Стивън Хънтър
47-ият самурай (35)

35.
Лице в лице

Точно както бе планирал Боб, в „Джапан Таймс“ се появи обява, закодирана по страниците на „Падай с достойнство“, но не адресирана от него до Кондо Исами, а от Кондо за него. Съобщението гласеше: „Портата Ясукуни, 10:00, вторник“.

— Ще те убият — каза Сюзан Окада.

— Не и ако мечът не е у мен. Тогава ще се наложи да определи втора среща. Тогава ще ме убият.

— О, това е много по-добре. Слушай, трябва да се обадим в полицията.

— Не. Знаеш, че Кондо и шефът му Мива имат хора там. Ако се обадим, Кондо ще узнае след секунди. Какво ще стане тогава? Ще убият и Мико, и мен. Трябва да отида на срещата. Ще се уговорим за следващата, ще обсъдим условията за размяната и после ще действаме.

— Той владее ситуацията и го знае. Не можеш да преговаряш с някого, който има преимущество пред теб. Ще те извика на някое безлюдно място, ще те убие, ще вземе меча, ще убие Мико и ще продължи онова, което е намислил. Те ще излязат победители.

— Може би ще успея…

— Не! Рискуваш живота на детето. Рискуваш своя живот. Мива ще постигне своето. И после какво?

— Окада сан, нека да отида на първата среща и да се върна, пък тогава ще мислим.

— Ако с нещо, което съм направила, съм застрашила живота на това дете…

— Нищо не си направила, само си изпълняваше задълженията. Не си виновна за нищо. Просто тези хора са решени на всичко, за да получат своето. Това е. Ние с теб имаме привилегията да се изправим срещу тях. И ще се бием. Ще ги спрем. Мислят се за самураи. Само че не са. Ние ще им покажем какво означава самурай.

Сюзан обаче не беше убедена и Боб я остави в това отчаяно настроение.

* * *

Беше станало студено. Зеленината, толкова характерна за Япония, вече я нямаше. Мразовит вятър гонеше мъртви листа по земята пред храма „Ясукуни“. От двете страни на бетонната алея дърветата с преплетени голи клони изглеждаха сурово; приличаха на ръждясала бодлива тел.

Боб стоеше под стоманената порта, издигаща се внушително над него. Двете двуметрови метални подпори бяха свързани с две хоризонтални греди, една за стабилност и една декоративна, с формата на разперени криле, символът на Япония. Церемониалната порта тории символизираше славата, духа, размаха, мощта, красотата, просторите на Азия. Боб погледна към синьото небе и горната греда и видя необятност.

Потрепери. Носеше черен костюм и шлифер, който бе малко тънък за това време. Зад стената на парка около храма улиците на Токио кипяха от живот, клаксони и свирене на спирачки, безкрайна тълпа от блъскащи се минувачи. Тук посетителите, обикновени чиновници и туристи, вървяха на групички към храма, към края на алеята или към самурайския музей в единия ъгъл на парка.

Боб погледна часовника си. Беше десет и петнайсет. Разбира се, отнякъде го наблюдаваха с бинокъл, искаха да се уверят, че наистина е сам.

Неочаквано от група мъже с костюми, приличащи на бизнесмени, се отдели един и тръгна към американеца.

Боб изчака да се приближи. Не знаеше какво да очаква: дали нещо необикновено, човек, излъчващ демонично обаяние. Видя най-обикновен японец, с костюм и палто, с черни очила, широко, но с нищо незабележително лице, тъмна къса коса. Стори му се, че усеща някаква енергия, излъчвана от цялото тяло на този мъж, под това безлично облекло се криеше удивителна сила и ловкост. Или пък си въобразяваше?

— Поздрави. Аз съм убиецът Кондо Исами — представи се японецът на чист, правилен английски, без никакъв чужд акцент. — За кого работиш?

След като застанаха лице в лице, на Суогър му се стори, че това лице му е много познато. Но откъде?

— За Филип Яно — отговори той.

— Не представляваш ли някоя американска фирма за развлекателни филми за възрастни? Не си ли професионалист?

— Нямам нищо общо с този бизнес. Не се интересувам от перверзни учителки. Но съм достатъчно професионалист, за да се справя с теб.

— Не представляваш ли някоя правителствена или друга официална организация?

— Не. Навремето съм работил за такива, но не ми хареса.

— Кой те научи да се биеш с меч?

— Тоширо Мифуне.

— Коя е жената?

— Приятелю, не съм дошъл да си приказваме общи приказки.

— Какъв ти беше Филип Яно?

— Достоен човек с добро семейство, който не заслужаваше такава участ.

— Той не беше нищо. Има много по-важни неща от едно жалко семейство, разчитащо на държавна пенсия.

