Стивън Хънтър
47-ият самурай (31)

31.
Битката

Сюзан го остави пред музея в 18:30 и се наложи доста да се разправя с охраната и служителката на пропуска, защото скоро затваряха. Доктор Отова обаче нареди да го пуснат и лично слезе да го посрещне. Минаха покрай гордо изложените експонати, почиващи в тържествена тишина под бледата светлина на лампите и влязоха в кабинета му. Навсякъде във витрини със системи за регулиране на влажността имаше мечове, само на едната стена голяма черна врата показваше входа към хранилището, в което сигурно имаше още мечове.

— Дошу каза, че сте добър ученик. Уменията и характерът ви много са го впечатлили, а той умее да преценява хората.

— Господине, радвам се, че преминах това изпитание и съм се представил добре.

— Кажете сега. Споменахте, че е спешно.

— Да. Мисля, че знам къде е мечът, който бе откраднат от Филип Яно. Би трябвало да го реставрират. Най-вероятно е даден за полиране, защото това е най-дългата и трудна част от процеса. Мога да си загубя цяла седмица с проверки и телефонни разговори, но знам, че вие имате необходимата информация. За секунди можете да разберете къде е.

— Искате да разпитам?

— Знам как действат тези хора и не мисля, че с обикновено разпитване можете да ги намерите. Те искат мечът да бъде реставриран колкото може по-скоро. Искат работата да бъде свършена до определен срок. Времето им изтича, затова много бързат. Трябва също да възстановят ръкохватката и ножницата, и то на най-високо художествено ниво. Това означава, че някой известен полировач вероятно внезапно е изчезнал. Вече не се появява в обществото. Приятелите му нямат новини от него и се тревожат. Оттеглил се е, неочаквано е решил да отиде на „почивка“ или нещо такова.

— Познавам един журналист, който вероятно знае. Седнете, докато му изпратя имейл, моля.

Ученият включи компютъра си.

Боб седна и заоглежда красивите оръжия наоколо, заслуша се в тракането на клавиатурата. В това помещение можеше да проследи цялото развитие на формата на остриетата във времето, извивката постепенно се увеличаваше през различните периоди, после пак намаляваше, доближавайки се до правата линия. Цубата се беше променяла от единичен железен диск, недодялан като викингско весло, до сложна, инкрустирана със злато резба, твърде елегантна, твърде красива за безспорното си предназначение, а именно да пази ръката от вражеското острие. Върховете бяха ставали по-издължени или по-къси, браздите на остриетата се бяха удължавали към края, появяваха се двойни, после се скъсяваха и накрая съвсем изчезваха. Виждаше еволюцията на хамона, понякога съвсем ефирен и незначителен на границата между твърдата калена стомана и по-меката от гърба на острието. Колекцията беше впечатляваща. Дори с повърхностните си знания Суогър имаше чувството, че познава един отделен свят. Кисаки, йокоте, мицугашира, хамон, шиноги, шиноги-джи, хира, ха, муне, минемачи, хамачи, мей, мекугиана, накаго, накагори — от върха до ръкохватката знаеше имената на всяка част на меча. Това бе цяла вселена.

— Господин Суогър.

— Да?

— Най-добрият полировач на мечове в Япония е в Лондон, реставрира оръжия във „Виктория анд Албърт мюзиъм“. Следващият по умения е в Сан Франциско, води семинар за вашите сънародници. Но третият…

— Третият?

— Третият навремето беше най-добрият. Само възрастта навреди на уменията му. На осемдесет и четири е. Казва се Тацуя Омоте. Имам адреса му.

— Идеално.

— Боя се, че имате право. Преди три седмици неочаквано е отменил участието си в една конференция в Осака. Пропуснал е срока за едно мероприятие, което е водел за един храм в Хирошима. Работилницата му е затворена и вече не отговаря на писмата в електронната си поща. Приятелите му много са се разтревожили, но преди няколко седмици им е изпратил имейл, в който пише, че всичко е наред, просто имал много важна и трудоемка работа.

Боб погледна часовника си. Търсенето му беше отнело седем минути.

— Какво да правим сега? — попита ученият. — Да се обадим ли на полицията?

— Мисля, че така само ще предупредим престъпниците и няма да помогнем за освобождаването на човека. Лично ще отида да проверя какво става.

