Стивън Хънтър
47-ият самурай (41)

41.
Подготовката

Външен човек наистина можеше да си помисли, че в официалния салон на хотел „Касайбаши“ на едноименната улица до парка Кийосуми в Източно Токио има събрание на някой клуб по кендо. Младежите бяха снажни, хубави, мълчаливи, със спортна фигура, ловки и всичките носеха торби, достатъчно дълги, за да поберат бамбуков шинай, с каквито обикновено се състезаваха. Други сакове несъмнено съдържаха броните, използвани при този спорт, а присъствието на неколцина фелдшери потвърждаваше впечатлението, защото боят дори с дървени мечове е сериозно нещо и може да причини натъртвания, ожулвания и дори рани. Треньорите им, също яки, с хубави черти, мълчаливи, в спортна форма и стройни, бяха малко по-възрастни. Всички носеха черно трико и анцузи, черни гащеризони, шапчици, затъкнати в колана, и разговаряха само помежду си, ако изобщо контактуваха с някого. Толкова много млади мъже — но явно бяха един отбор, защото нямаше подмятания, перчене, дразнене. Със сигурност предстоеше важен турнир.

Външният наблюдател би се почудил за ролята на гайджина, който трябва да беше някакъв консултант, защото всички го слушаха внимателно. Но каква бе ролята на стройната красива жена с очила, която явно също се ползваше с доверието на всички? Дали бе състезателка? Носеше дънки, маратонки „Ню баланс“ и черно поло — облекло почти като на състезател по кендо. И накрая, какво правеха тук четиримата корейци, с много по-широки лица от японските си колеги и с много по-набито телосложение, които само мълчаха и стояха все около жената? Доста странна компания, в крайна сметка.

Разбира се, нямаше външни наблюдатели. „Касайбаши“ беше двузвезден хотел далеч от туристическите места. В полунощ, когато хората започнаха да идват по един — по двама, като винаги минаваха през един с вид колкото на треньор, толкова и на сержант от армията, персоналът се състоеше само от един служител, изпълняващ функцията на нощен пазач и телефонист. Посъветваха го да не любопитства много и сериозното изражение на човека, който му го каза, доста го впечатли. Изключиха и външната връзка на телефона му. Направиха всичко това изключително учтиво, но решително.

Най-накрая мъжете се събраха в голямата зала, където монтираха черна дъска, и точно в 3 през нощта събранието започна. Главният треньор ги поздрави, обеща, че това ще бъде тяхната нощ, нощта, която толкова дълго са чакали, нощта, в която отборът им ще победи. Мъжете изглеждаха напрегнати, нервни и настървени, както всеки спортист в пред състезателна треска.

Накрая гайджинът се изправи. Хъм, какво разбираше един чужденец от кендо? Всички обаче го слушаха внимателно, макар че явно не говореше за спорта.

— Последна проверка — заговори на английски, който повече от половината разбираха, но въпреки това жената превеждаше бързо и гладко. — Медици, имаме ли хора с медицинска подготовка, майор Фуджикава?

Майорът кимна и трима вдигнаха ръка.

— Имате кръвна плазма за преливане, достатъчно игли и конци, достатъчно съсирващ препарат, щипки и материали за кръвопреливане. Тази нощ ще има много порезни рани. Надявам се, че имате опит с шиене и кръвоспиране, защото това ще се налага да правите.

Тримата кимнаха.

— Окада сан.

Жената раздаде преснимани на ксерокс листа. Заговори на японски:

— Това са последните сателитни снимки на целта, направени преди около шест часа. Не ме питайте откъде ги имам. На тях се вижда разположението на сградата и стените. Вътре има около петдесет души. Изглежда, че се събират на приземния етаж, защото излизат все от една врата на нивото на земята. Всичките са вътре от седем часа насам. Главната порта е заключена. С маркер сме означили мястото, откъдето ще се приближите. Намира се на не повече от километър оттук.

— Нека още веднъж да преговорим плана — намеси се гайджинът. — Вече го знаете, но нека пак да припомня основните моменти.

