Хенрик Сенкевич
С огън и меч (60)

Шестдесета глава

Мнозина прости рицари се покриха с безсмъртна слава в тоя паметен збаражки окоп, но лютнята ще слави на първо място пан Лонгинус Подбипента поради неговите толкова големи достойнства, че навярно само скромността му би могла да се мери с тях. Нощта беше мрачна, тъмна и влажна; уморените от бдение по валовете войници дремеха, облегнати на оръжието си.

След нови десет дни стрелба и атаки за пръв път беше настанала тишина и спокойствие. От близките, едва на трийсет крачки, казашки окопи се чуваха подвиквания, ругатни и обикновен шум. Изглежда, че неприятелят в желанието си да умори обсадените сам се беше уморил. Само тук-таме във вражеския стан се мяркаше огън, прикриван с блани, от едно място долиташе приятен, тих глас на лира, на която свиреше някакъв казак; далече в татарския стан цвилеха коне, а по валовете от време на време се чуваха гласовете на стражата.

Бронираните княжески хоронгви бяха тая нощ на пехотна служба в стана, затова пан Скшетуски, пан Подбипента, малкият рицар и пан Заглоба се намираха в окопа и си шепнеха тихо помежду си. Когато спираше разговорът, те се вслушваха в шума на дъжда, чиито капки плющяха в рова с вода. Скшетуски каза:

— Странно ми изглежда това спокойствие. Ушите ми така свикнаха с грохота и врявата, че от тишината сега ми звъни в тях. Дано само in hoc silensio^[1] да не се крие някаква измяна.

— Откак съм на половин дажба, всичко ми е безразлично! — измърмори мрачно Заглоба. — Три неща са необходими за моята смелост, а това са: да се нахраня добре, да се напия добре и да се наспя. И най-хубавият ремък, ако не се маже, ще изсъхне и ще се напука. Какво остава тогава, ако човек на всичко отгоре кисне като коноп във вода? Дъждът ни мокри, а казаците ни мъчат, как тогава да не пада паздер от нас? Приятно положение: едно хлебче вече струва цял дукат, а ока водка — пет. Тая смрадлива вода и куче няма да я близне, вече и кладенците вонят на мърша, а на мене страшно ми се пие, както и на ботушите ми, които са отворили уста като риби.

— Но ботушите на ваша милост пият и вода, без да се мръщят — каза пан Володийовски.

— Я мълчи, пане Михал! Ти не си по-голям от синигер и с едно просено зърно можеш да се нахраниш, а с напръстник да се напиеш. Но аз, слава Богу, не съм толкова нежен и мен кокошка не ме е изровила от пясъка, а ме е родила жена — затова имам нужда да ям и да пия като човек, а не като бръмбар. А понеже от пладне в устата ми няма нищо освен слюнка, и шегите ти не ми харесват.

И пан Заглоба започна да сумти гневно, а пан Михал сложи ръце на кръста и заговори така:

— Тук на бедрото си имам една манерка, взех я днес от един казак, но щом мене ме е изровила кокошка от пясъка, мисля, че и водката от такава нищожна личност няма да се услади на ваша милост. Заповядай, Ян! — каза той, като се обърна към Скшетуски.

— Дай, че ми е студено! — отвърна Скшетуски.

— Пий и дай на пан Лонгинус.

— Ех, че лукав човек си ти, пане Михал — каза Заглоба, — но си мъж на място и себе си лишаваш, за да дадеш на другите. Да живеят тия кокошки, дето изравят от пясъка войници като тебе — но на тоя свят надали има такива кокошки и не за тебе мислех, когато го казах.

— Тогава вземи, ваша милост, от пан Подбипента — не искам да бъдеш ощетен — каза пан Михал.

— Какво правиш, ваша милост? Остави и на мене! — викна уплашен Заглоба, като гледаше литовеца как пие. — Защо вдигаш глава чак толкова? Дано така да ти остане вече! Много са ти дълги червата, няма да ги напълниш лесно. Налива като в кухо дърво! Дано те татари посекат!

— Едва сръбнах — каза пан Лонгинус и подаде манерката.

Пан Заглоба я навири хубаво и я изпразни до дъно; след това изпръхтя и рече:

— Цялата ни надежда е в това: ако някога свърши нашата беда и Бог е рекъл да излезем здрави и читави от сегашното положение, ще си наваксаме за всичко. Сигурно ще ни измислят някакъв хляб^[2]. Свещеник Жабковски знае добре да си хапва, но аз ще го натикам в кози рог.

— А какви verba veritatis^[3] чухте днес със свещеник Жабковски от Муховецки? — попита пан Михал.

— Тихо! — каза Скшетуски. — Някой се приближава от плаца. Замлъкнаха и ненадейно една тъмна фигура се изправи пред тях и попита със снишен глас:

— Бдите ли?

— Бдим, ваше княжеско височество — каза Скшетуски, като застана мирно.

— Внимавайте много. Това спокойствие вещае нещо лошо.

И князът отмина нататък да провери дали някъде сънят не е надмогнал уморените войници. Пан Лонгинус скръсти ръце като за молитва.

— Какъв вожд! Какъв воин!

— Почива по-малко от нас — каза Скшетуски. — Така всяка нощ обхожда всички валове хей чак до второто езеро.

— Дай му, Боже, здраве!

— Амин.

Настана мълчание. Всички се взираха с напрегнат поглед в мрака, но не се виждаше нищо — казашките окопи бяха спокойни. Последните светлини в тях бяха угаснали.

— Можем да ги изненадаме като съсели, както спят! — измърмори Володийовски.

— Кой знае — отвърна Скшетуски.

— Така ми се спи — каза Заглоба, — та бяло куче няма да видя, но не позволено да се спи. Интересно кога ще позволят? Стрелят ли, не стрелят ли — ти стой с оръжие и се клати от умора като евреин в събота. Кучешка служба! Сам не; зная от какво съм така разглобен: дали от водката, или от яда заради оня срам, дето трябваше тая сутрин да изтърпим заедно със свещеник Жабковски.

— И как стана това? — попита пан Лонгинус. — Ти започна да разказваш, но не довърши.

— Сега ще разкажа, това може да ни поразсъни. Отиваме тая сутрин със свещеник Жабковски в замъка да потърсим нещо за хапване. Ходим, ходим, назъртаме навсякъде — никъде нищо. Връщаме се сърдити. Но на двора срещаме калвинисткия пастор, който подготви капитан Шенберк за екзекуцията, оня, когото вчера разстреляха пред хоронгвата на пан Фирлей. Тогава аз му казах: „Още ли ще се влачиш тук, мухльо ниеден, и ще сърдиш Господа? Току-виж си ни довлякъл някакво проклятие!“ А той, изглежда, разчита на покровителството на белския господар, та рече: „Нашата вяра е толкова добра, колкото и вашата, а може би и по-добра!“ При тия думи ние се вкаменихме от ужас. Но аз — нищо! Мисля си: тук е свещеник Жабковски, нека той спори с него. А моят свещеник Жабковски чак пръхти и веднага заедно с аргументите го ръгна в ребрата, но другият не отговори нищо на тая първа порция, само се олюля и се опря на стената. Ненадейно обаче се появи князът със свещеник Муховецки, че като се нахвърлиха върху нас: че сме вдигали скандали и свади, че сега не му било нито времето, нито мястото, че това не било аргумент! Натриха ни носовете като на ученици — и едва ли имаха право, utinam sim falsus vates^[4], но тия пастори на Фирлей току-виж ни докарали някоя беда…

— Ами оня капитан Шенберк не се ли разкая? — попита пан Михал.