— Може да е опасно. Въоръжен ли сте?

— Не. Разбира се, че не.

— Елате с мен.

Ученият го заведе при вратата на сейфа и нагласи комбинацията на ключалката. Дръпна вратата и Боб почувства голяма тежест, движеща се на лагери.

Американецът остана отвън, защото домакинът не го покани. Ученият се показа след малко, държеше бял меч.

— Гендайо уакидзаши. Съвременен къс меч. Изкован е през хиляда деветстотин четирийсет и трета от един от най-известните оръжейници от периода шова в разцвета на силите му. Бил предназначен за сина на майстора, който тогава служел като офицер на остров Тарава. Той обаче никога не се завърнал. След войната ковачът монтирал острието на цивилната ръкохватка, която виждате сега. Затова саята, цубата, самето и саегото са бели. За нас бялото е както при вас черното. Олицетворява скръбта.

Ученият вдигна оръжието пред себе си с режещия ръб на острието нагоре и с лявата си ръка дръпна бялата лакирана ножница. Голото оръжие заблестя на светлината, красиво и жадно за кръв.

— Когато дари колекцията си на музея, старецът ми каза, че това е най-острото и най-яко острие, което някога е изковал. Изработено е с любов, за да закриля сина му. Той обаче така и не го видял. Старецът ми го подари, за да го дам на моя син и мечът да го закриля, но така стана, че и синът ми не доживя да го носи. Той също почина млад. Давам го на вас, защото сте син на воин. Надявам се да ви пази с магията на бащината любов, вградена в него. Приемете го като подарък за баща ви от мен. Надявам се, че е бил добър човек.

— Много добър.

— Хубаво. Моля се да не се налага да го използвате, но ако все пак се стигне дотам, знайте, че този меч ще реже бързо и точно.

* * *

Минаха през крайните квартали и навлязоха в селскостопанския район около Токио, известната долина Канто. В далечината величествено се издигаха планини, сред тях и великият Фуджи, огромната му снага се очертаваше ясно в кристалния есенен въздух. Изглеждаше като от снимка в рекламна брошура, какъвто съществуваше в съзнанието на западните туристи.

— Нямаше нужда да ме караш — каза Боб. — Нали имам мотоциклет. Можех и сам да намеря мястото.

— Ами ако те ранят? Ако кървиш и не може да караш? Ако някой извика ченгетата и трябва да бягаш, а няма къде да се скриеш? Ти си просто един голям гайджин. Ще те намерят за трийсет секунди. Трябва да ти помогна, Суогър, макар че не мога да повярвам, че го правя.

— Всичко ще е наред.

— Затова ли носиш нещо под якето си? Нещо с дължината на меч?

— Отова ми го даде за всеки случай.

— Суогър, ще те убият или ще те тикнат в затвора, а с моята кариера ще бъде свършено.

— Ще се справя.

— Да, чужденецът с едноседмично обучение. Разбира се.

— Не забравяй, че победих едно малко момиченце.

Накрая намериха адреса: на безлична улица в едно безлично градче, безлична търговска постройка с няколко магазина на приземния етаж, единият — затворен, със спуснати завеси. В съседните се продаваха спагети, суши, порнофилми, алкохол, компютърни игри. На табелата над затворения магазин пишеше „Нихонто“.

— Това е. Работилницата на Тадаки Омото. Бога ми, прилича на магазин за сандвичи.

— Тацуя Омоте. Не можеш ли да запомниш едно име?

— Много сте нервна, госпожице Окада. Знам какво ви трябва. Време е за пазаруване. Защо не обиколим магазините?

— Какво?

— Това винаги успокоява хората. Хайде да отидем да напазаруваме някои неща.

Боб слезе от колата и пресече паркинга. Сюзан го последва на няколко крачки зад него. Той отиде направо в магазина за алкохол. Докато тя дойде, бе купил бутилка „Джак Даниелс“.

— Това е много хубаво уиски. Искаш ли малко?

— Суогър, аз…

Боб плати около 3600 йени. Поднесе бутилката към нея, но тя поклати глава.

— Добре, след малко тогава. Сега да си вземем една хубава порция спагети.

— Господин Суогър, стана ли ви нещо? Не разбирам.

— Не, госпожице, много съм добре. Хайде да хапнем спагети.

