът му прониза само въздуха, той се изтегли назад и направи заблуждаващо движение наляво, знаейки, че Кондо няма да използва същия трик и после да пробва удар надясно още първия път; частица от секундата по-късно противникът му рязко спря изтеглянето и нанесе нов удар отляво. Боб посрещна острието му, опита се да поеме силата на удара и да я обърне в своя полза, затова пристъпи напред, но макар че острието вече стърчеше зад него, той за момент забрави, че врагът му има две ръце, и сега с другата японецът го хвана за врата. Суогър се дръпна назад, остави се за миг Кондо да го дръпне, после се опря с едно коляно в земята и преметна противника си през рамо, като се подпря на собствения си меч.

Така успя да запази равновесие, но и освободи оръжието на японеца и докато се подготви за нападение, Кондо също бе готов; беше се претърколил ловко и отново се бе изправил сред облак от снежинки и с разрошена коса. Боб потрепери, опитвайки се да потисне за момент болката.

— Пак ме изненада. За две минути вече успя да ме разкървавиш, а още си жив.

Боб не отговори. Умираше от желание да опипа болезнената подутина под окото си и сега се налагаше да се бие срещу нов враг, освен истинския: възрастта, липсата на опит и страха си.

Пое си въздух, като се опита да не го прави много очевидно, и си припомни проповедите, които можеха да му помогнат.

„Луната като студен поток в огледало.“

Не. Не помагаше.

„Мисли си за секс.“

Лоша идея.

„Мисли си за косата, за плавните движения на острието в чистия въздух на Айдахо.“

Но докато се опитваше да мисли за косата, друго острие замахна срещу него, мощно кесагири, прекрасно изпълнено, може би най-съвършеното, което беше виждал, цялата сила на меча, съсредоточена в разцепващата въздуха якиба, и ако отново не беше извадил дяволски късмет, Кондо щеше да го разсече на две, от рамото до корема, разсипвайки всички тайни на тялото му върху снега.

Миг след това Боб отново скочи напред, пробва удар с глава, като в същото време се опитваше да спечели достатъчно пространство, за да забие собственото си оръжие в плътта на врага, но когато замахна към мястото, където бе стоял Кондо, японецът вече не беше там.

Боб се задъхваше.

Божичко, колко стар и изтощен се чувстваше.

— Страх ли те е вече? Виждам го в очите ти. Вече си се примирил с поражението. Чудесно. Мога да те довърша бързо. Няма да почувстваш нищо. Те просто падат, безмълвно. Досега не съм чувал някой да извика. За осем секунди кислородът в мозъка ти се изчерпва. Така и не успяваш да почувстваш болката.

Отговорът на Боб бе йокогири, насочено отляво надясно, изпълнено с церемониалния вик „Ай!“, защото рязкото издишване в подходящия момент ускорява острието. Отново проряза само въздуха. По-дребен човек щеше да падне. Кондо се завъртя в нова отбранителна позиция, после пристъпи напред и на свой ред извиквайки „Хай!“, с невероятна скорост нанесе диагонален удар срещу Суогър, който за щастие реагира навреме и отскочи напред. С мълниеносна бързина японецът демонстрира друг мощен удар, този път своя вариант на йокогири, отляво надясно, много по-елегантно от Боб, достоен да бъде заснет във филм. Върхът на меча му разряза ръкава на хакамата на Суогър и остави около двусантиметрова драскотина на ръката му. Боб подуши миризмата на собствената си кръв. Раната беше сериозна, имаше нужда да се зашие и за около час кръвотечението щеше да изсмуче силите му. Нямаше обаче засегнат важен орган, костта на ръката му не пострада, нямаше прекъснати нерви, просто адски болеше.

Той се завъртя наляво, блъсна се в нещо твърдо, тънкият ствол на една от декоративните върби, и това може би го забави. В този момент, изхождайки от абсолютно отпусната позиция, Кондо нанесе ново йокогири към него. Боб присви очи, не реагира достатъчно бързо, за да парира, бе твърде изморен, за да приклекне.