— Къде ти! Умря в безчестие, както бе живял.

— Как има хора, та са готови да се откажат от спасението на душата си, а не от своето упорство! — въздъхна пан Лонгинус.

— Бог ни пази от численото превъзходство и от магиите на казаците — продължи Заглоба, — а те на това отгоре го обиждат. Известно ли ви е, ваша милост панове, че вчера ей от оня там окоп са стреляли с кълбета конци към плаца? Войниците разказваха, че веднага на мястото, където паднали кълбенцата, земята се била покрила с проказа…

— То се знае, че на Хмелницки дяволите му служат като верни слуги — каза литовецът и се прекръсти.

— Аз сам видях магьосници — добави Скшетуски — и ще ви кажа…

Пан Володийовски прекъсна по-нататъшните му думи, като стисна внезапно рамото на Скшетуски и прошепна:

— Тихо!…

После скочи до самия ръб на окопа и се ослуша внимателно.

— Нищо не чувам — каза Заглоба.

— Шшт!… Дъждът заглушава! — отговори Скшетуски. Пан Михал започна да маха с ръка да не му пречат и някое време още се ослушва внимателно, най-сетне се приближи до другарите си.

— Идат — прошепна той.

— Съобщи на княза! Той отиде към позициите на Остророг — прошепна Скшетуски, — а ние ще изтичаме да предупредим войниците.

И веднага се спуснаха надлъж по окопа, като непрекъснато се спираха и навсякъде по пътя шепнеха на войниците, които бяха на стража:

— Идат! Идат!…

Думите прелетяха като тиха светкавица от уста на уста. След четвърт час князът дойде вече на кон и даде заповеди на офицерите. Понеже неприятелят явно искаше да изненада стана, когато спи и не бди, князът заповяда да поддържат тази негова самоизмама. Войниците трябваше да се държат колкото е възможно по-тихо и да допуснат нападателите чак на самите валове и едва след като бъде даден знак с оръдеен изстрел, да ги нападнат неочаквано.

Войниците бяха готови, затова само цевите на мускетите се наведоха без шум и настана дълбоко мълчание. Скшетуски, пан Лонгинус и пан Володийовски дишаха един до друг, а и пан Заглоба остана с тях, защото от опит знаеше, че най-много куршуми падат в центъра на плаца — а на вала, при такива саби, е най-безопасно.

Затова той само се настани малко по-назад от рицарите, та първият напор да не връхлети въз него. Малко отстрани приклекна пан Подбипента със своята сваликачулка в ръка, а Володийовски се сгуши до самия Скшетуски и му пришепна на ухото:

— Несъмнено идват…

— Чува се отмерената им крачка.

— Това не са нито селяни, нито татари.

— Запорожка пехота.

— Или еничари, те добре маршируват. От коня можеш да съсечеш повече врагове!

— Днес е тъмно за конницата.

— Чуваш ли сега?

— Тихо!…

Станът изглеждаше потънал в най-дълбок сън. Никъде никакво движение, никъде светлина — навсякъде най-дълбоко мълчание, нарушавано само от шума на дребния, сякаш пресяван през сито дъжд. Постепенно обаче в тоя шум почваше да се откроява друг, тих, но по-лесно доловим, защото беше ритмичен и все по-близък, все по-отчетлив, най-сетне на двайсетина крачки от крепостния ров се появи някаква продълговата, сбита маса, видима дотолкова, доколкото беше по-черна от мрака — и спря на място.

Войниците затаиха дъх, само малкият рицар щипеше Скшетуски по бедрото, сякаш по тоя начин искаше да изрази своето задоволство.

В това време нападателите се приближиха до рова и започнаха да спускат в него стълби, после слязоха по тях и ги прехвърлиха към вала.

Валът продължаваше да мълчи, сякаш по него и зад него всичко беше измряло — и беше настанала гробна тишина.

Тук-таме, въпреки цялата предпазливост на катерачите, стъпалата започнаха да скърцат и трещят…

„Ще ви дадат да разберете!“ — мислеше Заглоба.

Володийовски престана да щипе Скшетуски, а пан Лонгинус стисна дръжката на сваликачулката си и напрегна очи, защото беше най-близо до вала и се надяваше, че ще удари пръв.

Изведнъж три чифта ръце се показаха на ръба и се хванаха здраво за него, а след тях започнаха бавно и предпазливо да се надигат три върха на шлемове… по-високо и по-високо.

„Турци!“ — помисли пан Лонгинус.

В тоя момент се разнесе страхотен гръм от няколко хиляди мускети; стана светло като ден. А преди светлината да угасне, пан Лонгинус замахна и нанесе такъв страхотен удар, че въздухът чак изфуча под острието.

Три тела паднаха в рова, три глави с татарски шлемове се търколиха в краката на коленичилия рицар.

Тогава, при все че на земята закипя като в ада, небето се отвори над пан Лонгинус, криле израснаха на раменете му, ангелски хорове запяха в гърдите му и той изглеждаше като възнесен на небето и се биеше като насън, а ударите на меча му бяха сякаш благодарствена молитва.

А всички отдавна измрели от рода Подбипента, като се почне от прадядото Стовейко, се зарадваха на небето — че такъв беше последният потомък на Сваликачулкови-Подбипентови.

Тази атака, в която от страна на неприятеля участваха предимно резервните части от румелийски и силистренски турци и еничарската гвардия на хана, беше отблъсната още по-кърваво от другите и докара страшна буря върху главата на Хмелницки. Защото преди това той гарантираше, че поляците няма да се бият толкова ожесточено срещу турците и стига да му дадат тия части, той ще превземе стана. А сега трябваше да укротява хана и побеснелите мурзи и да ги подкупва с подаръци. На хана даде десет хиляди талера, а на Тухай бей, Корз ага, Субагази, Нурадин и Ганга по две. В това време в стана на поляците слугите вадеха труповете от рова, на което не им пречеха със стрелба от казашките окопи. Войниците си почиваха чак до сутринта, защото беше вече сигурно, че атаката няма да се повтори. И така всички спяха непробуден сън освен дежурните хоронгви и пан Лонгинус Подбипента, който цяла нощ лежа проснат върху меча си и благодареше на Бога, че му даде да изпълни обета си и да се покрие с толкова голяма слава, та името му да минава от уста на уста в стана и в града. На другия ден князът воевода го повика при себе си и го хвали много, а войниците през целия ден идваха на тълпи да го поздравяват и да гледат трите глави, които слугите бяха донесли пред шатъра му и които вече почерняваха на въздуха. И имаше тогава голямо удивление и завист, а някои не можеха да повярват на очите си, защото главите бяха отсечени толкова равно заедно със стоманените шапчици на шлемовете, сякаш някой ги беше отрязал с ножици.

— Ти си страхотен sartor^[5], ваша милост! — казваше шляхтата. — Знаехме, че си добър кавалер, но на такъв удар и древните биха могли да завидят, защото и най-изкусният палач не би могъл да го направи по-добре.

— Вятър няма да свали шапките така, както са свалени тия глави! — казваха други.

И всички стискаха ръцете на пан Лонгинус, а той стоеше с наведени очи, светнал, мил — засрамен като булка на сватбата си, и казваше, сякаш за да се оправдае:

— Наредили се бяха добре…

После опитваха меча, но понеже той беше останал от кръстоносците, двурък тежък меч, никой не можеше да го движи свободно, без да се изключи дори свещеник Жабковски, при все че той чупеше подковите като тръстики.