— Ама…

— Трябва да наблюдавам района известно време, преди да се вживея в ролята на Тоширо. Хайде.

И така самураят и спътничката му влязоха в ресторантчето и си взеха голяма порция спагети и по една диетична кока-кола. Обстановката беше доста приятна. Седнаха до прозореца.

— Какво виждаш? — попита тя.

— Голям мерцедес ес-класа, черен, много лъскав, спрян на паркинга. Типично мафиотско возило.

— Нямаме представа колко са вътре. Трябва да се обадим в полицията.

— Хубаво, и какво ще заварят вътре? Старец, който полира мечове в компанията на няколко биячи с костюми. Какво престъпление е това? Дали старецът ще каже: „Тези момчета ме принудиха насила да полирам този краден меч“? Едва ли ще го направи, вероятно от страх, и то с право. Ченгетата ще попитат: „Как е бил откраднат мечът? Подаден ли е сигнал в полицията?“ Тогава ще трябва да им кажем: „Нямаме други доказателства, освен твърденията на този побъркан бял, който казва, че е внесъл меча в страната преди няколко месеца.“ Тогава бандитите ще отговорят: „Моля ви се, ето разрешителното за меча“, което са взели от Яно сан. И така, мечът остава при мафията, нас ни изритват от града, а господин Тацуя…

— Господин Омоте, мамка му. Не можеш ли да запомниш едно нещо правилно?

— Господин Омоте продължава да лъска меча. Междувременно ченгетата установяват, че паспортът ми е фалшив и ме арестуват. Идеята не ми изглежда много добра.

— Ела.

Тя го заведе при колата.

— Качвай се.

Отвори чантичката си — доста голяма кожена чанта — и му я подаде. Той погледна вътре и видя ръкохватката на малък пистолет.

— Нерегистриран китайски „Макаров“. Взех го от палячовците от ЦРУ на четвъртия етаж в посолството. Зареден е с някакви магически чудеса, наречени „трийсет и осемкалиброви куршуми с кух връх“. Каквото и да означава това, момчетата доста се посмяха. Вземи го.

— Не.

— Суогър, не можеш да отидеш там само…

— Мога. Тази игра се нарича „мечове“. Това е тяхната игра. Ако ги бия по техните правила, ще съм победител. А това чудо го хвърли в Токийския залив. Ще те тикнат за следващите четиринайсет години в японски женски затвор, а там не носят чантички „Кейт Спейд“.

— Дано да оцелееш достатъчно дълго, за да ми обясниш как селяк от Юта, който звучи като Джони Кеш, успя да познае чантичка „Кейт Спейд“.

— Аз съм от Айдахо, на границата с Арканзас. Дъщеря ми ме накара да й купя такава чантичка. Купих и на жена си. Сигурно вземаш добри пари. Тия неща не са евтини. Сигурна ли си, че не искаш да пийнеш?

Тя не сметна за нужно да отговаря. Само го изгледа. Боб извади малката плоска бутилка от кафявото хартиено пликче, отвинти капачката, усмихна се, вдигна шишето и каза:

— Наздраве.

После изля малко на главата си и разроши косата си.

Плисна малко и на врата си.

Подаде бутилката на Сюзан.

Свали вратовръзката си, разкопча горните четири копчета на ризата и извади левия й край от панталона си.

— „Основата на Пътя е заблудата“. Ягю, хиляда шестстотин трийсет и пета.

— Добре, Суогър, предавам се. Отивай да си играеш на войник.

— До скоро.

— Ще те чакам тук. Ако изобщо излезеш жив.

* * *

Нии не спираше да се удивлява. Старецът, бос и облечен в черно като някаква конте, с очила, толкова големи, че зад тях очите му приличаха на бръмбари, седеше на ниско столче върху издигната платформа. Приличаше на музикант. Седеше наведен над дългото стоманено острие, абсолютно съсредоточен, с лявата ръка притискаше метала към дървено трупче, с дясната държеше плосък камък. До десния му крак имаше кофа с вода.

Това беше крайното заглаждане. Полирането бе като бавна, мъчителна битка, започна с цял арсенал от камъни и пълно мобилизиране на въображението, издръжливостта и уменията му срещу острието, едновременно с любов и настървение, едно истинско изкуство. Мечът, от своя страна, се съпротивляваше упорито. Белезите му бяха гордо спечелени в отдавна забравени битки, повърхността му носеше следи от кръвта на много хора, някои справедливо лишени от живота им, други — не. Сякаш не искаше да се връща към церемониалното бездействие.

