Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Боб Лий Суагър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 47-th Samurai, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Редакция
ultimat (2012)

Издание:

Стивън Хънтър. 47-ият самурай

 

Редактор: Димитрия Сотирова

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

 

Издателство ЕРА, София, 2008

тел./факс 02/980 16 29

e-mail: [email protected]

Печат: Експреспринт ООД

ISBN: 978–954–389–003–3

История

  1. — Добавяне

20.
Младежите

Боб излезе от величествената сграда и тръгна през парка, където на десетки ярко оцветени павилиони се продаваха книги, дискове с филми и закуски. Видя една полицейска кола и се запита: „Знаят ли кой съм? Следят ли ме?“

Влизането в, страната се оказа лесно. Благодарение на връзките си в разузнаването Ал Ино му осигури фалшив паспорт — абсолютно нова самоличност, нова шофьорска книжка, социално осигурителен номер и фалшиви снимки в портфейла му. Боб продаде част от ценните си книжа и откри влог от 100 000 долара на името на господин Томас Лий от Окланд, Калифорния, за да може навсякъде по света да тегли пари. Всичко мина без никакъв проблем; Боб Лий Суогър вече не съществуваше.

След като основното бе направено, трябваше да измисли начин да открие полицая на летището, да се свърже с него и да го убеди да му съдейства. Вече се чувстваше уморен. Къде се беше загубила енергията му? Дали бе твърде стар за това? Една седмица уроци по бой с меч? Какво можеше да научи за една седмица? Какъв смисъл имаше?

Огледа се за ресторант в западен стил. Повървя известно време, оставяйки зад себе си голямата, тържествена сграда и парка около нея, за да се гмурне отново в трескавия, почти утопичен живот на съвременно Токио. Намери закусвалня „Старбъкс“, седна вътре и си купи чаша черно кафе за седем долара.

Постепенно кафенето започна да се пълни. Кафето беше горещо и силно и той започна да…

Тогава му направи впечатление. Кафенето се пълнеше бързо, но сякаш през вратата влизаше все един и същи човек. Всички изглеждаха около двайсет и пет годишни. Косата на всички бе подстригана късо и стърчеше, намазана с гел. Всички бяха мускулести, държаха се, сякаш нищо наоколо не ги интересуваше, но в същото време следяха всичко с поглед. Носеха тъмни очила с четвъртити черни рамки, памучни панталони и бели фланелки с високо деколте. Държаха се, сякаш не виждаха стария, хилав гайджин, седящ в кафенето, но без да го поглеждат, безшумно и умело го заобиколиха отвсякъде. Боб забеляза, че всеки си поръчваше чаша кафе.

„По дяволите — помисли си. — Тази работа не ми харесва.“

Един от тях се помота разсеяно наоколо, после небрежно се настани срещу Боб. Поседяха мълчаливо. След малко младежът погледна американеца и се усмихна:

— Здрасти.

— Здрасти — отвърна Боб. — Познаваме ли се?

— Вие мене не, но аз ви познавам. Томас Лий, нали?

— Какво искате?

Младежът отпи глътка кафе.

— Хубаво кафе, а?

— Не е зле. Какво означава това? Кой сте вие?

— Ваш приятел, може да се каже.

— Нямам приятели тук. Аз съм отвратителен стар досадник.

— Нямам предвид такъв вид приятел. В друг смисъл. Имам предвид, че с вас имаме едни и същи врагове, значи трябва да сме приятели.

— Полицай ли сте? Приличате на колежанче.

— Не се палете, господин Лий. Изпийте си спокойно кафето. Просто мисля, че след като свършите, ще трябва да дойдете с нас.

— Защо да го правя?

— Защото, както казах, ние сме ваши приятели.

— Вие го казвате. Ще се кача в колата ви и ще ми заврете под носа някой деветмилиметров пищак. Тогава край с мен.

— Огнестрелното оръжие е забранено в Япония. Нека да го кажа така: ние можем да ви помогнем. Имаме една и съща цел.

— Докажете го.

— Добре. Вие не се казвате Лий. Истинското ви име е Суогър. Бивш морски пехотинец, герой от войната във Виетнам, славещ се в някои кръгове като много способен войник, изпълняващ специални мисии. Ако ви хванат тук с фалшив паспорт, ще загазите. И двамата го знаем. Ако искахме да ви елиминираме, едно телефонно обаждане щеше да е достатъчно. Ние обаче не го направихме. Държим се добре с вас. Харесваме ви. Вижте, нека да направим така. Аз ще изляза заедно с хората си. Вие ще дойдете, когато сте готов. Убедете се, че около вас няма никой, никой не ви принуждава да правите нищо, всичко зависи само от вас. Пресечете улицата и ще видите черен микробус. Аз ще седя до шофьора. Ще се качите отзад и ние ще ви закараме на едно интересно място, където ще се запознаете с интересни хора.