Около шатъра ставаше все по-шумно, а пан Заглоба, Скшетуски и Володийовски посрещаха гостите и ги гощаваха с приказки, защото нямаше с какво друго — нали в стана вече почти дояждаха последните сухари, а месо отдавна не се даваше освен конско пушено. Но духът заместваше яденето и пиенето. Към края, когато другите бяха вече започнали да се разотиват, дойде пан Марек Собески, красниставски староста, с поручика си Стемповски. Пан Лонгинус изтича да го посрещне, а той го поздрави любезно и каза:

— Значи у ваша милост днес е празник!

— Разбира се, че е празник — отвърна Заглоба, — защото нашият приятел изпълни обета си.

— Хвала на Господа Бога! — отвърна старостата. — Значи скоро, брате, ще ви поздравим като младоженец. А имате ли си вече някоя набелязана?

Пан Подбипента се смути силно и се изчерви чак до ушите, а старостата продължи:

— По смущението заключавам, че имате. Ваш свещен дълг е да помните, че такъв род не бива да загине. Дай Боже винаги да се раждат такива воини, каквито сте вие четиримата, ваша милост панове.

След тия думи той стисна поред ръцете на пан Лонгинус, Скшетуски, Заглоба и на малкия рицар, а те се зарадваха в себе си, че слушат похвали от такава уста, защото пан красноставският староста беше олицетворение на храброст, чест и на всички рицарски добродетели. Той беше въплътен Марс; всички Божии дарове се бяха излели в изобилие върху него, понеже с необикновената си хубост надминаваше дори по-малкия си брат Ян, по-сетнешния крал, по богатства и имоти се сравняваше с най-първите, а военните му способности сам великият Йереми възнасяше до небесата. Той щеше да бъде необикновена звезда върху небето на Жечпосполита, но по Божие разпореждане блясъкът й бе взет от по-малкия Ян, а тя угасна предивременно в деня на поражението.

При все че нашите рицари се зарадваха извънредно много от похвалите на героя, той съвсем не се задоволи с тях, а продължи да говори така:

— Аз съм слушал много за вас, панове, от самия княз воевода, който ви обича повече от всички други. И не се чудя, че му служите, без да се лакомите за повишения, каквито бихте могли да придобиете по-лесно в кралските хоронгви.

На това Скшетуски отговори:

— Но всички ние сме зачислени тъкмо към кралската хусарска хоронгва, с изключение на пан Заглоба, който е тук доброволец по собствено желание. А служим под командването на княза воевода преди всичко поради обичта ни към неговата личност и, второ, защото искахме колкото е възможно повече да участваме във военни действия.

— Щом сте имали такова желание, правилно постъпвате. Пан Подбипента надали под друго знаме би намерил толкова лесно своите глави — отговори старостата. — Но колкото до войните, те вече на всички ни дойдоха до гуша.

— Повече от всичко друго — отвърна Заглоба. — Днес от сутринта почнаха да идват при нас с похвали, но ако някой беше донесъл нещо за хапване и да ни покани с глътка водка, той щеше най-хубаво да ни похвали.

След тия думи пан Заглоба втренчи поглед в очите на красниставския староста и замига неспокойно. А старостата се усмихна и каза:

— От вчера на обед не съм сложил залък в уста, но глътка водка може да се намери в някое сандъче. Заповядайте, ваша милост панове.

Обаче Скшетуски, пан Лонгинус и малкият рицар почнаха да отказват и да корят пан Заглоба, който го усукваше и се оправдаваше както можеше.

— Аз не съм си правил устата за това — каза той, — защото амбицията ми е да давам своето, а не да бутам чуждото, но щом такава важна личност ни кани, grubianitas^[6] би било да отказваме.

— Елате, елате! — каза старостата. — И на мене ще ми бъде приятно да поседя с добра компания, а докато не стрелят, имаме време. На ядене не ви каня, защото и конско месо вече мъчно се намира, а убият ли на плаца кон, сто ръце се протягат към него. Водка обаче имам около две бутилки, които няма да пазя само за себе си.

Рицарите още се дърпаха и не искаха, но понеже той много настояваше, тръгнаха, а пан Стемповски се затече напред и под неговите грижи се намериха няколко сухара и няколко къса конско месо за мезе след водката. Настроението на Заглоба веднага се подобри и той заговори:

— Ако е рекъл Бог негово величество кралят да ни освободи от тая обсада, веднага ще се докопаме до колите на всенародното опълчение. Ой, какви специалитети карат те винаги със себе си и всеки пази повече корема си, отколкото Жечпосполита. Предпочитам с тях да ям, а не да воювам. Но понеже ще бъдат под окото на краля, може би няма да се държат зле в боя.

Старостата стана сериозен.

— Ние се заклехме — каза той, — че един върху друг ще паднем, но няма да се предадем, така и ще стане. Трябва да бъдем готови да посрещаме все по-тежки времена. Храна вече почти няма, но по-лошото е, че и барутът свършва. На други не бих казал това, но на вас, ваша милост панове, може. Скоро ще ни остане само упорство в сърцата и сабя в ръката — а и готовност за смърт, нищо повече. Дай Боже кралят да пристигне час по-скоро, защото това е последната ни надежда. Той е войнствен господар! Няма да си пожали нито труда, ни здравето, ни живота, за да ни освободи — само че силите му са твърде малки и трябва да чака, а вие знаете колко бавно се събира всенародното опълчение. Освен това откъде негово величество кралят може да знае при какви условия се отбраняваме ние тук и че вече дояждаме трохите?

— Ние сме се вече обрекли — каза Скшетуски.

— Не може ли да се съобщи някак? — попита Заглоба.

— Ако се намереше някой толкова благороден — каза старостата, — който би се наел да се промъкне, той би спечелил безсмъртна слава още приживе, той ще бъде спасител на цялата войска и ще избави отечеството от поражение. Дори още да не е организирано изцяло всенародното опълчение, самата близост на краля може би ще успее да разпръсне бунтовниците. Но кой ще отиде? Кой ще се наеме, когато Хмелницки така е обсадил всички пътища и изходи, та мишка не може да излезе от нашия стан. Такъв опит означава явна смърт!

— А защо са хитростите? — рече Заглоба. — Една вече ми хрумна в главата.

— Каква? Каква? — попита старостата.

— Нали всеки ден вземаме по няколко пленници. Не бихме ли могли да подкупим някого? Нека се престори, че е избягал от нас, а после да тръгне за краля.

— Трябва да поговоря с княза за това — каза старостата.

Пан Лонгинус се замисли дълбоко, та челото му се покри с бръчки, и през цялото време седеше мълчалив. Ненадейно вдигна глава и каза с обичайната си благост:

— Аз се наемам да се промъкна през казаците.

Като чуха тия думи, рицарите скочиха смаяни от местата си, пан Заглоба отвори уста, Володийовски започна да мърда му стачките си, Скшетуски побледня, а красниставският староста се удари по кадифените си дрехи и възкликна:

— Ваша милост, би ли се наел да извършиш това?

— Ти, ваша милост, обмисли ли това, което казваш? — попита Скшетуски.

— Отдавна съм го обмислил — отвърна литовецът, — защото не от днес между рицарите се говори, че трябва да се съобщи на негово величество краля за нашето положение. И като слушах това, аз все си мислех, че ако всевишният Бог ми даде възможност да изпълня своя обет, веднага бих тръгнал. Аз, обикновеният човек, какво знача, аз? Какво ще загубя дори ако ме съсекат по пътя?

— Непременно ще те съсекат! — възкликна Заглоба. — Ти чу ли, ваша милост, какво каза пан староста: че това е неизбежна смърт?