Отново обясни какво трябва да направят: на малки групи мъжете щяха да влязат в парка „Кийосуми“, да го пресекат и да се съберат от другия край на два отряда от северната и южната страна на имението на Мива. Четиримата снайперисти щяха да заемат позиции върху стената. В този момент Боб и Сюзан щяха да се приближат с нейната мазда и да спрат от западната страна, по средата между двата отряда. Щяха да изсвирят с клаксона и при този сигнал мъжете трябваше да прескочат стената.

— Капитан Танада ще командва отряда от южната страна. Майор Фуджикава ще поеме северната. Не искам да разбиваме вратата, защото ще се наложи да използваме експлозиви, а ако вътре има часови с огнестрелно оръжие, първата им реакция ще е да стрелят по портата. Когато отидат да проверят какво става отпред, снайперистите ще ги локализират и ще ги обезвредят. С Окада сан ще заобиколим от източната страна.

Ще заобиколите къщата и ще хвърлите фугасните гранати: във всеки прозорец и всяка врата. Няма да влизате, защото не знаете разположението на стаите и мебелировката. Ще влезем само аз и Окада сан и не искам да стане объркване. Когато гранатите избухнат, хората на Кондо ще излязат.

Трябва да знаете, че при битка с меч има много кръв. Не е като на филм. Кръвта ще е навсякъде. Не можеш да посечеш някого, без да прекъснеш някоя от главните артерии на тялото. Ще бъде кървава битка, ще бъде зловещо. Не допускайте кръвта да ви стъписа. Когато посечете някого, той ще кърви много. Ако не падне веднага, ударете го още веднъж, за да сте сигурни, че е мъртъв, и продължавайте напред. Ако ви ранят, оттеглете се, притиснете раната и отидете при медиците, които последни ще прескочат оградата. Те ще ви превържат и ще ви прелеят плазма. В нашето тяло има много кръв. Преди да изпадне в безсъзнание, човек може да изгуби половината. Ако видите, че губите много кръв, не изпадайте в паника. Бързо намерете медиците и ще оцелеете.

Има един човек, с когото не трябва да се биете. Казва се Кондо Исами. По-възрастен е, на около четирийсет и пет. Той многократно ви превъзхожда по умения, повярвайте ми. Ако пази някого — предполагам, че това ще е Мива — обградете ги, но не се опитвайте да го обезвредите. Ще посече поне петима-шестима, преди да го убиете, а това са недопустими жертви. Просто го пазете да не избяга. Бързо ще повикаме снайперистите и ако двамата не се предадат, ще ги застреляме. Другият вариант е да ми кажете къде е. Аз ще се погрижа за него. Сражавал съм се много и не ме е страх.

Накрая, помнете приоритетите в тази акция: най-важно е да спасим Мико Яно; второ — да отмъстим на убийците на семейството й; трето — да хванем Кондо. С Окада сан ще намерим момиченцето. Тя носи очила за нощно виждане и двамата първи ще влезем в къщата. Мислим, че детето се пази в някоя от стаите на втория етаж. След като изведем Мико навън, ще се върна да търся Кондо. Майор Фуджияма, който — командва операцията, ще търси Мива. Капитан Танада, вие просто ще се стараете да отсечете повече глави.

В залата се чу смях.

— Искам да ви благодаря. Аз съм чужденец в тази страна и хората от този отряд ме накараха да се почувствам като сред свои. Знам, че сте професионалисти. Всички целим едно нещо: възмездие за убийците на Филип Яно и семейството му и спасяване на малката му дъщеря. Хората, които убиха тези хора и сега заплашват да отнемат живота на момиченцето, са на неколкостотин метра оттук, спят спокойно, уверени, че светът е техен. Тази нощ ще разберат колко се лъжат.

Приготовлението продължи без излишен шум. Мъжете сложиха черните си шапчици, взеха торбите с мечовете и се разделиха на групички по двама-трима. Медиците, с по-големи чанти, останаха най-отзад. Командващите — Фуджикава, сержант Канда, капитан Танада, Боб и Сюзан — разгледаха за последен път плана на сградата и тръгнаха първи.