* * *

Пътуваха мълчаливо около час. После вратата се отвори, но Боб не видя ярката дневна светлина. Неговият „приятел“ се показа.

— Последвайте ме, господин Суогър.

Боб чу странен шум. Глухо, вибриращо тракане. Беше като от блъскане по дърво и след малко той се досети, че идва от удряне на пръти един друг, но много бързо, с почти зашеметяващ ритъм.

Намираха се в просторно помещение със сводест покрив, приличаше на голям хангар. Когато зрението му се нагоди към сумрака, Боб установи, че хангарът е превърнат в огромно доджо — зала за кендо. Навсякъде млади мъже се дуелираха с мечове катана, дървени, разбира се, нанасяха един след друг удари с голяма сила и изключително сръчни движения. Повечето бяха облечени с екипи за кендо — панталони хакама, връхни дрехи шиншага, ризници и шлемове — но неколцина, дали от смелост, или от глупост, дали защото не искаха защитното облекло да ограничава движенията им, или изтърпяващи някакво наказание, се биеха без никакви предпазни средства. Бяха невероятни.

Той се обърна и видя, че към „приятеля“ му са се присъединили двама мъже с униформи на Японските сили за самоотбрана.

— Какво е това, урок по гимнастика ли?

— Не точно, господин Суогър — отвърна командирът на групата.

— Не знам откъде имате тази информация, но името ми е Лий. Томас Лий. Документите ми го доказват.

— Не и според лейтенант Йошида.

„Ох, и таз хубава“ — помисли си Боб.

Офицерът го покани да ги последва. Минаха между постелките, на които тренираха младежите, и влязоха в заседателна зала, където седнаха около голяма маса.

— Йошида не ви е предал — каза офицерът. — Той ви помага. Съобщи ни за вас, защото имаме обща цел. Знаех за идването ви още преди да си купите билети.

— Добре. Кой сте вие?

— Аз съм майор Албърт Фуджикава, командир на Трети батальон от Първа военновъздушна бригада в Източната армия на Японските сили за самоотбрана. Цивилният младеж до мен е моят щабен офицер, капитан Танада, командир на разузнавателната ми рота. Както може би се досещате, по-едрият мъж от другата ми страна е сержант, главен сержант Канда. За нас е чест да посрещнем един главен сержант от морската пехота на САЩ.

— Е, добре сте информирани. Дори знаете военния ми чин. Ал Ино е казал на Йошида, който е казал на вас, а вие веднага сте ме проверили.

— Нещо такова.

— Чакайте, сега разбирам. Вие сте приятели на Филип Яно.

— Много години сме служили под командването на полковник Яно. В Самауа аз бях войникът, когото той измъкна от горящия бронетранспортьор. Дължа му живота си.

— Той беше прекрасен човек.

— Да, наистина.

— Той, жена му и децата му заслужаваха по-добра съдба.

— Никой не заслужава съдбата, която сполетя семейство Яно. Затова и вие сте тук.

— Изглежда, че никой не си мръдва пръста да разкрие убийците! — разпали се Боб. — С това не мога да се примиря.

— Господин Суогър, вашият гняв, вашата преданост, вашата решителност, всичко това е много похвално. Трябва обаче да приемете реалността. Вие почти не познавате Япония. Не говорите японски, не разбирате нашите ценности, нашите традиции, устройството на нашето общество.

— Гледал съм доста филми за самураи.

— О, чудесно — отбеляза майорът. — Видяхте ли как един човек надбяга един кон?

— Всъщност, да.

— Или оня, в който един самурай победи триста души?

— Да, гледал съм и един, в който едно момиче отсече главата на един мъж, но той не разбра и се завъртя, а главата му остана на мястото си. Гледах обаче и много филми за самотни мъже, които изпълняват дълга си, дори това да им струва живота. Това е урокът, който научих.

— Не знаете нищо за нашата политика, за големите фирми, за сексуалните ни наклонности, за странната ни връзка със самурайското минало. Знаете ли изобщо името на друг японски град освен Токио, Хирошима и Нагасаки?