— И какво от това, братко? — каза пан Лонгинус. — Ако Бог пожелае, ще ме преведе, ако не, на небето ще ме възнагради.

— Но най-напред ще те уловят, ще те подложат на мъчения и ще умреш от жестока смърт. Човече, ти да не си загубил ума си? — продължаваше Заглоба.

— Все пак ще отида, братче — отвърна литовецът сладко.

— Пиле не може да прехвръкне — ще го застрелят с лък. Приклещили са ни като язовец в дупка.

— Все пак ще отида — повтори литовецът. — Аз дължа благодарност на Бога, че ми даде възможност да изпълня обета си.

— Я го гледайте вие, гледайте го! — завика Заглоба отчаян. — По-добре кажи веднага да ти отсекат главата и с оръдие да я изстрелят към техния табор, защото само така би могъл да се промъкнеш между тях.

— Позволете ми, благодетели мои! — каза литовецът и скръсти молитвено ръце.

— О, не! Няма да тръгнеш сам, и аз ще дойда с тебе — каза Скшетуски.

— И аз с вас! — добави Володийовски и се удари по сабята.

— Да ви вземат дяволите! — възкликна Заглоба и се хвана за главата. — Да ви вземат дяволите с това ваше „и аз, и аз“, с това ваше упорство! Малко ви е кръвта, малко са загубите, малко куршумите! Не ви стига това, което става, ами искате по-сигурно да си строшите главите! Хващайте пръждомата и ме оставете на мира! Дано ви хвръкнат главите…

След тия клетви той взе да се върти из шатъра като въртоглав.

— Бог ме наказва — викаше, — че съм се хванал с лудетини, вместо да живея в благородната компания на улегнали хора. Пада ми се!

Той походи още из шатъра с трескава крачка, накрай се спря пред Скшетуски, скръсти ръце отзад и като го гледаше в очите, започна да сумти страшно.

— Какво съм ви направил аз, ваша милост панове, та ме преследвате?

— Пази Боже! — отвърна рицарят. — Как така те преследваме?

— Защото, ако пан Подбипента измисля такива неща, не му се чудя! Неговият ум винаги е бил в пестниците, а откак посече тримата най-големи глупаци между турците, той самият стана четвърти…

— Противно е да се слуша — прекъсна го литовецът.

— И на него не се чудя — продължи Заглоба, като посочи Володийовски. — Той ще скочи в ботуша на някой казак или ще се закачи за шалварите му като репей за кучешка опашка и пръв от всички ни ще се промъкне. Тях двамата Светият Дух не е просветлил — но това, дето ти, ваша милост, вместо да ги въздържиш от лудост, сам ги подбуждаш, че и тръгваш с тях, това, че искаш и четирима ни да предадеш на мъки и сигурна смърт — това вече… на нищо не прилича! Тю, дявол да го вземе, не съм очаквал такова нещо от офицер, когото сам князът смяташе за солиден кавалер.

— Кака така четирима ни? — каза Скшетуски учуден. — И ти ли би искал, ваша милост?…

— Тъй вярно — викна Заглоба, като се биеше в гърдите. — И аз ще дойда. Щом някой от вас тръгне или тръгнете всички заедно — ще тръгна и аз. Нека моята кръв да ви тежи на съвестта! За втори път ми е за урок с кого да се сприятелявам.

— Да те вземе дяволът, ваша милост! — каза Скшетуски. Тримата рицари започнаха да го прегръщат, но той наистина се сърдеше и сумтеше и ги отблъскваше с лакти, като казваше:

— Махайте се от главата ми! Не ми трябват вашите юдински целувки!

Изведнъж по валовете загърмяха оръдия и мускети. Заглоба се спря и каза:

— Ето ви! Ето! Вървете!

— Това е обикновена престрелка! — забеляза Скшетуски.

— Обикновена престрелка — рече шляхтичът, като го имитираше. — Да, моля! Малко им е това. Половината войска се стопи от тая обикновена стрелба, а те пет пари не дават.

— Не се тревожи, ваша милост — каза пан Подбипента.

— Я да мълчиш ти, цвеклова главо! — изгърмя Заглоба. — Защото ти си най-виновен. Ти, ваша милост, измисли тая работа, която ако не е глупава, тогава аз съм глупак!

— И все пак ще отида, братче — отговори пан Лонгинус.

— Ще отидеш, ще отидеш и зная защо! Ти, ваша милост, не се представяй за герой, че хората те знаят. Омръзнала ти е вече девствеността и бързаш да я измъкнеш от окопа. Ти си най-лошият между рицарите, а не най-добрият. Ти, ваша милост, си просто развратник, който търгува с девствеността си! Тю! Господа обиждаш! Това е то!… Не бързаш ти при краля, ами искаш да цвилиш по селата като жребец на ливада. Ето го рицаря, гледайте го, който иска да продаде девствеността си! Поквара, чиста поквара, кълна се в Бога.

— Противно е да се слуша! — викаше пан Лонгинус и запушваше ушите си.

— Я не се карайте! — каза Скшетуски сериозно. — По-добре да помислим по работата.

— За Бога — каза красниставският староста, който досега слушаше изумен думите на пан Заглоба. — Това е голяма работа, но без княза не можем да решаваме нищо. Тук няма какво да се препирате. Ваша милост панове сте на служба и трябва да слушате заповедите. Князът трябва да е в квартирата си. Ще отидем при него да видим как ще погледне той на вашето желание.

— Както и аз! — каза Заглоба и надежда проясни лицето му. — Да вървим по-скоро.

Излязоха и тръгнаха през плаца, по който вече падаха куршуми от казашките окопи. Войската се намираше по валовете, които отдалеко изглеждаха като панаирни бараки, толкова пъстри стари дрехи и кожуси висяха по тях, бяха наредени толкова коли, останки от шатри и всякакъв вид неща, за да служат за прикритие срещу стрелбата, която понякога не преставаше денонощно по цели седмици. И сега над тия окачени дрипи се влачеше дълга възсинкава ивица дим, а пред тях се виждаха налягалите редици от червени и жълти войници, които работеха здраво срещу най-близките неприятелски окопи. Самият плац изглеждаше като една голяма развалина; равнина, разкъсана от лопатите или стъпкана от конете, по която не се зеленееше нито един стрък трева. Тук-таме стърчаха купчинки пръст, току-що извадена при копаенето на кладенци и гробове, тук-таме лежаха останки от разнебитени коли, оръдия, бурета или купища от оглозгани и побелели на слънцето кости. Конски труп не би могъл да видиш никъде, защото веднага ги прибираха за храна на войниците, но навсякъде се виждаха купища от железни, в по-голямата си част ръждясали, топовни гюллета с които всеки ден се засипваше тоя къс земя. Тежката война и гладът личаха на всяка крачка. Като вървяха, нашите рицари срещаха по-големи и по-малки групи войници, които или отнасяха ранени и убити, или бързаха към валовете на помощ на преуморените си другари — а лицата на всички бяха почернели, хлътнали, небръснати, сериозните им очи — възпалени, дрехите — избелели и изпокъсани, на главите си често имаха мръсни парцали вместо шапки и шлемове, оръжието беше изпочупено. И неволно се натрапваше въпросът: какво ще стане с тая шепа досегашни победители, когато изтекат още една-две седмици…

— Гледайте, ваша милост панове — казваше старостата, — време е, време е да се съобщи на краля.

— Гладът вече показва зъби като пес — отговори малкият рицар.

— А какво ще стане, когато изядем конете? — попита Скшетуски.