* * *

Боб и Сюзан седяха в колата й пред хотела и гледаха как последните хора от отряда се отдалечават в мрака. Акцията започваше след около десет минути. Боб погледна часовника си.

Изведнъж нещо иззвъня.

— Мамка му — изръмжа Сюзан, извади мобилния си телефон и го изключи.

— Да не би да си имала среща с ухажор и да се е ядосал, че си му вързала тенекия? — предположи Боб.

— Шефът ми е ядосан, защото вързах тенекия на него. Обажда ми се за петнайсети път през последните два часа. Изпрати ми и десет текстови съобщения. Иска още сега да ме види.

— Ох.

— Не може да се свърже с мен и това никак не му харесва. Бесен е, отчаян е и утре ще ме уволни.

— Можеш да отидеш.

— Абсурд. Ако кариерата ми ще отиде на боклука, искам да присъствам на последното действие. Искам да видя как нещата загрубяват. Слушай, Суогър.

— Кажи.

— Може ли да те попитам нещо? Ама ще ми отговориш честно. Аз винаги съм била честна с теб. След двайсет минути може и двамата да сме мъртви, затова не ме лъжи.

— Добре.

— Суогър, след няколко минути ще получиш онова, което толкова искаше. Ти постигна своето. Хитро, внимателно, умело, с добро планиране успя да накараш един професионалист от ЦРУ и петдесет японски парашутисти от Японските сили за самоотбрана да нападнат една крепост на якудза противно на всички закони, на които се подчиняват двете организации. Не би трябвало да е възможно, но ти го постигна. Въпросът ми е много прост: защо?

— Защо ли? Ами, Филип Яно значеше много за мен. Почувствах се виновен, защото аз му донесох меча.

— Глупости. През цялото време го твърдиш, но според мен си прекалено умен, за да е истина. Ти много внимателно обмисляш всичко. Това оправдание е само за заблуда. Знаеш, че случилото се с меча е съвпадение. Нямало е начин да предвидиш последствията и затова не носиш вина за тях. Много добре го знаеш. Има и още нещо, което изглежда странно. Защо си си дал толкова труд да намериш меча? Преровил си цяла Америка за него. Значи още преди да се запознаеш с тях, семейство Яно са имали някакво особено значение за теб. Какво, Суогър. Кажи ми.

Суогър се замисли.

— Добре — каза след малко. — Не съм свикнал да говоря за такива неща и досега на никого не съм казвал, но ти заслужаваш да знаеш, Окада сан.

Отмести поглед от нея. Снегът се беше усилил, сипеше се между дърветата, покриваше земята като с одеяло, заглушаваше шумовете. Суогър се замисли за мъжете, промъкващи се в мрака към целта си, в очакване на насилието, на поредната битка. Толкова много битки имаше в това семейство.

— Баща ми никога не говореше за войната. Беше герой, един от малкото живи морски пехотинци, участвали в пет операции. Беше дебаркирал на пет острова, бе раняван седем пъти, веднъж почти фатално, но винаги се връщал на фронта. Накрая, два дни след превземането на петия остров, Йоджима, бил удостоен с Медал за храброст. Никога обаче не се хвалеше с него, дори не го споменаваше. Веднъж ми каза: „Не искам никога да казваш на никого за този медал.“ Това беше много важно за него.

Една вечер през хиляда деветстотин петдесет и пета обаче, няколко седмици преди да умре, бе излязъл на верандата и си приказваше с един свой приятел, окръжния прокурор Сам Винсънт, един симпатичен старец. Говореха си за войната. Сам се тюхкаше, че нищо не е постигнал, и татко му каза: „Сам, мислиш ме за голям герой, а себе си смяташ за провален войник. Нека да ти разкажа нещо и може би ще разбереш, че нещата не са толкова прости. Нали знаеш за онзи голям медал, дето го спечелих във войната?“

Сам отговори: „Ърл, всички знаят, че сам-самичък си превзел един японски бункер и си убил четирийсет души в един ден.“

„Е — отвърна татко, — не беше точно така.“ И му разказа какво точно е станало.