Но вместо да отвори дупка в гърлото му като в счупен водосток, острието загуби около една десета от скоростта си, забивайки се в дървото, премина през него без никакво усилие, спря и се изтегли на сантиметър от лицето на Боб.

— Майсторки удар, а? — изперчи се Кондо. — Не си го виждал във филмите, нали?

Наистина не го беше виждал. Изведнъж снегът от листата на върбата се посипа около него и дървото се стовари на земята, вдигайки облак от снежинки.

Суогър опита кириаге, възходящият удар, отляво надясно; това бе най-доброто решение в този момент, но беше твърде бавен.

— Виждал съм и по-добри изпълнения — каза Кондо. — Мисля, че Дошу щеше да ти се скара за такава некадърност.

Боб си пое дълбоко въздух.

— Няма ли да кажеш нещо духовито? Май се измори. Това беше последният ти удар. Вече нямаш нападение.

Суогър отново замахна, опита цуки, но изразходи почти цялата си енергия за изнасянето на острието, което прониза само въздуха, където допреди миг бе стоял Кондо.

Въздухът вече не му стигаше. Боже, защо силите му не се възстановяваха?

— Суогър, да приключваме вече. Рискуваш да те нараня лошо. Няма нужда да дереш гърлото си от писъци, когато червата ти се повлекат по земята. По-добре веднага да сложа край на страданието ти.

Суогър отговори с низходящ диагонален удар, толкова непохватно и несинхронизирано, че Кондо почти се обиди. Пропусна с метри. Вече почти нямаше какво да направи.

— Остави ме да сложа край на това, стари боецо. Ще бъде чисто и бързо.

Боб не прие съвета, пробва шинчокугири, низходящият вертикален удар, но отново твърде бавно, без никаква опасност за противника.

— Като не успя да ме убиеш в началото, изобщо няма да можеш сега — каза Кондо.

— Добре. Предложих ти. Имаш моето уважение. Това беше велик момент. Ти си смел мъж. Но купонът свърши. От пет по-силни удара можеш да парираш най-много четири. Знам, че ще умреш достойно, като истински самурай.

— Майната ти — само това успя да роди замъгленият мозък на Боб.

— Хай! — изкрещя Кондо.

Ударите последваха толкова бързо един след друг, че Суогър дори не можеше да ги следи с поглед. Само благодарение на животинските си рефлекси парира първия и втория ляв диагонален, някак успя да вдигне острието във вертикален нисък блок на едно хоризонтално прерязване, отскочи надясно, за да избегне четвъртия удар, десен диагонален, и приклекна, за да посрещне последния страничен — йокогири.

Нямаше време.

Нямаше сила.

Нямаше скорост.

С меча си вече не можеше да издържи на дъжда от удари, които сякаш с всеки следващ още повече се ускоряваха, насочени към тялото му.

Последният бе съвършено йокогири, нанесено с цялата мощ и умение на японеца, и както можеше да се очаква, използва един пропуск в отбраната на Боб. Кондо с кристална яснота си представяше какво ще последва.

Якиба — върхът от закалена стомана — щеше да се забие в хълбока на американеца, да продължи надолу, раздробявайки тазобедрената става, после самата бедрена кост, да пререже бедрената артерия. Кръвта от големия кръвоносен съд, щеше да рукне, обагряйки снега в червено. Острието, без да губи нито частица от инерцията, щеше да пререже плътта от другата страна, напълно ампутирайки крайника, и Боб да падне, кървейки като прасе. Смъртта можеше да не настъпи мигновено, но след осем секунди със сигурност щеше да е факт.

Но макар че по всяка логика точно това трябваше да се случи, то не стана. Вместо това капризната случайност отново се намеси и мечът му рязко спря, ръкохватката се изви, почти изскочи от ръцете му и макар че успя да я задържи навреме, в съзнанието му прозвуча един стар стих. Кой го беше казал? Къде? Кога? Защо му беше толкова познат?

