Хенрик Сенкевич
С огън и меч (47)

Четиридесет и седма глава

Най-сетне във варшавската катедрала прозвуча „Te Deum laudamus“; и „Господарят се възкачи на престола“, оръдията гърмяха, биеха камбани — и надежда изпълваше всички сърца. Та нали беше вече минало времето на безцарствието, на бурите и тревогите, което бе още по-страшно за Жечпосполита, понеже съвпадна с времето на всеобщо поражение. Тия, които бяха треперели при мисълта за надвисналите опасности, си отдъхнаха дълбоко сега, когато изборът беше необикновено единодушен. На мнозина се струваше, че безпримерната вътрешна война беше вече отминала безвъзвратно и че на новоизбрания господар остава само да съди виновните. Тая надежда крепеше и самия Хмелницки. При Замошч казаците ожесточено атакуваха крепостта, но същевременно високо заявяваха, че са на страната на Ян Кажимеж. По свещеник Хунцел Мокърски Хмелницки изпращаше писма, пълни с покорство и вярност, а по други пратеници — смирени молби за благоволение към него и запорожката войска. Знаеше се също, че в съгласие с политиката на канцлера Осолински кралят желае да направи значителни отстъпки на казаците. Както по-рано, преди поражението при Пилавци, на устата на всички беше думата война, сега беше думата мир. Очакваше се, че след толкова беди Жечпосполита ще си отдъхне и под новото владичество ще излекува всичките си рани.

Най-после Шмяровски замина при Хмелницки с писмо от краля и скоро се разнесе радостната вест, че казаците отстъпват от Замошч, отстъпват чак в Украйна, за да чакат там спокойно заповедите на краля и комисията, която ще се заеме да разгледа техните оплаквания. Изглеждаше, че след бурята седмоцветна дъга изгрява над страната и вещае мир и спокойствие.

Наистина не липсваха неблагоприятни изгледи и предсказания, но при благополучната действителност на тях не се обръщаше внимание. Кралят потегли за Ченстохова, за да благодари най-напред на покровителката — Божията майка, за избора си и да се предаде на нейното по-нататъшно покровителство, а оттам — за коронацията в Краков. Последваха го и сановниците. Варшава опустя, останаха само „exules“^[1] от Рус, които още не смееха или нямаше защо да се връщат в разорените си имоти.

Княз Йереми като сенатор на Жечпосполита трябваше да замине с краля, а Володийовски и Заглоба начело на една драгунска хоронгва тръгнаха с бърз ход за Замошч, за да съобщят на Скшетуски радостната новина за случилото се с Богун, а след това да потеглят заедно да търсят княгинята.

Пан Заглоба напускаше Варшава не без известно съжаление, понеже се бе чувствал като риба във вода сред тоя грамаден събор на шляхтичи, сред изборната врява, при непрекъснатите гуляи и скандали, в които участваше заедно с Володийовски. Но се утешаваше с мисълта, че се връща към деен живот, към търсенията, приключенията и хитрините, които си обещаваше да измисли, а освен това той си имаше свое мнение за столичните опасности, което по следния начин излагаше пред Володийовски.

— Вярно е, пане Михал — казваше той, — че свършихме големи работи във Варшава, но пази Боже да останем по-дълго — щяхме така да се разкиснем, както оня славен картагенец^[2], на когото наслажденията в Капуа напълно изчерпали силите. А най-лошо от всичко са жените. Те докарват всекиго до гибел, понеже — запомни това — няма нищо по-коварно от жената. Човек и да старее, те пак го привличат…

— Я стига, ваша милост! — прекъсна го Володийовски.

— Аз самият често си повтарям това, защото е време вече да се вразумя — но кръвта ми още ври. Ти си по-флегматичен, а аз съм страшно лют. Но да оставим това. Сега ще започнем друг живот. Много пъти ми е било досадно без война. Хоронгвичката ни е обзаведена добре, а там при Замошч има още размирни дружини, та ще се позабавляваме с тях, като отиваме за княгинята. Ще видим също и Скшетуски, а и оня великан, оня литовски жерав, оная върлина пан Лонгинус, когото сума време вече не сме виждали.

— Ти, ваша милост, тъгуваш за него, а като го видиш, не го оставяш на мира.

— Защото, каже ли нещо, все едно, че твоят кон е мръднал опашката си, а разтяга всяка дума като обущар кожата. Всичко у него е отишло в силата му, а не в главата. Като вземе някого в прегръдките си, ще му смачка ребрата през кожата, а всяко дете в Жечпосполита може като нищо да го прати за зелен хайвер. Де се е чуло човек с такова богатство да бъде такъв hebes^[3]?