Като разговаряха така, стигнаха до шатрите на княза, които се намираха от дясната страна на вала и пред тях се виждаха двайсетина дежурни конника, предназначени да разнасят заповеди по стана. Конете им, хранени с кълцано и пушено конско месо, а поради това непрекъснато измъчвани от огъня, се хвърляха в лудешки скокове и по никакъв начин не искаха да се задържат на едно място. Така беше с конете от цялата конница, която сега на отиване срещу неприятеля изглеждаше като орляк от грифони или кентаври, понесли се през полето и повече летящи във въздуха, отколкото по земята.

— Князът в шатъра си ли е? — попита старостата един от конниците.

— Да, с пан Пшемски — отговори куриерът.

Старостата влезе пръв, без да съобщава предварително, а четиримата рицари останаха пред шатъра.

Но след малко платното се повдигна и пан Пшемски подаде глава:

— Князът иска веднага да ви види, ваша милост панове — каза той. Пан Заглоба влезе с надежда, че князът не ще се съгласи да изложи най-добрите си рицари на сигурна гибел, но се излъга, защото още не бяха успели да му отдадат чест, когато той заговори:

— Каза ми пан старостата за вашата готовност да излезете от стана и аз приемам това ваше добро желание. На отечеството не може повече да се предложи…

— Дойдохме само да питаме за разрешение — отговори Скшетуски, — тъй като ваше княжеско височество разполага с живота ни.

— Значи искате четиримата да излезете?

— Ваше княжеско височество! — каза Заглоба. — Те искат да излязат, а аз — не. Бог ми е свидетел, че не съм дошъл тук да се хваля, нито да припомням своите подвизи, но ако спомена за тях, то ще бъде само за да не се помисли, че ме е страх. Пан Скшетуски, Володийовски и пан Подбипента от Миши черва са големи герои, но и Бурлай, който падна от моята ръка — ще замълча за другите си победи, — също беше голям воин и струваше колкото Бурдабут, Богун и трите еничарски глави, взети заедно. Затова смятам, че в рицарските подвизи не съм по-лош от другите. Но едно е храбростта, а друго безумието. Крила нямаме, а по земята не ще се промъкнем — това е сигурно.

— Значи, ваша милост, няма да тръгнеш? — попита князът.

— Казах, че не искам да тръгна, но не съм казал, че няма да тръгна. Щом веднъж Бог ме е наказал да живея с тая компания, до смъртта си трябва да издържа с нея. Ако ни стане тясно, сабята на Заглоба все ще може да бъде полезна, не зная само за кого ще бъде полезна смъртта на четирима ни и вярвам, че ваше княжеско височество ще поиска да я отклони от нас, като не даде разрешението си за тая луда акция.

— Ваша милост си добър другар — отговори князът — и благородно е от твоя страна, че не искаш да напускаш приятелите си, но си се излъгал в своята вяра в мене, защото аз приемам вашата жертва.

— Спукана ми е работата! — измърмори Заглоба и съвсем отпусна ръце.

В тоя момент белският кастелан Фирлей влезе в шатъра.

— Ваше княжеско височество — каза той, — моите хора уловиха един казак, който разправя, че за тая нощ се готвела атака.

— И аз имах вече такива сведения — отговори князът. — Всичко е готово, нека само побързат с насипването на новите валове.

— Те са вече готови.

— Тогава добре! — каза князът. — До довечера ще се пренесем. После се обърна към четиримата рицари:

— Ако нощта е тъмна, след атаката е най-добро време за излизане.

— Как така? — каза белският кастелан. — Ваше княжеско височество готви нападение?

— Нападението си е нападение — рече князът, — аз сам ще го водя, но сега говорим за нещо друго. Тяхна милост се наемат да се промъкнат през неприятеля и да съобщят на краля за нашето положение.

Кастеланът се смая, облещи очи и загледа рицарите един след друг. Князът се усмихна със задоволство. Той имаше тая слабост да се радва, когато се възхищават от войниците му.

— За Бога! — каза кастеланът. — Значи още има такива сърца по света?… За Бога!… Аз няма да ви разколебавам, ваша милост панове, срещу тоя риск…

Пан Заглоба почервеня от яд, но вече не каза нищо, само сумтеше като мечка, а князът се замисли за малко и после се обади с думите:

— Все пак аз не искам да жертвам напразно кръвта ви и не съм съгласен четиримата да тръгнете заедно. Най-напред ще излезе един. Ако го убият, те няма да се въздържат да не се похвалят, както вече веднъж се похвалиха за смъртта на оня мой слуга, когото уловиха чак при Лвов. Ако убият първия, тогава ще тръгне вторият, после в случай на нужда третият и четвъртият. Но възможно е първият да мине благополучно — в такъв случай не искам да излагам другите на напразна смърт.

— Ваше княжеско височество… — прекъсна го Скшетуски.

— Такава е моята воля и заповед — каза Йереми натъртено. — А за да ви помиря, заявявам, че пръв ще тръгне оня, който се е предложил пръв.

— Това съм аз! — каза пан Лонгинус със светнало лице.

— Тази вечер след атаката, ако нощта е тъмна — добави князът. — Няма да дам никакви писма до краля, каквото виждаш, ваша милост, това ще разкажеш. Ще вземеш само тоя пръстен като знак.

Подбипента прие пръстена и се поклони на княза, а той го хвана с две ръце за главата и го държа така доста време, после го целуна няколко пъти по главата и каза с развълнуван глас:

— Ти си ми така близък на сърцето като брат… Нека те води и преведе всемогъщият Бог и нашата ангелска царица, войнико Божи! Амин!

— Амин! — повториха красниставският староста, пан Пшемски и белският кастелан.

Очите на княза се насълзиха, защото той беше истински баща за рицарите, другите плачеха, а тръпки на въодушевление разтърсваха тялото на Подбипента, пламък пълзеше по костите му и тая чиста, смирена и геройска душа се радваше до дъно на надеждата за близката си жертва.

— Историята ще пише за ваша милост! — възкликна белският кастелан.

— Non nobis, non nobis, sed nomini Tuo, Domine, da gloriam^[7] — рече князът.

Рицарите излязоха от шатъра.

— Тю, нещо ме е хванало за глътката и ме държи, а в устата ми горчи, като че ли съм пил пелин — каза Заглоба. — А ония там непрекъснато стрелят — дано ги гръм порази! — каза той и посочи забулените в дим казашки окопи. — О, тежко е да се живее на тоя свят! Пане Лонгин, непременно ли ще заминеш вече, ваша милост?… Дано те ангелите пазят… Дано чумата да измори тия простаци!

— Трябва да си взема сбогом с вас — каза пан Лонгинус.

— Как така? Къде отиваш? — попита Заглоба.

— При свещеник Муховецки на изповед, братче. Трябва да очистя грешната си душа.

След тия думи пан Лонгинус забърза към замъка, а те се насочиха към валовете. Скшетуски и Володийовски бяха като отровени и мълчаха, а пан Заглоба приказваше:

— Нещо все ме държи за глътката. Не мислех, че ще ми бъде толкова мъчно, но това е най-добродетелният човек на света! Нека се опита някой да отрече, ще го цапна по муцуната. О, Боже, Боже, мислех, че белският кастелан ще ни посъветва да се въздържим от това нещо, а той още повече ни насърчи. Кой дявол докара тоя еретик! „Историята, казва, ще пише за ваша милост!“ Нека пише за него, но не върху кожата на пан Лонгинус! А защо той сам не тръгне? Като калвинист има по шест пръста на краката, та му е по-лесно да върви. Казвам ви, ваша милост панове, че все по-лошо става на света и като че ли е вярно това, което свещеник Жабковски предсказва: че краят на света е близък. Ще поседим малко на валовете, а после ще отидем в замъка, та поне до вечерта да се порадваме на компанията на нашия приятел.