В тази война оръжията на стареца бяха камъните. Бяха десетки и всеки си имаше име, специфична структура и повърхност, използваше се само на определено място по острието и в определена посока: арато, конгото, бинсуй, касисей, чунагура, кома нагура, учимугори хато, учимугори то. Изкуството бе да знаеш мястото на всеки в този времеотнемащ ритуал. Лицето на стареца бе сбръчкано като сушена слива, но косата му беше дълга и бухнала. Приличаше повече на саксофонист, отколкото на войник, но той бе истински боец и свидетелството за това бяха проблясъците от милион метални частички, въпреки че на всеки час ги събираше с прахосмукачка, защото някоя непокорна стружка можеше да попадне между камъка и острието и да причини поразии.

Нии наблюдаваше как от нещо съвсем банално се ражда голяма красота. Онова, което отначало изглеждаше като обикновено парче стара стомана, мръсно, с петна от ръжда, очукано и надраскано, сега представляваше празник на цветове и повърхности с различна структура. Той не просто блестеше, той искреше, сякаш светлината идваше някъде отвътре. Някак си остарелият метал се беше махнал и мечът бе възвърнал живота и мощта си. Беше жив. Замазаната, матова линия на хамона преминаваше по цялото острие. Върхът, кисаки, беше заплашителен и съвършен, пет сантиметра зловеща стомана, способна да проникне навсякъде. По-дебелият метал на муне проблясваше като злато, масивен и надежден, солиден, но не просто твърд и чуплив. Две бразди (казваха се бо-хи) придаваха на острието аеродинамични свойства и бяха причина да свири, когато прорязва с голяма скорост въздуха. Оръжието изглеждаше жадно за кръв. То бе от онези обекти, които са едновременно свещени и прозаични. Искаше само едно: да се къпе в още кръв, но в същото време бе въплъщение на гения на хората от един малък остров, които бяха създали и разпространили духа му в половината свят. Нии не знаеше тези неща. Не можеше да ги изрази. Просто ги чувстваше. За първи път нещо бе в състояние да го накара да не мисли за малки момиченца.

Старецът работеше упорито, не виждаше нищо друго, освен меча на десет сантиметра от лицето му. Бе твърде възвишен, за да забележи безвкусно облечените, вманиачени по модни дрехи млади мафиоти. С поведението си им показваше, че колкото и да се перчат и да тормозят хората, те са банални, безполезни. Той беше жив, за да свърши тази работа. Беше го приел преди няколко седмици, когато те се появиха с пистолети и купчина пари.

— Ще работиш това. Няма да се занимаваш с нищо друго. Няма да казваш на никого. Ще те наблюдаваме. Трябва да свършиш до първата седмица на декември.

— Не може да се свърши за толкова кратко време.

— Може — бе казал Кондо. — Сигурно знаеш кой съм и на какво съм способен. Не искам да проливам кръвта ти…

— Живот, смърт, не е ли едно и също?

— За теб, на осемдесет години, сигурно, но дали и децата, внуците, жена ти, приятелите ти мислят така? Можем да оставим много домове в това градче празни.

Неохотно старецът прие реалността. Отдаде се на меча. Какъв избор имаше?

Почти беше свършил. Оставаше да го заглади за последен път, да го огледа, да…

— Нии! — изкрещя някой.

Младежът вдигна очи. Старецът бе спрял да полира, което досега никога не беше правил. Това разтревожи Нии.

После чу: някой думкаше на вратата.

— Кой е този глупак?

— Някакъв гайджин. Чужденец с много глупав вид.

— По дяволите. Добре, ще го разкарам. А ти, старче, продължавай да работиш.

Незнайно защо старецът не продължи да работи. Вгледа се изпитателно в Нии, сякаш го виждаше за първи път или знаеше някаква тайна. После се усмихна.

За първи път от месеци заговори:

— Сега ще стане интересно.

* * *

Боб задумка на вратата. Вътре се чу шум. Пробва бравата, вратата се разклати, но не поддаде. Той отново потропа.

— Ехо! Хей, отворете, по дяволите! Искам някой да ми наточи меча!