— Нима той наистина е толкова богат?

— Той ли? Когато се запознах с него, поясът му беше толкова натъпкан, че не можеше да го опаше и го носеше като пушен салам. Човек можеше да бие с него като с тояга, без да го превие. Сам ми е казвал колко села има: Миши черва, Кучи черва, Дуляци, Сиреняци, Щръклевци, Зелевци (да беше поне зелка — но глава), Балтупци — кой би могъл да запомни всички тия погански имена! Близо половин околия е негова собственост. Голям род са тия Подбипентови в Литва.

— А не преувеличаваш ли малко, ваша милост, за тия имоти!

— Аз не преувеличавам, защото повтарям това, което съм чул от него, а той, откак е жив, никога не е излъгал, пък и е глупав за такова нещо.

— Е, тогава Ануша ще бъде истинска дама! Но дето говориш, ваша милост, за него, че бил глупав, с това аз в никакъв случай не мога да се съглася. Той е солиден мъж и така разсъдлив, че при нужда никой не може да даде по-добър съвет от него… А че не бил хитрец — нищо. Не на всеки Господ е дал такъв пъргав език като на ваша милост. Какво ще приказваме! Той е голям рицар и най-благороден човек, а доказателство за това е, че ти сам, ваша милост, го обичаш и ти е драго да го видиш.

— Той е цяло Божие наказание! — измърмори Заглоба. — Само затова именно се радвам, че ще има да му се подигравам заради панна Ана.

— Това не те съветвам да правиш, опасно е. Той е като благ мехлем на рана, но от подигравките сигурно ще загуби търпение.

— Нека! Ще му отсека ушите като на пан Дунчевски.

— Остави тая работа, ваша милост. Не бих желал и на неприятеля си да опита такова нещо.

— Хайде, хайде, поне да го видя!

Това желание на пан Заглоба се осъществи по-скоро, отколкото мислеше той. Като стигнаха в Консковоля, Володийовски реши да спрат на почивка, защото конете бяха вече много уморени. И кой ще опише удивлението на двамата приятели, когато първият срещнат шляхтич в тъмния пруст на ханчето беше пан Подбипента.

— Как си, ваша милост? Откога не сме се виждали! — развика се Заглоба. — Как не те съсякоха казаците в Замошч!

Пан Подбипента ги прегръщаше един по един и ги целуваше по бузите.

— Ето че се срещнахме, нали? — повтаряше той с радост.

— Къде отиваш? — питаше Володийовски.

— Във Варшава, при княза.

— Князът не е във Варшава. Замина за Краков с негово величество краля, пред когото ще носи ябълката при коронацията.

— А мене пан Вейхер ме изпрати във Варшава с писмо и със запитване къде да отидат полковете на княза, понеже, слава Богу, те не са потребни в Замошч.

— Няма нужда да ходиш никъде, ние носим разпореждания.

Пан Лонгинус се понавъси, защото от душа желаеше да стигне при княза, да види придворните и особено една малка особичка между тях. Заглоба смигна многозначително на Володийовски.

— Тогава ще замина за Краков — каза литовецът, след като помисли малко. — Заповядаха ми да предам писмото и ще го предам.

— Да влезем, ще поръчаме да ни сгреят бира — рече Заглоба.

— А вие къде отивате? — запита по пътя Лонгинус.

— В Замошч, при Скшетуски.

— Поручикът не е в Замошч.

— Ето ти тебе. А къде е?

— Някъде към Хорошчин, унищожава размирни банди. Хмелницки се е оттеглил, но неговите полковници палят, грабят и колят по пътя. Валецкият староста изпрати пан Якоб Реговски да се справи с тях…

— И Скшетуски ли е с него?

— Нещо такова. Но те се движат отделно, понеже между тях има голяма неприязън — друг път ще ви разказвам.

В това време влязоха в ханчето. Заглоба поръча да сгреят три гърнета бира, после отиде при масата, около която бяха вече седнали Володийовски и пан Лонгинус, и рече:

— Но ти, ваша милост пане Подбипента, не знаеш най-голямата и радостна новина: че ние с пан Михал съсякохме смъртоносно Богун.

Литовецът чак се надигна от пейката.

— Скъпи мои братя, възможно ли е това?

— Както ни виждаш тук живи и здрави.

— И вие двамата ли го съсякохте?

— Разбира се.

— Ето ти новина! Боже, Боже! — каза литовецът, като плесна с ръце. — Казваш, ваша милост: двамата!… Как така двамата?