Но след изповедта и причастието пан Подбипента прекара цялото време в молитва; той се яви едва вечерта при атаката, която беше една от най-ужасните, защото казаците удариха тъкмо тогава, когато войската, оръдията и колите се пренасяха на новите валове. По едно време като че ли малкото полски сили нямаше да удържат лавината от двеста хиляди неприятели. Полските хоронгви така се смесиха с неприятелските, че свои не можеха да се разпознаят — и три пъти така се смесваха. Хмелницки бе напрегнал всичките си сили, защото и ханът, и собствените му полковници го бяха предупредили, че това ще бъде последната атака и отсега нататък само с глад ще морят обсадените. Но след три часа всички атаки бяха отблъснати с такива страшни загуби, та по-късно се говореше, че около четирийсет хиляди неприятели били паднали в тая битка. Едно е вярно — че след сражението в краката на княза бяха хвърлени цял куп знамена и че това беше наистина последната голяма атака, след която дойде още по-тежко време на окопаване във валовете, отвличане на коли, непрестанна престрелка, немотия и глад.

Неуморимият Йереми веднага след атаката поведе капналите от умора войници в набег извън стана, който завърши с ново поражение за неприятеля; едва след това тишината смири двата стана.

Нощта беше топла, но облачна. Четири черни фигури се движеха тихо и предпазливо към източния край на валовете. Това бяха пан Лонгинус, Заглоба, Скшетуски и Володийовски.

— Скрий пистолетите добре — шепнеше Скшетуски, — за да не се овлажни барутът. Две хоронгви ще стоят цяла нощ в готовност. Ако дадеш огън, ще се спуснем на помощ.

— Такава тъмница, очите да си извадиш! — прошепна Заглоба.

— По-добре — каза пан Лонгинус.

— Я тихо! — прекъсна го Володийовски. — Чувам нещо.

— Някой хърка на умиране — няма нищо!…

— Веднъж да стигнеш до дъбравата…

— О, Боже! Боже! — Въздъхна Заглоба и се затресе като в треска.

— След три часа ще почне да се разсъмва.

— Време е вече! — рече Лонгинус.

— Време е, време е! — повтори Скшетуски със сподавен глас. — Сбогом!

— Сбогом! Сбогом!

— Братя, останете си със здраве и прощавайте, ако съм сгрешил пред някого.

— Ти да си сгрешил? О, Боже! — възкликна Заглоба и се хвърли в прегръдките му.

След него един подир друг го прегърнаха Скшетуски и Володийовски. Дойде момент, когато сподавено ридание разтърси тия рицарски гърди. Само пан Лонгинус беше спокоен, макар и трогнат.

— Останете си със здраве — повтори той още веднъж.

И като се приближи до ръба на вала, се спусна в рова, след малко го видяха като черно петно на другия му бряг, още веднъж махна за сбогом на другарите си — и изчезна в тъмнината.

Между пътя на Залошчици и друма от Вишньовец растеше дъбрава, пресичана от тесни напречни ливади, която се свързваше със стара борова гора, гъста и огромна; тя се простираше чак отвъд Залошчици и пан Подбипента реши да се прехвърли именно в нея.

Това беше много опасен път, защото, за да стигне човек до дъбравата, трябваше да мине покрай целия казашки обоз, но пан Лонгинус го избра нарочно, защото тъкмо около обоза през цялата нощ се въртяха най-много хора и стражите обръщаха най-малко внимание кой минава. Пък и всички други пътища, долове, храсталаци и пътеки бяха заети от стражи, постоянно обикаляни от есаули, стотници, полковници, дори от самия Хмелницки. За минаване през ливадите и покрай Гнезна не можеше и да се мечтае, защото там татарските коняри от здрач до разсъмване пазеха при конете.

Нощта беше топла, облачна и толкова тъмна, че на десет крачки не би могъл да видиш не само човек, но дори и дърво. Това беше благоприятно обстоятелство за пан Лонгинус, при все че, от друга страна, и сам трябваше да върви много бавно и предпазливо, за да не падне в някой от трапищата и рововете, с които бе осеяно цялото пространство на бойното поле, разкопано от полски и казашки ръце.

Така той стигна до вторите полски валове, които бяха напуснати предната вечер, и като се прехвърли през рова, се спусна приведен към казашките окопи и апроши. Спря се и се ослуша: окопите бяха празни. Набегът на Йереми след атаката беше извадил от тях молойците и те или бяха паднали убити, или се бяха скрили в обоза. Много тела лежаха по склоновете и върху насипите. Пан Лонгинус постоянно се препъваше о трупове, прекрачваше ги и вървеше напред. От време на време слаб стон или въздишка му показваше, че някои от падналите са още живи.

Широкото пространство отвъд валовете, което се простираше чак до първия окоп, правен още от военачалниците, също беше покрито с трупове. Тук трапищата и рововете бяха още повече, а на всеки няколко десетки крачки се намираха ония земни укрития, които в тъмнината приличаха на копи сено. Но и укритията бяха празни. Навсякъде цареше най-дълбоко мълчание, никъде нито огнище, нито човек — нямаше никого по целия по-раншен плац освен падналите.

Пан Лонгинус замълви молитва за душите на умрелите и продължи пътя си. Шумолът от полския стан, който го преследваше чак до вторите валове, утихваше все повече, топеше се в далечината, докато най-сетне замлъкна напълно. Пан Лонгинус стана и се огледа за последен път.

Почти нищо вече не можеше да види, защото в стана нямаше светлини; само едно прозорче на замъка мъждукаше слабо, като звездица, която облаците ту откриват, ту засланят, или като светулка, която свети и гасне едно след друго.

„Братя мои, дали ще ви видя пак през живота си?“ — помисли пан Лонгинус.

И тъгата го притисна като грамаден камък. Едва можеше да диша. Там, където трепти оная светлинка, там са свои, там са братски сърца: княз Йереми, Скшетуски, Володийовски, Заглоба, свещеник Муховецки — там го обичат и са готови да го защитят — а тук е нощ, пустош, тъмнина, трупове под краката, върволици от души — в далечината пък кръвожадният табор на заклетите, безмилостни врагове.

Камъкът на тъгата стана толкова тежък, че беше прекалено тежък дори за плещите на тоя великан. Душата му започна да се колебае.

Бледата тревога долетя до него в мрака и започна да му шепне на ухото: „Няма да минеш, това е невъзможно! Върни се, още има време! Гръмни с пистолета и цяла хоронгва ще долети на помощ. През тия обози, през тая дива паплач няма да премине никой.“

Станът в Збараж, изгладнял, засипван всеки ден с куршуми, пълен със смърт и с воня на трупове, в тоя момент се струваше на пан Лонгинус тихо и безопасно пристанище.

Там приятелите му не биха го корили, ако се върне. Ще им каже, че работата надхвърля човешките сили — тогава и те самите няма да тръгнат, нито ще изпратят някого — и ще продължават да чакат да се смили Бог или кралят.

Ами ако Скшетуски тръгне и загине?

„В името на Отца и Сина и Светаго духа!… Това е изкушение на сатаната — помисли пан Лонгинус. — Аз съм готов за смъртта, а нищо по-лошо не може да ми се случи. Това е сатаната, който плаши слабата душа с тая пустош, с труповете, тъмнината, защото той си служи с всичко.“

Нима можеше тоя рицар да се покрие със срам, да загуби славата си, да опозори името си — да не избави войската, да се откаже от небесната корона? Никога!