Вътре настъпи оживление, завесата зад стъклото леко се открехна и той долови някакво движение. Иначе вътре не се виждаше нищо особено: рафтове с някакви кутии като от обувки, а в тях — камъни: плоски, грапави, с различна форма, структура и цвят.

— Хей! — изкрещя отново той. — Мамка ви, имам меч за точене! Не искате ли да спечелите малко пари? Имам пари. Мързи ли ви да работите? Хайде, негодници, отваряйте!

Продължи да думка и да крещи още няколко минути, давайки да разбере, че пияният гайджин няма никакво намерение да се откаже.

— Чувам ви! Мамка ви, чувам, че сте вътре! Отворете, по дяволите!

Отново видя нещо да се движи в полумрака и след малко зад вратата се появиха двама едри младежи с костюми. Носеха черни очила и лицата им бяха безизразни. Сигурно бяха по стотина килограма и вратовете им не личаха. Късите им ръце висяха леко настрани, понеже мускулите им бяха толкова раздути, че не им позволяваха да ги приберат до тялото.

Приближиха се и Боб чу изщракване на ключалка. Вратата се открехна на не повече от няколко сантиметра и двамата младежи закриха пролуката с телата си.

— Здрасти, имам…

— Ти се маха. Магазин затворено. Никой тук. Майстор няма. Отива си сега, моля.

— Хайде, момчета — запелтечи той като пияница, който не разбира какво му говорят. — Купих това чудо за един бон. Трябва да се лъсне. Това е мястото, нали така? Казаха ми, че тоя пич ги лъска идеално. Хайде, извикайте майстора, хайде.

Показа им меча с бяла ръкохватка и бяла ножница.

— Маха се веднага, моля. Тук никой няма. Майстор няма. Отишъл другаде. Вие няма работа тук.

— Момчета, искам само…

— Няма работа тук.

Вратата се затвори и Боб чу изщракване.

Двамата младежи се отдалечиха и се скриха в една задна стаичка.

Той изчака за секунда, после бръкна в джоба си и извади малък шперц. Изщракването му беше подсказало, че ключалката е с обикновено резе, стандартно устройство, което лесно можеше да се отвори. Пъхна шперца в ключовата дупка, напипа деликатната система от лостчета, премести ги едно по едно и накрая почувства как механизмът се освободи. Прибра шперца, извади пластмасова кредитна карта, пъхна я в процепа между вратата и касата и внимателно я придвижи нагоре, освобождавайки езичето на бравата. След две секунди ключалката изщрака и вратата се отвори.

Той влезе в тъмното помещение.

— Хей! Има ли някой? По дяволите, вратата не беше заключена, значи работите!

Чу шум зад една завеса, шепот.

Той се приближи, рязко мина през завесата и олюлявайки се, застана на входа на по-голяма стая, където го чакаше странна гледка. Дребен старец с коса като на хипи и очила като на космонавт седеше на малка платформа с меч в скута. Боб веднага позна оръжието по дължината и формата, макар че сега блестеше като рядък скъпоценен камък.

Пред него стояха шестима много едри младежи, трима с тъмни очила, но всичките с черни костюми и все още прибрани в ножници уакидзаши. Боб едва се сдържа да не се изсмее. Приличаха на състезатели по американски футбол, опитващи се да имитират „Блус брадърс“.

Изведнъж японците започнаха да бърборят, да приказват един през друг, докато накрая един от тях не изкрещя и явно пое нещата в свои ръце. Наведе се напред и подуши Боб.

— Ти пиян. Върви вкъщи. Върви сега, бързо.

— Искам само да ми лъснете меча, за да заприлича на онзи там. Леле, много е хубав. Господине, можете ли да направите моя като вашия?

Вдигна меча си, както беше още в ножницата, и го размаха театрално.

Шефът изръмжа някаква заповед и двама от биячите тръгнаха към Боб, наежиха се, стиснаха юмруци и мускулите на ръцете им опънаха плата на ръкавите.

— Хей, хей, без грубости, момчета, моля, моля!

Горилите спряха.

Боб погледна стареца, който също го гледаше. Намигна му. Старецът също намигна.

За момент всички застинаха неподвижно. Младежите стиснаха ръкохватките на мечовете, очите им тревожно зашариха из стаята, дишането им се учести. Боб изведнъж млъкна, заоглежда ги внимателно, преценяваше ги. Беше един миг, а му се стори вечност. Някой поет можеше да съчини хайку в това тържествено безвремие.