— Защото най-напред аз хитро го предизвиках да ни извика на дуел — разбираш ли, ваша милост? А след това пан Михал се би пръв и така го насече, казвам ти, ваша милост, като великденско прасе, наряза го като печен петел.

— Значи, ваша милост не си се бил втори?

— Я го гледай! — каза Заглоба. — Виждам, че ваша милост трябва да си си пускал кръв и от слабост умът ти нещо е мръднал. Как можеш да помислиш, че ще се бия с труп или ще довършвам паднал на земята.

— Защото ваша милост казваше, че двамата сте го съсекли. Пан Заглоба сви рамене.

— Голямо търпение трябва да имаш с тоя човек! Пане Михал, Богун не извика ли и двама ни на дуел?

— Така беше — отговори Володийовски.

— Разбра ли сега, ваша милост?

— И така да бъде — отвърна Лонгинус. — Значи пан Скшетуски търсеше Богун при Замошч, а той вече не е бил там.

— Как така Скшетуски го е търсил?

— Виждам, че вече ще трябва да ви разкажа всичко ab ovo, точно така, както стана — рече пан Лонгинус. — Нали знаете, че тогава ние останахме в Замошч, а вие тръгнахте за Варшава. Не чакахме много казаците. Те дойдоха на безкрайни тълпи от Лвов и човек не можеше да ги обхване с поглед от стените. Но нашият княз така беше запасил Замошч, че трябваше да стоят две години около него. Ние смятахме, че те изобщо няма да атакуват, и поради това ни беше много тъжно, защото всеки очакваше да се наслади на тяхното поражение, а понеже с тях бяха и татарите, и аз се надявах, че милостивият Бог ще ми даде моите три глави…

— Моли го, ваша милост, за една, моли го за една, но да е добра — прекъсна го Заглоба.

— А ти, ваша милост, си все същият!… Противно е да се слуша! — каза литовецът. — Мислехме тогава, че няма да атакуват, но те нали са безумни в своята ожесточеност, веднага се заловиха да строят бойни скели, а после почнаха да ни нападат! По-късно се разбра, че самият Хмелницки не искал това, но Чарнота, техният комендант на стана, започнал да го напада и да говори, че се бил уплашил, че вече мисли да се побратимява с ляхите, затова Хмелницки се съгласил и най-напред изпрати Чарнота. Няма да ви разказвам, братчета, какво ставаше там. От пушека и огъня нищо не се виждаше. Отначало тръгнаха смело, засипаха рова, опитаха се да се катерят по стените, но ние така ги загряхме, та избягаха и от стените, и от собствените си скели, едва тогава ние с четири хоронгви се втурнахме подире им и ги изклахме като добитък.

Володийовски потри ръце.

— Ех, съжалявам, че не съм бил на тоя празник! — викна той възбуден.

— И аз бих бил полезен там — каза Заглоба със спокойна увереност.

— А най-много се проявиха тогава пан Скшетуски и пан Якоб Реговски — продължи литовецът, — и двамата големи кавалери, но неприятели. Особено пан Реговски гледаше кисело към Скшетуски и сигурно щеше да търси повод за дуел, ако пан Вейхер не беше забранил двубоите под страх от смъртно наказание. Отначало не разбирахме защо пан Реговски е настроен враждебно, докато излезе наяве, че той бил роднина на пан Лашч, когото, нали помните, князът прогони от стана заради пан Скшетуски. Оттук и омразата на Реговски към княза, към всички нас и особено към поручика, оттук и съперничеството между тях, което покри с голяма слава и двамата при тая обсада, защото се надпреварваха един през друг. И двамата бяха първи и на стените, и в нападателните излази от крепостта, докато най-сетне на Хмелницки му омръзна да атакува и започна редовна обсада, без да пренебрегва при това и разни хитрини, с които би могъл да превземе града.

— И той като мене, а може би и повече вярва в хитрината! — каза Заглоба.

— Луд човек, а при това и obscurus^[4] — продължи Подбипента. — Смятал, че пан Вейхер е немец, надали е чувал за поморските воеводи с това презиме, та му написал писмо, с което искал да склони старостата да извърши предателство като чужденец и наемен войник… Тогава пан Вейхер му отговори как стои работата и колко погрешно се е обърнал към него да го съблазнява. За да изтъкне положението си, той поиска да изпрати това писмо не по обикновен вестоносец, а по някой по-знатен, но понеже при такива диви зверове обикновено се отива на смърт, между офицерите никой не изрази желание. Други пък смятаха, че това е под достойнството им, затова пожелах аз — и тук вече слушайте, започва най-интересното.

