Стивън Хънтър
47-ият самурай (32)

32.
Кондо

Кондо беше смаян.

— Това ли каза? Наистина ли каза това?

— Да.

— Нии, кажи ми пак. Кажи ми точните му думи.

— Попитах го какво иска от вас и той отговори: „Главата му. Кажи му да я донесе.“

— Дързък мъж.

— Да, така е, оябун.

Бяха в апартамента на Нии. Една медицинска сестра, която работеше за Братството бе зашила и превързала раната му, а след мръкване хората му бяха почистили работилницата на полировача, бяха махнали труповете и заличили всички следи от клането — включително отсечения крак. Нии, зашит и подут, се беше върнал в апартамента си и още неколцина мъже от Шинсенгуми, с тъмни очила, черни костюми и загрижени физиономии, също се навъртаха наоколо. Кондо обаче изглеждаше въодушевен. Нещо в тази история страшно го забавляваше. Усмивката не слизаше от лицето му.

— Опиши ми го пак, моля.

— Американец. Височък, но не огромен. Спокоен. Не склонен към емоции. Очите му бяха безизразни. Знаеше къде да гледа, как да се движи. Убивал е и преди. Кръв, грозни рани… нищо не го впечатляваше.

— Разкажи ми пак как се биеше. Този път с подробности, Нии. Разкажи ми всичко.

— Беше хитър. Ние бяхме глупави.

— Ти си постъпил глупаво, Нии.

— Аз постъпих глупаво. Миришеше на алкохол. Думкаше, крещеше, беше необуздаем. Косата му беше разрошена. Приличаше на всеки гайджин, който можеш да срещнеш в Кабукичо, наумил си нещо, но незнаещ нищо. Мислех да го разкарам тихо, без да привличаме вниманието на полицията. Знаех, че ще е трудно. Пропуснах да забележа нещо.

— Какво?

— Той отключи с шперц. Чух, че бравата изщрака, когато затворихме, но след няколко минути той влезе. Явно има опит. Тогава не можах да си спомня дали съм заключил. Сега съм сигурен, че заключих.

— Надхитрил ви е.

— Подмами ни с преструвките си. Беше гениална идея. Ако беше разбил вратата, щяха да го посрещнат шестима мъже с извадени мечове и смели сърца. Вместо това той успя да ни изненада с абсурдния си театър. Мислехме го за пиян, после изведнъж изтрезня и започна да сее смърт. Уби първите двама с един удар, безупречно изпълнен. Най-добрият му удар според мен бе, когато посече Камиидзуми. Както и да е, за една секунда двамата бяха мъртви, в следващата — Джони Хандзо. Джони загуби самообладание и се нахвърли върху гайджина, а той го изчака да се приближи и го прободе миг, преди Хандзо да нанесе удара си. За по-малко от три секунди трима души бяха извън играта.

Кондо слушаше мълчаливо, абсолютно съсредоточен, сякаш сцената се разиграваше във въображението му. Виждаше всичко в мрака пред себе си.

— Така останахте трима.

— Да. Обаче не можехме да заобиколим платформата със стареца, затова с Кашима тръгнахме от едната страна, а Камиидзуми — от другата.

— Камиидзуми беше най-способният от шестимата. Най-възрастен и най-опитен. Беше се сражавал и преди.

— Държеше се блестящо. Бях сигурен, че ще убие американеца или ще го рани толкова тежко, че победата ще бъде наша. Гайджинът обаче предвиди удара, парира меча му, използва инерцията му, за да отклони острието и после направи нещо, което не бях виждал дотогава — нанесе удар с една ръка, удивително бързо. Очаквал е накъде ще замахне Камиидзуми, направи блок, използва пролуката. Може да е било чист късмет, но улучи Камиидзуми в гърлото. Невероятно. Толкова кръв. Беше…

— Изчака ли да види как ще падне?

— Не, оябун. Веднага се обърна към нас, точно когато заобикаляхме стареца. Приклекна пред Кашима и преряза краката му. Тогава видях възможност. Мечът му за миг се закачи във втория крак на Кашима, защото гайджинът не беше очаквал да го посече толкова лесно, и не успя да го издърпа навреме. Беше блокиран. Но после Кашима падна и острието се освободи.

— Можел си да го убиеш.

— Да. Беше приклекнал, с меч, опрян в земята. Аз бях над него, замахнах към врата му. Ако се стараеш да си бърз, не постигаш бързина.

— Не трябва да се стараеш. Никога не трябва да се стараеш.

— Аз исках да съм бърз. Престарах се, оябун. Хлъзнах се, загубих равновесие и когато се съвзех, той беше готов. Пое удара, отклони меча ми и ме удари с ръкохватката в лицето.

— Не е било много приятно.

— Не беше. Това последното беше импровизация от негова страна. Много лошо изпълнение. Мисля, че започна да се уморява.