Боб погледна дебелия им водач.

— Искам си обратно меча. Онзи, който старецът полира. Онзи, заради който убихте Яно. А вие можете да ходите в ада.

Тогава настана хаос. Сякаш мирът и спокойствието бяха утопични понятия. Беше време за убиване.

Двамата, стоящи най-близо, посегнаха към мечовете си, но не бяха достатъчно бързи. Яйджуцу. Изкуството да реагираш мигновено. Нанасянето на удар в мига след изваждането на меча от ножницата се наричаше нукицуке. С невероятна скорост Суогър извади меча (острието изсъска глухо, излизайки от ножницата) и го завъртя хоризонтално в удар, който Ягю нарича „кръстосан вятър“, с една ръка, с пренасяне на цялата тежест на тялото върху предния крак. Хидари йокогири, старият му приятел, дясното хоризонтално посичане. В първия момент си помисли, че е пропуснал, защото усети съвсем леко закачване на острието, и за миг си представи гибелта си. Краят обаче бе за тях. Острието премина по права линия през коремите им, прерязвайки костюми, ризи, фланелки, кожа, тлъстини, черва, далак, черен дроб — всичко по пътя си; описа широка дъга, сякаш преминаваше през въздуха. След част от секундата резултатът стана ясен. Рукна кръв, силен поток, но не под налягане, както по филмите, не като струя от маркуч, просто се изсипа заедно с остатъците от две закуски. Обилна червена течност, с литри, се изля на земята с плисък почти като от морски вълни. Единият падна като чувал с картофи; другият остана прав за момент, смаян, отстъпи крачка назад, притисна корема си с ръце, опитвайки се да задържи вътрешностите си, после просто седна на земята и издъхна.

Без секунда колебание Боб използва енергията на меча, за да го вдигне високо в изчакваща позиция, известна като ками хасо, и така посрещна следващия нападател, който се хвърли срещу него с оръжие, вдигнато в позиция джодан. При такива обстоятелства повечето хора биха се уплашили — да се изправиш срещу огромен, разгневен, ококорен мъжага, тичащ срещу теб с високо вдигнат меч, набиращ скорост за размазващ удар, като обезумял психопат от филм на ужасите. Изрева оглушително. Но с очи, виждащи далечното, сякаш е близко, а близкото — сякаш е далечна планина, Боб неподвижно изчака, докато противникът му непохватно стовари оръжието си към него, и с бързо, ловко движение се отдръпна, прокарвайки острието си през корема му. Нападателят се завъртя — по лицето му се четеше вече не гняв, а ужас от онова, което се беше случило с него — коленичи, изпусна меча, после тромаво се просна по очи.

Боб не видя нищо от това. Вече гледаше другите трима мафиоти, които се бяха разделили: двама на една страна, третият — на друга, заобиколиха платформата със стареца, който безразлично наблюдаваше клането. Боб инстинктивно осъзна, че да се биеш с един е по-лесно, отколкото с двама. Завъртя се наляво към самотния нападател от лявата страна на платформата с неподвижния полировач. Този противник бе по-слаб, но по-възрастен, не изглеждаше склонен да се паникьоса или да направи някоя глупост. Със съсредоточено изражение, с насочен напред меч, той се приближаваше бавно, само наблюдаваше, чакаше Боб да допусне грешка, но той, разбира се, не бързаше, затова нападателят се опита да го предизвика. Замахна с меча настрани, в класическо кесагири, десен диагонален удар, но с невероятна скорост. Боб разчете мислите му — „По очите можеш да отгатнеш намеренията на противника: проблясъкът в тях е не по-малко ясен от движенията на тялото му“ — и се изправи, за да парира удара, отби меча надолу и се завъртя в другата посока. Класическо уке нагаши, плаващ блок; пое енергията на противника, пренасочи я и я освободи, изпъна китката си и изправи максимално напред меча, стискайки го с една ръка. В гърлото. В края на дъгата острието на меча разви невероятна скорост, придаваща му убийствена енергия, цялата сила на Суогър бе съсредоточена във върха на оръжието.