— Слушаме внимателно — казаха двамата приятели.

— Отидох в техния лагер и намерих хетмана пиян. Прие ме сърдито, особено когато прочете писмото и започна да заплашва с жезъла си — аз покорно поверих душата си на Бога и си мислех така: пипне ли ме, с пестник ще му разбия главата. Какво друго можех да сторя, братчета мили, какво?

— Чест ти прави, че си мислел така, ваша милост — рече Заглоба с известно вълнение.

— Но полковниците го успокояваха и му преграждаха пътя към мене — продължи пан Лонгинус, — а най-много един млад, толкова смел, че го хващаше през кръста и го дърпаше с думите: „Няма да отидеш, бащице, пиян си.“ Гледам аз кой ме защитава така и се удивлявам, че е толкова смел и интимен с Хмелницки — а той бил Богун.

— Богун ли? — възкликнаха Володийовски и Заглоба.

— Да. Познах го, защото го бях виждал в Розлоги — а и той мене. Чух, като каза на Хмелницки: „Това е мой познат.“ А Хмелницки с присъщата за пияниците бързина на решенията отговаря: „Щом е твой познат, синко, дай му петдесет талера, а аз ще дам отговор.“ И ми даде отговор, а колкото до талерите, за да не дразня звяра, му рекох да ги запази за слугите си, защото не е прието офицер да приема почерпка. Доста учтиво ме изпратиха от шатъра, а щом излязох, Богун дойде при мене: „Ние сме се виждали в Розлоги“ — казва. „Вярно, отговарям, само че тогава, братче, не очаквах да те видя в тоя стан.“ А той: „Не по своя воля, несретата ме докара тук!“ В разговора му казах как го бихме при Ярмолинци. „Аз не знаех с кого имам работа, отговори ми той, и бях ранен в ръката, а хората ми бяха изплашени, защото мислеха, че сам княз Ярема ги бие.“ — „И ние не знаехме, казвам, а то, ако пан Скшетуски знаеше, че това си ти, единият от вас вече нямаше да е жив.“

— Сигурно щеше да стане така, но той какво отговори? — попита Володийовски.

— Много се ядоса и заговори за друго. Почна да ми разправя, че Кривонос, за да му даде малко отдих, го пратил с писма до Хмелницки при Лвов, а Хмелницки не искал да го пусне обратно, защото замислял да го използва за други пратеничества като по-представителен. Накрая ме попита: „Къде е пан Скшетуски?“ А когато му казах, че е в Замошч, рече: „Тогава може би ще се срещнем“ — и с тия думи се сбогувахме.

— Сега разбирам, че веднага след това Хмелницки го е пратил във Варшава — каза Заглоба.

— Така е, но чакай, ваша милост. Тогава аз се върнах в крепостта и докладвах на пан Вейхер за мисията си. Беше вече късна нощ. На другия ден — нова атака, още по-ожесточена от предишните. Не ми остана време да се видя с пан Скшетуски и едва на третия ден му казах, че съм видял Богун и съм говорил с него. А там бяха много офицери и пан Реговски с тях. Той, като чу какво говорим, каза язвително: „Знам аз, че въпросът е за момиче. Щом ваша милост си такъв рицар, както ти се носи славата, ето ти го Богун: повикай го на дуел и бъди уверен, че тоя побойник няма да откаже. Ще имаме прекрасен prospectus от стените. Но, казва, за вас, хората на Вишньовецки, се говори повече, отколкото е наистина.“ В отговор на това пан Скшетуски така изгледа пан Реговски, сякаш го прониза. „Значи така ме съветваш, ваша милост, попита той. Добре тогава! Не зная само дали ваша милост, който подлагаш на съмнение нашите добродетели, ще имаш смелост да отидеш сред тия тълпи, за да извикаш от мое име Богун на дуел.“ А Реговски: „Смелост имам, но не съм ни сват, ни брат на ваша милост и затова няма да отида.“ Тогава другите взеха пан Реговски на смях. „О, казват, сега се покриваш, а когато беше въпрос за чужда кожа, тогава се перчеше!“ И Реговски, амбициозен човек, се засегна много и заяви, че ще отиде. На другия ден отиде — но Богун го нямало там. Отначало не вярвахме на думите му, но сега вече, след това, което ваша милост панове ми казахте, виждам, че е било вярно. Хмелницки наистина е бил изпратил Богун и там вие сте го съсекли.

— Така и беше — каза Володийовски.