„Стоманата разсича плътта, стоманата разсича костите, стоманата не разсича стомана.“

Опита се да навакса забавянето, но не реагира достатъчно бързо.

Посрещна го мики кириаге, отляво надясно, косаческият удар, най-добрият на Суогър, който го бе упражнявал по пустинните склонове под изгарящото, неумолимо слънце. Злобният стар Мурамаса беше дебнал през цялото време. Мечът му бе жаден за кръв. Премина малко над хълбока, през тръби и жили, през стави и кости, истински урок по анатомия през вътрешните органи, чието съдържание се изсипа на снега. Това не беше най-добре изпълненият удар на Суогър, защото не му достигна сила, за да пречупи целия гръбначен стълб, още по-малко да достигне белия дроб, но дори Дошу би го приел за достатъчно ефективен.

Боб се отдръпна и виждайки близкото, сякаш е далечно, и далечното, сякаш е близо, изненадващо грациозно зае най-логичната поза, следваща от такъв удар, а именно касуми („мъгла“), с хоризонтално разположен над раменете меч, с обърнати настрани китки.

— Изпита ли най-после страх? — попита той и му се стори, че наистина видя подобна мисъл, изписана върху лицето на противника си: „Аз съм смъртен, ще умра, времето ми дойде, защо, защо, защо?“

Като по магия касумито на Боб сякаш само, по волята на меча, премина в цуки, не много добре прицелено, но достатъчно, за да пробие гърлото на Кондо, разкъсвайки гръкляна и сънната артерия, почти прекърши врата му и по странен начин задържа тялото за част от секундата, преди острието да се изтегли и да го остави да падне.

Кондо се просна на земята, от раните му бликна кръв. Лицето му беше безизразно, погледът — премрежен, устата — леко отворена. Около него се вдигнаха пръски от червена киша.

Суогър се отдръпна и опипа хълбока си, където стоманената става, спомен от един руски снайперист във Виетнам преди няколко десетилетия, бе спряла безупречно прицеления удар на Кондо. Това беше единственият му коз и той бе проявил достатъчно съобразителност да го изиграе последен. Раната беше с равни краища, права, но плитка, отвътре изтичаше някаква тъмна течност, но не пръскаше като гейзер, което означаваше, че няма засегната артерия. Боб извади от джоба си шишенце с препарат, ускоряващ съсирването, и поръси с него раната. До един час трябваше да се зашие, ако му останеха сили да потърси помощ. Посипа с препарата и по-дълбоката рана на лявото си рамо.

Адски болеше!

Той се отдръпна, намери ножницата си и се подвоуми за секунда.

„Направи го по правилата — помисли си. — Благодари на проклетия меч.“

Въпреки чувството, че изглежда смешно, той вдигна оръжието хоризонтално пред себе си и се поклони леко на малкото божество, живеещо в стоманата, каза „аригато“ с колкото можеше по̀ японско произношение. Забеляза някакво несъвършенство върху острието, затова рязко замахна с него надясно, за да изтръска остатъците от кръв под формата на абстрактна картина на снега — чибури на японски, церемониалното почистване на меча, което изглежда толкова добре на кино.

После ното: прибра меча, също по правилата, задържа тъпата страна на острието между дланта и пръстите на лявата си ръка, внимателно пъхна върха в ножницата, след което я издърпа нагоре, за да избегне нараняването на режещия ръб, докато с леко изтракване цубата не опря в дървения предпазител на ръкохватката.

Часовникът му показваше 5:39. Боб се обърна и погледна тялото, на човека, когото току-що бе убил. Кондо лежеше сред кървава каша, кръвта вече не пръскаше, изтичаше по-бавно. Някъде в езерото дебел златен шаран се показа на спокойната повърхност и като че ли се оригна, оставяйки разширяващи се концентрични кръгове, маркиращи появата му.

Суогър отново погледна трупа. Искаше му се да вземе главата, както беше обещал, но какъв смисъл имаше?