Резултатът изглеждаше неприятно, дори шокиращо, но най-ужасен бе звукът, който издаде жертвата — сподавен писък, заглушен от бълбукането на кръвта, извираща през прерязания му гръклян под напора на резкия въздушен поток от белите дробове. Той обаче не падна. По някаква прищявка на природните закони последната енергия на умиращото му тяло блокира коленете му и той остана прав, изпуснал меча, с отпуснати ръце, пръскайки кръв от дупката в гърлото — но извираща бавно, не като специален ефект във филм на ужасите — очите му помътняха. Накрая се стовари като отсечено дърво, падна сред локвата от кръв с такава сила, че капки от нея изпръскаха лицата на Боб и стареца, някои достигнаха самия таван. Другите двама заобиколиха платформата и се приближиха към американеца, като леко се раздалечиха. Заеха класическа позиция тачи — с отпуснато тяло и насочен напред меч — плавно, с малки крачки стъпваха в кръвта, с решителен поглед, със съсредоточено изражение, не заслепени от гняв или страх. Боб зае (кой, по дяволите, му каза, че това е най-подходящата позиция?) камехасо — с високо вдигнат меч, почти като при ударите в бейзбола, но с отпуснати мускули. Опита се да запази спокойствие, докато противниците бавно идваха към него. Той дебнеше възможност да нападне, те — също, а имаха преимущество, защото можеха да се разделят по логиката, че — тъй като едва ли можеше да се сравнява с Мусаши — американецът нямаше как да се бие на два фронта. Ако се опиташе да се отбранява срещу единия, другият щеше да го посече.

Без да се замисля, Боб осъзна, че най-добрата тактика е нападението. Не достигна до това заключение логично, то просто изплува в съзнанието му като някои от решенията, които му бяха помогнали в дуела срещу момиченцето.

Замахна наляво, но слабо — целеше да отвлече вниманието на единия нападател. Подейства. Дебелият младеж отстъпи назад само за секунда, но другарят му отдясно възприе движението му като опит за нападение и заслепен от жажда за победа и слава, замахна хоризонтално, както Боб бе направил по-рано. Боб го очакваше и нанесе своя удар ниско, като приклекна, с едното коляно, изнесено напред, а другия крак — изпънат назад, наведе се. Почувства как острието на противника мина на косъм на главата му, лизна косата му; улучи нападателя в коляното, с удар, който му се стори бавен и слаб, но явно бе достатъчно силен, защото напълно преряза единия крак и той падна на една страна. Осакатеният японец изпищя и се опита да отскочи. Някои неща обаче са неизбежни и ударът бе твърде добре изпълнен: острието продължи по пътя си, макар и с доста по-малка скорост, заби се наполовина в другия крак, заседна за частица от секундата, преди раненият да падне.

Това щеше да му коства живота. Блестящият удар срещу единия от двамата противници се оказа глупав ход, защото сега дебелакът, онзи, който бе говорил през цялото време, видя възможност за пробив и пристъпи в атака, с плавни и елегантни движения като спокойна река (Боб подсъзнателно забеляза, че този нападател е отлично обучен) нанесе диагонално низходящо кесагири, готов да посече приклекналия гайджин.

„Ще умра“ — помисли си Боб, знаейки, че не може да излезе от обсега на нападателя си, дори да успееше да измъкне меча си. Онова, което се случи в следващите няколко мига, мина пред очите му като на забавен каданс. Както той, така и противникът му бяха забравили нещо много важно: хлъзгавата кръв, с която бе залят подът. За него нямаше толкова голямо значение, защото, както бе приклекнал с единия крак присвит и изнесен напред, а другия — изпънат назад, центърът на тежестта му беше ниско. Дебелият младеж обаче беше изправен и нестабилен върху хлъзгавия под. Той загуби равновесие, мечът се заклати: Опа! Ох! Ау! Опита се да се задържи, ритъмът му се наруши, забави се и когато най-после осъществи удара, Боб вече бе вдигнал меча си в защитна позиция, дори успя да го завърти, за да го посрещне с тъпата част на острието си, намери опора и отблъсна неговото, което му позволи да премине в шимо басо, с острието назад и ръкохватка нагоре. Оставаше му само да вдигне оръжието си и с тъпата част на дръжката фрасна с всички сили дебелото момче точно под едното око. Японецът падна като великана в „Джак и бобеното стъбло“, като труп се просна на пода, пръскайки кръв навсякъде. Размаха меча и с един удар на своя Боб го изби от ръката му и го изпрати в другия край на стаята. Американецът се наведе, подуши дъха на противника си, вгледа се в облятото му с пот чело, озъбената му уста, разширените ноздри, изпълнените със страх очи и го удари с ръкохватката на абсолютно същото място, където го бе фраснал и първия път. Главата на дебелака изкънтя като камбана. Той изпъшка и се просна неподвижен.