— Я ни кажи, ваша милост, къде ще намерим сега Скшетуски — попита Заглоба, — понеже трябва да го намерим, та веднага да тръгнем с него за момичето.

— Оттатък Замошч лесно ще узнаете за него, там той е прочут. Те си подадоха ръка с Реговски и двамата разгромиха напълно казашкия полковник Калина. После Скшетуски сам на два пъти разбива татарски чамбули и унищожи Бурлай и няколко банди.

— Но как Хмелницки позволява това?

— Хмелницки се отрича от тях и твърди, че те грабят въпреки неговите заповеди. Иначе никой не би повярвал, че той е верен и покорен на негово величество краля.

— Много е лоша бирата в тая Консковоля! — забеляза пан Заглоба.

— Отвъд Люблин вече ще се намерите в опустошена страна — продължаваше литовецът, — защото отрядите стигаха чак до Люблин и татарите навсякъде вземаха роби, а колко взеха около Замошч и Хрубешов, един Бог знае. Скшетуски отърва вече няколко хиляди пленници и ги прати в крепостта. Той работи там с всички сили, без да гледа собственото си здраве.

Тук пан Лонгинус въздъхна и наведе замислен глава, а след малко продължи така:

— Та мисля, че Бог в своето върховно милосърдие непременно ще зарадва пан Скшетуски и ще му даде онова, в което е видял щастието си, тъй като заслугите на тоя кавалер са големи. В тия времена на развала и егоизъм, когато всеки мисли само за себе си, той е забравил себе си. Ами че той, братчета, отдавна би могъл да получи пермисия от княза и да тръгне да търси княгинята, но вместо това, когато нещастие сполетя отечеството ни, нито за миг не заряза службата си и с мъка в сърцето непрекъснато си гледаше работата.

— Той има душа на римлянин, няма що! — рече Заглоба.

— Пример трябва да вземаме от него.

— Особено ваша милост, пане Подбипента, който не гледаш във войната да бъдеш полезен на отечеството, а три глави търсиш.

— Бог вижда душата ми! — каза пан Лонгинус и вдигна очи към небето.

— Бог вече възнагради Скшетуски със смъртта на Богун — продума Заглоба — и с това, че даде миг спокойствие на Жечпосполита, та сега дойде за него време да помисли как да намери изчезналата.

— Вие ще отидете ли с него, ваша милост панове? — попита литовецът.

— А ваша милост няма ли?

— Бих искал от цялата си душа и сърце, но какво ще стане с писмата? Едно нося от валецкия староста до негово величество краля, друго до княза, а трето именно от пан Скшетуски пак до княза, с молба за отпуск.

— Разрешение за отпуск ние му носим.

— Добре, но как мога да не отнеса писмата?

— Трябва да заминеш за Краков, ваша милост, иначе не може… Пък и ще ти кажа откровено: в тая експедиция за княгинята бих се радвал да имам зад гърба си такива ръце, като на ваша милост, но за другото съвсем няма да ни бъдеш полезен. Там ще трябва човек да се преструва, а най-сигурно е да се преоблечем в казашки дрехи, да се правим на селяни — но ти, ваша милост, така биеш на очи с ръста си, че всеки веднага би попитал: каква е тая върлина? Откъде се е взел такъв казак? Освен това, ваша милост, не знаеш добре езика им. Не, не! Заминавай, ваша милост, за Краков, а ние сами ще се справим някак.

— И аз така мисля — каза Володийовски.

— Вярно, че така трябва да стане — отговори пан Подбипента. — Дано милостивият Бог ви благослови и ви помогне. А вие знаете ли къде са я скрили?

— Богун не поиска да каже. Знаем само това, което аз подслушах, когато Богун ме беше затворил в кочината, но и то стига.

— А как ще я намерите?

— Тук вече аз имам грижата, аз! — отвърна Заглоба. — Изпадал съм и в по-тежки положения. Най-важното е сега да намерим час по-скоро Скшетуски.

— Питайте за него в Замошч. Пан Вейхер трябва да знае къде е, защото те общуват помежду си и пан Скшетуски изпраща пленниците при него. Бог да ви благослови!

— И ваша милост също — рече Заглоба. — Като отидеш в Краков при княза, поздрави от наше име пан Харламп.

— Кой е той?

— Това е един литовец, необикновено хубав, по него са си загубили ума всички придворни дами на княгинята.

Пан Лонгинус се разтрепера.

— Благодетелю мой, ти сигурно се шегуваш?

— Заминавай със здраве, ваша милост! Страшно лошо е пивото в тая Консковоля — завърши пан Заглоба, като намигаше на Володийовски.