— Бих казал: „Той беше всичко“. Но стига глупости и да говорим по същество. Колкото по-дълго стоим тук, толкова по-голяма опасност има да ти счупя врата.

— Живял съм известно време в Америка. Напомняш ми на капитана на един футболен отбор, който намери смъртта си като пожарникар. Глупав, гръмогласен, агресивен, но смел. Загина на единайсети септември в развалините на един от небостъргачите.

— Гади ми се, като си помисля, че се е познавал с негодник като тебе.

— Да, той беше герой, също като теб. Но по различен начин. Беше смел като самурай, импулсивен, емоционален, действащ на момента. Това мога да го разбера. Ти си имал седмици да обмислиш всичко, да осъзнаеш какво става, да намериш причина да не се намесваш. При все това не се отказваш. Какво те кара да продължаваш тази странна лична мисия, която ще ти донесе само гибел? Предполагам, че си обмислил внимателно всичко. Наистина ми е много любопитно. Защо? Защо?

— Он — отвърна Боб.

— Он — презрително изсумтя японецът. — Какво разбираш ти от он. Дълг. Това е чисто японско понятие, безкрайно сложно и заплетено. Не означава нищо за един американец.

— Мисля, че достатъчно добре го разбирам.

— Невъзможно. Бил съм в американска гимназия. Учил съм една година в американски университет. Познавам Америка. Никой американец не може да почувства он.

— Попитай приятелите си и полировача дали не съм сериозен. Те трябва да знаят.

— Възползвал си се от изненадата. Затова може би победата ти е по-малко впечатляваща, отколкото подозираш.

— Не ми дреме дали те впечатлява или не. Искам детето.

— Аз искам меча.

— Виждаш, че не е у мен.

— Къде е?

— Когато хвана детето с едната си ръка, ще го държа с другата и ще ти отсека главата с него. Тогава ще разбереш къде е.

Кондо извади от джоба си мобилен телефон.

— След два дни в пет и половина сутринта ще ти се — обадим по този телефон. Ще ти кажем откъде да минеш. Доколкото знам, имаш мотоциклет. Ще те чакам да ми се обадиш от площада пред императорския дворец. Намира се на централно място. В пет и четирийсет пак ще ти се обадим. Ще ти кажем къде да завиеш. Така ще продължи, докато около шест часа пристигнеш на определеното място. Ще се наложи да минеш на червено на няколко места, но в твой интерес е да го направиш. Ако закъснееш, ще започна да режа пръстите на детето. За всяка минута по един пръст. Когато свърша с пръстите на ръцете, ще започна с краката. Когато и те свършат, ще започна с целите крайници. Вероятно ще умре, преди да отрежа и четирите, но ако още е жива, ще извадя очите й, ще отрежа носа и езика й. Нямам никакви угризения да го направя. Затова по-добре не закъснявай.

— Наистина с голямо удоволствие ще ти отрежа главата.

— Донеси меча. Ще пусна детето, когато получа оръжието. Аз контролирам положението, аз казвам какво ще се прави. Ще си тръгнеш с детето. По-късно ще ти се обадя по същия телефон и ще ти определя друга среща. Тогава ще си уредим сметките.

— Планът, разбира се, не ми харесва. Можеш да извикаш шейсет души с автомати.

— Така е. Но ако не си съгласен, мога да започна да режа пръстите на детето още сега. Не ми ли вярваш? Погледни натам.

Посочи и Боб погледна. На петдесетина метра видя едър младеж с подпухнало, превързано лице — онзи, когото бе фраснал два пъти с ръкохватката на меча си в работилницата на полировача. Мико беше с него. Мъжагата я стискаше за раменете. Изглеждаше уплашена и бледа. Той завъртя ръката си и под тънкото вратле на момиченцето проблесна кинжал. В поведението му личеше и друго, някаква сексуална възбуда. Личеше си, че близостта й, миризмата й, безпомощността й му доставят удоволствие.

— Момчето може да я заколи за секунда. Той е истински якудза, живее, за да служи на своя оябун.

Видът на дебелия, як младеж, притиснал лъскавото острие до гърлото на уплашеното момиченце, и доволното му изражение вбесиха Суогър. Гневът обаче нямаше да му помогне.

— Впечатлен съм колко си смел, когато отвличаш малки момиченца. Това е голямо геройство. Ще те видя обаче, когато се изправиш срещу някого с по-остър меч и по-бързи рефлекси. Обзалагам се, че ще видя страх в очите ти, преди да те убия.

— Ще се видим след два дни, гайджин. Донеси Обезглавителя на Кира.

— Ще дойда. А когато свърша с теб, ще даря Обезглавителя на някой музей.