— Мисля, че има един, който се казва Киото. Нали там беше последната зимна олимпиада?

— Знаете ли дали е разрешено да имате сексуална връзка с гейша?

— За това винаги съм се чудил.

— Знаете ли как се връзва оби?

— Не.

— Знаете ли какво е диетът? Знаете ли името на императора? Коя е управляващата партия? Знаете ли какво е префектура? Каква е разликата между шогун и император? Кое е името на най-големият клан на шогуната? Можете ли да назовете името на най-известния японски режисьор, който не е направил нито един филм за самураи? Знаете ли колко японци са загинали във Втората световна война? Знаете ли колко души са изгорели живи в една-единствена нощ в Токио?

— Не. Не мога да отговоря на никой от тези въпроси.

— Познавате ли съдебната ни система? Знаете ли как е устроена японската мафия, якудза, традициите й, отличителните й знаци? Знаете ли каква е разликата между националната полиция и полицейските части на префектурите?

— Не. Разбирам какво имате предвид. Не съм добре подготвен за задачата, която съм си поставил. Само ще ви преча. Ще прецакам нещо. Това ли искате да кажете.

— Всъщност… не. Може би точно затова вие сте единственият човек в Япония, който може да успее в това начинание.

Боб си помисли, че не е чул добре.

— Не раз…

— Вижте, на този остров ние живеем доста изолирано. Навсякъде сме ограничени от правила, забрани, традиции. Искате ли да разберете японците, господин Суогър? Погледнете едно кимоно или една хакама и ще видите галактика от възли, всичките са различни, безупречни, поставени на най-подходящите места. Затова във филмите мечовете никога не изпадат от колана. Никой чужденец не може да върже правилно дори един от тези възли; всеки японец може да ги върже всичките и със затворени очи. Ето как ние сме оплетени в собствените си възли, господин Суогър. Имаме нужда от чужденец, който да ни освободи от тях. По дяволите да вървят кимоното, обито и начинът, по който ножницата идеално приляга под колана; по дяволите да върви всичко. Разсечете възлите. Открийте кой е убил Филип Яно.

— Значи искате… да ми помогнете?

— По закон на всички служители на онова, което се води за армия в Япония, им е забранено да участват във вътрешни дела. Наказанията са изключително строги; намираме се под постоянно наблюдение. Ние сме символ на една японска традиция, от която много японци се срамуват. Такова е сегашното възпитание. Затова ние сме безсилни. Вие обаче, господин Суогър, сте невежа, недисциплиниран, неинформиран. Можете да отидете навсякъде, да искате всичко. Вие сте истински ронин. Самурай без господар; самурай, който не дължи нищо на никого. Вие сте един истински Тоширо Мифуне.

— Не знам за какво говорите, но ще направя всичко, на което съм способен.

— Сигурен съм в това. Добре, ето какво ще направим. Ще ви дадем мобилен телефон. Двайсет и четири часа в денонощието ще има човек, който ще чака от другата страна на линията. Ако имате проблем, ако имате нужда от помощ, ако ви трябва стратегическа подкрепа и информация, ние ще ви ги осигурим. Иначе всеки ще си върши работата, ние ще продължим да водим жалкото си, безсмислено съществуване, на което сме обречени след убийството на Филип Яно и неговия клан. Дори може да се разведа с жена си и да я изпратя в публичен дом… Не, това последното беше шега.

— Ако щете, вярвайте, но разбирам какво искате да кажете. Отова ми разказа тази история.

— Да, нормално е да ви я разкаже. Нашият господар беше убит, кланът ни бе унищожен. Имаме сметки за уреждане, господин Суогър.

— Трябва обаче да се договорим за нещо. Искам да съм част от тази борба. Това е договор между мъже на честта, нали?

— Добре, господин Суогър — каза майор Фуджикава. — Имате думата ми.

— Нека сега да видим дали сте толкова способни, колкото казвате.

— Да чуем.

— В полицията на токийското летище имат експерт по мечовете. Обаждат му се винаги, когато някой невеж чужденец се опита да внесе или изнесе някое оръжие, без да има необходимите разрешителни.

— Да, логично е.

— Той е нашият човек. От него започна всичко. Той е свързан с престъпниците. Видял е, че мечът, който носех, може да се окаже ценен, и веднага е предупредил хората, за които работи. Той е причината всичко това да се случи. Трябва да узная името и адреса му. Ще започна от него.