И той тръгна по-нататък, като протягаше ръце пред себе си.

Изведнъж някакъв шумол отново стигна до ушите му, но вече не от полския стан, а от противната страна; той беше още неясен, но някак дълбок и страшен като ръмжене на мечка, която се обажда внезапно в тъмната гора. Но страхът вече беше напуснал душата на пан Лонгинус, тъгата бе престанала да го потиска и се превърна само в сладък спомен за близките му; най-после, сякаш в отговор на глухата заплаха, която долиташе откъм вражеския обоз, той повтори още веднъж в душата си:

„И все пак ще вървя.“

След някое време той се намери на онова бойно поле, където в деня на първата атака княжеската конница бе разбила казаците и еничарите. Тук пътят беше вече по-равен, с по-малко ровове, трапища, укрития, и почти без трупове, защото казаците бяха вече прибрали падналите в по-раншните битки. Тук беше и малко по-светло, понеже разни препятствия не закриваха пространството. Теренът беше наклонен към юг, но пан Лонгинус веднага изви встрани, тъй като желаеше да се промъкне между западното езеро и обоза.

Сега той вървеше бързо, без пречки и вече му се струваше, че достига линията на обоза, когато някакви нови отгласи привлякоха вниманието му.

Той се спря веднага и след четвърт час чакане чу да се приближават конски тропот и пръхтене.

„Казашка стража!“ — помисли той.

Изведнъж и човешки гласове стигнаха до ушите му, затова той се хвърли светкавично встрани и като усети под краката си първата гънка на терена, просна се на земята неподвижен, стиснал в едната си ръка пистолета, а в другата меча.

В това време конниците се приближиха още повече и накрая съвсем се изравниха с него. Беше толкова тъмно, че той не можеше да ги преброи, но чуваше всяка дума от разговора им.

— На тях им е тежко, но и на нас ни е тежко — говореше някакъв сънлив глас. — Колко добри молойци сега ядат пръстта!

— Господи! — каза втори глас. — Казват, че кралят бил наблизо… какво ли ще стане с нас?

— Ханът се бил разсърдил на нашия бащица, а татарите заплашват, че нас ще вържат с въжета, ако няма кого другиго.

— И по пасищата се бият с нашите. Хетманът забрани да се ходи в татарския стан, защото който отиде там, не се връща.

— Казват, че между търговците имало преоблечени ляхи. По-добре тая война да не беше почвала.

— Сега сме по-зле, отколкото по-рано.

— Кралят с ляшките сили не е далеко — това е най-лошото!

— Хей, в Сечта бих спал сега, а тук блъскай в тъмното като върколак.

— И върколаци трябва да се влачат тук, затова конете пръхтят. Гласовете се отдалечаваха постепенно — и накрая замлъкнаха. Пан Лонгинус стана и тръгна нататък.

Заръмя ситен като мъгла дъжд. Стана още по-тъмно.

На около стотина крачки вляво блесна светлинка, после втора, трета, десета. Сега пан Лонгинус беше вече сигурен, че се намира на една линия с обоза.

Светлините бяха редки и слаби — изглежда, че там вече всички спяха и само тук-таме може би пиеха или готвеха храна за утре.

„Слава Богу, че минавам след атаката и набега — каза си пан Лонгинус. — Те трябва да са уморени до смърт.“

Едва бе помислил това и отново чу конски тропот в далечината — минаваше втора стража.

Но на това място теренът беше по-насечен, та и скриването беше по-лесно. Стражата мина толкова близо, че едва не прегази пан Лонгинус. Добре, че конете, привикнали да минават покрай паднали тела, не се уплашиха. Пан Лонгинус продължи пътя си.

На едно разстояние от около хиляда крачки попадна на още два патрула. Явно беше, че пазят като зеницата на окото си целия кръг, обхванат от обоза. Пан Лонгинус се радваше в себе си само на това, че не среща пеши стражи, каквито обикновено поставяха пред таборите, за да предават съобщения на конните стражи.

Но радостта му не продължи много. Едва мина още хвърлей място и някаква черна фигура се мярна пред него на не повече от десет крачки. При все че беше безстрашен човек, пан Лонгинус усети леки тръпки в кръста. Беше вече късно да се дръпне и заобиколи. Фигурата се раздвижи, явно, че го беше забелязала.

Настъпи миг колебание, кратко колкото мигване на окото. Внезапно се обади с тих глас:

— Василе, ти ли си?

— Аз — отговори тихо пан Лонгинус.

— Имаш ли водка?

— Имам.

— Давай.

Пан Лонгинус се приближи.

— Ти какво си толкова висок? — повтори същият глас с лека уплаха.

Нещо закипя в мрака. В същия миг къс, сподавен вик „Госп…“ се изтръгна от устата на постовия, после се чу сякаш пращене на чупени кости, тихо изхъркване — и една фигура падна тежко на земята.

Пан Лонгинус продължи пътя си.

Но не вървеше по същата линия, защото тя явно беше осеяна с постове — приближи се към обоза, като желаеше да премине между гърбовете на постовете и редицата от коли. Ако нямаше втора верига от стражи, в тая ивица пан Лонгинус можеше да срещне само ония, които излизаха от обоза за смяна. Конни стражеви части нямаше какво да правят тук.

След малко се разбра, че няма втора верига от постове, но пък обозът не беше на повече от два изстрела с лък — и странно нещо, изглеждаше все по-близо, при все че пан Лонгинус се мъчеше да върви успоредно на редицата коли.

Скоро разбра, че не всички в обоза спят. Тук-там при слабите огньове се виждаха насядали фигури. На едно място огънят бе по-голям, дори толкова голям, че почти достигаше с блясъка си до пан Лонгинус, та рицарят трябваше отново да се дръпне към стражите, за да не мине през светлото. Отдалеко пан Лонгинус разпозна окачени на кръстовидни стълбове близо до огъня волове, които месарите деряха. Значителни групи от хора наблюдаваха тая работа. Някои свиреха тихо на месарите с пищялки. Това беше оная част от обоза, дето бяха пастирите. По-нататъшните редици от коли бяха обвити в мрак.

Но страната на обоза, осветена от слабата светлина на огньовете, сякаш отново се доближи до пан Лонгинус. Отначало тя беше само от дясната му страна. Внезапно забеляза, че е и пред него.

Тогава се спря и започна да обмисля какво да предприеме. Беше обграден. Обозът, татарският табор и становете на селяните обграждаха като пръстен целия Збараж. По средата на тоя пръстен стояха постове и се движеха патрули, за да не може да премине никой.

Положението на пан Лонгинус беше страшно. Сега той имаше да избира: или да се промъкне между колите, или да търси друг изход между казаците и татарския табор. Иначе щеше да бъде принуден да се върти до разсъмване в тоя кръг — освен ако пожелае отново да се върне в Збараж, но дори и в такъв случай можеше да попадне в ръцете на стражата. Той разбираше, че самият терен не дава възможност колите да бъдат наредени една до друга. Между тях трябваше да има празни места, и то значителни, защото такива празнини бяха необходими за съобщенията, за потребния на конницата свободен път. Пан Лонгинус реши да потърси такъв проход и за тая цел се приближи още повече до колите. Блясъците от огньовете, които горяха тук-таме, можеха да го издадат, но, от друга страна, му бяха полезни, тъй като без тях той не би видял нито колите, нито пътя между тях.

