Стивън Хънтър
47-ият самурай (3)

3.

Когато гранатите се взривиха, Ърл се опитваше да освободи една лека картечница „Намбу“ тип 96 в най-близкото картечно гнездо. Макар че беше на петнайсетина метра от бункера и ги бе хвърлил в дълбокия окоп в основата на стоманената врата, ударната вълна го повали и го засипа с пръст. Падна върху един мъртъв войник, онзи, чиято глава бе разбил с приклада. Ърл видя от близо жестоко обезобразеното лице, подуто, с разбити зъби, подпухналите устни — и бързо отмести очи. Човек се учи да не забелязва тези неща. Трябваше да се съсредоточи. Картечницата, картечницата!

Тип 96 не беше „Браунинг“, но бяха изстреляли достатъчно куршуми по него, за да уважава този модел. Огледа я и веднага схвана принципа й на действие — картечниците в много отношения си приличат. Бръкна в торбата с пълнители, извади един пълен, намери мястото за прикачване и го закрепи. Вдигна картечницата и почувства тромавото въртене на хлабавата двукрака опора на върха на фуниевидната цев. Изтича при бункера. Дори някой да стреляше по него, не усети.

Залегна. Вратата бе разбита и във входа зееше черна дупка. Приличаше на врата към ада. Ето сега щеше да има полза от огнехвъргачката. Една дълга струя щеше да прочисти всяко ъгълче и всяка цепнатина, щеше да свърши сама работата и нямаше да се налага да се промъква вътре, да проверява всяко помещение и да убива.

Ърл си пое дъх и влезе в подземния свят, опитвайки се да преодолее гаденето от задушливия дим, вонята на клозет, кръв и храна, тръпките, които го побиха от студа в мрачното помещение. Сякаш влизаше в мравуняк.

Отляво чу равномерно чукане като от кълвач и се обърна, прекрачи един труп. Едно бавно дум, дум, дум на тежка картечница. Надникна в следващата камера и наистина трима души стреляха с голяма „Намбу 7.7“ по цели в подножието на склона. Единият се прицелваше, другият стреляше, третият сменяше лентите. Щяха да се сражават до последния си миг, дори не бяха разбрали, че входът е взривен.

Беше чисто убийство. Обикновено човек не вижда какво става — само силуети, които изведнъж спират да се движат и изчезват. Сега Ърл просто дръпна спусъка, почувства топлината на картечницата, тримата японци бяха покосени за секунди, стана толкова лесно. Не по-трудно от поваляне на градински цветя със силна водна струя. Картечницата потрепери и изстреля дълъг откос, войниците дори не разбраха какво става, умряха за броени мигове, единия се погърчи за секунда, другият се стовари тежко на земята, третият просто се свлече, осветен от ярката синкава светлина на трасиращите куршуми.

Ърл се завъртя наляво, олюля се леко, ожули челото си в ниския таван и се прехвърли към следващата камера.

* * *

Капитанът тръсна глава и се опита да проясни съзнанието си. Всичко го болеше и когато вдишваше, нагорещеният вонящ въздух изпълваше белите му дробове и дразнеше гърлото му. Имаше чувството, че се дави в море от дим и изпарения. Стисна главата си с ръце, за да се избави от болката, но това не помогна. Къде се намираше, какво беше това, какво ставаше?

Камерата, в която се намираше, бе поела основната ударна вълна от взрива. Картечницата не стреляше, беше килната на една страна, пълначът изглеждаше мъртъв — проснат по гръб, с окървавено лице и гърди, с изцъклени очи. Някоя отломка го бе улучила в главата или гръбнака, прекъсвайки в миг на милосърдие жизнения му път.

Беше Судо от Кюшу.

„Ти не умря в пламъци — помисли си Яно. — Удържах на обещанието си.“

Един от войниците се беше изправил и се мъчеше да завърти картечницата; третият също се опита да му помогне, макар и с последни сили, защото бе тежко ранен.

В този момент капитанът чу гърмежи съвсем наблизо и разбра, че някой от косматите изроди е проникнал в бункера. Бързо посегна към пистолета си, но ударната вълна бе откъснала кобура му. Беше беззащитен. Огледа се. Мечът му бе паднал отдясно.

Яно го вдигна. Разбира се, беше смешно. В съвременната ера японските командири влизаха в битка с тези касапски ножове, които не ставаха за нищо друго, освен за екзекутиране на китайски партизани или за украса на официалните снимки и патриотичните митинги. Въпреки това в армията те бяха на голяма почит, защото символизираха връзката с хилядолетната воинска традиция бушидо и навяваха асоциации за мъже с тежки доспехи и ярки кимона, които се сражават и избират помежду си в битки или затънтени улички в името на (каква лъжа!) стоте милиона. Мечът означаваше свобода от гайджините, достойнство, силен дух, самурайска чест. Със стъргане на желязо в желязо капитанът измъкна острието от металната ножница и то описа изящна, победоносна дъга в задименото помещение точно когато американецът се появи.

Всъщност това не беше същински меч. Беше шингунто, къс, доста груб, не много лъскав при внимателно вглеждане, защото острието бе цялото надраскано, на места леко нащърбено от някое забравено приключение. Преди да замине от Токио за вулканичните острови, капитанът го беше взел от един склад, където се съхраняваха хиляди преправени мечове от войници, завърнали се след разширяването на Сферата от различни места по цялата южна половина на глобуса през последното десетилетие. Може би е бил използван от някой мъртъв вече офицер в Китай, Бирма или Малайзия, който знаеше?

Острието обаче бе изненадващо остро. Точно този меч, въпреки невзрачния му, дори мизерен вид, имаше воля или съдба да сече. Човек можеше да се бръсне с него, да реже хартия, оръжието изглеждаше някак живо, не като по-тежкия, по-безличен меч, с който беше служил при първата си мисия в Китай. Сякаш бе жадно за кръв; сякаш копнееше за битка, за среща със съдбата. По някаква необяснима причина Яно се чувстваше недостоен за него, макар че мечът беше съвсем стандартен, произведен на поточна линия заедно с хиляди други.

Въпреки това му вдъхваше увереност и той го вдигна над главата си с две ръце, леко раздалечени встрани, в позиция джодо-но камай — „огнената поза“, наречена така, защото духът му беше толкова силен, че можеше да изгори противника, да сломи решителността му. Живо си представяше следващото движение: диагоналния удар в основата на врата (безупречната техника кироши), острието щеше да премине, без да потрепне, през дрехи, кожа, мускули, кости; това бе наскоро одобрената седма ката от 1944 г., кесагири, съвършеният поразяващ удар, диагонално ключично разсичане. После — бързо издърпване и чибури, избърсване от кръвта, преди да го прибере в ножницата. Ритуалът му доставяше огромно удоволствие, успокояваше трескавия му ум. Яно се сля мислено с меча и зачака.

* * *

Ърл уби шестимата японци в централната камера за не повечето от секунда. Стана както и в първото помещение: куршумите ги покосиха и те паднаха до един, някои просто се свлякоха, други се гърчиха. Това беше война, всички глупости за дълг и вярност към другарите бяха забравени: оставаше само желанието да убиваш.

Той се отдръпна, знаеше, че патроните са свършили или остават съвсем малко. Спря за малко, освободи празния пълнител и той падна. Вкара нов, зареди и се промъкна през ниския коридор, ожулвайки отново голата си глава. Стигна до последната камера.

Знаеше, че го чакат.

„Бог да ми е на помощ — помисли си. — Пък ако ще, да е за последен път.“

И влезе.