— На колко години е?

— Възрастен. Не е старец. Но възрастен. Около петдесетте, може и по-стар. Много мургав, загорял от слънцето. Пооплешивял. Лицето му беше безизразно, освен в последната секунда, преди да ме удари. Мисля, че това му достави удоволствие.

— Какъв мъж! Прекрасно. Казвам ти, никога не съм се бил с шестима наведнъж. Какви са силните му страни.

— Силен дух. Решителност. Не беше неспокоен, възбуден, разсеян, ядосан или друго. Не мислеше за нищо, като истински професионалист.

— Това ми харесва.

— Беше бърз. Много бърз. Особено ръцете. Трябва да кажа обаче, че се биеше много по-лесно срещу един противник, отколкото срещу двама едновременно. Лесно победи във всеки двубой, а първите двама уби с нукицуке. Поколеба се само когато го нападнахме двама, допусна грешка и тогава за малко да го убия.

— Отлично.

— Господарю, може ли сега да си направя сепуку?

— Не, не, не. Имаме твърде много работа за вършене. Няма с кого да те сменя. Времето напредва.

— Много ме е срам. Срамувам се от духовете на предците си, от приятелите си, от другите Шинсенгуми. Срам ме е дори да говоря с вас.

— Не бъди глупак. С това няма да постигнеш нищо. Освен това съм гледал как става и трябва да ти кажа, че боли. Грозна гледка. Може да се наложи да умреш, Нии, но нека поне да има смисъл. Погледни Камиидзуми и другите. От тяхната смърт имаше полза. Те разкриха силните страни и слабостите на врага. Умряха достойно. Ти ми съобщи информацията, която си получил благодарение на тях. Това е много ценна информация. Ако се беше самоубил след боя, нямаше да има кой да ми я съобщи. Каква полза щеше да има?

— Аз живея само за да служа. Когато вече няма да има полза от мен, ще дам израз на срама си и ще се опитам да си върна честта с кинжала.

— Да, да, ако това е което искаш. Но по-добре да си починеш и да изчукаш някоя девойка, може би това ще ти бъде достатъчно. Както и да е, Нии, чуй ме. Ще повикам полицай за фоторобот. Искам много внимателно да му опишеш как изглежда гайджинът. Ще разпространим портрета му, ще го хванем и ще си върнем меча. Трябва да го намерим преди нощта на размяната, защото ако го оставим да владее ситуацията, ще сме в много неизгодна позиция. Не знаем за кого работи и какви са целите му. Не мога да повярвам, че това е просто катаки учи. Западняците не разбират смисъла на кръвното отмъщение. Може би сицилианците, но едва ли някой друг. Това е някакъв номер и може да сложат снайперисти по покривите или да извика отряд професионални войници. Рискът е твърде голям. Не искам да се замесвам сляпо в тази история.

Нии кимна сериозно. Опита се да си спомни още подробности, да се сети още нещо полезно, нещо го глождеше. Изведнъж осъзна какво.

— Оябун!

— Да, Нии? — който вече си тръгваше и се двоумеше дали изобщо да каже на Шогуна за тази обезпокоителна, но в същото време провокативна случка.

— Съжалявам. Много съжалявам. Сега се сетих.

— Какво се сети?

— Сега си давам сметка. Аз познавам този гайджин!

— Наистина ли?

— Да, оябун. Съжалявам, че не го познах още в работилницата, но беше толкова невероятно, че…

— Премини на същественото, Нии.

— Да, господарю. Преди няколко месеца седях на няколко седалки от него на летището. Проследих го от дома на Яно до „Нарита“ в нощта, когато…

— Този гайджин ли?

— Да, оябун.

— Това трябва да е американецът, който донесе меча.

— Да.

— Бил е у Яно.

— Стоял е там няколко дни.

— Приятели ли бяха?

— Да, сега си спомням. Наблюдавах ги последната нощ. Прегърна ги всички, когато се сбогуваха. Проследих го на летището и изчаках да влезе в салона за излитане. Докато мине през паспортната проверка. После го оставих и дойдох с вас в къщата на Яно. С Камиидзуми, Джони Хандзо, Кашима и другите.

— Познавал е Яно — повтори Кондо, явно възхитен. — Значи това наистина е катаки учи! О, чудесно!

— Можем да се свържем с инспектора. Той ще ни каже името му.

— Не ми трябва името. Знам как да хванем гайджина. Ще го подмамя и ще го убием.

— А когато това свърши, може ли да си направя сепуку?

— Нии, не бъди такъв егоист. Мисли за своя оябун, не само за себе си. Намери достойнство и смисъл в службата. После, ако се представиш добре, ще ти позволя да се самоубиеш. Но като награда, Нии, първо ще ти дам едно хубаво малко момиченце.