След около четвърт час търсене той все пак намери път и го позна лесно, понеже изглеждаше като черна ивица между колите. По тая ивица нямаше огньове, не можеше да има и казаци, защото оттук трябваше да минава конницата. Пан Лонгинус легна по корем и започна да пълзи към тая черна примка като змия в дупката си.

Мина четвърт час, половин час, а той продължаваше да пълзи, като същевременно се молеше — с тялото и душата си се отдаваше под защитата на небесните сили. Той помисли, че може би съдбата на целия Збараж сега зависи само от едно — дали той ще се промъкне през това гърло, ето защо се молеше не само за себе си, а и за ония, които в тоя миг се молеха в окопа за него.

От двете страни всичко беше спокойно. Жива душа не се виждаше, не се чуваше кон да изпръхти, нито куче да пролае — и пан Лонгинус мина. Сега пред него се чернееха храсти и гъсталаци, зад които беше дъбравата, зад дъбравата — борова гора чак до Топорова, а зад гората беше кралят, спасението и славата, и заслугата пред Бога и хората. Какво беше отсичането на трите глави пред това дело, за което човек трябваше да притежава нещо повече от желязна ръка!

Пан Лонгинус сам чувстваше тая разлика — но това чисто сърце не се възгордя, само се разтопи в сълзи на благодарност като сърце на дете.

После стана и продължи да върви. От другата страна на колите вече нямаше постове или бяха много нарядко, та по-лесно можеше да ги избегне. В това време заваля по-силно, дъждът зашумоля в храсталаците и заглушаваше стъпките му. Сега пан Лонгинус даде свобода на дългите си крака, закрачи като великан и тъпчеше храстите — всяка негова крачка беше колкото пет на другите. Колите оставаха все по-далече, дъбравата все по-близо — и спасението все по-близко.

Ето вече и дъбравата! Нощта пред него е черна като в подземие. Но така е по-добре. Появи се тих вятър и дъбовете зашумяха леко, човек би казал — мълвят молитвата: „Велики Боже, добри ни Боже, запази тоя рицар, защото той е верен твой слуга и верен син на тая земя, на която ние сме израснали за твоя хвала!“

Миля и половина дели вече пан Лонгинус от полския стан. Пот се лее от челото му, въздухът стана някак душен; като че ли наближава буря, но той върви и не го е еня за бурята, защото в сърцето му пеят ангели. Дъбравата оредява. Навярно това ще е първата ливада. Дъбовете зашумяха по-силно, сякаш искаха да кажат: „Почакай, при нас беше на по-безопасно“ — но рицарят няма време и излиза на откритата поляна. Само един дъб расте сред нея, но много по-могъщ от другите. Пан Лонгинус се насочва към тоя дъб.

Внезапно, когато е вече на половин хвърлей от него, изпод широките клони на великана се показват двайсетина черни фигури и се приближават с вълчи скокове към рицаря.

— Кой си ти? Кой си ти?

Техният език е неразбираем, шапките им някакви заострени — това са татари, коняри, подслонили се тук от дъжда.

В тоя миг червена светкавица освети ливадата, дъба, дивите фигури на татарите и грамадния шляхтич. Страхотен вик разтърси въздуха и в миг закипя битка.

Татарите се хвърлиха върху пан Лонгинус като вълци върху елен и го хванаха с жилестите си ръце, но той само се разтърси и всички нападатели изпопадаха от него, както зрял плод пада от дървото. След това страхотната сваликачулка изскърца в ножницата и веднага екнаха стонове, вой, викове за помощ, съскане на меч, хъркане на избити, цвилене на уплашени коне, звън на счупени татарски саби. Тихата ливада зазвуча с всичките диви гласове, каквито се съдържат в човешките гърла.

Татарите се хвърлиха още веднъж, после трети път вкупом върху рицаря, но той вече се беше облегнал с гръб о дъба, а отпред го пазеше вихърът на меча, който сечеше страхотно. Пред краката му почерня от трупове — другите се отдръпнаха, обзети от панически страх.

— Див! Див! — разнесе се див вой.

Но тоя вой не остана без ехо. Не се мина и половин час и цялата поляна загъмжа от пешаци и конници. Тичаха казаци и татари, с коси, с колове, с лъкове — със запалена борина. Трескави въпроси започнаха да се кръстосват и прелитат от уста на уста:

— Какво е това, което се е случило?

— Див! — отговаряха конярите.

— Див! — повтаряше тълпата.

— Лях! Див! Смърт!

— Жив го хванете! Жив!

Пан Лонгинус гръмна два пъти с пистолетите си, но изстрелите не можаха вече да бъдат чути от другарите му в полския стан.

В това време тълпата почна да се приближава към него в полукръг, а той стоеше в сянката — грамаден, облегнат на дървото — и чакаше с меч в ръка.

Тълпата се приближаваше все повече. Най-сетне изгърмя команда:

— Хвани го!

Всичко живо се хвърли напред. Виковете секнаха. Тия, които не можеха да се проврат до него, светеха на нападателите. Човешкият водовъртеж се блъскаше и преобръщаше под дървото — но само стонове се чуваха от тоя водовъртеж и дълго време не можеше нищо да се различи. Най-после вик на ужас се изтръгна от гърдите на нападателите. Тълпата се пръсна за миг.

Под дървото остана пан Лонгинус, а пред краката му купчина тела, които още трепереха в агония.

— Въжета, въжета! — прозвуча нечий глас.

Веднага конници полетяха за въжета и ги донесоха в миг. Тогава по двайсетина силни мъже хванаха за двата края едно дълго въже и се опитаха да притиснат с него пан Лонгинус до дървото.

Но пан Лонгинус го пресече с меча си — и мъжете от двата края на въжето паднаха на земята. Със същия неуспех опитаха и друга група татари.

Като видяха, че прекалено голямата навалица си пречи взаимно, още веднъж тръгнаха петнайсетина най-смели татари, които искаха непременно да хванат жив великана, но той ги разпори, както глиган разпаря заядливите кучета. Дъбът, който се състоеше от две грамадни сраснати дървета, пазеше рицаря с вдлъбнатината си в средата — а отпред който се приближеше, докъдето стигаше мечът, умираше, без дори да издаде вик. Свръхчовешката сила на пан Подбипента сякаш всеки миг все растеше.

Като видя това, разярилата се орда изпъди казаците и наоколо се разнесоха диви викове:

— Ук! Ук!…

Тогава, при вида на лъковете и стрелите, изсипвани от туловете^[8] пред краката, и пан Подбипента разбра, че се приближава смъртният му час, и зачете молитва към Пресветата Дева.

Настана тишина. Тълпата затаи дъх в очакване какво ще стане.

Първата стрела избръмча, когато пан Лонгинус казваше: „Майко на Изкупителя!“ — и го засегна по сляпото око.

Втората стрела изсъска, когато пан Лонгинус казваше: „Пресвета Дево!“ — и се заби в рамото му.

Думите на молитвата се смесиха с бръмченето на стрелите.

А когато пан Лонгинус изрече: „Утринна зорнице!“ — стрелите вече бяха забити в раменете му, в хълбоците, в краката. Кръвта от слепоочията заливаше очите му и той като през мъгла виждаше ливадата, татарите, но не чуваше вече съскането на стрелите. Чувстваше, че губи сили, че краката му се огъват под него, че главата пада върху гърдите му… най-сетне коленичи.

После вече с полустон пан Лонгинус изрече: „Ангелска царице!“ — и това бяха последните му думи на земята.

Небесните ангели взеха душата му и я сложиха като светъл бисер в краката на „ангелската царица“.