Боб се изправи, задъхваше се. Изтръска кръвта от меча си, чу как капките оплискват стената. Осъзна, че през цялото време е стискал ножницата. Беше се сражавал с една ръка, против всички правила.

Обърна се и се приближи до удивително спокойния старец.

— Сечи — каза полировачът. — Не просто реже. Рязане не достатъчно. Кръв, смърт не достатъчно бързо. Сечи.

„По дяволите — помисли си Суогър, — всеки ли ще ме поучава?“

— По-добро стъпване. Крака много оплетени — мърмореше дъртакът. — Ти се бие с двама, не добре. Отиди в доджо. Вземи сенсей. Трябва се учиш. Има късмет. Ти използвал цял късмет за този живот и следващ. Няма повече късмет за теб. Трябва тренираш със сенсей. Трябва работиш.

— Така е — съгласи се Боб. — Наистина имах късмет. Сега, старче, дай ми това, за което съм дошъл, и ще те оставя на мира.

— Дебел — не мъртъв.

— Знам. Искам да си поговоря с него.

— Добре. Това много хубав меч. Чест да работя с него. Най-голяма чест в живот. Много благодарен. Ето, чакай свърша меч.

Потърка острието още няколко минути, погледна го на светлината, обяви, че е готов и го пъхна в червена копринена торбичка. Докато върже проклетата връвчица, като че ли мина цяла вечност, но Суогър разбираше, че трябва да направи всичко по правилата.

Накрая старецът му даде оръжието.

— Не пипа острие с мазни мерикански пръсти.

— Добре. Ще се оправиш ли?

— Всичко наред. Отивам при семейство в Сапоро.

— Ако искаш, да те закараме донякъде.

— Не, хвана автобус. Всичко наред.

Боб се обърна. Отиде при единствения оцелял от клането, докато полировачът, господин Омоте, си обу някакви чехли, облече си палтото и се приготви да тръгва. Боб сръга оцелелия, който се размърда и изстена. Най-сетне отвори очи и примигна, припомняйки си неприятните преживявания от последните няколко минути.

Опипа раната под окото си, от която течеше кръв. Лицето му започваше да се подува и бузата му скоро щеше да заприлича на грейпфрут.

— Хей, ти — заговори Боб. — Слушай ме добре, или ще си поиграя пак с меча.

— Моля, не ме наранявай.

— Защо не? Забавно е.

— Ох, лицето ми — изстена младежът, който по преценка на Боб бе на около двайсет и пет.

Лицето му бе омазано с кръв, сълзи и сополи.

— Слушай ме внимателно. Трябва да предадеш едно съобщение, разбра ли?

— Да, Джо.

— Не се казвам Джо, задник такъв. Виждаш ли това? — Боб му показа червената копринена торбичка с оръжието. — Това е мечът. Моят меч. Дойдох и си го взех. Кондо Исами много иска да го има. Чудесно, ще му го дам. Но при едно условие. Той има нещо, което аз искам. Като го получа, ще му дам меча.

— Разбрах.

— След три дни ще пусна обява в „Джапан Таймс“. Ще бъде адресирана до „Юки“. Обявата ще е закодирана на азбуката от „Падай с достойнство“ на английски, не от японския превод. Разбра ли?

— Какво е това?

— Книга, глупако. Толкова ли е трудно да запомниш? Кондо знае какво е. Ще запомниш ли?

— Да, Джо… сър.

— „Сър“, това вече ми харесва. В обявата ще определя място за среща, най-вероятно в някой парк. Кондо трябва да ме чака там вечерта на следващия ден. Ако ми донесе, каквото искам, ще му дам онова, което му трябва.

— Добре — отвърна дебелият младеж. Погледна го озадачено. — Пари ли искаш? Много пари?

— Не ме интересуват парите, палячо сан.

— Какво тогава?

— Главата му. Кажи му да я донесе.